Спечели с Фрамар: Forget Your Past или как да си спомним забравеното?

Ако сте от поколението на хората, родени дори и година преди 1990, не може да не сте били /дори и пасивен/ свидетел на комунизма. Какво ли беше това? Да си
спомним ли за  оня възторг, който те караше да се гордееш, че си начело на манифестацията. Дали забравихме дългите опашки пред празните магазини?

Помним ли още преклонението пред Ленин и Димитров? Някъде в шкафа пазим ли чифт от онези дънки, за които дадохме всичките си нелегално закупени долари? Задължителните посещения пред Мавзолея?

Романтиката на бригадирските бригади. Да продължавам ли?

Във всеки от нас има спомени от онова време…защо ли да не си ги разкажем един на друг и да спечелим новата книга FORGET YOUR PAST. Монументални паметници от времето на комунизма от Никола Михов или бутикова тениска с мотиви от същата книга.

Как да спечелим:

Разкажете ни своите спомени от времето на комунизма. Горчиви или сладки, смешни или тъжни, весели или истерични, споделете ги с нас…

Награден фонд:
Петте най-оригинално написани истории или спомени ще получат тениска или книга – FORGET YOUR PAST. Монументални паметници от времето на комунизма от Никола Михов, издание на Жанет 45

Книгата Forget Your Past, издадена от Жанет 45, проследява съдбата на най-значимите монументални паметници от времето на комунизма в България, от
построяването им до наши дни. Тя включва 34 фотографии, както и подробна информация, събирана от автора в продължение на повече от три години.
Заглавието на книгата е заимствано от надписа Forget your past над входа на Дом-паметника на БКП на връх Бузлуджа, който илюстрира съдбата на монументалните паметници от времето на комунизма. Замислени като знак на гордост и преклонение, днес повечето от тях са запуснати и разграбени. Независимо от това дали са посветени на Априлското въстание, на Съветската армия, или на Сръбско-българската война, днес те споделят една и съща съдба – да бъдат безмълвен символ на забравеното минало. Първите 100 копия на книгата включват и оригинална картичка от Дом-паметника на връх Бузлуджа.
Досега проектът е показван по време на Месеца на фотографията в Лондон, както и в Българския културен институт в Берлин, Центъра за култура и дебат „Червената къща“ в София, както и по време на Sofia Architecture Week през 2011 г. Публикуван в книгата Critical Cities, Vol. 2 на английското издателство Myrdle Court Press и френското списание Réponses Photo.
Никола Михов е роден в София през 1982 г. Участвал е в редица международни изложби и фестивали. Носител е на награда от фотографско биенале „Фодар“ през 2009 г. Номиниран е за наградата Еssl Art Award на музея за съвременно изкуство „Есл“ във Виена през 2011 г., както и наградата на Салона на фотографията в Париж през 2012 г.

Условия:
Печелят най-интересните и оригинални 5 коментара, по избор на екипа на Фрамар. Броят харесвания във Фейсбук и в блога е решаващ, но не и окончателен фактор за избора им. Ако решавате да ги споделите в блога, задължително сложете истински електронен адрес, по който да ви намерим. Дублирани участия или повече от 1 постинг на участник не водят до повишени шансове за успех! Копирани постове от вече съществуващи теми и страници в интернет НЕ УЧАСТВАТ в надпреварата и няма да бъдат номинирани. Бъдете оригинални!
Срок на играта – 31 юли, 2012, 10 часа

Подаръците на победителите пътуват с куриерска компания Европът – официалният куриер на Фрамар.


12 коментара по „Спечели с Фрамар: Forget Your Past или как да си спомним забравеното?

  1. Спомням си ,че роклята за абитуриентския бал си я закупих от кореком ,но с мен трябваше да дойде и международен шофьор само той имаше право да пазарува.От училище лятото ходихме на комсомолска бригада 45 дни задължително в местност „Широка поляна“ близо до язовир Доспат,местност „Беглика“ близо до язовир „Васил Коларов“ да копаем тераси за залесяване на фиданки а другата година напролет ги залесявахме.Искам да уточня ,че съм завършила горски техникум 4 – ти годишен е 4 години подред все сме ходили на бригади ,а пък като започнем учебната година на 15 септември до към 20 октомври сме ходили на бригада за картофи като ни опънат на една голяма нива края се не вижда и си имахме норма не си спомням колко чувала трябваше да напълним,колко фиданки да засеем и колко метра дълга тераса да изкопаем.Беше хубаво ,че като ходих на зъболекар и лекар всичко беше безплатно.Банани ядяхме само по Нова година ,но трябваше да чакаме на дълги опашки,хляба,маслото ,олиото,сиренето и всички хранителни продукти не си променяха цените токът също,но пък бяхме в ущърб на много други неща.Животът беше спокоен имаше работа за всички ако напуснеш от едното място веднага отиваш на друго ние си ги избирахме работодателите а не те нас.И още много, много мога да пиша ,но стига толкова да Ви отегчавам.

  2. Някой си спомнят за комунизма с умиление и носталгия, други са го оставили далеч в миналото, обърнали са отдавна новата страница и живеят с пълна сила в настоящето. Аз нямам особено ясни спомени за комунизма. По това време съм била дете и ме вълнуваха детските игри до късно през нощта, играта на криеница, скачането на въже и народна топка. Успях да бъда чавдарче само в първи клас, след което премахнаха чавдарчетата и пионерчетата, но си спомням много ясно колко много се гордеех със синята си връзка. Спомням си как на първият учебен ден трябваше да изрецитирам стихотворение за Лелин, но от притеснение не си го спомних и изпях песента“ Жълтоклюно патенце“:)))))))))))Как да накараш едно първолаче, тръгнало на училище на 6 години да говори за Ленин!?! Спомням си манифестациите по случай 24 май, учителките с десетките букети в ръце и преминаването под строй по централната алея:))) Спомням си, че имаше само и единствено руски филми по телевизията, спомням си Сънчо, спомням си опашките по празните магазините за 1 бутилка олио и 1 хляб, купонната система, а банани имаше само по Нова година:)))Тогава Коледа не съществуваше…имаше само дядо Мраз:))) Спомням си, че тока спираше доста често и това цяла вечер да си на свещи е нещо нормално. Въпреки всичко ми беше интересно, играехме на игри с майка, татко и брат ми, разказваха ни приказки…Сигурно ще се сетя още много неща…Въпреки всичко, въпреки трудностите на мен ми харесва настоящето и не ми се връща назад. Не проумявам защо дядо ми толкова много страда по отминалото време, защо разказва непрекъснато истории от времето на комунизма, защо живее с миналото. Той не е изключение, всички пенсионера са като него. На мен обаче ми харесва днес, въпреки трудностите, въпреки напрегнатият начин на живот, въпреки песимизма и злобата на голяма част от българското население…На мен ми се живее тук и сега, не гледам назад, вперила съм поглед в бъдещето и въпреки, че може да прозвуча наивно и идеалистично си пожелавам да има то да бъде светло, щастливо и оптимистично:))))

  3. По времето на комунизма аз бях дете – нямаше CD-player-и, а грамофони и касетофони. Кремвиршите бяха наистина от месо и имаха невероятен вкус. А киселото мляко в магазините се продаваше в стъклен буркан и капачка от алуминиево фолио. Помня и колко по-дебели и дълги бяха вафлите и колко повече фъстъци съдържаха „морените“. Хлябът издържаше ден-два, а киселото мляко даже по-малко. Имаше контрол върху плодовете и зеленчуците, но чак сега оценявам всичко „БИО“. Нямах GSM, а имахме общ домашен телефон, който ползвахме цялото семейство. Каква радост беше само някой да ме потърси по телефона…Нямаше кабелна телевизия, отначало имахме само 1 БНТ, но винаги имаше какво да се гледа на черно-белия телевизор…Спомени…Най-мразех да ходя за хляб, чакаше се винаги на дълга опашка в кварталната фурна, понякога чаках по час-два-три, абсурдно беше, но хляба често не стигаше, магазините сякаш изведнъж се изпразниха, спестяванията на родителите ми се стопиха, започнаха някакви гладни години, които тогава не разбирах какво ги е причинило. Тогава нямах толкова дрехи, колкото сега, но винаги се чувствах хубава и ми беше хубаво и спокойно, защото някой обещаваше светло бъдеще на децата на България, нямаше война по пътищата, всеки се прибираше спокойно и вечер, сам…С 2-3 лева можех да изкарам седмицата в училище – пари за закуски и стол…Учебниците бяха безплатни, ходех на уроци по рисуване и на кръжок по литература без да натоварвам семейният бюджет, защото всичко беше БЕЗПЛАТНО. Учителите в училище бяха уважавани и си разбираха от работата, сега като гледам племенника ми и учебниците ми – очаква ни много неграмотно и необучено, неуважаващо възрастните поколение. Преди се отстъпваше задължително място на бременните по опашки, в автобуса и къде ли не – а аз като бях бременна едва не ме сгазиха на тротоара. Не знам дали не съм израстнала в едно минало-мечта или всичко е било една заблуда, но лично мен ме е страх всяка една секунда в какъв свят ще израстне дъщеричката ми. Тя едва ли ще слуша Си Си Кеч на плоча и едва ли ще вози децата си в онези грамадни кожени колички, в които сме били като бебета, но ми се иска да сме запазили онази човечност, коятопо задължение или не съществуваше преди.

  4. „Колелото на Историята се Върти ! “
    „За , Бога , Братя “ , Работете ! Другото е „Ала-Бала“ .

  5. Карах си служебния аеромобил „Лада“ към Червения Мол, където раздаваха купони за LED телевизори „Велико Търново“. На огледалцето бях закачил портрет на Великия вожд. Бях лоялен член на Партията, нямах провинения и се надявах да получа правото да си закупя свестен телевизор, с който да гледам „Д-р Хауски“ на HD качество.
    Стигнах до Мола и се наредих на дългата опашка. Зад мен се нареди другарят Иванов, съседа от третия етаж в кооперацията. Чакахме 3 часа, говорихме си за работата в завода, където работихме като стругари заедно. Утре ще изпълним петилетката и ще пратим оръжия за шибания Афганистан.
    Дойде ни реда. Купоните бяха свършили. По дяволите! Дано поне имам късмет с опашката за купоните за тиганите с тефлоново покритие, че инак жената ще пощурее. Наредих се на опашката. Извадих си iPod-a и започнах да цъкам DIABLO-то…

  6. Свързвам детството и ученическите си години с периода на социализма.Бях изявена ученичка и често ме избираха да пея и рецитирам на някой празник пред публика с други мои съученици. Задължително тематиката на стихотворенията и песните беше свързана с възхвала на Партията любима.Ние бяхме малки и за нас понятията партия, социализъм, комунизъм бяха много размити, но знаехме, че трябва да ги изпълняваме.Караха ни да участваме в Ленински съботници като почистваме училището и двора му.Учителите ни поставяха за задача да издирваме набедени активни борци и да записваме разказите им за тяхното участие в партизанското движение Истинска еуфория беше като наближеше 9-ти септември- ходехме да поднасяме цветя на тези дейци, а също и поднасяхме венци на паметниците , свързани с антифашисткото движение.Ходехме на военно обучение.Научавахме се да сглобяваме и разглобяваме автомат Калашников, а също да изпълняваме команди и да стреляме.По време на манифестации беше голямо стълпотворение-не само училищатата, но и всички работници излизаха и маршируваха.Отличните ученици носеха лента, на която пишеше ,,Отличник“, а на гърдите на преизпълнилите плана си работници стоеше орден,,Герой на социалистическия труд.Всички си кореспондирахме с русначета и едно от най-приятните забавления , за което си спомням с носталгия, бяха ученическите визити до СССР и на техни ученици до нашата страна.Чувала съм родителите ми да казват за някаго, че е партиец и затова е превилигирован. По кафета не се ходеше така масово, а имаше и масирани проверки за вечерен час от страна на учителите-и тях ги задължаваха да обикалят.Спомням си за първи път влязох в кафене като ни приеха в редиците на Комсомола, за което трябваше да учим едно книжле и после ни препитваха официално.Имаше режим на тока-2 часа има, 2-няма. Друго интересно -Асамблеята на мира, която организираше Людмила Живкова и идваха много деца от цял свят в страната ни и се харчеха луди пари за това мероприятие.Носехме сини връзки като бяхме чавдарчета-от първи до трети клас, а после ставахме пионери и пак едни тържества, знамена…Задължително беше и ходенето на бригади.Като започнеше учебната година веднага ни пращаха по лозята да берем грозде и така цял месец.А едно лято брахме и праскови.трудехме се усърдно, а трудът ни не беше оценен добре и получавахме жълти стотинки за цял месец бъхтене. Обичаха да ни водят до село Ястребино, за да възпоменем загинали деца по времето на антифашистката борба.Друго култово място, което всички посещаваха, беше връх Бузлуджа. Чакането на опашка за черно-бели телевизори беше запомнящо се-родителите ни пазят ред цяла нощ. Един от най-важните сериали , които всички следяхме с небивал интерес, беше ,,На всеки километър“, дори в детските си игри използвахме имена като Велински….Да не говорим за хитове като ,,Робинята Изаура“, ,,Синьо лято“, ,,Седморката на Блейк“, ,,Планетата на маймуните“.Няма да забравя и предавания, които все не можех да изгледам, поради късния им час на излъчване-Студио хикс.Спомням си, че всички момчета служеха в казарма като завършеха училище, която беше от порядъка на 2-3 години. Спомням си, че беше много модерно да се слуша Росица Кирилова, Братя Аргирови, Модърн Токинг.В 5 клас си купихме първия касетофон, до тогава слушахме грамофонни плочи.В училище бяха оборудвали компютърен кабинет, а компютрите бяха огромни и се работеше на ДОС.Информацията я записвахме на едни големи дискети.Общо взето тогава водехме по-социален живот, повече се събирахме, повече общувахме.В училище ни задължаваха да носим униформи-едни сини костюми и бели ризи, а като бяхме в прогимназията носехме сини манти.Навсякъде се продаваше лимонада, а кока колата беше лукс.Като ни водеха на екскурзии до Златни пясъци или Слънчев бряг виждахме маркови стоки по корекомите и гледахме като изтървани, сякаш сме попаднали в друг свят.Изучавахме и предмети като Основи на социалистическото производство, който и до днес фигурира в дипломите ни за средно образование. През ваканциите ходехме на лагери-беше много весело.В 10 клас, обаче, стана ясно, че Тодор Живков е ,,свален“ и че вече имаме много права.

  7. Тогава времето беше друго – нямаше компютри, децата имаха реално детство, а не си общуваха по скайп или чрез фейсбук. Хората като че ли бяха по-наивни. Те вярваха в равенството. Споделяха комунистическата утопия за равенство. Но всичко беше твърде унифицирано. Хората няма как да бъдат еднакви или пък равни. Да, трябва да сме човечни да си помагаме, но няма как да бъдем равни. Няма как мързеливият да взема , колкото работливия. Богатият не може да бъде мразен от бедния само, защото е богат. Най-трагичното на онова време беше липсата на свобода на словото. Нямаше свободен изказ. Можеше да си мислиш, каквото искаш, но трябваше да се внимава какво казваш и на кого го казваш. Доста хора си изпатиха от острия си език. Имаше дефицит на стоки. Като знам колко трудно се сдобих с една рокля от Корекома. Че как ме разпитваха откъде имам доларите… Просто дълга история. То ме изкараха някакъв крадец. Ами как по опашки чаках за една бира. Толкова рядко караха бира. И аз не мога да си обясня защо. Пари може би повече имаше, но стоки нямаше. Да, сега някои казват,че е общество на потребителите, но тогава нямаше как да е общество на потребителите, просто защото то нямаше какво да се купи и да се употребява. Селското стопанство бе добре развито. Това естествено не го отричам. Сега селското стопанство е в такъв крах и изискванията на европейския съюз за създаване на ферми са твърде сложни и взискателни и доста желаещи се отказват. В това време се чувствам по-бедна. Има молове, но аз нямам пари. В онова време имах повече пари, но нямаше какво да си купя с тях. Но и аз не знам вече кое е по-добре. И в двата случая човек няма това, което желае. В първия случай няма поради липса на пари, а във втория случай поради липса на стоки. Сега има свободен параз на стоки, капитали, работна ръка. Сега има мобилност, докато тогава си беше такава стагнация, че не можах да се уредя и за екскурзия дори до Англия. Била съм съмнителна и съм можела да избягам от България според верните последователи на партията. Тогава на човек му се пречеше да мисли. Всички бяхме безмълвни роботи без лично мнение, тела без души, защото душите ни бяха смачкани от идеологията, на която бяхме подложени. Ние бяхме подчинени на партията. Имаше страх, тревожност, боязън. Радвам се, че това време е минало и че на бъдещите поколения не им се налага да го преживеят.

  8. Споменът за комунизма е субективно нещо за всеки е различно.Лично моите спомени са смесени.Имаше както хубави така и лоши неща както е и в момента.Не се знае кое е за избор,това да има банани само по нова година или това това да ги има целогодишно но да не можеш да си ги позволиш.Милиционера да лепи печати на момичетата позволили си да сложат по къса пола или сегашната разюзденост.Така,че не може да се каже еднозначно.Според мен времето е като техниката,постоянно се развива за хубаво или лошо.Важното е да взимаме доброто от всяко едно и да оставим един по добър свят за децата си!

  9. Беше като лош сън, като театър на абсурда. Униформите в училище, задължителното ходене по манифестации, бригадите, пионерско-комсомолските-партийните събрания, какво не още, измислено да смачка хората, да те превърне в редови елемент на системата. Създаване на партийна аристокрация – партокрация, със сума ти привилегии, половината ми роднини бяха в едната половина, другата от такива като мене. Пазехме се като дявол от тамян да разказваме политически вицове, всеки партиец си беше потенциален доносник. И двамата ми родители са били нарочени още през 1947 година за „врагове на народа“, а са били само на 17 години. Баща ми и съучениците му са изчезнали безследно, след като основали сдружение за честни избори. Видяли един ден във Варна как фаланга от комсомолци с насочени напред червени знамена с копия на върховете влязла през прозорците в клуба на опозицията и наръгали де когото сварят и взели, че се възмутили от отечествено-фронтовската власт. Намерили ги след един месец на гара София, натоварени в конски вагони за концлагера в Белене. Отървали ги, но после едвам са успели да завършат висше образование. Майка ми пък имала неблагоразумието да отговори на комсомолската им ръководителка, че не вижда смисъл да ходи по събрания. Така двамата ми родители останаха цял живот учители. Всеки път, когато ги канеха да започнат работа я в университет, я в издателство, зоркото партийно око намираше досието и всичко спираше. Така и никога не получиха официално признание за труда си, но пък получиха много повече уважение и признателност от учениците си и родителите им. Комунистическата попара я ядох за първи път в шести клас, когато пионерската председателка на класа реши да ме порицае публично пред другарчетата ми, че не съм се старал достатъчно за политическата просвета, а бях нарисувал поне пет табла за различни празници. Закопа се сама, целият клас скочи срещу нея и само дето не я изхвърлиха с ритници. Научих се да оцелявам и да намирам слабите места на системата. Иначе щеше да ме премаже като валяк калинка, вече ме бяха нарочили заради досиетата на родителите ми. Но във въздуха вече се носеше вятъра на промените, виждаше се как цялата система е взела да скърца, как се опитва да настрои хората едни срещу други, като тръгна да покръства комшиите, после да ги гони от страната. Приятелите ни – турци идваха в къщи и плачеха, разказваха ни на какво унижение и тормоз са били подлагани от „народната милиция“ и „червените барети“, само на родителите ми имаха доверие. Двадесет години по-късно ме побиха тръпки чак до костите, когато в сърцето на Европа, в централната сграда на Еврокомисията чух отново песента „Четиридесет и пет години стигат, времето е наше“. Европа празнуваше двадесет години от падането на стената, в този момент усетих, че наистина Европа е осъдила комунизма. Малко са хората, които знаят, че Съвета на Европа също заклейми комунизма като престъпление срещу човечеството, наред с фашизма. Дай Боже никога да не се повтаря!!! Амин!!!

  10. И победителите са:
    Невена
    Милена Петрова
    Кирил Николов
    Бисера Дживодерова
    Радостина Христова
    Ще ви помолим в срок до 18 август да пуснете на games@framar.bg вашите три имена, точен адрес и мобилен телефон. Непотърсените награди след тази дата се подаряват на останалите участници в играта.

  11. Искрено благодаря:) Изпратих Ви мейл:) Невероятни сте…благодаря за високата оценка:)))