Плът на показ

Да, през прохладните месеци, а особено през зимата ни е по-лесно. Тогава този проблем с разкриването на излишък от плът не съществува, защото сме загърнати в дрехи от петите до ушите, че понякога използваме и по няколко ката дори. През пролетта обаче започват първите – отначало плахи опити да изкараме повече от кожата си на показ, кожа поизбеляла през студените дни и зажадняла за слънце. За тези месеци (април – май някъде) таксиметровите шофьори – ветерани казват, че са причина рязко да се покачва опасността от пътни произшествия. Поради заглеждане по поразголените вече пешеходки, естествено.

Но да поговорим какво пък се случва, когато дойде лятото и когато то е подобаващо жежко, както е тия дни?

Отначало се стремиш да спазваш административно – деловия стил на обличане в дните от понеделник до четвъртък. В петък си позволяваш да се поразхвърляш леко, защото: „Е, какво пък, петък е…”. За съботата и неделята най-естественото нещо е да го даваш по-свободно, защото „Е, какво пък, ще се обличам както си искам”.

И така с умерено темпо вървят нещата, до момента, в който с идването на юли и особено на август (традиционно считан за „отпускарски”) всякакво благоприличие се изпарява и по улиците започват да се наблюдават картинки, каквито обикновено сме свикнали да виждаме в новинарските сайтове по повод карнавала в Рио. Полите са къси. И тесни. На всичкото отгоре започват някъде под края на гърба и завършват внезапно в началото на бедрата. Да не говорим, че напоследък определено забелязвам, че съществува трайна тенденция табуто „Имам наднормено тегло, обаче все пак нося тясна рокля или къса пола” абсолютно да не съществува. По улиците шества плът! Девойки, а и попрезрели дами се развяват с ред несъвършенства във фигурите, но изложили на показ сякаш напук всичките си дефекти до един. Вероятно разчитат на това, че вниманието трудно се концентрира върху повече от един стимул и ако се вторачиш в целулита, по-скоро няма да забележиш бухналите над колана паласки, тъй че им е все тая… Както и да е, това са крайните варианти.

Има и по-приятни за наблюдение представителки на нежния пол, разбира се. При тях например изключително приятно е изложено „на тезгяха” деколтето. Дълбоко и широко разкриващо апетитни прелести. Радост за мъжкото око. Само да не е окото на шофиращ, както отбелязахме по-горе. Също тъй от няколко години активно шества модата на блузките без рамене и без презрамки. Такива, дето ако ги дръпнеш леко надолу, няма какво да им се опре и има сериозен риск да се смъкнат до кръста. Изключително будещи въображението, по думите на познати ми мъже.

Всичко това е доста добре, бих казала и общо взето не пречи на качеството на живот на народонаселението, стига обаче да направим следната уговорка – тези фриволности да остават за свободното време и по-скоро за басейна, но не и за работата, особено ако е свързана със срещи. Тогава изложената на показ плът общо взето е лоша атестация. Правилата на добрия тон при строгия стил дори са още по-категорични и повеляват в офиса да се показва не повече от 20% плът. Което включва общо взето голо лице, голи крака до коленете и най-много голи ръце до лактите. Което едва ли може да бъде наблюдавано по нашите географски ширини, освен в някои консервативни държавни или финансови институции.

При нас това не е модерно. При нас като гледам ще продължава да си шества необезпокоявана плътта на показ.

Когато имаме проблем за решаване

Така си тече животът ни – бавничко, спокойно, ежедневно такова. Не се случват кой знае какви катаклизми, освен обичайно очакваните дребни недоразумения и семейни сдърпвания. Нищо кой знае какво. Докато, както лежерно си тече всичко като една бавна и пълноводна река, а ние се носим също тъй бавно и спокойно по течението й, един хубав ден се появява проблем.
Шах! Всичко се разбърква, нещата покрай нас променят местата си и дори и да не се обърнат съвсем нагоре с краката, поне здраво се разбалансират. В такъв случай ситуацията изисква едно нещо – търсене на решение. Не оплакване, не вайкане, не! А здрава работа по намиране на изход.
Това звучи добре дотук, звучи също като текст от полезна книга със съвети. Какво обаче се случва в действителност, какво правят повечето хора на практика, за да потърсят и намерят път, по който да тръгнат в търсенето на разрешаване на проблема си.
Единият от начините, а може би и най-често срещаният е да се потърси съвет. В зависимост от темперамента и статуса на затруднения – съвет се търси най-често от семейството, роднините или приятелите. Няма лошо. Докато сме заслепени от ненадейно връхлетялата ни ситуация, всяко допълнително мнение е добре дошло. Хубаво е обаче в този случай съветът да се търси от човек, който е бил в подобно положение и се е измъкнал, а да не се търси от такъв, който хал хабер си няма от това какво става, защото най-малкото, което би се очаквало от него е да бъде полезен. Е, да – може да ви изслуша, а ако това ще ви помогне да подредите мислите си, пак не е загуба.
Има и хора, които – напротив – в такива случаи се изолират от другите и предпочитат да останат насаме със себе си, с проблема си и с търсенето на изход. Това е присъщо за интровертите, за които именно нормалната реакция е в такива случаи да се запечатат в черупката си. От една страна това е радост и облекчение за част от обкръжението им, защото поне не досаждат на хората около себе си. В същото време обаче е и истински кошмар за по-близките. Тъй като остават някак встрани от ситуацията, те могат да се почувстват отритнати и ненужни, което пък допълнително е в състояние да натегне и без това достатъчно наелектризираната атмосфера.
Може би едно от най-удачните неща, които могат да се предприемат при търсене на светлина в тунела е да се потърси съвет от експерт. Или поне от редови специалист в съответната област. В никакъв случай от фризьорката и маникюристката (когато става въпрос за жени и не става въпрос за формата на бретона или цвета на лака за нокти) или пък от компанията в кварталната кръчма (когато става въпрос за мъже и когато не става въпрос за вкусовите качества на различните марки бира). Специалистът определено няма да ви навреди, а определено би помогнал, ако е истински, а не пишман – специалист, разбира се.
Напоследък забелязвам, че се оформя и една доста устойчива, а и стабилно разрастваща се група от хора, които сформират нещо средно като вариант за справяне между всички изброени. А именно това са хората, търсещи помощ от… Интернет – от специализирани сайтове, форуми, блогове, справочници и пр. Значи – те се усамотяват пред компютъра, също като едните, но също така и залагат на втория жокер „помощ от приятел”, като едновременно с това подобно на третите търсят и експертно мнение. Честно да си призная и аз неведнъж съм прибягвала до този вариант. Условията за (поне частичен) успех на Интернет в ролята на безценен помощник са следните – да знаеш как да питаш, да знаеш какво точно търсиш като информация или съвет, стига обаче да съумяваш и да пресееш важното от маловажното, вярното от глупостите (поне в най-груб вид), както и да знаеш къде е границата и кога да спреш да се доверяваш на този вариант.

Кажи ми как ти звъни мобилният…

за да ти кажа какъв си, е естественото продължение на заглавната мисъл, естествено. Мобилните телефони, без които вече тотално не можем да живеем, бавно и полека станаха част от нас. Факт. Имаме ги всички – от бабата до внучето, от безработния до шефа. Различно е обаче друго – отношението. Някои се държат към този свой приятел пренебрежително, други се грижат за него като за член от семейството, че и повече дори. Първите го хвърлят небрежно къде да е, пускат го направо в чантата или го пъхат безцеремонно в джоба, вторите задължително имат най-малкото специално калъфче (нещо като легълце), да не говорим и за още ред аксесоари за любимия апарат – например сиджимка, лепенка, и какви не още пазарни приумици.
Безспорно по това какъв апарат използват хората, може да се съди до голяма степен не само за социалния им статус, но и за скрити черти на характера, наклонности и дори хобита. Но от няколко години, с напредъка на технологиите, с категоричност си пробива път и заема място едно нещо, от което не можем да избягаме и което ярко изнася напред нашата индивидуалност. Звънът на телефона. Стопроцентово сте имали случаи, в които сякаш сте знаели как ще звънне телефонът на някой, както и други пъти, в които пък абсолютно сте се шокирали от носещата се на звукови вълни мелодия.
Ще се опитам да направя една мини – класация на различните типажи, обединени от сходни мобилно – телефонни призиви. Не мога да не започна от:
1. Кифлата. Тя неизменно звъни с последния клубен хит. В зависимост от това в какви клубове ходи, вариантите могат да са от така наречения „последен дискотечен”, до „последния мега – турбо – фолк”. Освен това тя никога няма да се изложи с прост телефонен апарат. Може и да гладува или да затъне в заеми до ушите, но ще се фука с (по възможност колкото се може по) последен модел. Хубаво е да е с тъч – скрийн, че да почуква по екрана с пластиките на ноктите си. Но да не се отдалечаваме от темата.
2. Юпито. Той се старае да звъни максимално неутрално, та да не се изложи нещо. Най-често тонът му е от заложените в телефона, а не е изтеглен. Може да бъде и просто „бип”. Защото той е зает човек, скача от среща в среща и не може нон – стоп да включва и изключва звука. Така че дискретността при него винаги е на водещо място. Ненатрапчивият звук кореспондира със задължително класен, но класически (надявам се правите разликата) телефон, сако и хубав часовник.
3. Рокаджията. Той не може, ама просто не може да избяга от натрапчивото желание да въведе като тон на звънене последният рок – хит, за който се е сетил. Понякога може да ви стресне с агресивния звук, който избухва под носа ви, но ако пък сте от „неговата кръвна група” веднага ще се погледнете с разбиране и между вас вече бариерата ще бъде вдигната.
4. Любителят на народно. Да не се бърка с представител на кифладжийството! Той не поставя някой прост не изминал проверката на времето поп – фолк хит. Той поставя на апарата си автентична народна мелодия, най-често хоро. Тази опция честно казано винаги ми е изглеждала абсолютна еклектика (като постижение на технологията, съчетано с творение на народния гений, но факт е, че се наблюдава често, особено в по-малките населени места и във възрастта 45+).
5. Русофилът. Той пък звъни с руския химн. Това винаги ме е изумявало като решение, още повече, че досега никога, ама нито веднъж не съм чула нечий телефон да звъни с американския химн да речем. Факт е, че явно това е доста теглена и ползвана мелодия за телефон. Показва някаква принадлежност, но ми е трудно да определя към какво точно – дали към руската политика, към руската култура или към Русия въобще.
6. На другия полюс – българският националист. Има вариант телефонът да звъни и с нашия химн. Пак ми е спорно защо точно го правят тези хора, още повече, че това решение някак те задължава да станеш прав всеки път, когато някой те търси. Иначе е непочтително някак, издава неуважение към властта и нейните символи.
7. На последно място останаха хората, които предпочитат странните звуци. Това е някаква сбирщина от (не, не мога да ги нарека мелодии), които не знам защо човек би си причинил да слуша ежедневно – бебешки плач, мяукане на коте, квакане на жаба, недомислици от рода на истеричен крясък „Вдигни си телефона!”, които общо взето редовно карат хората около вас да се оглеждат смутено и да се чудят какво става, аджеба??!!
Бих искала накрая да отбележа, че съм доста далеч от мисълта да съдя някого в това толкова лично решение – да сложи любим звук на телефона си, който да го радва целодневно. Но имайте предвид колко говори това за нас, говори много. После да не се чудите защо така стана, че „направих всичко по силите си да се представя добре, ама в онази среща нещо не се получи… Какво толкова, само телефонът ми звънна веднъж”…