Срещам сутринта един съсед по офис, който пуши лежерно на тротоара. Сега нали пушачите са низвергнати от почти всички нормални места, та им се налага да се крият като ученици през 80-те. Той значи не се криеше и си пафкаше пред входа. „Ей, казвам му – досега не съм те срещала на влизане. Внимавай как ще ми почне денят и как ще протече, че ако ми върви леко, ще те карам всяка сутрин да ме чакаш…”. Това, защото аз по принцип си падам малко фаталист. „Хм, отговаря пушещият – то да ти така, не гледай сутринта. Това как си прекарал нощта е по-важно”.

Направо занемях. Влязох в офиса, пуснах си кафенце и се замислих дълбоко. Въпросите започнаха да връхлитат в главата ми един след друг. Как наистина протичат нощите ни? Ами че ние изобщо обръщаме ли внимание на това как си лягаме и какво се случва преди и по времето, когато сме потопени в оная тъмна временна безжизненост?

Вечер обикновено се прибираме, пооправяме дома и себе си, евентуално се къпем и преобличаме, сядаме на масата, хапваме, пийваме, гледаме телевизия и се просваме в леглото. Нощите ни протичат с променлив успех, така да се каже и разликите идват най-вече от качеството на поетите храни и напитки. На времето в малките часове гледаме като на време, в което да се отървем от всички и от всичко, а после наистина се чудим защо отваряме очи намусени от самото начало на деня.

А сещате ли се колко са различни нощите, когато сме влюбени например? Май – май си е съвсем вярно, че като си лягаш щастлив, определено се и събуждаш така. Независимо сам ли си спал или си прекарал нощта в ласки със съответния любим. А нощите, предшестващи дни, в които ни предстои нещо хубаво? Дето се казва – сън не спим, а на сутринта скачаме без излежаване и без уговорки за „още пет минутки”. В това отношение децата (особено култово е преди рожден ден) са най-сладкият пример. Непринуденото им очакване ги изстрелва от креватчетата в тъмни зори щастливи и усмихнати, чакащи събитието да започне и само леко притеснени да не би вече нещо да са изпуснали.

На обратната страна са нощите, когато се въртим в постелките тревожни или мрачни. Тогава пак така сънят не ни хваща, но настроението преди лягане не ни оставя на мира, не „минава” от само себе си, а дава своя си по-различен отпечатък и в крайна сметка ставаме и започваме новия ден също така тревожни и мрачни.

Тук оставяме изобщо настрани нощите, в които не спим. Въпреки че и тези, прекарани в купон до зори нощи определено биха ни гарантирали една такава специфична усмивка на сутринта.

Тук размишленията са за емоционалната страна на индивидуалното ни нощно житие-битие. За интимността между нас, завивките и живота. И като си мисля ли, мисля, все повече се убеждавам, че за да се събудиш в добро настроение и всичко „да ти тръгне на добра страна” наистина трябва да заспиш спокоен и усмихнат. И да не се чудиш в случаите, когато си легнал с отегчение и досада, защо така бе, мама му стара, не ти се става в туй пусто ранно утро, а ти се излежава и направо не ти се иска животът да стартира и през този ужасяващ и отегчителен още от сутринта ден.

В крайна сметка, допивайки първата чаша кафе и запътвайки се за нова, тихичко обещавам нещо пред себе си. Още от този момент променям графика. Ще започвам да правя нещо хубаво за емоционалния си комфорт не чак когато се събудя сутринта. В потвърждение на теорията на пушещия съсед ще търся начините и средствата да заспивам с усмивка.

Много обичам да чета или съответно да слушам, когато някой се заиграва с темата за българската народопсихология. Ние българите сме били видите ли, едни такива по-особени, нашето е по-различно, защото пет века робство, а после 45 години комунизъм и прочие и прочие. Не че няма нещо вярно в това. Определено историята на един народ определя неговата народопсихология, така както и индивидуалният жизнен опит определя личното психично здраве и благополучие (или разбира се – липсата на такова).

Има обаче един наистина нашенски феномен, за който лично аз не намирам нито обяснение, нито оправдание. И това е нещо безкрайно лесно и просто, но оказва се – и в същия момент толкова непосилно за повечето хора. Нещо, което определено ме вълнува и мен, а доколкото зная, представлява интерес и за доста хора около мен. Сигурна съм, че и за доста хора, които не познавам. Става дума за спазването на правилата. И то не на глобалните и трудносмилаеми норми, а на ежедневните и така да се каже „дребни” правила. Или с две думи въпросът е за личната ни дисциплина, която все ни куца, но и все забравяме, че тя именно в мултиплициран вид оформя порядъка в обществото.

Не може и не бива да има общество без правила. Някога – неписани, сега вече надлежно оформени в законови текстове. Какво става обаче, когато се вгледаме от позицията на този ъгъл към живота, който тече около нас.

Първото, което всеки ден ме боде в очите е пренебрежението (особено на пешеходците) към зеленото на светофара. Как пък никога не се случи така, че всички, скупчени на тротоара чинно да изчакат да светне и чак тогава да преминат? Все ще има един забързан отворко (а нерядко това е и майка с детска количка), който (или която) ще изскочи като тапа от шампанско пред другите и ще пресече в момента, в който движението по перпендикуляра е спряно, но зеленото за нас още не е светнало. И защо? Защото бърза? Или защото „Голяма работа, какво толкова ще стане…”. Или пък защото „съм смел (смела)”… Смислено обяснение нямам. Същото това пренебрежение към наложените правила го има и при пресичането на улицата, когато на кръстовището няма светофар, но има „зебра”. Как пък никой не се престраши да заобиколи два метра и да стигне до въпросната пешеходна пътека, а все така, както казваше баба ми „на кестерме” ще минат.

Ами другото пренебрежително отношение – този път към по-скоро неписаните правила, което също е очеизвадно. Помните ли в началото на месеца, когато се пържехме под кодовете „жълто”, „оранжево”, че и „червено”? Забелязахте ли колко бабички имаше по улиците. Сякаш нарочно излизаха. И то в най-големите горещини – ей така между 13 и 15 часа. „Ама аз само до магазина отивам”. Ясно бе, то оправдание винаги имаме, въпросът е защо се стига все до там, че първо нарушаваме, а после се налага да се оправдаваме.

Ами хвърлянето на фасове през прозорците на коли, през терасите, през къде ли не; ами чопленето на слънчогледови семки – действие без аналог, което и замърсява, и е грозна гледка, а не знам и да е толкова полезно за здравето; ами вдигането на така наречения битов шум до късни доби, без да се съобразяваме с това, доколко са приемливи децибелите, които произвеждаме за останалите и доколко не е… Мисля че ако се задълбоча мога да изброявам подобни „дребни нарушенийца” до утре. Дребни, но показателни.

Там е работата обаче, че и да ги изброявам, и да не ги, цялото това нещо със спазването на правилата у нас май си остава една „вятър работа”…

Интернет свалячът е особена порода сваляч. Откакто си общуваме все повече онлайн и все по-малко лично, този специфичен вид търпи определено развитие, най-малкото защото му се отваря значително пространство, в което той (вече вкоренил се) расте и разцъфтява.

Онлайн ухажорът може да бъде разделен на два основни типа – тип мъже със сериозни комплекси или тип женени мъже. Какво иначе би го накарало да стои пред екрана на компютъра около 23,00 в петък и да търси (уж) невинни жертви на среднощната си похот? Нормалните мъжки (и свободни) екземпляри по това време са навън. Пият, облакътени на бара, подпрени на маса или поседнали в парка – според темперамента и финансовите си възможности, но – навън! Като ловци, преследващи истинската – жива и мърдаща плячка.

Интернет – ловецът от своя страна поради горепосочените две причини, дреме по неволя у дома. Курдисан зад клавиатурата, стиснал здраво мишката, вторачен в екрана и тръпнещ в очакване.

Как действа той?

Най-често жертвите си свалячът – „паяк” улавя (както си му се полага) в социалните мрежи. Фейсбук в последните години е наводнен от мераклии, дебнещи плътска жертва. Според мен първо и основно се ориентират по профилната снимка. Няма какво да им се сърдим, нормално си е. За какво да хабят време и сили да свалят бабичка или леля на възраст, достойна вече само за уважение. Прилична снимка на профила, две – три снимки, потвърждаващи, че това наистина си ти, а ако има и някоя в цял ръст и хоп – свалячът вече е настървен за лов. Започва се в чата или чрез съобщение. Отговориш ли – направо си паднала в лапите му. Той счита това за сигурен знак от твоя страна за създаден неимоверен интерес. Тоест – клъвнала си и си готова в рамките на няколко дни, най-много седмица да навириш краката, фигуративно казано. Та, заформя се диалог, който най-често е с висока интелектуална стойност – книги, филми, музика. Естествено, той Интернет свалячът цели да ти покаже, че не е простак, нещо, да не вземеш да си помислиш. И не стои в мрежата, щото е без алтернатива, а защото е много изморен от работа и просто няма сили. А иначе – говори с тебе, тъй като ти си го развълнувала неимоверно и просто не може да се въздържи да направи този жест да си попишете малко. Иначе той тия неща въобще, ама никак не ги върши.

След като сте си поговорили на културна тематика два – три пъти, Интернет свалячът неизменно те кани в „скайпа”. Ако приемеш поканата му – не се сърди – сама си си го изпросила. Там вече разговорите повишават градуса на напрежението, бързо – бързо започват да се появяват неприлични, а след това и откровено сексуални намеци и предложния. Поддадеш ли на темпото – виртуалното чукане ти е в кърпа вързано. Особено ако свалячът има дар слово. Не закъснява и поканата да си пуснеш камерата. Решението си е твое. Направиш ли го обаче и то при положение, че не си виждала дето се казва очите на въпросния чисто нов партньор, съществува вероятност проблемите вече да чукат на вратата ти.

Ти естествено се дърпаш на офертите, с които биваш заливана от негова страна, но – признай си, щом се е стигнало дотук – няма ли поне бегъл интерес и при теб? Честно, ако човекът ти прати читави снимки или изглежда прилично на екрана (това ако си се решил за камерата), срещата не е ли на един клик разстояние?

Тогава, ако кажеш „да” – Интернет свалячът има два избора за осъществяване на контакт – ако е женен, да излъже нещо у дома и да цъфне на ъгъла на две улици или в някое заведение и да те чака, оглеждайки се да не го види някой познат; ако пък е класически комплексар – да дойде свит в очакване да го отрежеш на втората минута.

Първият тип обикновено е по-организиран. Той най-вероятно вече те е питал с кого живееш, има ли възможност да дойде у вас и прочие, така че казала ли си „А“, брой че си изговорила азбуката до края.

Вторият екземпляр е по-сложен като душевност. Него ще трябва да го увериш, че е невероятен, че си усетила гъдела на желанието още от първите му думи (не че ще ти хване вяра, но би могло да помогне), след което ако все още продължаваш да си го харесваш, ще е нужно да го хванеш за ръката (буквално или образно казано) и бавно и внимателно да го поведеш по любовните пътеки. Ако ти се занимава. Тъй като далеч по-лесно е с пичовете, които срещаме в бара. При тях за начало на свалката е достатъчно да приемем с усмивка поканата да ни черпят по едно…

Август е. От няколко дни живея в месеца, традиционно, безвъзвратно и явно завинаги определен у нас за „отпускарски”. Че е август, август е. Това проличава още в първите дни.

Първи видим белег – внезапно новинарските сайтове, с които обикновено започвам деня си опустяват. Новините се цъкат значително по-нарядко, а и очевидно са станали по-пестеливи. В местните медийни събития започва да присъства все повече и повече криминалната хроника, творчески преразказана и то само ако дежурният журналист е имал настроение да преразкаже общо взето незначителната случка. Политически и парламентарни новини няма (август е), липсват информации за знакови дела (съдилищата са отпуск), липсват и училищни събития (само учителите съвестно дежурят в пустите сгради, където нищо не се случва).

Втори белег – институциите. Там е още по-пусто, доколкото това изобщо е осъществимо. По коридорите на всевъзможни учреждения се мотаят лелки по широки и леки демодирани блузки и също такива широки и леки демодирани поли, хапват нарязани на парченца пъпеш или диня (лято е и те са на съответната сезонна диета), а традиционните почерпки с кафета са заменени с присъствие под бюрата на швепсове и сладолед. Ако ти се налага да свършиш някаква работа, можеш да разчиташ единствено, ако тя не зависи от „началника” или „директора”. Защото той ползва законоустановеното си право на отпуск. А когато началникът е в отпуск, почиват всички. Няма кой да вземе решение, така че преписките чакат. Да дойде септември.

Дори социалните мрежи опустяват или хората се появяват там случайно, от време на време, прекъсвани от лошия безжичен нет, прихванат някъде от плажа. Правят го основно, за да споделят разголени снимки (къде за гледане, къде не чак толкова) с подобаващ за леката ми завист тен.

Представете си – заведенията също се опразват. Говорим, разбира се – за градските кръчми. Особено в петък и събота вечер в града трудно може да се разчита на купон. Всички са „някъде”. През август важи с пълна сила знаменитата фраза на Хемингуей – „Всичко, което е далече от морето е провинция”. Тук, в асфалтовата джунгла, най-много да се натъкнеш на потно – бирено и по-скоро отегчено като настроение квартално парти. Чалготеките, чувам не се дават и отбелязват обороти, но това абсолютно не може да се каже за ресторантите, като в най-неизгодна позиция са тези, които не разполагат с външна градина. Не само, че въздухът в тях е малко, въпреки бликащите хладинка климатици, но и поради забраната за пушене, която направо ги превърна в аутсайдери, поне през лятото, а особено – през август.

Магазините са тези, които също се тъжни през този месец. Късмет имат моловете, които продължават да приютяват скучаещи клиенти, но отново най-вече заради възможността за разходка на хладно, а не толкова заради изобилстващите промоции. Малките магазинчета се опитват да се спасяват като ограничават работното време, което обаче ги вкарва в още по-голяма липса на потребители. Някои откровено (подобно на институциите) си излизат в отпуск и слагат обичайната табела: „МагазинА няма да работи до… Заповядайте след… ”. По-възпитаните добавят и: „Извиняваме се за неудобството”.

За сметка на тегавата ситуация в града, през август на морето ври и кипи. Хотелите се пръскат по шевовете, плажовете също. Дечица тичат във всички посоки, майки ги гонят и крещят, бащи крачат тежко край тях и хвърлят жадни погледи на разголените девици или крайбрежните капанчета – всеки по своя вкус. Пясъчните ивици са претъпкани. Подобаващо мръсно е като за август, хавлиите са наредени като брилянтно произведение на пачуърка – в смисъл – непосредствено лепнати една до друга. Пясъкът ти прониква навсякъде, привечер е практика да няма топла вода, храната често е кофти, но всичко това е нищо пред личния и семеен подвиг да си през август на море…

А в града сме ние. Останалите на работа. Пенсионерите. И местните луди. Лудите, лудите, те да са живи! Само те са много заети през август. Кръстосват града с бързи крачки от рано – рано сутринта и тихо, но трескаво говорят със себе си. През август – месецът на безвремието.

Тази дилема, която най-често срещаме по вицовете и която още по-често се приема като приоритетен избор при мъжете, представете си – съществува и при жените. За разлика от разкъсващия мъжки проблем обаче – какво да предпочетем тази вечер – жената или любовницата, при жените става въпрос за съвсем друго нещо, а именно за решението – да се омъжвам или не.

Да се „бракувам” ли официално с този, с когото излизам или да му остана любовница (приятелка, гадже и прочие определения също важат). Нужно е може би да се уточни, че има два варианта при този случай – когато въпросният мъж е женен и когато същият е свободен (ерген, разведен и т. н.). Само че това не отменя избора и в двата случая, а трудностите по пътя от своя страна не са достатъчни, за да определят решението. Нуждата то да бъде взето стои независимо дали този, с когото имам връзка е на разположение или не. В този момент очаквам да бъда опонирана сериозно в частта – „ако е женен”. И отговарям превантивно – тук не става въпрос за разбиване на семейства. Става въпрос за друго – ако е женен, но поддържа връзка с мен вече години наред, иска ли ми се или не, но проблемът с вземането на решение определено си стои. Така е, защото ако не бъдат предприети стъпки в посока сватба, то автоматично би означавало, че е взето другото решение – да си останем любовници. Което пък пак означава, че все пак е бил осъществен някакъв избор.

Аргументите.

Първо – „за” женитба. Или също така аргументи „за” съвместно съжителство, или „да имам съпруг“. На първо място стои социалното приемане. Обществото и до този момент трудно се съгласява с факта, че хора, които живеят отделно са свързани. Отделно от това като мотиви „за” стоят и някои чисто практически неща от битието – на чие име да се води колата, купена с пари на двамата (респективно негови или мои), както и ред други административни неуредици, които сякаш се нареждат автоматично, когато имаш свидетелство за брак. Изброявам всичко това под условието, че в тези разсъждения ще говорим за всичко друго, но няма да говорим за общи деца. И така, какво излиза – ако съм съпруга или съм в така нареченото фактическо съжителство печеля нищо повече от обществено признание на връзката си (какво ли ме топли това се чудя само), печеля повече физическо присъствие на мъжа, който ще се прибира при мен в повечето от нощите си, печеля и някаква хипотетична битова осигуреност.

Какво се случва, ако съм любовница? Ако упорито се съпротивлявам или изобщо отказвам да повдигна въпроса – „Виж сега, какво смяташ да правим?”. Ако взема това решение, най-вероятно ще спечеля доста по-продължителна и наситена емоционалност във връзката си, при която рязко ще намалее рискът да се изчерпа, потапяйки се във всекидневието. Печеля самостоятелност, печеля свободно време за себе си и за любимите си занимания, печеля красиви моменти, споделени с него, само дето, след като приключи красивия миг с цялата му прелест, печеля възможността да си отпочина насаме. Печеля вниманието му и мисълта му къде съм. Печеля тръпките от обажданията, които не са рутинни. Печеля възможността да ревнувам диво къде е тази вечер. Печеля целувките му, откраднати набързо последно, когато ме изпраща. Печеля лично пространство в леглото и спокоен сън, без да се тревожа в какъв вид ще се събудя на сутринта. Печеля чувствата му, споделени с моите чувства. Запазени само за нас двамата… Все неща, които май – май поизчезват, когато съвместното живеене ни понесе в бавното си и спокойно безбурно течение. А ние – и мъжете, и жените понякога имаме нужда от бури. И ще си ги потърсим в момента, в който ни стане скучно. Или както каза една моя позната в проблясък на гениалност: „Да не съм луда да се женя, че автоматично да овакантявам мястото за любовница!”.