Нощите определят дните

Срещам сутринта един съсед по офис, който пуши лежерно на тротоара. Сега нали пушачите са низвергнати от почти всички нормални места, та им се налага да се крият като ученици през 80-те. Той значи не се криеше и си пафкаше пред входа. „Ей, казвам му – досега не съм те срещала на влизане. Внимавай как ще ми почне денят и как ще протече, че ако ми върви леко, ще те карам всяка сутрин да ме чакаш…”. Това, защото аз по принцип си падам малко фаталист. „Хм, отговаря пушещият – то да ти така, не гледай сутринта. Това как си прекарал нощта е по-важно”.

Направо занемях. Влязох в офиса, пуснах си кафенце и се замислих дълбоко. Въпросите започнаха да връхлитат в главата ми един след друг. Как наистина протичат нощите ни? Ами че ние изобщо обръщаме ли внимание на това как си лягаме и какво се случва преди и по времето, когато сме потопени в оная тъмна временна безжизненост?

Вечер обикновено се прибираме, пооправяме дома и себе си, евентуално се къпем и преобличаме, сядаме на масата, хапваме, пийваме, гледаме телевизия и се просваме в леглото. Нощите ни протичат с променлив успех, така да се каже и разликите идват най-вече от качеството на поетите храни и напитки. На времето в малките часове гледаме като на време, в което да се отървем от всички и от всичко, а после наистина се чудим защо отваряме очи намусени от самото начало на деня.

А сещате ли се колко са различни нощите, когато сме влюбени например? Май – май си е съвсем вярно, че като си лягаш щастлив, определено се и събуждаш така. Независимо сам ли си спал или си прекарал нощта в ласки със съответния любим. А нощите, предшестващи дни, в които ни предстои нещо хубаво? Дето се казва – сън не спим, а на сутринта скачаме без излежаване и без уговорки за „още пет минутки”. В това отношение децата (особено култово е преди рожден ден) са най-сладкият пример. Непринуденото им очакване ги изстрелва от креватчетата в тъмни зори щастливи и усмихнати, чакащи събитието да започне и само леко притеснени да не би вече нещо да са изпуснали.

На обратната страна са нощите, когато се въртим в постелките тревожни или мрачни. Тогава пак така сънят не ни хваща, но настроението преди лягане не ни оставя на мира, не „минава” от само себе си, а дава своя си по-различен отпечатък и в крайна сметка ставаме и започваме новия ден също така тревожни и мрачни.

Тук оставяме изобщо настрани нощите, в които не спим. Въпреки че и тези, прекарани в купон до зори нощи определено биха ни гарантирали една такава специфична усмивка на сутринта.

Тук размишленията са за емоционалната страна на индивидуалното ни нощно житие-битие. За интимността между нас, завивките и живота. И като си мисля ли, мисля, все повече се убеждавам, че за да се събудиш в добро настроение и всичко „да ти тръгне на добра страна” наистина трябва да заспиш спокоен и усмихнат. И да не се чудиш в случаите, когато си легнал с отегчение и досада, защо така бе, мама му стара, не ти се става в туй пусто ранно утро, а ти се излежава и направо не ти се иска животът да стартира и през този ужасяващ и отегчителен още от сутринта ден.

В крайна сметка, допивайки първата чаша кафе и запътвайки се за нова, тихичко обещавам нещо пред себе си. Още от този момент променям графика. Ще започвам да правя нещо хубаво за емоционалния си комфорт не чак когато се събудя сутринта. В потвърждение на теорията на пушещия съсед ще търся начините и средствата да заспивам с усмивка.

След първата среща

Да речем, че от известно време между нас и симпатичния младеж, който срещаме всяка сутрин, когато отиваме на работа, прехвърчат искри. Да речем, че искрите, които в началото са били едва забележими, вече са ясно видими, дори и за слепите. Да речем, че той най-накрая се е престрашил, от няколко дни ни поздравява, а вчера взе, че поиска телефонния ни номер и още на същия ден взе, че звънна и ни покани на среща. Яко, а?

Да ни очаква първа среща е доста вълнуващо събитие, независимо дали сме необвързани и търсим стабилна връзка или сме здраво вързани, но все пак не бихме отказали едно излизане ей така, пък каквото има там да става, то ще си се случи.

Така или иначе, навлизаме в хипотезата, че сме приели предложението и сме се озовали очи в очи с въпросния момък – на първа среща. Тук ще оставим настрана отделните възможности как е най-добре е да се държим, ако… еди-какво си. Ще оставим настрана и препоръките как е най-добре да постъпваме или да не постъпваме, че да не го отчаяме горкия още в първите няколко минути, та после да се чуди как по-бързо да се отърве от досадата, която сам си е докарал до главата.

Тук ще изкоментираме ситуацията, в която сме имали определено рутинната и най-обикновена първа среща с всичките й там плюсове и минуси. Среща, в която сме водили приличен разговор, получило се е горе-долу приятно и срещата така или иначе вече си е заминала, подредена на определен рафт при другите ни не искрящи, но не и отчайващи минали спомени.

Въпросът, който вълнува повечето жени обаче изниква на другия ден. И той е следният – какво да правим сега? Как да постъпим от този момент нататък и какво да очакваме занапред? Защото вечерта ни е донесла отделяне на определено количество ендорфини, били сме радостно развълнувани, заспали сме с мисълта за утре, а утре-то ей го на днес взело, че вече е дошло.

Така. Какво следва? Да се обадим ли (предполага се, че снощи сме си разменили телефонните номера и всеки има контактите на отсрещната страна) или да го оставим той да се обади? Да го потърсим ли и да му предложим ли приятелство в социалната мрежа? Да се правим ли, че ни е все едно или да покажем отчетлив и недвусмислен интерес… Ей такива въпроси обикновено ни вълнуват на другата сутрин и направо мира не ни дават.

Съветите, получени в течение на женския опит, а някои от тях тествани и в практиката са следните:

Първожената не бива да се обажда първа на следващия ден. Принцип! Редно си този, който първи е потърсил връзката, да продължи да държи инициативата в ръцете си и да има „задължението” да звънне пръв.

Второжената не бива да очаква обаждане от ранната утрин. Противното би било дори леко съмнително. Чак пък и сън да не е спал… По-вероятното е той също да има известни притеснения дали да звънне, кога би било удобно и така нататък. Нормално е да очакваме обаждане около обед или в следобедните часове. Тук има едно условие – факт, който също е желязно проверен във времето. Ако той не ни е харесал, то той няма и да се обади. Тежко е, но е такава е реалността. Ако на един мъж първата среща не му е протекла добре, той изобщо няма намерение да звъни и да замазва положението. Така че – ако звънне или ни потърси по някакъв друг алтернативен начин – шансовете за втора среща са налице. Не се ли обади – най-разумно е направо да трием номера, който сме си записали снощи. Още повече, че така няма да се изкушим да звъннем например на следващия ден в късните часове, когато примерно сме си изяли нервите от чакане и сме пийнали две чаши вино за смелост.

Третонека не го проверяваме и да не търсим първи връзка с него, особено във Фейсбук. А още по-малко – да се опитваме да постваме коментари или да бързаме да сменяме статуса си. Елементарната етика изисква това да става на по-късен етап, защото честно казано би било нелепо всички да следят оттам интимния ни живот. Той затова си е интимен, защото касае двама и не повече.

Трето – да предположим, че той се е обадил и ни е поканил да излезем пак. Айде, да не скачаме от радост и да не хукваме веднага. Да си отделим малко време, да си придадем и малко „тежест”. Нека се събуди ловният му инстинкт. Да се поднасяме на тепсия с еуфорична готовност не е добра тактика. Ако нещо по-специално е станало на първата вечер – гарантирано той няма да ни изпусне и ще звънне пак.

Четвърто и последно – ако срещата не се е получила и той не ни е звъннал, ние от своя страна също сме се въздържали и не сме го потърсили, но един хубав ден случайно се срещнем отново. Поздравяваме топло и с усмивка. Питаме как е. Оставяме му вратичка да се обади пак… От такива провалени първи срещи, при проявено тактично отношение от наша страна, нерядко излизат чудесни дългогодишни приятелства.

Крясъкът не е аргумент

Това, че едва ли не всеки ден отбелязваме температурен рекорд, че времето е жежко и тежко, вече ми се превърна в клише. Августовските градуси по Целзий направо ни превърнаха в местни подобия на английски джентълмени, които неизменно започват разговора си с темата за времето.

Всичко това обаче важи относно хората, които търпят на високи температури. Другите – тези, които поради някакви свои си причини не успяват да търпят, забелязвам правят друго. Те изразяват неудоволствието си от климатичните несгоди – съзнателно или не, но предимно в няколко основни направления. Като държа да отбележа, че всичките тези направления са все адски неприятни за околните.

Първо – неиздържливите на високи температури хора проявяват нервност. Ясно, де. И на мен ми е нервно, особено когато протоколът ме задължава да отида на работа с покрити колене и рамене. Нервно ми е като отворя прозореца и отвън вместо чист и свеж въздух ме лъхне атмосферата на добре сгорещена фурна. Нервно ми е, когато старателно изправената с пресата коса се закъдри влажно на тила. Но възпитанието и опита са ме научили, че нервното настроение е добре да се прикрива, защото никога, ама никога не ти е от полза. Нито у дома, нито на улицата, нито на работа, а най-малко пък помага на интимна среща. Нервакът общо взето е неприятен събеседник, нежелан партньор и кофти приятел. Той не се съобразява с нищо и никой, когато му „пламне фитилът”. Което определено е дразнещо и поставя в абсолютен дискомфорт хората около него. Като нещата не свършват тук.

Второ видимо проявлениенервността често ескалира, което най-бързо се проявява в насечено и скокообразно повишаване на тона. Особено неприятно за наблюдение е това „качество” при жените. Нека не бъда упреквана в сексизъм. Просто по-високият гласов регистър при тях много по-скоростно преминава в ужасяващ фалцет. Понякога граничещ с крясък. Съчетано с липсата на здрав смисъл от крещенето изобщо, това явление е повече от противно. Лошото е, че запазването на самообладание (явно невъзможно за въпросните персони) с всяка минута става все по-трудно и за общуващия от другата страна и ситуацията в един момент се превръща в граничеща с гротеска. Забелязвате как единият надува вратни жили и едва ли не ще се пръсне от ядна емоция, а другият също издува лице насреща му в отчаян опит да се въздържи. И дано той да е от хората, държеливи на високи температури. Защото при двойната комбинация от лабилни характери, пожарът е неизбежен.

Трето и всъщност крайно вбесяващото нещонервните и вследствие на това кресливи люде най-често на всичкото отгоре са и безпардонно многословни. Многословни, но на принципа „Едно си баба знае, едно си бае”. Защото всъщност те като капак на ситуацията са и лишени от аргументи. И точно отчаяната си липса от мотиви, те в последен опит да бъдат надделяващи в спора, прикриват зад коментираните по-горе децибели в горния регистър.

Какво помага в случая? В тези ситуации – когато си от отсрещната (да пази Господ) страна, помага единствено и само желязното себевладеене. Двустранното повдигане на тона рискува да докара инициатора – този, неиздържливия – до нервна криза. Което общо взето нас не ни устройва. Друга тактика е на виковете му да отговаряме преднамерено тихичко. Така, в стремежа си да чуе какво точно говорим, възможно е (повтарям – не е задължително, възможно е!) той да намали галопиращия възход на собствения си глас. Помага и умението да замълчим. Да го оставим да се навика и от време на време само да вмятаме по едно „Да, разбирам Ви”… Доста трудно е обаче, предупреждавам.

Какво не помага? Не помага спорът с аргументи. Не помага търсенето на здрав разум. Не помага директният опит за уталожване на ситуацията с помощта на реплики от рода на: „Тихо, тихо, успокой се сега”. Това напротив – налива още масло в огъня и жупела на вече безвъзвратно размекнатия от жегата мозък. Защото за него няма аргументи. Единственият аргумент е крясъкът… И само ние, издържливите на високи градуси здравомислещи осъзнаваме колко е генерална тази заблуда.