Умората в дните ни

Умората е едно от най-глупавите неща на света. Всеки се оплаква, а никой не може да ти обясни адекватно какво е това „умора“. Усещаме я като тъпа болка някъде, където твърдят, че ни е сърцето, като свредел в главата, като усещане някъде в краката, от което аха да загубим равновесие, като стадо от мухи в стомаха, което се колебае дали да кацне или не, но ясно усещате, че въобще не им е мястото там.

Умора е да сънувате ангажиращи сънища. В тях вие сте герой на Франц Кафка, който е заел неподходяща позиция, а отгоре му са се стоварили всички наказателни сили на реалността, в лицето на контролни органи, началници и преки наблюдатели. Все едно сте по анцунг на виенски бал или пък във фрак, когато трябва да се играе на снежни топки.

Заспивате късно, а се будите рано, по навик. Стискате зъби и през тях пропускате, минута, две, три…Можете да си ги позволите, още е рано. Пускате телевизора на някой сутрешен блок, където още в 7 им е позволен лукса да крещят и да се пулят на реалността. Усилвате на макс и се криете в банята, където да отмиете спомените от това, че някога сте чели и разбрали Франц Кафка, което ви дава необятните възможности да сънувате пълни глупости, позиционирани около мястото ви в системата и колебанията ви, насън и наяве.

Защо ли да не се избръснете, докато ви обясняват, че „тракторите са на път да покорят София и съборят правителството“. Интересно, докато се къпете, а телевизорът гърми, чудите се, дали наистина има трактори или дали наистина има София, която ще бъде покорена. Стар професионален навик от това да си на средна възраст в България, страната, в която няма окончателни истини.

Следва някаква закуска, опит за оригиналничене, в който добавяте мандарина или орех, внушавате си, че е много здравословно. И после идват минутите в колата, където слушате радио, най-често Зи Рок, където сутрин пускат такива парчета, че ви иде да оставите колата и всичко и да избягате в полето, в търсене на свободата и митичния дух на предните години. Песента свършва, някакви новини, минута повече и вече щяхте да сте свободен, а сега това се отлага.

Работата минава неочаквано бързо. Имате една купчина задачи, а докато ги отметнете, ето, станало 12 часа. Пресичате шосето до магазина отсреща, за да вземете някакъв боклук и да го хапнете. От месец на пътя стои едно убито коте, с чиито мъртви очи се срещате всеки път, щом пресичате пътя, избягвайки лудо каращите коли. Сигурно би ви намигнало, ако можеше, че сте такъв ентусиаст, който обича риска, при това тества късмета си на два пъти, вторият от тях с пакетче Зрънчо в ръце. И сигурно ако ме блъснат, Зрънчото ще се пръсне по шосето, а аз ще се окажа очи в очи с мъртвото коте. Потръпвам и си го спестявам.

Към 17 часа вече сте толкова претръпнали, че дори не осъзнавате, че работният ден е свършил. Хапвате някаква супа, сипвате пълни шепи лютиво, кимион и подправки, за да усетите нещо, а над главата ви звучи някаква глупава песен „Абре, момче, админче…“. Бавно, бавно включвам, не може в народната песен да пеят за админи, „аджамийче“ е правилното. Чак ви досрамява, че сте допуснали такава глупост. В народните песни няма админи, няма.

И после, умората ви кара да се въртите от стая в стая, да заговаряте непознати във фейсбук, да се скарате с някого, пак там, да прочетете една-две страници от книгата, която четете от лятото още, да се завъртите пред телевизора, да превъртите каналите вяло и да отлепите към оня свят на сънищата. И да се будите, без да сте сигурни, че предният ден не е лъжа или просто сън.

Умората се крие като зло куче във всеки момент от деня ми. Опитвам се да я преборя, но се усещам, че това е просто част от съня ми. Опитвам се да и се подчиня, но и това е част от сънищата ми. Дали ако се събудя, пак ще бъда уморен? Не знам, опитвам се да отворя очи. Ще успея, нали?


Коментарите са забранени.