Трябва ми човек за работа – другата гледна точка

Интервю за работа. Само че от другата страна. От страната на интервюиращия. Хич не мислете, че е лесно. Че едва ли не „изпитващият” се забавлява да ви тормози и да си играе с вас като коте с мишка. Това си е работа като всяка друга – по-лека или по-тежка, в зависимост от няколко неща. Например в зависимост от длъжността, която е обявена, в зависимост от броя хора, кандидатстващи за нея и не на последно място, даже никак – в зависимост от срока, в който съответният човек трябва да заеме мястото си в йерархичната структура на фирмата.

Да поемеш отговорността да препоръчаш даден човек за определено работно място си е тежък ангажимент. Трябва да си отваряш очите на четири да не бъдеш подведен, да не сгрешиш, да не сгафиш… Но понякога е толкова забавно!

Да започнем от началото. На фирмата й трябва например секретарка. Определяме рамката на длъжността и даваме обява. Това е първото сериозно предизвикателство. Добре формулираната обява повишава шанса да бъде намерен точния човек и то значително. Знаем обаче още няколко неща. Първо трябва да се внимава къде се пуска обявата. И тъй като на нас ни трябва човек на „ти”, ама много на „ти” с компютъра, пускаме обявата само в Интернет. Вестниците с обяви за работа напоследък сякаш се четат основно от хора по-скоро без квалификация сме забелязали. Внимаваме да бъдем коректни и конкретни в текста, но също така знаем и че трябва да внимаваме с дискриминационните определения. Не можем да търсим „секретарка”, формулировката е необходимо да бъде например „секретар/ка”. Освен полово, не можем да наложим и възрастово или етническо ограничение, слава Богу поне още можем да изискваме необходима квалификация.
Пускаме обявата и започваме да чакаме. Тук започва и веселата част. В първите няколко часа, мече имаме няколко десетки кандидати. Забелязала съм, че първите отговарящи на обявата са хора, които кандидатстват за работа безогледно и навсякъде. Те са нещо като „кандидати – камикадзета”. Мятат се на всеки нов текст и веднага пляскат CV-то си, придружено със снимка. Сигурна съм, че и при избора на хляб и салам в магазина мислят повече. Надяваме се, че следващите ще са по-сериозни.
Продължаваме чакането няколко седмици – разумно време обявата да бъде видяна от повече хора, но не и повече, че да не се отчаят първите.
Идва моментът, в който сядаме и отсяваме категорично неподходящите кандидати – тези, които нямат необходимото образование например или не отговарят поне на минималните заложени от нас изисквания. След което започваме звъненето по телефоните и каненето на събеседване. Искам горещо да се обърна към всички мераклии за работа. Моля ви се, внимавайте когато изписвате телефонния си номер. И ако не знаете, че 0 е +359 за България, не се опитвайте да се заигравате с цифрите. Иначе се получава телефонна какофония. Ако сте решили да оставите не телефонен номер, а мейл или скайп за връзка, внимавайте още повече. Първо трябва да имате постоянен достъп до пощата си и да реагирате навреме, когато ви търсим, също така и моля ви, много ви моля, не оставяйте ученическата си поща от рода на sexy_girl@… или пък vercheto_malkata@… Абсолютно несериозно е и веднага ви отбелязваме голям минус още в аванс.
На самите интервюта веселбата продължава. Молбите на HR-ите по отношение на тези срещи са няколко. Не си обличайте чисто нови дрехи, а в никакъв случай – абитуриентската рокля! Спестете от грима, спестете моля и от парфюма. Първо вие самите се чувствате неудобно, когато не сте облечени като вас самите, и второ ние просто страдаме като гледаме как се мъчите. Съжалението обаче няма да ни накара да ви вземем на работа. Подгответе се, моля и за разговора. Въобще не ни интересува как, но го направете. Не може да не знаете какъв е предмета на дейност на фирмата, където се явявате за работа. Просто не може! Освен това – не лъжете. Слушала съм небивалици от 1001 нощ, повярвайте ми. А и винаги съществува рискът хората, за които говорите да са приятели или партньори на тези, с които разговаряте. Така изпитващите често могат да изпаднат в положение, традиционно описвано като „да се смееш ли, да плачеш ли”.
И знаете ли кое е най-тъжно-смешното? Че по-голямата част от тези срещи с кандидати за работа завършват с „ляво” за работодателя. Няма и няма човек, който да удовлетвори на поне приемливо ниво изискванията, необходими за заемане на работата.
Работа има. За всички, на които им се работи. Работа, както се оказва има и ще продължи да има и за HR-ите. Интервютата продължават и ще продължават. С надежда, че рано или късно на вратата ще разцъфти (почти) идеалният кандидат…

Търся си работа – едната гледна точка

Безработицата е проблем. Не само сега и не само тук. Тя си ходи по света и у нас и навсякъде се чувства като у дома си. В момента познавам поне 10-ина човека, които си търсят работа. Половината от тях са си въобще безработни, другата половина са на работа, но просто се оглеждат за по-добро предложение.

Какво става в главата на безработния и какво става в главата на този, който е недоволен от настоящото си занимание, както и какво могат да направят по въпроса, за да разрешат проблемите си, ще се опитам да ви разкажа сега.

Безработният. Ако често е безработен, то това обикновено е човек, който трудно създава и трудно се подчинява на трудови навици. А трудовият навик е капризно нещо. Пробвай да не го подхранваш и отглеждаш непрекъснато и грижливо и само след три-четири седмици, максимум два месеца – пиши го умрял. Какво се опитвам да кажа? Опитвам се да изясня за хората, които не работят и често изпадат в положението на търсещи работа, че ако не стават всяка сутрин рано, ако не се обличат всеки ден спретнато, ако им липсва ежедневно занимание, което да поддържа активни ума и тялото, съществува сериозен риск след известно (и то не много) време да се превърнат в „трайно безработни”.

Трайно безработният от своя страна също е интересен екземпляр. Той си търси работа. Непрекъснато. Купува си вестник с обяви, влиза в Интернет, звъни по мобилния (чудно как му плаща сметките, като все е затруднен?), разпитва познати. Това, което му пречи обаче да се впише за постоянно на пазара на труда е, че е вечно недоволен. Или от работата, която му се предлага, или от ниското заплащане, или от ужасно неудобното за него работно време, или от това, че фирмата била калпава, или от ред други неща. Напълно погрешен избор е да се опитвате да му помагате. Дори и да започне някъде по ваша препоръка, шансът да ви издъни и да напусне бързо-бързо с гръм и трясък е доста сериозен. Така той се превръща във „вечния оплакващ се и искащ пари назаем бивш добър познат”.

От друга страна, хората, запазили трудовите си навици и работещи понастоящем, но постоянно оглеждащи се за по-добро предложение също са особени екземпляри. Те също са все недостатъчно задоволени. Още на края на първата година от работата си на определено място започват да мислят, че дават твърде много от себе си, а компенсацията отсреща е нищожна. Не си дават сметка и не мислят дали са повишили капацитета и квалификацията си, но напират за по-голяма заплата. Ако са незаменими за фирмата – добре, тяхно право си е. Такива хора си получават повишението и спират „да се оглеждат”. Но ако не са незаменими? Опа… с нарастването на претенциите, стремглаво започва да нараства и рискът да се превърнат в ненужни.

Какво правя аз, когато изпадна в ситуация „търся си работа”.

Първо – преценявам внимателно шансовете си, съобразно квалификацията и опита, който мога да предложа. Имайте предвид, че са ме „отсвирвали” от интервю с аргумента, че съм прекалено квалифицирана и вероятно няма да се задържа на мястото, което се предлага. В този случай не е голяма лъжа и да спестите част от биографията си – поне тази част, която няма отношение към работата, за която кандидатствате.

Второ – подготвям се внимателно не само за евентуалните събеседвания. Подготвям си внимателно и CV-то, и мотивационното писмо, с което се предлагам на евентуалния работодател. Няма по-тъпо нещо, повярвайте ми, да се разпращат еднотипни биографии и мотивационни писма до всички на конвейер. Личи си много.

Трето – отнасям се сериозно и се старая никога да не изглеждам отчаяна. Отчаяният кандидат се толерира от определени работодатели, но в този случай – условията, които ще ми бъдат предложени съвсем няма да са тези, които бих могла да получа, ако съм самоуверена.

И последно – успехът бил резултат от добра предварителна подготовка и малко шанс. Наистина шансът понякога има своята дума. Без предварителна подготовка обаче по-скоро клони към нула.

Безработицата си е проблем. Проблем е намирането на работа, проблем може да бъде и намирането на качествен служител. Затова – скоро очаквайте продължението на темата: „Търся си работник – другата гледна точка”.

 

На плаж – малко за здравия тен и плажната култура

Рекордните температури тия дни направиха най-естественото нещо, съобразно обстановката – изстреляха ме на плаж. След бързо проучване кои са най-близките и сравнително прилични работещи басейни (ако може и не много снобски, че не ми понася), ей ме на – по бански и с хавлия през рамо с мерак да се разхладя, но и да направя нещо, което напоследък става все по-модно и по-модно, чак до болка. Да събера тен.
Почерняването, което знаем всички е просто една защитна реакция на организма срещу ултравиолетовите слънчеви лъчи. То съвсем не е признак за добро здраве, особено ако прекалим с докарването на тъмнокафявата гама. Здрав вид по-скоро има леко загорялата кожа, като това се счита за модно сравнително отскоро. Спомнете си снимките на модни дефилета от 30-те и началото на 40-те години например – там кожата още е порцелановобяла, а лицето се пази скрито под шапка. Днес обаче никак не е така. Ако не си кафява, направо си аутсайдер. Цветът на загоряла плът е мерило включително и за социален и имотен статус. Така че – без плаж не може да се мине.

Плажът у нас има няколко специфични характеристики. Първо и основно той е претъпкан. При все кризата. Особено в събота и неделя изобщо не можеш да се разминеш от хора. Това е така, защото да се ходи на плаж е „оборотно”. Тоест – модно е. Защото както отбелязахме по-горе, за да си модерен, нужно е да си загорял. Поради факта, че е гъстонаселено, добре е човек предварително и отрано да се настрои на вълна „антиинтимност”. Защото непосредствено до голото ти рамо рано или късно ще се разпъне шезлонгът или ще се просне хавлията на чужд елемент. Съвет в този случай – ако искате усамотение (то е съвсем условно като възможност, но не е съвсем абсурдно за постигане) – изберете си не толкова привлекателно място. Това автоматично означава да не се нареждате на местата първа линия около басейна. Те са най-желаните и там гъстотата на тела е най-плътна. Ако пък си умирате да се потърквате в някой – е, разбрахте вече – около водата е най-благодатното място.

Втора специфика на българския плаж – той е шумен. Много шумен. Всички крещят и се гонят, незнайно защо. Предполагам че слънцето възбужда понякога и до еуфория, тъй че на тишина не разчитайте. Ако искате да потънете в собствения свят – спасението е едно – слушалки и любима музика на съответното лично музикално устройство, което носите винаги със себе си. Аз лично предпочитам радиото през мобилния. Хем няма опасност да пропуснеш звънене, хем няма страшно и да изтървеш важна новина за човечеството.

Друга специфична особеност на българския плаж е, че на него се яде и пие на корем. Винаги съм се чудела как успяваме да погълнем толкоз храна на плажа. Предполагам, защото нямаме дрехи и не ни стискат колани ли, що ли, но е факт. Опашки пред бара се вият до припадък, а ако има възможност за хапване – пластмасовите чинийки и прибори също летят във всички посоки. Забелязвам, че тази година коктейлите с мента продължават да са на мода, както и наливната бира. „Тройката” кебапчета или кюфтета с гарнитура пържени картофи също са съвсем достатъчни на едно плажно заведение да произвежда оборот. Досега на плаж да продават плодове не съм забелязала. Ами това сме си ние – хора със стил, на който не изневеряваме. А може би и това са си най-подходящите питиета и храни за плаж. Не е маловажно, че са и най-евтините.

Плажът напоследък, освен всичко друго е и модно дефиле. И понеже няма кой знае каква възможност да блеснеш с бански, пък бил и той марков, залага се на три неща – първото е гримът, второто са… татуировките, а третото – апокалиптичния тен. Съществува и пряка зависимост – колкото е по-силен гримът, толкова са повече татуировките, като същевременно толкова е по-наситен и тенът. Тоест плажната „мода” диктува – силен и неподходящ грим, поне един огромен татус и кожа, колкото по-препечена толкова по-добре.

Еми, не мога да се впиша в нито едното от изискванията. Грим на плажа не нося, защото се къпя и размазвам, татуировката ми е малка и дискретна, а с тена, особено на лицето гледам да не прекалявам, защото така са ме учили мама и една моя позната дерматоложка. И тъй като съм неадаптивна на ситуацията – настанявам се на недолюбвано, но много стратегически удобно място (близко до тоалетните помещения и душовете), вадя си книгата и дано поне бирата, която пийвам да успява да ме впише малко в плажната модно – културна обстановка.