„Вежливостта вече е толкова рядко срещана, че някои я приемат за флирт” – статус на Иво Сиромахов във Фейсбук.
Към размисъл днес ме провокира дори не толкова темата, въпреки че основно на нея мисля да отделя внимание, а и самата дума – вежливост. Замислям се, че рядко чуваме това почти забравено слово. Хващам се на бас дори, че има деца, които изобщо не знаят какво означава. Сякаш по-често използваме „учтив” (като израз имам предвид, не като отношение), а струва ми се най-често говорим за „любезен”.
Долавяте ли разликата? За мен „любезен” има една отсянка на задължителност, в смисъл човек, който се държи добре с вас, поради някакво задължение, а не че по природа си е такъв. А мисля, че вежливост скоро не съм срещала въобще.
Затова в опит да анализирам нещата, ще направя бърз преглед на социалните си контакти от сутринта. Ще взема предвид не само проведените разговори и срещи, ще разгледам и невербалното общуване с хората, които срещам всеки ден.
Така – излизам от входа и се зазяпвам в лицата на преминаващите покрай мен. Имам този навик – да гледам хората в лицата, когато се разминавам с тях, а понякога дори се опитвам и да гадая какво се крие зад фасадата – лице – тяло. Нямам представа дали успявам, но поне така правя пътя си към работата значително по-приятен. Ще ви учудя ли, ако заявя, че повече от половината физиономии са намръщени. Разбира се, че питам риторично. Да, естествено – дълбока криза е, всеки мисли как ще започне денят му, дали случайно няма да закъснее за работа (защото е понеделник още, няма причина да отсъстваме от сутринта на първия работен ден и всяко закъснение си е някакъв вид немарливост в очите на шефа и колегите). Ей такива неща предполагам им се въртят в главите на хората, мислят си те и за разни други техни неща, но доколкото съдя от израженията им – мислите са все неприятни. За вежливост и дума не може да става. Ако някой неволно те побутне, докато се разминавате – най-много да чуете класическото българско извинение „опа” или „ох”, а да чуете вежливо изразяване на съжаление – това е толкова рядко срещано явление, че да не кажа направо си е абсурд.
Шофьорите, с които се разминаваме също не правят изключение. И те бързат. И те не са вежливи. На пешеходната пътека ти (пешеходецът) си дребно пъплещо насекомо, което само пречи и ги кара (тях шофьорите) да натискат излишно спирачка. А пък с тези цени на горивата – всяко натискане на спирачка си е чиста загуба. Къде ти тук време и настроение за вежливост.
Пристигам в офиса – тук вярно, срещат се усмивки, но преди кафето са една идея по-криви от вежливите, а най-близкото до вежливостта е някой да те пита служебно „Как си?”. Ако нещо решиш да се оплачеш или да се похвалиш пък, тоест – ако се опиташ да излезеш от служебния тон, зачатъкът на вежливост някъде се стопява и остава по-скоро хладното: „А, така ли…”.
Обедна почивка. Отскачам до близкия магазин за хранителни стоки и моля да ми препоръчат кисело мляко с ниска масленост (пролетта дойде внезапно, завари ме неподготвена и с няколко килограма в плюс). Отсреща усмивките сякаш са ги свършили в наличност. Дори не ме осведомяват за подробности, а ми тръскат кофичката с рязкото: „Осемдесет и седем стотинки”. Излизам, пак неудовлетворена откъм вежливост. Остава ми близо половин час до края на почивката и хлътвам в магазин за обувки. Обявено е намаление, така че това естествено е нужно да се провери. „Хм, казвам вече и аз леко заядливо, то цените и с намалението са ви височки…”. „Ами да, обувките не са намалени, намалени са само ботушите, получавам като отговор – че каква е логиката да намалявам обувки сега?!”.
Връщам се в офиса и сама пред себе си обявявам край на експеримента. Резултати:
Раздадена вежливост – в пестеливи количества.
Получена вежливост насреща – нула.
Утре започвам нов социален опит. Ще се усмихвам мило на всеки поглед, който срещна. Ще казвам на всички „Добър ден”, „Довиждане” и „Много благодаря”, дори и лицето на другия да е намръщено. Ще бъда вежлива, дори и с риск всички да решат, че флиртувам с тях. В най-лошия случай ще очаквам да си спечеля поне покана за среща.