Да скочим ли „за висока топка“?

Предполагам сте чували този израз – „Скачам за висока топка”. Означава да се втурнеш в нещо ново, но нещо сериозно (все пак е висока, а не ниска топка), в трудно, но гъделичкащо суетата предизвикателство, да се амбицираш да успееш в нещо, което до този момент не си пробвал – абе можеш ли, не можеш ли. Понякога означава и просто да рискуваш.

Скачали ли сте? Защото тръпката е неописуема. Честно казано не бих могла да я сравня с познатите ми законни у нас стимулиращи средства като алкохол, хазарт или пазаруване.

Къде може да бъде намерено обаче такова предизвикателство? Провокацията би могла да бъде от професионален характер – нова (по-хубава) работа например, престижен конкурс или състезание. Може да бъде в личен план – нова връзка (но много вълнуваща и такава, каквато не се завоюва лесно). А може да бъде и ново (но отново трудно!) хоби или занимание.

Каква е възможната хронология на събитията или какво ви очаква, ако решите да „скочите”?

Всичко започва с онова леко бръждене в стомаха, което подсказва, че нещо ви вълнува. Нещо, което очаквате и което предстои да се случи. Бръжденето ви отнема апетита, кара ви да ходите леко отнесен и замислен, същевременно очите ви блестят и лицето ви излъчва определена одухотвореност. И очакване.

Защото най-често „скачането” е свързано с различно фиксирана дата или срок. Прозаично, но факт. Няма начин. Истинското предизвикателство не се проточва във времето, защото тръпката просто ще изчезне и мечтата или желанието ще се превърне в празна химера, която напразно преследваме, а това си е по-скоро основание за мрънкане, а не за радост.

Значи – с напредването на времето, което със скъсяването си започва да препуска все по-бързо (знаете този ефект нали, колкото по-малко време остава до датата на изпита например, дните сякаш стават по-кратки), стомахът ви сякаш започва да се свива във все по-малко и по-малко, направо миниатюрно топче. Амбицията ви обаче расте, като същевременно и едновременно с това някъде в този период се появява и страхът. Страхът ще успея ли, дали ще се справя, дали няма да се изложа, да се проваля…

Слава Богу, по това време вече нещата са понапреднали като организация и отказването е общо взето трудно или поне би довело до неловка ситуация. Иначе този гадняр страхът може да провали всичко.

И – идва датата, денят или срещата, на която жребият ще бъде хвърлен.

За този момент почти всички хора казват: „Беше ми като в мъгла” или „Не знам какво съм говорил и правил”. По-вярващите определят състоянието си като „Сякаш някой ме водеше”. Всички тези фрази показват само едно – че цялата ни предварителна подготовка (емоционална, психологична, физическа или каквато и да е там) се е сгъстила и капсулирала в една цел – да успеем.

А чувството, когато постигнеш целта! Несравнимо е. Психолозите го обясняват със съществуващия в мозъка център на възнаграждението, който отделял хормона допамин и това било всичко. Този център и този хормон ни карали да се чувстваме като полетели, след като постигнем успех. Съвсем честно ви споделям, че винаги съм „скачала”. И че усещането от този център на възнаграждението не го давам за нищо на света…


Коментарите са забранени.