Да целуваш божествено

Къде е точният момент, в който решаваш – ще имаш ли връзка с даден човек или тая няма да я бъде. Моментът, в който се влюбваш, в който нещата „се случват”. Всички имаме различни спомени за този вълшебен момент. За щастливците – тези спомени са красиви, не толкова късметлиите хич не искат и да си спомнят за това. Едно е обаче, което прави спомена „пръв” и мисля, че това е усещането на първата целувка. Даже не толкова целувка, колкото лекото приближаване на устните повече от допустимото приятелско или колегиално например разстояние.

Първият допир от целувка променя много нещата. Той ти дава най-важната интимна информация – аромата на устните, нежността на кожата, казва ти от раз ще я има ли химията или няма да я има. Както и досега, ще се опитам да преразкажа гледната точка на повечето жени, когато дойде време за целуването – това понякога дълго мечтано, а понякога – досадно натрапено събитие.

Има няколко неща, които веднага те отблъскват от потенциалния интимен партньор и първото и основното категорично е лошият дъх! Нямаше нужда сигурно да го напомням, но явно тази грешка продължава масово да се допуска, съдейки по вниманието, което продължава да й се обръща по страниците на списания и онлайн издания. Закон е – когато възнамеряваш да целуваш да се въоръжиш с бонбон или дъвка. Освен това – не яж лука на салатата, а чесънът и мерудията ги забрави като подправки.

Второто гадно нещо, което може да направи първата целувка последна е излишната слюнка. За това нямам рецепта, предполагам че някои хора просто са си такива по природа, но този случай също е безнадежден като опит да предизвика омекване в коленете и огън между краката. Олигавят ли те в телесни течности по време на целувка (особено първа), шансът за втори опит остава само в сферата на мечтанията.

Има още два вида идиотски бих ги нарекла начини за целуване и по-малко ужасният е „клъвващата целувчица”. Тя може да бъде по-поносима, защото може да се дължи просто на мила несмелост. Рано или късно обаче ще се наложи да я превърнете в по-страстна, иначе ще си останете на ниво приятелчета с никаква опция за секс.

На другия полюс е естествено другата крайност – да ти засмучат устните, езика и каквото още се доберат в нещо като първично торнадо. Това го слагам на последно място като грешка, защото ако торнадото е майсторско – може и да се превърне в ефектно, а не дефектно начало на интимността.

Да обсъдим сега, доколкото е възможно и докато не ни се е отщяло от целуване – и другата страна, а именно – сладките, неустоими и подкосяващи краката до легнало положение целувки.

След като сме изключили горните грешки започваме… от очите.

Нямам предвид да ни целунете очите, мъже. Имам предвид – погледнете ни дълбоко, пламенно, немигващо и магнетично. Дълго и страстно. Упойващо. И докато не спирате да гледате, приближете се към нас. Бавно. Така че да започнем да потръпваме. Да се тресем направо от очакване за това, което предстои да ни се случи. И тогава залепете устни върху нашите. Плътно.

Желателно е устните да са топли и малко влажни. Няма никакво значение дали са сочни или по-скоро тънки. Това няма никакво отражение върху качеството на целуването. След секунди, отлепете устните и леко задействайте езика. Пак казвам – леко. Бавно и нежно. Така че желанието да ни залее. Оттам вече всяка една целувка започва да върви по свой собствен път. Заживява собствен живот така да се каже и ако този живот е качествено заченат, има всички основания да бъде продължителен и съвършено успешен.

Да си призная честно помня целувки, които все още ме карат да настръхна. Това изкуство си има нужда от трениране, както и всяко друго, но има и хора – истински таланти. Но ако не всеки може да е гениален, хубаво е поне да опита да се доближи до целуването, което те прави божествен.

Градските луди – чешитите по улиците около нас

Градските чешити или иначе казано познатите на всички ни хора с психични отклонения. Кой не се е сблъсквал с тях? Всеки ден при това. През зимата ги нямаше много, тогава те намират подслон и грижи в разните домове и социални заведения, за да оцелеят. Със затоплянето на времето обаче започваме да ги срещаме. Или поне тези, които са оцелели в изминалите леденостудени месеци.

Кои са те? Те са тези, които излизат най-рано по улиците. Още преди съмване, в тъмно можеш да ги срещнеш из градинките. Тях сън не ги лови. Не робуват на часовника, нито на социалните правила.

Какви са те? Те са най-различни, всеки със своята съдба. Някои са със семейства, някои живеят сами от деца или поне откакто се помнят. Някои ние самите познаваме и срещаме от малки, други се появяват някак изведнъж в града ни и също така изневиделица внезапно изчезват. Едни са пияници, други не близват дори. Почти всички обаче пушат. Част от тях са имали „истински” живот, работа и семейства. Всичко това, което понякога ние не ценим в нашите ужким подредени животи. Те са го имали и са го загубили, защото в един момент са се разболели.

Често първата реакция на близките в такъв случай е да прикрият проблема. Не че той дълго може да остане скрит. Често не са успели в усилията си да обуздаят заболяването с адекватно лечение и „бушонът” безвъзвратно е гръмнал. Същевременно нашето общество непрекъснато показва липсата си на толерантност към болните, особено към психично болните. Така те появяват – градските чешити, каквито и обикновено си остават до живот. Част от живота на града.

Когато са със запазени възможности за комуникация, копнеят за внимание. Могат да ти разкажат невероятни неща, ако имаш време да ги изслушаш. Понякога съвсем наистина прозренията им се простират далеч над нашите възможности. Сигурно защото са освободени от оковите на съзнанието и мислите им се реят свободни.

Когато те приемат за приятел, можеш да разчиташ на тях да ти свършат нещо. Лоши хора използват това и ги манипулират. Често ги нараняват, след което им се смеят. Те страдат от подигравката. Разбират я, но не могат да отвърнат адекватно. Преглъщат, но запомнят и след това всяко следващо сприятеляване приемат все по-трудно.

Понякога спят във входовете и зад оградите, почти винаги имат верен пес за придружител. Той ги топли и споделя дните с тях, съпътства ги във вечните им разходки по улиците. Вечно носят огромни торби, пълни с незнайно какво. Как се издържат, какво ядат, как си намират дрехи за обличане и обувки за обуване в повечето случаи за нас е пълна мистерия. Но и ние най-често избягваме да мислим за това. Предпочитаме да ги погледнем, най-много да им подадем монета, ако просят и да си отминем. Също като тях забързани за някъде.

Луди ли са те? Или просто ние не ги разбираме, както те често твърдят. Ние ли не можем да влезем в техния свят или те не желаят да го споделят с нас? Щастливи ли са понякога, влюбват ли се, страдат ли, изпитват ли чувство на вина, на неудовлетвореност, на срам, на гордост, на заслужена победа? Трудно ми е да кажа с категоричност, но мисля че да. Мисля че незаслужено ги игнорираме, защото външният им вид е неприемлив, защото понамирисват или просто защото не можем да ги изтърпим.

А градските чешити понякога са единствените съвременни Мунчовци, които се осмеляват да повдигнат въпроси, които ние смитаме под килима, за които ни е по-лесно да махнем с ръка и да отминем. Докато те – необременени и свободни, заявяват открито мнението си и имат смелостта да назоват нещата с истинските им имена. Луди ли са?

Сексът като рецепта за разхубавяване

Срещам онзи ден по улиците на града моя близка позната, която никога не е блестяла с кой знае колко впечатляващ външен вид. Аз съм се свила в якенцето, а нея… нея не мога да я позная, тя е отслабнала, разхубавена, просто свети! Лети по тротоара, обира погледите на жени и мъже около себе си, абсолютно няма начин да я подминеш, без да я забележиш. Не успявам да се сдържа и най-нетактично я почвам – какво става с теб, бе човек, диета ли пазиш, на СПА ли ходиш, какво се е случило, прекрасна си… „А, нищо, нищо особено”, получавам като отговор. „Е, не е нищо – продължавам да упорствам, криеш си тайната, а?” В крайна сметка сядаме в най-близкото кафе, поръчваме резонния за сезона чай с мед, а аз питам ли питам, при което нахалството ми най-накрая е възнаградено и ми става ясно, че причината е мъж. Дамата е влюбена и то съвсем не на шега. Като малко момиченце се захилва, само щом спомене за тръпката, която я е сполетяла (като за протокола отбелязвам, че дамата е в златната възраст между 35 и 40 и иначе си е щастливо разведена).

Щастливо, ама недотам се оказва е било (поне до този момент) интимното й статукво, защото увлечението, което я е споходило тези дни я е направило наистина неотразима – сладка радост се излъчва от всяка нежна пора на лицето й, а очите са като по Яворов – само блясък, музика и лъчи.

За сетен път се убеждавам, че любовта въобще и редовният секс, който я съпътства в частност, са не само благодат за душата, но са и най-добрата рецепта за хубост. Какви могат са причините за това? Да започнем отначало – влюбваш се. Първият, пряк и непосредствен ефект от това е, че хормоните започват да бушуват, политаш от щастие (вътрешно), а вследствие от това не знам какво точно става, но лицето и тялото ти (външно) стават почти като на модна икона. Може би причината за това е в настроението, може би изглаждането на бръчиците и светлината в зениците идват от това, че намръщената, или поне унила ежедневна физиономия е заменена от леко играеща тайнствена усмивчица, напомняща за това, което се е случило снощи. Може би всичко си има съвсем прозаично физиологично обяснение – например тайнството може да се крие в редовния оргазъм или както се казва в един от последните вицове, които четох «Жена, която вика нощем, мълчи (и бих добавила и се усмихва) денем». Само бих искала да вметна като доказателство и факта, че вибраторът е измислен именно в процеса на търсене на лечение на женската хистерия, а това вече над 100 години ни доказва, че сексуално активните и сексуално задоволени жени са по-слабо предразположени и към психични проблеми, като неврози и депресия например, а пък кому ли би се харесала нервна или депресирана жена… Още един плюс е, че честите креватни занимания, освен всичко друго са и по-приятният вид фитнес, те горят калории разбира се и това също съвсем не откритие, но така или иначе не може да отрече, че резултатът върху външния вид е неизменно положителен.

Само че като говорим за това, ми се иска да направя важно уточнение – лично аз намирам, че уникалното въздействие на секса върху външния вид не е просто така, не става ако е направен „за спорта”, а само и единствено ако е придружен от съответното чувство на влюбеност. Само тогава е налице онова истинското разцъфтяване, което не може да се сравни с нищо друго, което е непостижимо и при строги диети, и при провеждане на специални очистващи процедури, и при козметични повлиявания, и при всякакви други подобни тунинги. Толкова за внезапно и рязко разхубавените жени. Не знам дали така стоят нещата и при мъжете, но по-скоро и там се крие някакъв подобен секрет, защото имам познат, който се радва на отличен външен вид за възрастта си. Та той твърди следното: „Рецептата ми за вечна младост е проста, евтина и постижима за всеки – необходимо е по-малко да се яде и повече да се е*е.”

Самотните възрастни – липса на алтернатива или личен избор

Така се стекоха нещата в живота ми, че тези дни имах поредица от срещи с възрастни хора, прекарващи остатъка от живота си в дом. Под „дом” имам предвид социално заведение за настаняване на възрастни. Както и за повечето външни хора, първите ми стъпки там бяха много предпазливи, чувствах се не на място и съвсем излишна, нахлула в техния живот, откъснат и изолиран, превърнал се в толкова различен, откакто не са при семействата и близките си.
Какво се оказа? Още при първата ми среща с 62-годишната Е. Б. впечатленията ми започнаха да лъкатушат и да се изменят, вече не бях така сигурна в мнението си, че това са хора нещастни, самотни и изоставени. Е. Б. ме посрещна в общото холче, прилично мебелирано и снабдено с почти всички битови удобства, в центъра на което стоеше, нежно завит с покривчица, плетена на една кука телевизорът – една неизменна част от живота на пенсионерите. Първият ми въпрос към нея естествено беше: „Защо сте тук?”. Стана ясно, че Е. Б. има близки роднини, има деца, но решението да заживее в дома е лично нейно и е дошло след като децата са създали свои семейства и за всички е станало тясно в наличната жилищна площ. Този факт и това изявление („Имам роднини, но предпочитам да бъда тук”) започна да ми се натрапва и в следващите разговори. Аз очаквах да срещна едва ли не прокудени и отритнати от общността хора с невероятни съдби, като от кинофилмите, а насреща ми бяха естествени (е може би малко болни), но напълно адекватни и стабилни хора – поне в по-големия процент от тях. Изключение бяха бездомниците, хората без нито един близък, без контакти и приятели. „Професионалните” бездомници и просяци, които срещаме по улиците често въобще не искали да бъдат настанявани в дом, особено през топлите месеци на годината.
Тогава започнах да се питам липса на алтернатива ли е за възрастните настаняването в дом или е съвсем зряло ( и може да ви звучи малко арогантно), но всъщност – удобно решение. Потърсих отговор на въпроса какво им харесва в дома. „О, всичко!” – светваха те – „Хранят ни, готвят ни – сутрин, обед и вечер. Перат ни, гладят ни дрехите, имаме си лекар, всичко е чудесно, КАТО В РАЙСКА ГРАДИНА!” – беше дори единият от отговорите.
И като се замислиш – какво дава нашето общество на възрастните си, дори и тези, които живеят в своя собственост, когато вече не са професионално активни. Дава им възможността да отидат до магазина, да изгледат сериала, да си поговорят по съседски, да постоят на пейката в парка… Поправете ме, ако греша, но аз за много други активности не се сещам. Тези които водят енергичен живот май все са единици. Бих ги определила дори като едно обособено малцинство – малцинството на дейните възрастни.
Та така – когато в социалния дом така наречените „домуващи” са битово осигурени, когато не им се налага да пресмятат всяка стотинка за отопление, осветление и храна, когато имат и контакт с други хора около тях, защо да не са щастливи. Почти бях решила, че това е отговорът, колкото и да е циничен, когато изведнъж усетих, че в думите на възрастните все пак имаше нещо спестено. Те не го коментираха, не говореха за него, не го демонстрираха в поведението и думите си, но то присъстваше – и това беше изразената липса на интерес към роднините и близките. Те просто заявяваха, че ги имат и дотам! Нищо повече. Точка. В един момент разбрах, че това е скритата им болка, която тежи и не може да се пренебрегне с факта, че са нахранени и на топло. Те обаче бяха намерили спасението – не говореха за това. Мълчаха. И всъщност колко мъдро – бяха намерили позитивното, удобното, приятното, а не извеждаха на преден план мъката и самотата си. Дали обаче мислеха за това? Неизбежно според мен. Но така или иначе бяха направили своя разумен, неемоционален личен избор. Без алтернатива.

Сексът за една нощ брои ли се за любов?

Тъй като с ужас очаквам 14 февруари, превърнал се от здрав български народен празник в лигаво – розов любовен някакъв такъв, питам се в дух на нон конформизъм: „Ще се брои ли ако в тази така наречена „любовна” вечер взема, че направя секс за една нощ?”. Не че смятам да го направя, казвам за успокоение на пуританите, не, просто се питам…
Ще ви кажа и защо ми хрумва този въпрос. Защото сексът за една нощ, който е нещо като секс на първа среща, с тази разлика, че среща в романтичния смисъл на думата на практика няма, аз лично съвсем не го намирам за табу. И продължавам да питам – ако си свободна от интимен ангажимент жена, ако на никой не си обещала монопол върху тялото си и то си твое и само твое, ако е 14 февруари вечерта и отвсякъде те бомбардират с розови сърчица от сутринта и с все повече хормони със свечеряването, защо да не се решиш и да не се впуснеш в ново любовно приключение? А то ще бъде истинско любовно приключение, ако завърши със страстен секс, естествено. И ето ти на – въпросът да направя или да не направя секс за една нощ?
Сексът за една нощ се случва и ще продължава да се случва, независимо какво мислим по въпроса. Сега идваме до двете възможности.
ПЪРВА ВЪЗМОЖНОСТ: Аргументите да го направя или аргументите „за”:
Ами все един път в живота човек трябва да опита и това. Да остави задръжките настрани и да грабне искащото му се, както би грабнал пълна шоколадова бонбониера след период на строга диета.
Освен това анонимността (или поне относителната анонимност) на подобно начинание те поставя в позиция на доминираща, тъй като решението дали да се видите още веднъж или да не се срещнете никога повече остава в твоите ръце. Ти решаваш – ще си дадеш ли телефонния номер или не.
Да не говорим, че можеш да се осмелиш да изживееш сексуална фантазия, която не би си позволила иначе – например да се представиш под друго име, с друга професия и да си поиграеш.
И защо пък не – забавно е, защото е забранено и даже опасно, а това вдига адреналина. Не само го вдига, ами направо го изстрелва във висините.
ВТОРА ВЪЗМОЖНОСТ: Аргументите да не го направя или аргументите „против”:
Твърди се, че сексът за една нощ ще те направи да изглеждаш лесна и ще навреди на репутацията ти. Да, това би станало, ако не спазваш правилата на флирта и директно се метнеш за секс. Освен това наистина значително ще навреди ако го практикуваш редовно и безалтернативно. Ако обаче пофлиртуваш достатъчно дълго и майсторски, нещата съвсем не биха изглеждали „проститутски”, а по-скоро – като ситуация от филм.
Втори аргумент „против”. При секс с непознат за първи път вероятността да се отпуснеш и да получиш качествен оргазъм е доста мижава. Просто женският организъм е такъв, че не свършва тъй лесно и бързо, само в резултат на механични фрикции. Не че е невъзможно, възможно е разбира се, но просто процентът да бъдеш разтърсена е по-скоро под 5%, а не над 95%.
И не на последно място, а по-скоро на почетното първо място – и това вече съвсем сериозно – това приключение може да бъде опасно! Все пак ти предстои да бъдеш интимна с непознат човек. Опасно е да го заведеш у вас, опасно е обаче да отидеш и у тях (знаеш ли го къде те води…). Опасно е да се качиш в колата му, опасно е да го вземеш и в твоята. Общо взето – най – компромисно е решението да се отиде в хотел. Там пък може някой да те види, кофти е и при плащането, защото ако той плати е малко като платена любов, а пък ти да плащаш не върви никак. За предпазните средства като презервативи, също смятам, че коментарът е излишен! Тук рецепта и задължителни мерки за сигурност няма. Най-общо доверяваш се на шестото си чувство и се оставяш да те води то.
Но пък затова и всичко това е така вълнуващо. Струва си да се опита. И в успокоително заключение ще отбележа, че в крайна сметка, ако съумяваш да държиш нещата под контрол през цялото време, винаги можеш и да се откажеш като решиш, че това сексът за една нощ не е за тебе работа. Само ще остане да те гложди едно съмнение… ами ако беше опитала? И ако беше се получило? Това щеше ли да е любов?

Романтиката в Български Държавни Железници /БДЖ/

Случвало ли ви се е да пътувате скоро с влак? Аз лично непрекъснато ползвам този така романтичен транспорт и просто ме сърби перото да споделя малко повече за тази уникална култура на пътуване.

Причините да хващам железните пътища са няколко: първо – мразя да шофирам. Като всяка уважаваща себе си истинска жена, аз се губя непрекъснато и във всички посоки (имам предвид буквално), така че свойството на влака да те доставя от точка А до точка Б за мен е незаменимо удобство.

Второ – този транспорт е безумно евтин, хора! На всичкото отгоре през миналата година се сдобих с карта за 50% намаление (тя се продава на костуема цена и важи за една година). Искам да ви кажа, че цената на билета от София до Пловдив, бърз влак втора класа с намалението е… цифром и словом 4,50 (четири лева и петдесет стотинки) и то с увеличението от началото на годината. Как е, а?

Трето – като споменах по-горе за културата на това пътуване – имам предвид, че във влаковете цари културна атмосфера, а иначе казано – масово се чете! Направо купетата са като едни подвижни читалища. Дали това е така, защото пътуват повечко студенти или е някакъв вид традиция не знам. Но през вагон могат да се видят по един – два разтворени лаптопа, а през два – книга. Напоследък забелязвам нашествие и на таблети. Тоест – третата ми и почти основна причина да ползвам „БДЖ-то” е, че там час – два можеш да си почетеш на спокойствие и без разсейване. А ако си се подготвил – може и да изгледаш един филм на мобилното си устройство.

А хората, хората, които срещаш в тези пътешествия – те пък са истинско богатство за наблюдателя. Срещала съм какви ли не – влюбени двойки, които спят почти един върху друг; бабички и дядовци, полуподвижни, но понесли кофи и куфари, сякаш се изселват; интелектуалци, естествено с книга поне на английски; геймъри, които счупват лаптопа от игра; политикани, знаещи всичко за световната и в частност за българската конспирация; бебета, спящи сладко; досадници, които си умират да разберат и майчиното ти мляко; болни хора; здрави хора; пияници; лакомници (вярвате ли, че само преди дни една жена до мен извади пилешко бутче и яде, та размириса на кухня половината влак)… хора всякакви, ама всякакви.

А това, което ни обединява и това, което кара скритите черти на всички тези хора да изпъкнат в няколкото часа, в които сме заедно в едно купе е неизменното усещане за анонимност. Ние се срещаме във влака за няколко часа и най-вероятно никога повече няма да се видим. Това именно чувство за анонимност позволява на влюбените да се натискат, без да им пука, изморените да поразпуснат обувките си (вещо, което никога не биха направили пред непознати), това кара пияниците да си надигат биричките без свян, а любопитните да разпитват без задръжки.

И за да не бъда обвинена в PR в полза на българските държавни железници, ще уточня, че има и неща, които са в състояние съвсем да убият романтиката и розовото в картинката.

Това за мен са на първо място досадните хора. Те наистина понякога могат да вгорчат тотално удоволствието от пътуването, но и за това си има цяр – във влака има една страхотна опция – винаги можеш да смениш мястото си (освен ако не е претъпкано до горе, но по мои наблюдения напоследък това е рядкост). Другото известно на всички неудобство е отвратителното състояние на тоалетните помещения. Имам предвид и гаровите такива, и вагонните. Това е рядко срещана гадост, която мисля че може да кандидатства за някакъв анти – Гинес или нещо подобно. Противоотрова – не яжте и не пийте много преди да хванете влака, а непосредствено преди тръгването ползвайте тоалетната в най-близкото прилично заведение.

Има и още едно нещо, което прави пътуването с влак наистина уникално преживяване – закъсненията. Колко пъти ми се е случвало да потроша крака в тичане към гарата, а да се окаже, че композицията има закъснение 20 минути да речем. Или пък другото – вече си във влака, той спира на някакво произволно място и стои. Причината за спирането и времето на престоя са ясни само на персонала, а даването на информация въобще не е приоритет тук. Закъснение може да се получи и при инцидент. Веднъж стояхме час и половина на една гара, защото някакъв човечец падна под релсите. И да видите тогава коравосърдечието на българина – то не беше черен хумор, не бяха пошли коментари, имаше и хора, които снимаха, Господи…

Иначе – като сметнем, че всичко лошо, изброено по-горе е по-скоро инцидентна рядкост, отколкото правило, възможността да се почувстваш като героиня на роман от по-миналия век, качвайки се или слизайки от вагона намирам за неоценимо.

Женското приятелство

Всеки път, когато стане въпрос за това има ли такова нещо като приятелство между жени или тези чувства и отношения са приоритет само на мъжката половина от човечеството, се сещам за оня виц, в който се коментира точно тази разлика: За приятелството между жени: Жена не се прибрала една вечер. На другия ден казала на съпруга си, че е спала у приятелка. Съпругът се обадил на 10 от най-добрите й приятелки. Никоя не била чувала за подобно нещо. За приятелството между мъже: Мъж не се прибрал една вечер. На другия ден казал на съпругата си, че е спал у приятел. Съпругата се обадила на 10 от най-добрите му приятели. Осем от тях потвърдили – да, спал е у тях. А двама упорито твърдели, че е все още там. 

Близо до истината ли е тази история или е само градска легенда, нещо като историите за блондинки?

Имам няколко приятелки в моя живот. С първата се знаем почти от бебета. Връзката ни е такава, че дори и с месеци да не се чуем, винаги когато се срещнем има за какво да си говорим. Знаем, че може да разчитаме една на друга и това правило е безусловно. Т. е. – няма „Ще направя това, ако ти…” или „Ти трябваше да ме предупредиш, ако искаш това нещо…” или нещо подобно. Това приятелство е факт, то е даденост и е част от нашия живот. Такава част, която няма нужда от дефиниране, определение или усилие да се поддържа. Това приятелство е функция на времето, което сме прекарали заедно, функция на общите ни спомени и преживявания, резултат от всичко, което сме преживели или споделили като преживяване. Такова приятелство е благодат.

Имах и друга приятелка. С нея сме преживели и споделили не по-малко спомени. Карали сме се и сме се сдобрявали, връзката ни беше толкова силна, че също като тийнейджърки си звъняхме по телефоните да споделяме и да си доизкажем това, което не сме успели да си кажем до преди само няколко часа. Бяхме като залепени. Все заедно, толкова общи неща имахме. И в един момент тази връзка започна да тежи. Започна да тежи на другите ни отношения – със семействата, с роднините, с децата дори. Нямахме време за други контакти, защото си бяхме толкова близки, че нямаше как да отделим от скъпоценното време заедно, за да го прекараме с някой друг. Това приятелство не издържа. То се провали с гръм и трясък и сега с тази жена дори не си говорим. Няма за какво.

Имала съм и други, нещо като „приходящи” приятелки. С тях ме е свързвал общ интерес, обща работа, време, което по някаква причина е трябвало да прекараме заедно. Не, тези приятелства съвсем не са повърхностни, дори и да са мимолетни. Те също могат да ти дадат много, да те научат на нови неща, за добро или за лошо даже и да те променят. Те си отминават естествено тогава, когато отмине и причината за възникването им. Остават единствено като изминал етап от живота. Ако има останал контакт обаче, вероятността да има какво да си кажете, ако се чуете след година е почти нула.

Имам и още една приятелка – както и да ви звучи – и това съм си аз самата. С мен никога не ми е скучно, всичко мога да си кажа, всичко мога да споделя, мога да си хапна, да си сипя чаша вино, дори и да е преди обяд, мога да стоя до късно, да гледам странен филм, който на мен ми харесва, без да се чувствам длъжна пред присъствието на някой друг. Ей тая приятелка много егоистично си я обичам. Тя ми помага да постигна неща, които не съм и мислела, че ще осъществя. Слушала ме е цели нощи като плача, мълчаливо и без да ми задава въпроси. Разбирала ме е и ми се е противопоставяла. Помагала ми е. Моята най-добра приятелка. Тя ще си остане с мен докато съм жива. И тук сякаш ми ляга най-добре етикета “best friends forever”.