Генитален херпес

Причинява се от вирус, наречен “херпес симплекс”. За гениталния херпес е важно да се знае, че както проявата му по устните, така и гениталната му разновидност няма пълно излекуване. Това е една от най-честите БППП; тя е хронична, упорита и рецидивираща. Гениталният херпес е епизодична поява на болезнени везикулозни лезии и язви: при мъжете – по гланса и/или препуциума на пениса; при жените – по малките и/или големите срамни устни, клитора, около уретрата, венериния хълм, входа на влагалището, перинеума.

Заболяването е описано за пръв път от лекаря на Луи XV – Аструг, през 1736 г. “Херпео” на гръцки означава “пълзя”; това е медицинският термин за “мравучкането”, паренето и болката, които са характерни за тази болест, независимо дали тя се проявява по устните на лицето или по половите органи. В 90 на сто от случаите на генитален херпес се установява неговият причинител – разновидност тип 2 на вирус херпес симплекс. Той, както и вирус тип 1, причиняващ херпеса по устните (т. нар. стресница) остава за цял живот в организма и съществува в латентно състояние в коренчетата на дорзалните нервни ганглии. Вирус тип 1 едва ли би следвало да бъде смятан повече за невенеричен, след като в Англия и Япония, където е силно разпространен оралногениталният секс, той причинява 40-50% от гениталния херпес. Интересен е обаче фактът, че рецидивите на гениталния херпес вирус от тип 2, са от 8 до 10 пъти по-чести в сравнение с тези на класическия херпес от тип 1. Иначе и двата типа вирус херпес симплекс предизвикват еднакви клинични прояви на гениталния херпес. Установено е, че 20-30% от сексуалноактивните младежи са инфектирани с вирус тип 2 и около 10% от пациентите на венеричните кабинети ги посещават заради неговите симптоми. Херпесът е най-заразителен при първичната му изява (в 30-50% от случаите) и много по-рядко – при рецидивиращите му форми. Естествено, при хомосексуалните контакти той се появява по ануса.

В България от генитален херпес страдат 10- 12 на сто от мъжете и 2-5 на сто от жените. При жените обаче симптомите са по-силно изразени и по-болезнени. Инкубационният период е 2-10 дни, понякога и над 20 дни след половия контакт. Появата на първичните единични или множествени мехурчета (везикулки) се предшества обикновено от “мравучкане”, парене, “пълзене” или дори силни болки в засегнатата зона. Обривът се развива за около 2-3 седмици: отначало има зачервяване, после поява на характерните мехурчета, които се разязвяват, покриват се с корички (крусти) и накрая епителизират без белег. Често пъти слабинните лимфни възли се увеличават и са болезнени. Среща се и дизурия (болезнено уриниране), както и дискомфорт, висока температура, болки в мускулите, разтрисане и главоболие – симптоми, характерни за вирозите. Болестта се предава на плода по време на раждането, но само ако тогава майката носи проявените й симптоми. Гениталният херпес тип 2 рецидивира обикновено от 2-6 до 8 пъти годишно (както вече подчертах, това се случва далеч по-рядко при вирус тип 1), като всеки път клиничните симптоми са по-слабо проявени. Лезиите са помалко и са едностранно разположени; те засягат един и същи участък на пениса, вулвата или седалището, а и продължителността им е пократка – 8-10 дни. Рецидивите често могат да се провокират от грип, стрес, температура, мензис, ултравиолетова радиация, като 50% от хората с херпесна инфекция съобщават само за продроми*, без възникването на лезии. Интересно е наблюдението на проф. Николай Цанков и на д-р Николай Найденов, че третирането на началната поява на лезиите с лосиона “Акне аут актив” спомага за бързото им отдръпване (разбира се, не и за окончателното излекуване). Двамата видни дерматовенеролози подготвят унгвентната форма на лосиона. Гениталният херпес се потиска с антивирусни медикаменти, които действат само ако се приложат веднага преди появата на симптомите.

 Вирусен хепатит

По начало 80 на сто от всички болести се причиняват от вируси, а хепатит В е една от найчестите: 2 милиарда хора по целия свят са го преболедували; 350 милиона души носят причинителя му, който е визуализиран от Дане (1970 г.). В числото на заболелите от вирусен хепатит влизат над 10% от проститутките и от хомосексуалистите, както и 15% от венерично болните. Най-разпространен е в Африка и Югоизточна Азия (до 50% от населението са вирусоносители). У нас този процент е близо 7%. Докато хепатит А е типична “болест на мръсните ръце” и се прихваща през устата, то заразяването с хепатит В става само по кръвен и сексуален път, затова той е причислен към БППП през 1990 г. Вирусът на хепатит В се намира в кръвта и в секретите, отделяни от гениталиите. Предава се в края на инкубационния период (който е от 40 дни до 6 месеца), по време на боледуването и до 6 месеца след възстановяването. Важно епидемиологично значение имат удължените (протрахираните) и хроничните форми на клиничното протичане. Хепатит В протича в две форми: с изразен иктер (жълтеница) и аниктерично (без жълтеница). Започва бавно, постепенно, със засилваща се уморяемост, безапетитие, отпадналост, гадене, повръщане, тежест в дясната подребрена област. Често се повишава и температурата, пациентът има болки в ставите и нерядко му се поставя найлесната и банална диагноза – простудно заболяване или лека форма на грип. Жълтеницата се появява след 5-7-10 дни, найнапред по склерите, мекото небце и под езика; кожата там е с рубинов оттенък. Отпадналостта се усилва, черният дроб се напипва на няколко сантиметра под ребрената дъга, той е мек и леко болезнен. Урината силно потъмнява, фекалиите избледняват. Този иктерен стадий трае средно 2 седмици, след което преминава в реконвалесценция (възстановяване): апетитът постепенно се подобрява, силите се възвръщат, жълтеницата изчезва, черният дроб се прибира на мястото си. Заболяването протича в четири клинични форми: лека (за 20-25 дни); средно тежка – за 30-35 дни; тежка, протрахирана (до 3 месеца или повече); фулминантна или фудроянтна (при около 5% от болните – с бързо развитие на остра чернодробна некроза и недостатъчност, водеща до хепатална кома и смърт). При други 5% хепатит В хронифицира, което инвалидизира болния и съкращава живота му.

Към БППП е причислен и вирусният хепатит С, който също като “събрата” си хепатит В се предава и по кръвен път, и чрез сексуални контакти. Смята се, че 70-80 на сто от посттрансфузионните (следкръвопреливните) хепатити са от тип С. Немалка част от заболелите са медицински специалисти; особено висок е рискът сред персонала на отделенията за хемодиализа. Почти всеки венозен наркоман е вирусоносител на хипатит С или боледува от него. Това за него означава почти сигурна чернодробна цироза след 10-15 години (особено ако злоупотребява с алкохол), а оттам нерядко се стига и до безпощаден чернодробен рак. Носителите на хепатитен вирус С са поне 100 милиона души по света. Инкубационният период е от 30 до 70 дни. Преобладават аниктеричните (без жълтеница) форми, които протичат само с гадене, повръщане, увеличение на черния дроб и наглед безобидни кожни обриви от типа на уртикарията. При голяма част от болните от хепатит С обаче протичането му е удължено, със задържане на хепатомегалията* за няколко месеца и тенденция към хронифицирането му, което води до висок риск от развитието на цироза и първичен чернодробен рак.

Специално внимание заслужава и човешкият папилома-вирус, който присъства в половите органи на 50 на сто от хората, водещи активен сексуален живот с често сменявани партньори. Човешкият папилома-вирус се сочи като основна причина за възникването на рака на маточната шийка, както и на рака на пениса и на езика (несъмнена връзка с модерната “френска” любов!). Този вирус съществува в над 30 разновидности, а ваксинирането против него е не само скъпо, но и неефикасно, понеже обхваща само една четвърт от тези разновидности. Спасението от човешкия папилома-вирус (а и от почти всички останали агенти на венерозите) е в задължителното поставяне на презерватив преди акт, особено ако партньорът е случаен или слабо познат.

 СПИН

Синдромът на придобитата имунна недостатъчност (СПИН) безспорно е най – тежката БППП, защото засега не се лекува и завършва със смърт. Това е проклятието за Любовта и Секса, наказанието за цялото съвременно човечество на XX и XХI век. СПИН е крайната фаза на инфекцията, предавана по кръвен и най-често по сексуален път. Тя е причинена от човешкия имунодефицитен вирус (ХИВ), чието наличие уврежда клетъчния имунитет и фагоцитарната активност на организма и се развиват опасни инфекции. Те могат да бъдат гъбични и вирусни: туберкулоза, пневмонии, хепатит В и С, херпес, както и неоплазми, по-бързо или по-бавно водещи до гибелта на заразения. СПИН е наблюдаван в Норвегия и в някои африкански страни още от 50-те години на миналия век, без да е изяснено дали това са първите случаи на инфекцията. Причинителят ХИВ е открит едновременно от екипите на Люк Монтание (Франция) и Робер Гало (САЩ) през 1983 г. ХИВ е РНК-вирус от семейство “ретро65 вириде”, подсемейство “лентавирус”. Той е крайно неустойчив на външни въздействия и дезинфектанти, както и на ултравиолетови лъчи и радиация. Предполага се, че е произлязъл от вируса на маймунския имунен дефицит в Западна Африка, родината на всички видове вируси, и е разпространен през 70-те години на миналия век чрез група африкански имигранти в САЩ и Канада, а оттам – и по целия свят. Попаднал в кръвта, ХИВ атакува и унищожава “войниците” й: Т СД4-лимфоцитите, така наречените Т-хелпери. Техният брой прогресивно намалява и при падането им под ниво 400 броя в 1 кубичен милиметър, настъпва изразен тотален клетъчномедииран имунен дефицит. Лабораторното изследване за наличие на ХИВ в организма става позитивно чак на 6-та седмица след проникването на вируса в него; ето защо той може да остане незабелязан при тестване на отскоро заразени кръводарители или други ХИВ-преносители. Световната здравна организация (СЗО) е определила рисковите групи за разпространение и придобиване на СПИН. Това са мъже с хомои бисексуално поведение; лица с промискуитетни прояви и проституиращи; венозни наркомани; реципиенти на кръв или кръвни продукти; хемотрансфузирани; болни от хемофилия или таласемия; сексуалните партньори на изброените лица. От 1992 г. СЗО учудващо и малко странно (вероятно от страх да не бъде обвинена в дискриминационно сексистко отношение) се отказа от класифицирането на тези групи и определи като основна рискова група цялото сексуалноактивно население по света. Много по-правилно би било да се посочи за най-опасен фактор рисковото сексуално поведение на отделния човек. И по-конкретно: прибягването до толкова опасните услуги на проститутки и неизползването на презерватив най-вече при анален секс и изобщо при полово общуване с непознат или слабо познат партньор. Всичко това, както и последствията, представлява игра на “руска рулетка”! В големите столични и пристанищни градове на САЩ, Канада, Австралия и Западна Европа разпространението на СПИН е предимно сред хомосексуалистите и венозните наркомани в съотношение мъже към жени както 10:1. В страните на Субсахарна Африка, Централна и Южна Америка и някои страни от Югоизточна Азия основният механизъм на предаване на инфекцията е хетеросексуалният, при съотношение мъже към жени почти 1:1. Заразеността в някои райони на Африка (Уганда, Кения, ЮАР, Замбия) и Югоизточна Азия (Тайланд) достига до 30% от цялото население и до 50% при мъжете на възраст 20-40 години. За проститутките в тези страни тя е 80 на сто. Понастоящем от ХИВ са заразени 120 милиона души по целия свят (и нови 5000 души се заразяват ежедневно!), 40 милиона от които вече са починали. По 5500 жертви на ден умират само в Африка… В България заразата прониква през 1984-85 г. от група моряци от Бургас и района му, работещи в Океанския риболовен флот, след ползване на проститутки от африкански и южноамерикански пристанища. Първоначално оформеното “Бургаско огнище” се състои от 34 вирусоносители и заболели; постепенно се развиват и други малки засега райони в Габрово, Варна, София. Понастоящем общият брой на ХИВ-носителите и заболелите от СПИН наближава 1000. От тях по официални данни са починали над 300. Разбира се, цифрите на вирусоносителите са нереални; те вероятно са 9-10 пъти по-високи. (Интересно е, че първият ХИВ-позитивен българин – моряк от Бургас, е още жив, както и жена му, заразена от него. Но двамата водят много целесъобразен живот и спазват указанията на своя инфекционист.) В момента в София функционират цели три клуба на ХИВ-позитивни, които си съперничат. Причината е ясна – меркантилност. Дори и нещастието не може да обедини нас, българите. Но това е друга тема… Инкубационният период на СПИН е от няколко месеца средно до 6-8 години, но понякога болестта може да не се прояви клинично цял живот и носителят на страшния ХИВ само да го предава на партньорите, без дори и да подозира, че заедно с дареното им удоволствие ги заразява със самата Смърт! Това е характерно най-вече за африканците, носители на ХИВ, които се разболяват след много подълъг инкубационен период – 8-10 години.

Доскоро се смяташе, че не всяко съвокупление е контагиозно (заразително). Оказа се, обаче, че вирусът е станал много по-контагиозен и агресивен. Жените са 4 пъти по-възприемчиви от мъжете. Най-опасен по принцип е аналният секс (именно затова болестта е найразпространена сред хомосексуалистите). Засега ваксина не може да се изнамери, защото ХИВ е много изменчив и вариативен; вече са познати над 100 негови различни щама (разновидности). При една трета от заразените хора се появява първичен (ранен) или спиноподобен клиничен комплекс (между 7-ия и 60-ия ден след инфектирането). Той протича с умерено повишена температура, ангина, подуване на шийните и подчелюстни лимфни възли и хепатоспленомегалия (увеличение на черния дроб и далака). Този синдром преминава за 10- 15 дни и повечето болни и техните лекари не му обръщат особено внимание, смятайки го за банална вироза. В тази фаза при отделни пациенти се появяват лимфоми или карциноми (на Капоши, на шийката на матката), херпес зостер, полиневропатия. Крайната фаза на СПИН настъпва след различно дълъг интервал от заразяването – при една трета от заболелите той може да е дори 10- 12 години (това са т. нар. “дълго преживяващи”). Класическите симптоми на крайната фаза са: продължителен фебрилен синдром (температура до 38 градуса, без втрисания и обикновено рано сутрин), диариен синдром, отпадналост, безапетитие, бързо отслабване, обилни нощни изпотявания, обезводняване на организма. Бързо се наслагват и опортюнистични бактериални, гъбичкови и паразитни инфекции (обикновено пневмонии) и неоплазми (най-често кожният сарком на Капоши, но също и карциноми на стомаха, на черния дроб или на половите органи). При 60% от заразените се уврежда нервната система (менингит, ранна деменция, периферна полиневропатия), засягат се бъбреците, черният дроб, кръвта (автоимунна тромбопения, остра хемолиза) и кожата (себореен дерматит, псориазис). Лечението има за цел да отслаби ХИВ и да притъпи заразителността му; то подобрява качеството на живот на болните, но не може да ги спаси.

Обикновено заболелите от СПИН умират средно 3-4 години след появата на първите признаци. В САЩ обаче успяват да удължат живота им с 10-15 години, а понякога и до 25 години – благодарение на силните (и изключително скъпи!) препарати, които потискат вирулентността на ХИВ и го правят много послабо заразен. Така или иначе, напълно “изчистени” от него, т. е. напълно излекувани хора, няма. Смъртта може да бъде отложена във времето, но не и предотвратена… До днес СПИН е причинил гибелта на десетки световни гении, предимно хомосексуалисти. (Да си спомним един от най-ярките – Фреди Меркюри, а също и любовника му – балетиста Рудолф Нуреев, както и много други). По принцип няма рискови групи; има рисково поведение!

 Заразяване чрез “френска любов”

Действията при т. нар. “френска любов” – кунилингвус, кунилинкцио (облизване на вулва, клитор, срамни устни и влагалищно преддверие) и пенилинкцио, фелацио (налапване и облизване на пениса) са толкова масово разпространени, че отдавна не се смятат за перверзия, а за почти задължителна част от половата игра. Но – внимание: и те носят сериозен риск от заразяване с БППП. Става въпрос предимно за сифилиса и за гъбичните инфекции. Ако по езика има рагади (цепнатини), през тях в кръвта ви могат да проникнат и вирусите на хепатита, на херпеса, дори и… ХИВ! Вече споменах и за не по-малко опасния човешки папилома-вирус, някои от чиито над 30 разновидности са обвинявани като основен причинител на рака на шийката на матката, на пениса и на езика. По-горе стана въпрос и за вируса на устния херпес, който може да се предаде и на гениталиите. Такава инфекция е напълно възможна, затова бъдете внимателни с “френската любов”. Не случайно вече се препоръчва и тя да се извършва през презерватив.

 Речник:

Хепатомегалия – Увеличаване на черния дроб, дължащо се на различни причини: заболявания, прием на лекарства и др. (Бел. Авт.)

Продроми – Първите прояви на болестта преди развитието на характерните й симптоми (признаци). (Бел. авт.)

Сифилис (луес, болест на Хофман)

Всяка монография на тема БППП започва с него. През Средновековието, както и в близкото минало, сифилисът е предизвиквал ужас дори само при произнасянето му. От него са боледували много знаменити хора, които бихме откроили така: – короновани особи: кралете на Франция Лудвиг XII (1498 – 1515 г.) и неговият син, наследник на властта и на болестта му Франсоа I (1515 – 1547 г.); Кралят Слънце Лудвиг XIV (1643 – 1715 г.) и приемникът му Лудвиг XV (1715 – 1774 г.), известни като сексуално разюздани маниаци; немският и полски крал Август II Силния (1694 – 1733 г.); Фридрих Вилхелм IV Пруски (1840 – 1861 г.); жестокият фанатик и всемогъщ крал на Испания Филип II (1555 – 1598 г.); руският самодържец Петър Първи Велики; – трима разгулни папи: Александър VI (умира през 1503 г.), Юлий II (умира през 1513 г.), Лъв Х (умира през 1521 г.); – художници: италианският ренесансов художник Бенвенуто Челини (1571, заразен на 32- годишна възраст от римска куртизанка); големите френски художници Едуард Мане (умира през 1983 г.), Тулуз-Лотрек, Винсент ван Гог и Пол Гоген (умира през 1903 г.); – писатели: англичанинът хомосексуалист Оскар Уайлд (1900 г.), французите Алфонс Доде (1897 г.), Бодлер, Маларме и Ги дьо Мопасан (1893 г.); издателят им Жул де Гонкур; немските поети Волфганг Гьоте (1830 г.) и Хайнрих Хайне (1856 г.); – философи: Фридрих Ницше (1900 г.); – композитори: немците Лудвиг ван Бетховен (1827 г.) и Роберт Шуман (1856 г.); – политици: един от вдъхновителите на Великата френска буржоазна революция Оноре де Мирабо (1791 г.); самият Наполеон Бонапарт (1821 г.); създателят на СССР Владимир Илич Ленин (1924 г.); сатрапът Берия (1953 г.); президентът на САЩ Удроу Уилсън (1924 г.); идеологът на фашизма Бенито Мусолини (1944 г.); големият наш държавник, но и тиранин Стефан Стамболов (редовен посетител на софийските шантани). Много интересен е начинът, по който Мопасан реагира при заразяването си от фаталната болест. Ето какво пише той по този повод на приятеля си Робер през 1877 г., радостно, направо възторжено, почти в екстаз: “Аз имам сифилис, най-накрая, истински, а не някаква жалка хрема! Не, истински сифилис, от който е умрял Франциск Първи… Аз съм горд, повече от всичко презирам еснафите. Алилуя, имам сифилис, следователно вече няма да се боя да не го прихвана.” Ежегодно в света от ранен сифилис се заразяват над 65 млн. души (2 млн. от които умират); 30-40 хиляди от тях са в Европа. Над 1 млн. души страдат от вродената му форма. Понастоящем в България се регистрират официално около 600 новозаболели от ранен заразен сифилис. Умножете ги по 4, и ще получите истинските реални стойности. Смята се, че сифилисът съществува още в древността, защото намерени скелетни кости с хилядолетна давност показват типичните изменения, които причинява коварната болест. Класически е и примерът със седловидния нос на Сократ, разрушен от сифилистичните увреждания. Колумбовите моряци, които откриват Америка през 1492 г., масово се връщат от Новия свят, носейки не само чудни дарове и екзотични птици и растения, но и сифилис от индианците… През 1494 г. френският крал Карл VIII Френски тръгва на завоевателен поход към Неапол с огромна, 36-хилядна наемна армия. С обоза й пътува и внушителна група от 800 проститутки. Само няколко години по-късно сифилистична епидемия залива цяла Европа и я потопява в ужас и отчаяние (смята се, че заболява едва ли не половината от населението на Стария континент). Германският император Максимилиан обявява тази напаст за malum franciscum (френска болест). Чак към 1520 г. епидемията затихва. Втора сифилистична вълна се наблюдава през VIII век, времето на Абсолютизма. Смята се, че повечето благородници, включително и кралският двор, прихващат болестта. Оттогава датира и разпространението на модата да се носят огромни яки и перуки, които да скриват косопада и струпеите от разязвените участъци по кожата. По време на наполеоновите войни се надига т. нар. трета сифилистична вълна в Европа. Страшната болест засяга почти всички френски войници, както и самия техен император и предводител Наполеон Бонапарт. За четвърта и последна сифилистична вълна на Стария континент се приема Първата световна война. Джироламо Фракасторо (1478 – 1553 г.), италиански астроном, лекар, поет и драматург, един от представителите на италианския Ренесанс, основоположник на ранната епидемиология със знаменитото си съчинение “За контагиите, контагиозните болести и лечението им”, 1546 г., всъщност написва първия обемист и авторитетен труд за “френската болест” (“De morbo galllica”, 1525 г.). Той е автор и на поемата “Сифилус”, чийто главен герой – овчарче, е наказано от Аполон с “новата чума”, задето се е осмелило да се влюби в богинята Венера. Ето как един средновековен литературен персонаж дава името си на тази толкова страшна за времето болест. Сифилисът се причинява от бледата спирохета (от групата на трепонемите): тирбушоновиден, много подвижен, подобен на спирала микроорганизъм с 8-20 извивки и дължина 6-20 милимикрона. Открита е от микробиолога Шаудин и венеролога Хофман на 3 март 1905 г. Бледата спирохета загива мигновено от въздействието на дезинфекционни средства, сапун и перилни препарати. В над 90% сифилисът се предава по полов път и ясно бележи местата, където се появява първоначално (т. нар. първичен афект). Това са гениталиите, анусът или устната лигавица, които издават и начина на заразяване – хетеросексуален, хомосексуален или орален секс…

Инкубационният период е колкото излюпването на едно пиленце от кокоше яйце – точно 21 дни или 3 седмици, много рядко по-дълго време. Не е вярно разпространеното шеговито народно умотворение, че “сифилисът не повтаря”; невъзприемчивостта към ново заразяване съществува само по време на първичния афект (т. нар. шанкър-имунитет). След излекуването човек може да се зарази и повторно, и да потрети, и да почетвърти, като всеки път инкубационният период се скъсява и е много по-кратък от първоначалните класически 3 седмици. Първичният афект на сифилиса (улкус дурум, твърд шанкър) се развива, както вече подчертах, на мястото на инокулацията (проникването) на бледата спирохета: главичката на пениса, съответно външната част на влагалището или срамните устни, ануса и устата. Това е т. нар. първичен сифилис. Твърдият шанкър представлява несърбяща и неболезнена язвичка с големина на лещено зърно до 10-стотинкова монета, с яркочервен цвят, като прясно одрано месо и с твърдо хрущялно дъно, отделящо секрет, богат на спирохети. Близкостоящите лимфни възли се подуват, но също не болят и не сърбят. Това е най-благоприятният момент за лечението на сифилиса, ако диагнозата се установи (което не е трудно за опитния специалист, особено ако тя се потвърди с ултрамикроскопия*). Класическата серологична проба на Васерман, предложена през 1906 г., остава отрицателна през първите 2 седмици; тя обаче вече не се прави. Десетдневното приложение на пеницилин, 4 пъти на ден, мускулно, напълно ликвидира тази смъртоносна през Средновековието БППП. След 6-7 седмици твърдият шанкър (който е силно заразителен) изчезва от само себе си и ако не е бил лекуван, първичният сифилис преминава във вторичен. Липсата на друга симптоматика успокоява по-примитивните хора и те не търсят лекарска помощ през този период. Тогава бледите спирохети навлизат в кръвообращението и причиняват обривите. Те могат да наподобят всяка кожна болест и се състоят от макули, папули и пустули (петна, пъпки и гнойни пъпчици), които се лющят и сърбят и са разпространени по цялото тяло. Това е найзаразителната фаза на сифилиса. Ако и тя не бъде лекувана, обривът, също като твърдият шанкър, преминава от само себе си след няколко месеца и се оформя латентен (скрит) стадий. При липса на лечение обривът отново се появява (рецидивиращ вторичен сифилис); той се редува с нов скрит период; и така – няколко пъти за срок от 3 до 5 години, а понякога даже над 15 години, когато сифилисът вече е станал третичен. Тогава не е заразителен. При изобщо нелекувани или недобре лекувани болни след 10- 20 и дори повече години могат (но не е задължително!) да настъпят късните форми – висцерален сифилис (засяга предимно черния дроб, главния мозък, костите, аортата, коронарните миокардни съдове, очите), табес дорзалес (засяга гръбначния мозък – губи се сетивността и походката става много характерна, с неконтролирано повдигане и отпускане на краката), прогресивна парализа. Това значи, че болният е пропуснал и първичния, и вторичния си стадий, което е недопустимо за интелигентен човек!

Първото химиотерапевтично лекарство е препарат 606 (наречен по-късно “салварзан”), открито през 1909 г. от знаменития Паул Ерлих и предназначено именно за сифилиса. Великото откритие на Флеминг – пеницилина (1928 г.), се прилага от 1943 г. от Махони, Арнолд и Харис и поставя началото на най-успешното, окончателно и бързо (само за 10-ина дни!) лечение на тази толкова страшна в миналото болест, измъчвала и покосила милиони европейци, сред които са стотици блестящи интелектуалци. Не само спирохетата трепонема* е болестотворна бактерия. Съществуват и други микроорганизми от нейния род, които се предават не по полов, а по битов път и причиняват сродни на сифилиса заболявания (разпространени в тропичните и субтропичните слабо развити страни), например ендемичен сифилис. У нас той беше срещан в някои области на Родопите, но бе ликвидиран от българските дерматовенеролози под ръководството на проф. Петър Попхристов. Пеницилинът е лекарственият препарат, който успешно лекува различните болестотворни микроорганизми, причиняващи сифилис.

Още за Сифилис в Здравната Енциклопедия Фрамар

 Гонококция (гонорея, трипер)

Около 300-400 хиляди европейци се заразяват ежегодно от трипер, но се предполага, че това число е от 6 до 10 пъти по-голямо, защото много от заболелите се самолекуват или посещават частни кабинети, които не ги регистрират. У нас новозаболелите от трипер са около 7 000 души годишно (става въпрос също само за официално регистрираните). Истинският им брой е вероятно поне 3 пъти повече. Описания на болестта се срещат още в древноегипетските папируси, в Библията, в трудовете на Хипократ, Аристотел и Платон. Названието “гонорея” означава буквално “семеизтичане”. То е дадено през II в. сл. Хр. от големия римски лекар, хирург и основател на фармацевтиката и фармакологията Гален, грък по произход. Понеже по време на епидемичните сифилистични взривове в Европа повечето от заболелите страдат едновременно и от сифилис, и от трипер, дълго време лекарите не различават двете болести и смятат признаците на трипера като неразделна част от “френската болест”. За това погрешно становище допринася големият английски анатом и хирург Джон Хънтър (1728 – 1793 г.), който си инокулира в уретрата гонококова гной от един пациент, но се заразява и от сифилис, без да подозира, че нещастникът е страдал едновременно и от него. През 1786 г., 19 години след страданията, които сам си е причинил в името на науката, той публикува погрешното си заключение за съществуването на “една-единствена” венерическа болест. Великият Хънтър умира от третичния си сифилис. Едва през 1838 г. френският лекар Рикорд извършва потресаващия си опит върху 667 затворници, които изкуствено заразява с трипер – и те развиват само гонорея. Същевременно той отделно инокулира секрет от първичен афект върху други 700 затворници, които заразява със сифилис. И така тъкмо този крайно неетичен, чудовищен клиничен опит, представляващ срам за медицината (чийто първи и нерушим постулат е: “Преди всичко не навреждай!”), доказва различната същност на двете заболявания. През 1879 г. немският дерматовенеролог проф. Алберт Найсер открива причинителя на трипера и го нарича “гонокок”. В негова чест медиците кръщават трипера на неговото име – “найсерия гонорее”.

Инкубационният период на трипера е 1-3 дни след контакт със заразен партньор. Разпространители на инфекцията са предимно жените, тъй като заболелият мъж веднага забелязва изтичането на гной от уретрата си; освен това той изпитва силни болки както при уриниране, така и при ерекция и избягва половите контакти. Заболелите жени в началото нямат тези остри болки, понеже уретрата им е отделена от влагалището; те забелязват само по-усилено секретиране от него и го намират за “бяло течение”, без да подозират, че се дължи на трипер. Ако не се лекува два месеца, той хронифицира, като гонококите преминават в съседните органи (простата, епидидим, маточни тръби) и могат да предизвикат възпалението им, което нерядко довежда до стерилитет. Внимание: триперът е основна причина (от 30 до 70%) за женското и до 30% за мъжкото безплодие! Което означава, че това заболяване е не само медицински, но и социален феномен. При хроничната гонорея оплакванията при мъжа са отделяне само на капка гной рано сутрин преди уриниране, придружено от смъдене, както и болки и тежест в анално-перинеалната област; болезнена е и еякулацията (семеизпразването). Инфекцията се предава по лимфен път и на простатната жлеза, което освен до стерилитет, довежда и до хроничен простатит с всичките му последици – импотентност, болки при дефекация, депресия. Хроничният трипер при мъжа нерядко води и до уретрална стриктура (стеснение на пикочния канал), което причинява затруднения при уринирането и еякулацията. Гонореята по-често хронифицира при жените. Тогава тя може да причини инфектиране на канала на маточната шийка, на бартолиновите жлези, влагалището, пикочния мехур, фалопиевите тръби. При развиване на гонококов салпингит тръбата достига дебелината на палец, а гнойта се излива в матката или дори в коремната кухина, което води до адхезивен перисалпингит, т. е. срастващо възпаление около тръбите. Стерилитетът тогава е неизбежен! Друго сериозно усложнение на трипера е гонококовият проктит (възпаление на правото черво), което е по-често при жените вследствие проникване на гонококите в него по съседство с вагината. При мъжете причината е ясна: анален секс с триперно болен партньор. В повечето случаи заболяването протича безсимптомно, докато не предизвика остри кондиломи или перипроктален абсцес.

Лечението на трипера трябва да се назначава и проследява само от специалист. В противен случай често води до хронифицирането му след 4-8 седмици, а това никак не е безопасно. Антибиотиците от пеницилиновата или тетрациклиновата група, приложени в ударни дози, действат ефикасно при острия трипер, като напълно и без последици го изцеряват в рамките на няколко дни. Изчистването на хроничната му форма, обаче, изисква много повече усилия. Затова самодейността при диагностицирането и лечението на гонореята е престъпление към здравето на заболелия и бъдещото му родителство – най-святото и важно нещо за всеки човек.

Всичко за Гонорея в Здравна енциклопедия – Фрамар

 Мек шанкър (улкус моле)

Мекият шанкър се причинява от бацила “хемофилус”, наречен на Дюкре (който подробно го изучава през 1889 г.). Разпространен е предимно в тропичните и субтропични райони. Преди това се е смятало, че е разновидност на сифилиса. Инкубационният период е почти мълниеносен. Само няколко часа след заразяването по или около гениталиите се появява яркочервено остро възпалително петно. То бързо се превръща в пъпка, след 1-2 дни тя загноява, разкъсва се и образува болезнената язвичка на мекия шанкър. Намира се по главичката на пениса или външния отвор на уретрата, съответно – при големите или малки срамни устни на жената. До 8% от болните се инфектират едновременно и със сифилис; при тези случаи след 3 седмици язвата на мекия шанкър се уплътнява и придобива вида на първичния афект при сифилиса. Сулфонамидите* се справят успешно с мекия шанкър.

Болест на Никола – Фабр

Описана е през 1913 г. от французите Никола, Фабр и Дюран; те са я нарекли “четвъртата венерична болест”. Тя има и други имена: “ингвинална лимфогрануломатоза” и “климатичен бубон”. Причинява се от филтруем вирус, открит и описан от японския микробиолог Миагава през 1935 г. и наречен на неговото име – “миагаванела лимфогрануломатис”. Представлява сериозен проблем за тропиците и субтропиците (Западна Африка, Египет, Индия, тихоокеанските острови). Мъжете там боледуват 8 пъти по-често от жените. Инкубационният период е от 7 дни до 7 месеца. На мястото на проникването на вируса се появява малка папула (пъпчица) или папуловезикула (пъпчица-мехурче), които бързо еродират и заздравяват без белег и затова обикновено остават незабелязани. От 1 до 4 седмици по-късно, най-често едностранно или двустранно, започва бавно увеличение на слабинните и бедрени лимфни възли, след което те срастват помежду си, после се размекват и образуват фистули, през които изтича гъста жълтеникава гной. Болестта на Никола – Фабр протича особено тежко при аноректалната си проява: не само с обилно кръвенисто-гнойно течение от правото черво, но и с последващата му склероза и стеснение, както и с абсцеси, фистули и язви, полипоподобни разраствания и тежко общо състояние. Лекува се трудно със съчетание от сулфонамиди и широкоспектърни антибиотици.

 Донованоза (венерична, ингвинална гранулома)

Описана е за първи път през 1882 г. от Маклеод в Индия. Причинява се от капсулна бактерия, открита през 1905 г. от английския бактериолог Чарлз Донован. Болестта е наречена на негово име, както и причинителят й – бактерията “донованиа грануломатозис”. Не се среща у нас. Разпространена е в Южните американски щати, в Южна Америка, Индия, Африка и Тихоокеанските острови. След неопределен инкубационен период от 3- 10-15 дни, а понякога – и няколко месеца, по гениталиите се появяват няколко пъпчици с тъмночервен цвят, които се увеличават бавно, след което хлътват и се разязвяват. Дъното им е меко, кървящо, с неприятна миризма. Болестта е упорита и продължава с години (дори до 40 години!), с редуващи се периоди на затихване и обостряне. Язвите ту се уголемяват, ту зарастват, но при некротизирането и инфектирането им състоянието на болните може да се влоши и да се стигне до сепсис и смърт. Ефикасни за лечението на донованозата са стрептомицинът и широкоспектърните антибиотици. Микоплазми Микоплазмите са едноклетъчни прокариоти (бактерии без клетъчна стена) и наброяват над 80 вида, но само 4 от тях причиняват инфекции за човека: безусловно патегонната “микоплазма пневмоние”, причиняваща тежки пневмонии, и условно патогенните “микоплазма хоминис”, “микоплазма гениталис” и “уреаплазма уреалитикум”. При определени условия (броя на колониите на микоплазмите, възрастта, хормоналния статус, расата, половата активност, социалния статус на болния) условно патогенните микоплазми стават патогенни и причиняват съответните заболявания. Неонаталната колонизация (зависеща от носителството на майката и предаваща се по време на раждането) прогресивно намалява до пубертета, но още с първите полови контакти нараства успоредно с активността и броя на партньорите. Клиничните прояви при мъжете се изразяват най-вече като подостър уретрит: до 20% от негонококовите абактериални уретрити се причиняват от уреаплазма уреалитикум и протичат с класическата “сутрешна капка” преди уриниране (оскъдна секреция), съпроводена със сърбеж в областта на перинеума; изобщо – дискомфорт при уриниране и неясна, но обезпокоителна влажност в уретрата. Много по – чести са безсимптомните форми, които са твърде опасни, защото могат да предизвикат възпаление на простатата, везикулите* и епидидимите*. При жените основният патоген е “микоплазма хоминис”. Тя причинява абсцеси на бартолиновите жлези, както и усилена вагинална секреция (вагинит), а също и уретрит и цистит, особено когато е съчетан с други половопредавани патогени – хламидия, трихомони, гонококи, бактериална вагиноза. “Уреаплазма уреалитикум” е изолирана у 50-70% от болните мъже и жени с негонококови уретрити. Често пъти те се съчетават с други патогени: трихомони (40-60%), гонококи (20- 70%), хламидии (40-50%). Лечението се провежда с макролиди* или втора генерация тетрациклини.

 Бактериална вагиноза (гарднерелоза)

Терминът “бактериална вагиноза” е създаден през 1885 г. По-популярното име на заболяването е “гарднерела-вагинит” или “гарднерелоза”, защото бацилът гарднерела вагиналис преобладава сред тази полимикробна анаеробна инфекция. Тя се причинява от прекомерното развитие на този бацил (с 100 до 1000 пъти повисока концентрация), както и от микоплазма хоминис, бактероидес, пептострептококус, мобилункус и други анаероби. Образно казано, имаме цял “букет” от микроби. Болестта е наричана също и неспецифичен вагинит, хемофилус-вагинит и неспецифична вагиноза. Бактериалната вагиноза се открива при 10% от жените в репродуктивна възраст и между 30- 60% от жените, посещаващи кожновенерологичните и АГ-кабинетите. Изолирането на гарднерела вагиналис е възможно при над 50% от жените без данни за вагиноза или вагинит, както и при 30% от мъжете с подобни партньорки. Протича с разнообразна симптоматика, която липсва у половината носителки на гарднерелата.

Основният белег е наличието на засилено вагинално течение (в някои случаи – пенесто). То задължително е придружено от найхарактерния белег на тази неприятна болест: силна, неприятна миризма на риба или мухъл, която се появява често само след полово сношение или менструация. Неспецифични (негонококови) бактериални уретрити (катари) Те се причиняват от пиогенни (образуващи гной) аеробни или анаеробни бактерии. Диагнозата се поставя, след като е отхвърлена чрез културелно* изследване гонококова, хламидиална или микоплазмена инфекция. Протичат предимно хронично. Най-честите причинители на катарите са стафилококус албус (който е нормален обитател на уретрата, но при обстоятелства, свързани главно с имуносупресивни състояния, може да започне да действа като патогенен микроорганизъм), а също и стафилококус ауреус, стрептококус В или Д, хемофилус, ешерихия коли, шигела, протеус, клостридиум и др. За развитието на негонококовите бактериални уретрити предразполагат сексуалните контакти по време на мензис или в ануса. Неспецифичните (негонококови) бактериални уретрити се срещат само при мъжете. При партньорките им обаче може да се появи мукопурулентен цервицит (гнойно възпаление на шийката на матката).

Инкубационният период варира от 2-10 дни, до 3-4 седмици. Проявява се със зачервяване или слаб оток на меатуса (орифициума, устието) на уретрата и с оскъдна ексудация* със слузесто-воднист или гноевиден характер. Може да се получи усложнение с оток на епидидима (надсеменника) и тестиса, а понякога – с простатит и последващ стерилитет. Неспецифичните бактериални уретрити се лекуват трудно, с антибиотици, в зависимост от конкретния причинител. В 20-40% от случаите рецидивират. Често причиняват и депресия. Пациентите се поддават лесно на внушения и всяка непредпазливо казана дума от лекаря може да бъде изтълкувана погрешно и да влоши състоянието им.

Генитална кандидоза (микози, гъбички)

Гениталната кандидоза е честа полово предавана инфекция, причинявана от условно патогенни дрождоподобни гъбички, които предизвикват възпаление на вулвата и вагината (вулвовагинит), съответно на главичката на пениса (баланопостит) и на уретрата (уретрит). Т. нар. “бяло течение” е познато още на древните лекари. Едва през 1843 г. Робин изолира от този секрет причиняващата го дрожда, а Уилкинсон пръв го свързва с дрождевата инфекция (1849 г.). Гъбичките са едноклетъчни аеробни микроорганизми, които се размножават чрез пъпкуване. Кандидите са банални колонизатори на мукозните повърхности на организма. Честотата на колонизацията с найразпространения им представител “кандида албиканс” в устата и влагалището достига до 80% при хората. За да се развие заболяване, са необходими няколко обстоятелства: промяна на рН на средата (често подмиване със сапун и шампоани), концентрация на глюкозата и гликогена (диабет!), състояние на епитела (наранявания от вибратори, продължителен и груб коитус*), мензис, бременност, използване на орални контрацептиви или вътрематочна спирала, носене на тясно синтетично бельо, продължително ползване на широкоспектърни антибиотици, цитостатици и кортикостероиди. В резултат на тези фактори дрождите от рода “кандида” започват да се размножават усилено и предизвикват възпалителни реакции на лигавиците и епидермиса. Носителството на гъбичкови дрожди от род “кандида” във влагалището варира от 8 до 75% у жените по света; само за най-разпространения им вид “кандида албиканс” то е от 5 до 60 на сто.

При повечето от мъжете гъбичковите инфекции протичат безсимптомно. За техен резервоар служат семенните мехурчета, които са богати на гликоген – най-благоприятната среда за развитието им. Затова и заразяването на партньорките става неволно. Клиничните симптоми при мъжкия баланопостит са: поява на сърбеж и парене в областта на главичката и вътрешната страна на препуциума, където се забелязва зачервяване, оток и ерозии, покрити с белезникав налеп. Кандидите се виждат лесно под микроскоп. По-неприятен е кандидозният уретрит, който се явява след инкубационен период 10-60 дни. И той започва с лек сърбеж в пикочния канал, който се зачервява; след няколки дни се явява оскъдно бледожълтеникаво, слизесто или воднисто течение. Възпалението може да се пренесе върху пикочния мехур, простатата и епидидимите. При жените микозните инфекции са клинично много по-проявени. Кандидозният вагинит (колпит) се забелязва ясно: еритемни петна, а покъсно и ерозивни изменения по влагалищната лигавица. Там се образуват белезникави налепи, съпътствани от течение с млечнобял цвят (флуор албус) с неприятна миризма, усилваща се след коитус. Субективните оплаквания на заразените жени са сърбеж и чувство на парене в областта на вулвата. Появата на чести позиви за уриниране и парене означава пренасяне на инфекцията и в пикочния мехур и бъбречното легенче. Лечението се извършва чрез бани със сода бикарбонат (и съответните антимикотични кремове и вагинални глобули) и вътрешно приемане на имидазолови* препарати. Много важно е едновременното лечение и на двамата партньори, след което да им се извършват контролни изследвания до 3-ия месец след приключването му.

 Трихомоназа

Това заболяване се приема за най – разпространената БППП в света. Причинява се от камшичестия първак-флагелат трихомонас вагиналис, открит от Дюне през 1836 г. и обявен от него за “невинен” сапрофит. Чак 80 години по-късно, през 1916 г., Хьоне доказва, че той е патогенен и причинява колпит (възпаление на вагината), придружен от обилно серозно-гнойно, пенесто, млекоподобно течение с неприятна миризма. През 1927 г. Чапек го описва за първи път у мъжа и доказва преносимостта му при сексуални контакти. В света се регистрират от 120 до 180 милиона нови случая годишно; приема се, че 10% от сексуалноактивното население е инфектирано с трихомони. Трихомоназата причинява на жените също сърбеж и болезненост, усилващи се при полови контакти; често се наблюдава и мацерация (подсичане) на малките срамни устни. Инфекцията нерядко се пренася върху пикочния канал (уретрит); тогава уринирането е болезнено и с неприятни напъни. При жените могат да се получат и още по-неприятни усложнения: възпаление на бартолиновата жлеза, на шийката на матката и даже на тръбите, което довежда до стерилитет или преждевременно раждане при забременелите. Мъжете много рядко боледуват от трихомоназа, тъй като тясната им уретра е неблагоприятна среда за развитието на бактерията флагела, за разлика от широката и влажна вагина. Така че мъжете са предимно безсимптомни преносители на трихомоназа, но все пак, понякога и те боледуват от острата възпалителна форма на това заболяване: изтичане на оскъден воднист, слизесто-гноен, понякога и пенест секрет, придружен от смъдене и парене. При нелекувани форми може да се появят усложнения като простатит и епидидимит, които също нерядко водят до стерилитет. Заболяването е упорито, но лечението е успешно, когато се провежда целенасочено с имидазолови препарати в ударни дози, според преценката на специалиста венеролог. Винаги се лекува и другият сексуален партньор, независимо дали той има оплаквания, или не.

Хламидиаза

Гениталната хламидиаза е една от найразпространените БППП. Причинява се от бактериите хламидии от серотиповете Д-К; останалите типове А-С предизвикват трахома, Л1- Л3 – венеричната лимфогрануломатоза, а хламидия пневмоние – тежки респираторни инфекции, които не се предават при полов контакт. Урогениталните хламидиази от серотип Д-К заемат второ място в света (след трихомоназата) и първо – сред причиняваните от бактерии БППП – до 50 милиона новозаболели годишно (от тях 4 милиона са в САЩ). Хламидиазата е 5 пъти почеста от трипера и 15 пъти по-честа от сифилиса. Описана е за пръв път от Уелш през 1904 г. като хроничен негонококов уретрит с неизвестна етиология (произход). Джонс, Колие и Смит първи изолират през 1959 г. хламидия трахоматис от урогениталния тракт. Инкубационният период от заразяването до първите клинични прояви е трудно да бъде установен у 80% от заболелите, но се приема, че обикновено продължава 4-15 дни, през което време носителите на хламидиите продължават да ги пренасят върху нищо неподозиращите си сексуални партньори. Острата форма на хламидийния уретрит се установява едва при 5% от мъжете (инкубационният период тогава е съвсем кратък, 1-2 дни). Проявява се с гнойно течение, нерядко примесено с кръв, чести позиви за уриниране, което е болезнено и понякога съпроводено с хематурия (кръв в урината). Инфекцията е предимно хронична – при над 50 на сто от заразените мъже. Те отделят слаба, прозрачна и рядка секреция, появяваща се сутрин и съпроводена от типичното за негонококовите уретрити парене, смъдене или сърбеж и болки по хода на пикочния канал, с излъчване към слабините. В 15% от случаите има само болка, парене или сърбеж по хода на уретрата, без секреция. Около 20% от инфектираните не проявяват никакви симптоми, но разнасят проникналите в тях хламидии. Усложненията са епидидимит (при 50% от заразените мъже) и/или простатит, което причинява старилитет и импотентност. При хомосексуалисти заболяването също е предимно безсимптомно, но може да се прояви с ректална инфекция (проктит), с дискомфорт в правото черво или болки при дефекация (ходене по голяма нужда).

Хламидиазата у жената, независимо от липсата на специфични клинични прояви, може да причини тежки и непоправими промени във всички отдели на гениталните й органи. Наблюдава се вагинално течение (флуор) с изтичане от маточната шийка на слизесто-гноен секрет, което доказва възпалението й. То нерядко довежда до стерилитет или до преждевременно раждане у бременните. Диагностицирането на хламидиазата е задължение на специалиста, който трябва да я отличи от евентуален трипер, трихомоназна, микоплазмена или гъбична инфекция, още повече, че нерядко тези БППП вървят заедно. Лечението се провежда основно с тетрациклинови препарати.

 Синдром на Райтер

Болестта е разгледана за първи път от Броди (1818 г.), а цял век по-късно е описана найподробно от Ханс Райтер (1916 г.), на чието име я наричат венеролозите. Синдромът на Райтер представлява хламидиална инфекция (в 65% от случаите) или гонококова – в 2% от тях); но се причинява и от чревни инфекциозни агенти: йерсиния ентероколитика, шигела, салмонела. Поразява три органа на тялото. Клинично се изразява в триадно възпаление: първо, на пикочния канал и простатата – уропростатит при мъжа, съответно на вътрешната част на матката и нейната шийка – ендометрит и ендоцервитит при жената; второ – възпаление на една или повече стави: олиго- или по-често полиартрит, и трето – възпаление на различни части от очите, предимно конюнктивит, но също и иридоциклит или увеит. Пълното развитие на всички клинични прояви на болестта настъпва последователно за 2-4 седмици, като първи са уретралните и очните симптоми. Артритът се явява по-късно. Той обаче е най-постоянният и задължителен симптом на неприятната триада, докато останалите два компонента може да липсват. Синдромът на Райтер често е предшестван или съпътстван от ентероколитна диария. Той е БППП, много по-често срещан при мъжете, отколкото при жените (в съотношение съответно 15:1). Съпровожда се от отпадналост, безапетитие, отслабване, леко повишена температура, подуване на лимфните възли. Лекува се с антибиотици от тетрациклиновата група.

Чревни синдроми (проктити, колити, ентерити)

Това са нов тип БППП, възникващи след все по-широкото разпространение на оралноаналния секс и редуването на тези сексуални практики. Това обаче е не само нехигиенично, но и създава предпоставки за пренасянето и смесването на бактериална флора на непривични за нея места в организма. Става въпрос за т. нар. фекално-орално заразяване, което говори за ниска сексуална култура и пълно неглижиране на опасностите от непривичните секстехники, упорито рекламирани от някои порнографски филми. (Нека сериозно се запитаме: кой човек с елементарни познания по микробиология и дори с елементарна естетика, би приел за нормално старателното осмукване и облизване на пениса непосредствено след проникването му в ануса?!)

Проктитът (възпаление на правото черво) е присъщ за хомосексуалистите, в чиито ректуми проникват различни микроорганизми, причиняващи венерози: гонокок, хламидия, бледа спирохета, херпес-симплекс вирус, ХИВ. Ако възпалението се разпространи 12 см над ануса, се засяга сигмоидното черво и се причинява колит. Чревните синдроми се проявяват с аноректален дискомфорт, болки, напъни, редуване на запек с диария, кръв в изпражненията, анални или перианални лезии (херпеси, разязвявания, рагади, цепнатини), температура, колики.

Ентеритът (възпаление на тънките черва) също възниква единствено у индивиди, смело и безразсъдно практикуващи орално-аналното сексуално общуване. Тук диарията понякога е придружена от повръщане, образуване и изпускане на газове, отслабване и температура.

 Речник:

Имидазолови препарати – Химиотерапевтици със силно противопаразитно действие, както и с висока активност към анаеробни причинители. Използват се за лечение на гъбични инфекции. (Бел. ред.)

Коитус – Полов акт, сношение. (Бел. ред.)

Ексудация – Отделяне на течност от кръвоносните и лимфните съдове при възпаление. (Бел. авт.)

Културелно изследване – Специализирано микробиологично изследване. (Бел. ред.) Макролиди – Антибиотици с бактериостатичен ефект. Лекуват инфекции на кожата, меките тъкани, ушите, горните и долните дихателни пътища. (Бел. Ред.)

Епидидим – Придатък на тестиса (семенника) на мъжа; намира се върху задния ръб на тестиса. (Бел. авт.)

Везикули – Мехурчета, които се появяват по кожата

Сулфонамиди – Синтетични химиотерапевтици, притежаващи широк противомикробен ефект; потискат размножаването на микроорганизмите. (Бел. ред.)

Трепонема палидум (лат.) – Болестотворна бактерия, причиняваща сифилис. (Бел. ред.)

Ултрамикроскопия – Микроскопско изследване чрез ултравиолетови лъчи. (Бел. авт.)