Спечели с Фрамар: Историите на българските жени или фитнес за женската душа

Много е трудно за един мъж да напише условието на поредната игра на Фрамар. Защото жените много често казват, че мъжете не ги разбират. Жените са като котките, те около тях винаги има една особена символика, нещо недоизказано, нещо загадъчно или странно. Поне от наша мъжка гледна точка. Жените обичат да се събират и да си говорят. Да разказват своите истории, малки и дребни случки, които за тях имат често огромно значение. Всеки разказ е като посещение при психо-аналитик, защото хем разказваш, хем споделяш с другите и или ти олеква или намираш разрешение за много от проблемите, които те мъчат. Да опитаме да ви накараме и вие да разкажете вашите женски истории и да видите разказите и на още много други жени с ФИТНЕС ЗА ЖЕНСКАТА ДУША от СЪБКА ДЯКОВА-ЧЕХОВИЧ.

Как да спечелим:

Разкажете ни своите …истории. Моментите, които са спирали дъха ви. Срещите, които са променяли живота ви.Хората, които са ви карали да мислите по различен начин. Големите ви радости. Малките ви скърби. Монотонието на ежедневието. Внезапната среща на улицата със старо гадже. Можете да се скриете зад някой прякор и да излеете душата си. Повярвайте ни, помага!

Награден фонд:
Петте най-оригинално написани истории ще получат книгата ФИТНЕС ЗА ЖЕНСКАТА ДУША от СЪБКА ДЯКОВА-ЧЕХОВИЧ.

Двадесет и една жени разказват неразказвани никому досега истории за себе си.
Всички имаме такива истории – тайни, интимни, някои болезнени и срамни. Крием ги дълбоко в себе си, защото мислим, че ни правят уязвими. Докато не почувстваме, че в тях е зародишът на нашата промяна. Тогава те се превръщат в извор на сила и обновление. Двадесет и една истории на жени, които ни карат да се замислим и докосват душата… не само женската.

Условия:
Печелят най-интересните и оригинални 5 коментара, по избор на екипа на Фрамар. Броят харесвания във Фейсбук и в блога е решаващ, но не и окончателен фактор за избора им. Ако решавате да ги споделите в блога, задължително сложете истински електронен адрес, по който да ви намерим. Дублирани участия или повече от 1 постинг на участник не водят до повишени шансове за успех! Копирани постове от вече съществуващи теми и страници в интернет НЕ УЧАСТВАТ в надпреварата и няма да бъдат номинирани. Бъдете оригинални!
Срок на играта – 06 септември, 2012, 10 часа

Подаръците на победителите пътуват с куриерска компания Европът – официалният куриер на Фрамар.


10 коментара по „Спечели с Фрамар: Историите на българските жени или фитнес за женската душа

  1. Щастлива съм с всичко поднесено ми от съдбата… Родила съм се в интелигентно семейство. Имам прекрасни родители, които са ми дали много. Научиха ме на възпитание. Помагаха ми да вървя напред, когато бях на крачка да се предам и откажа. Винаги изслушваха проблемите ми и ми даваха най- ценният съвет. Никога не ме лишаваха от нищо, грижеха се за мен и ме накараха да вярвам в способностите си. Научиха ме да обичам България и всичко българско, да се гордея с корените си и да отстоявам ценностите си. Може би затова аз все още съм тук и не съм емигрирала, като доста млади хора. Подкрепяха ме във всичко, а когато тръгвах по грешна пътека ме връщаха в правия път. Възпитаха в мен усет към красивото, стойностното, уютното…може би за това създадох толкова стабилно семейство, прекрасен , топъл дом и се радвам на любящ и всеотдаен съпруг и умно, красиво будно, артистично……моето дете. Най- важната на мама, дъщерята, за която винаги съм мечтала, дъщерята заради която живея, дишам, съществувам и си струва да продължавам да го правя, тъй като няма нищо по- важно от нашите деца…от децата на България:))))

  2. Един от моментите, които ме оставят без дъх.
    Беше началото на лятото, а аз бях на поредната си тренировка в морската градина (Варна). Чувах как треньора Пенев викаше след мен „Ускори крачката момиче, можеш да бягаш по-добре, движи ръцете и не ми стъпвай на цяло ходило…“ Готвеше ме за маратон през есента и определено спираше дъхът ми. Мислех, че нищо и никой не е в състояние да направи нещо подобно, но след края на тренировката, докато почивах обляна в пот на прясно поникналата зелена трева се появи той – висок, рус, синеок младеж на 22 с прекрасно лице като на Брат Пит. Клише нали? Както и да е, започнахме да излизаме и докато се усетя вече пътувахме към първата си съвместна почивка – дестинация Калиакра и Тюленово. Младежа беше републикански шампион по плуване и през целия път ми повтаряше, че има огромното желание да скочи с мен от скалите в Тюленово. А аз изпитвах неописуем страх от водата, още от малка, дори не можех да плувам. Беше абсурдна идеята да скачам от където и да е. Така и не повярвах докато не хвърлихме дрехите и не застанахме на пропастта. Надали има думи, с които бих описала състоянието си. Треперех като лист и си представях как потъвам в тази кристално чиста синя вода..Е, поне щеше да е красива смърт на чисто място и с красив мъж, опитвайки се да преборя най-големия си страх. Той застана зад мен прегърна ме и каза, че ще скочим заедно като едно. Обеща, че няма да умра и докато мислех какво друго мога да кажа пред смъртния си одър вече летях надолу към синьото, черно море в прегръдките на мъж, с който излизах от няколко месеца. Дъхът ми спря и си помислих, че най вероятно ще загина не от удавяне, а от недостиг на въздух или спиране на сърце. После усетих как мощно се потопихме във водата, усетих една целувка, после въздух над повърхността. Май бях отишла вече в Рая….След този скок не помня как се качих по скалите и стигнах до хавлията….
    А аз си мислех, че само здравите тренировки на треньора Пенчо Пенев спират дъха ми…….

  3. Здравейте!Реших и аз да ви разкажа моята забавна история.Всичко започна,когато моя позната ми предложи да почна работа в един хотел в моя град.Въпреки че бях студентка редовно обучение,реших да работя и да уча.Започнах работа и на една нощна смяна на 14 ноември се запознах с него-моя съпруг.Въпреки че не се познавахме,усетих едно особено чувство в гърдите,което ми подсказваше че той е „Човека“ за мен.Същата вечер той ми предложи да излезем след работа и аз, без много да му мисля,се съгласих.От тази нощ всичко за нас се промени .Както казват: „За хубавите неща трябва време,а прекрасните се случват на мига“!Седмица след това той най-неочаквано ми предложи брак.Не бях много изненадана и вече знаех отговора на този въпрос…ДА!Месец след запознанството ни,вече се чудихме кога ще е най-удобния момент да съобщим на родителите ми.Решихме да е на 31.12. точно в полунощ…И така, няколко дни след като съобщихме на близки и приятели,направихме неофициален годеж и определихме дата за официалния.Всичко беше толкова вълнуващо,но не подозирахме,че скоро ни очакват още изненади…Месец след годежа сънувах много странен сън,че съм бременна.Няколко дни мислех само за този сън-на работа,в университета,в къщи,въпреки че не съм суеверна.Реших да си направя тест за бременност.Понеже бях на работа,изпратих мъжът ми да купи,за да ми е под ръка.Още няколко дни минаха докато се реша да го направя,но един ден излязох по-рано от работа и отидохме в къщи.Бях права-бременна бях!Това е една част от най- вълнуващото за мен в моя живот.Всички други истории са безсмислени…

  4. Беше чудесно октомврийско утро, предвещаващо спокоен, слънчев ден, на който се готвех да се насладя от любимото си кафене с панорамна гледка. Затова веднага, щом се събудих, се отправих бавно пеша натам, вдишвайки с радост свежия утринен въздух и благославяйки красотата на всеки елемент от живота, правещ го толкова вълнуващ. Радвах се на малките детайли на това прекрасно утро – прохладата, спокойствието, тишината, гласът, който извика името ми…
    Интересно. Познавах този глас, но в първия момент не успях да се сетя чий е. И все пак, звученето му, приятният тембър, навяваха в сърцето ми сладък спомен, свързан с едно необяснимо чувство на спокойствие и радост, което човек изпитва, щом го повика гласът на близък приятел, когото не е срещал цяла вечност. Със сигурност бях слушала в миналото този глас дълго време, но също толкова дълго и не го бях чувала. Исках сама да си спомня на кого принадлежи, затова останах обърната с гръб още няколко секунди. Но когато викът „Хей, Линда!“ се повтори, се извърнах.
    И не знаех как да приема тази изненада. На отсрещния тротоар стоеше Даниел, голямата ми любов от гимназия, и всъщност, моята първа и последна голяма любов. Единственият мъж, когото бях обичала истински. Даниел. И ми говореше, директно на мен, в това нямаше грешка.
    Защо, защо се случваше това?… В продължение на 3 години, докато все още бях ученичка и той бе от моя випуск, се бях молила със сълзи на очи Дан да ме забележи. Дори за миг. Да ми каже само една дума, какво оставаше за отговор на чувствата ми… Затова в първия момент на нашата среща в съзнанието ми изплуваха точно онези мигове, в които аз гледах снимката му на компютъра си и се молех да ме погледне, когато се разминем на следващия ден в коридора. Или когато пишех кратки сълзливи поемки, посветени на него и на любовта ми към него, които все още пазя в една тетрадка и които чета от време на време… Спомних си как когато ми се искаше да го заговоря той отвръщаше очи от мен и се отдалечаваше. Изпълни ме отново болката, която тази несподелена любов бе донесла на крехката ми, подрастваща душа, и въпреки че от онези дни бяха изминали години, аз усетих повторно трепета, който дълги нощи не бе ме оставял да заспя.
    Даниел пресече улицата и ми подаде ръка, щом застана пред мен. Приех я с неохота. Бях я държала един-единствен път, и то когато въобще не му пукаше кой държи ръката му. Разбира се, за мен този момент беше едно неповторимо (буквално) изживяване.
    - Здравей, Линда, какво правиш? Все още ли живееш в този град?
    Аз се усмихнах.
    - Наложи се да остана за следването си и после не намерих стимул да си тръгна. А ти какво правиш тук, последният път, когато пуска снимки във фейсбук, беше все още в Барселона.
    Всеки съвременен човек ще ме разбере – фактът, че имам фейсбука му далеч НЕ означава, че ние някога сме комуникирали чрез него. Всъщност, единственият разговор, който проведох с Даниел през всичкото това време, беше в рамките на общо 5 изречения, в последното от които аз (преглъщайки достойнството и гордостта на десетокласничката, която бях) му признах, че го харесвам. Той не ми отговори нищо.
    - Да, бях, но… реших, че 10 години живот там ми стигат. Не че не ми харесва, о, супер е, но ми се прииска да се върна… Нали разбираш, липсваха ми някои хора, които са тук и…
    - Напълно те разбирам.
    - Та ще се позадържа.
    - Това е чудесно.
    - А какво става с теб, виждала ли си някого от випуска, върнаха ли се?
    -Ами.. – започнах аз – не съм, честно казано… Повечето така и не се прибраха. Колкото до мен – изпълних мечтата си да стана професионален модел, но осъзнах, че това не е за мен. Странно, но изглежда всичко, което съм смятала, че би ми донесло душевното удовлетворение, от което се нуждая, не е подходящо. Винаги излиза нещо по-добро.
    - Не ми харесва как мислиш, трябва да гониш именно нещата, от които ТИ смяташ, че се нуждаеш. Имам предвид, все някога те ще дойдат при теб, може би когато най-малко очакваш! – Ами да, ето, той стоеше пред мен, това бях искала повече от 14 години.
    – Може би си прав – смотолевих. – Е, какво да ти кажа… Беше ми приятно да те видя отново, но аз трябва да тръгвам.
    - Ами хубаво… чао! Пиши да излезем някой път.
    И… тук приключва цялата ми история с Даниел. Да, понякога се питам какво щеше да стане, ако наистина му бях звъннала, дали щях да имам най-накрая така дълго бленувания шанс с него, щеше ли да ме направи по-щастлива, отколкото съм сега… Но в следващия момент поглеждам спящите до мен мъж и момченце и започвам да си повтарям, че просто не ми е било писано, докато заспя.

  5. Може би си прав, че това е добро начало………………..ама за какво не уточни.Ще трябва аз да си избера. Имам няколко опции и всичките неясни.И преди да си избера някоя от тях, знам че ще сгреша.
    -Днес мисля да не се виждаме. Не ми е до теб. Напоследък не върви. Имам нужда да разпусна някаде, ама не с теб.
    -Ако искаш да се видим по късно……..като свършиш……..
    -Не мисля, че искам да те видя днес. Идваш ми в повече.
    -Добре, обади се утре като станеш.
    -Хм. Мисля да затварям.
    Затворих телефона. Тишината …………..ме накара да завия към къщи. Возех се май или вървях ,или просто аз бях тази, която предвижваше едни очи от една точка към друга и плъзгайки погледа си – оставаха само кадри без мисъл.Керемиди, отлепени плочки, чемшир, тъмно, фарове, улични лампи, котки.Станах сянка. Припи ми се. Прииска ми се да се отделя от тук.Ей така, само за малко.Влязох в първия магазин и я видях.Протегна ръката си и ……я взех.Платих на бързо и избягах.
    Време ми беше за бягане, затова и вече тичах по стълбите към моята стая, за да вляза задъхана. Сърцето ми бе обзето от такава леност, че исках да му дам един сериозен урок. Тичах по стълбите, като малко момиче, което бърза да играе и затова и то тича. Вероятно само посоките ни бяха различни, тя отиде навън, а аз се затворих в тъмната си стая, пуснах завесите, с треперещи ръце си налях в голямата си, но любима чаша и в ушите ми зазвуча Пол Уелър.
    Обичам го този човек, не знам как го намерих, но в ушите ми зазвучаха неговите песни. Емоционални, но толкова премерени и с нищо излишно.
    Бърбънът е добро мезе за неговата музика, с няколко бучки лед. Пуснах скайп, видях кой е на линия, него го нямаше…
    Това щеше да ми спести доизговарянето на един приключен вече разговор, за който за пореден път се повтаряме, един след друг.
    У дома като по късмет няма никой, никой не се гони, никой не вика, никой не тряска врати и не звънят чинии. Време е за вечеря, а аз ще си вечерям тук, с още малко бърбън. защо ли да не изляза и на терасата, за да си кажа едно „наздраве“ със света около мен?
    Стори ми се глупаво, но нищо в този живот не трябва да е подценявано, нищо. Налях си пак, излязах на терасата. Топлият прашен цимент пареше босите ми крака, а аз се облегнах на перилата и леко отпих от чашата. Не знаех накъде да я насоча, към кого да си взема това наздраве. Към небето ли, което се покриваше със звезди. Към короните на дърветата ли, които достигаха и до терасата ми. Към хората, които се мяркаха под мен, вървейки по улицата.
    Просто отпих, майната му на цялата церемония, просто се нуждаех от още бърбън, за да спаси главата ми, за да спаси и мен.

    В стаята телефонът звънеше, звънеше. Разпознавах мелодията, затова и не се втурвах да вдигна, както някога.Ценях си тишината, исках си Пол Уелър и бърбъна.
    След още няколко чаши изпити на терасата телефонът пак започна да звъни. Реших да вдигна. Дочух пак неговия глас, тих, покорен…
    - Ти къде си сега?
    Нямате си на представа как бързо ме хващат дяволите. И как от от шезлонга на терасата незнайно как скочих в едно от моите настроения, което той не харесваше, защото никога не бе успял да ги разбере. Сложих си два пръста на носа, отговорих му басово – В пожарната…
    - Какво?
    Учудването в гласа му бе едно от малкото истински неща, които бях видяла или чула последните месеци.
    - Да, в пожарната съм. Проверявам къде има вода. У вас имате ли?
    - Момент да проверя, чакай….
    Боже, та той наистина тръгна да проверява. Кой бе пияният всъщност??? Минута тишина, шум от далечно пускане на чешма, тупа лупа и …
    - Да, имаме, да няма авария?
    Стиснах пак носа си и троснато му казах…
    - Като имате вода, мий си краката и си лягай, какво си се развънял бе?
    Затворих телефона, защото умирах от смях. Просто лудост, която харесвах и която никога не можех да покажа пред него, защото той винаги мигаше с очи и ме гледаше неразбиращо.
    А сега имах цяла нощ за себе си, която не знаех как да прахосам. Дали да чета Буковски, декадентски пушейки цигара след цигара? Или да усиля Пол Уелър и да пуша и да пия на терасата. Но телефонът звънеше пак, което наистина ми пречеше.
    - Какво става?
    Гласът му бе учуден и стреснат.
    -Какво да става, прозвънявам кварталите и сега ще излизам да поправям повредите, лягай си, че ми пречиш. Тече важна операция.
    избърбори пак басът на пожарникарчето, в чиято роля се бях вменила.А после бях на път да се задуша от смях, защото си представих как сериозно проверява пак чешмата и е горд, че е от малцината с вода в града, в тази лятна жега.
    А вечерта бе моя. Просто ми трябваше да изляза на терасата пак и да полетя. Странно усещане, все едно летиш над града. Старата ни къща,с двора, в който обичах да си играя със сестра ми, преди и двете да станем сериозни и с проблеми. Скамейките на Комфорта, където можех да ходя с арабска забрадка и дори да бъда обслужена. Операта, която стоеше самотна и тъмна под звездите. Скейт-площадката, където толкова обичах да ходя с малкия. летиш, летиш, а навсякъде им подаваш чашката и казваш Наздраве и се смееш. Операта първо не реагира, но после се усмихва и отговаря, че тази вечер специално заради мен и тя ще пийне. Липите миришат опияняващо, а те също приемат поздрава ми, зашумели като тълпа от моми, които шепнат зад кулисите на някое представление.
    Градът е толкова много светлини, които се движат, светят силно, мигат, блестят или затихват. Летя и съм навсякъде, в един прекрасен карнавал, а аз съм неговата царица, аз, момичето от театъра, с колата пред блока, със сина скейтър и с толкова много мечти под мишниците, че никога не мога да провеся нос, защото те все ме вдигат нагоре.
    Събуди ме шумът от цистерните ,които мият улиците. Рано сутринта, циганите викаха нещо, а циганките весело им отговаряха.Идеше ми да им кресна отгоре, че ме бяха събудили, но бързах да се шмугна под одеалото, треперейки от сутрешния хлад.
    Телефонът зазвъня още в 9, но аз не бързах да вдигам.Нямаше какво да си кажем, поне не точно сега. Все още летях над града и сънувах. Хвани ме, ако можеш да ме достигнеш. Достигни ме, ако ти стиска.

  6. Обичам да гледам залеза. Не, че изгрева е по-малко впечатляващ, но пък аз обикновено съм твърде сънена и сърдита, за да го оценя по достойнство. Така че залеза печели. Красиво е, безспорно. Замисляли ли сте се, колко често го снимат, рисуват, описват в стихове и проза. Колко различни внушения успява добрия творец да предаде просто с едно слънце. Всичко зависи от преспективата и контекстът. Може да те накарат да се почувстваш романтично влюбен или да трепериш от страх, очаквайки страшния вампир или лудия сериен убиец( зависи от жанра). А залезът си е винаги величествен и вълнуващ и въобще не му пука, кой за какво го използва. Ако някой ме накараше да опиша залеза, когато бях на седемнадесет, бях способна да изпиша полвин том с описания, епитети, сравнения, алегории и други извести и неизвестни художествени похвати, посветени на слънцето и природата и още половин с чувствата , които предизвиква в мен, стигайки до лош самоанализ и заклеймяване (или възхваляване) на всичко и всички около мен (в зависимост от моментното ми настроение.) От дължината на горното изречение трябва да е станало ясно колко бях многословна. Но след толкова думи залеза не ставаше по-красив. Пък и аз май се възхищавах повече на себе си (вижте само какъв съм естет), отколкото на него. Сега съм на тридесет и седем. Пак се възхищавам на себе си. Но нямам нужда да го обяснявам на никого. Защото каквито и изразни средства да използвам за да се похваля, вие пак ще се възхищавате на себе си, а не на мен. А ако ме накарате да опиша залеза, ще Ви кажа да си гледате работата. Не, че го харесвам по-малко. Просто слънцето си е там. Вижте го, когато имате време. Потопете се в светлината и цветовете. Почувствайте го. Думите са излишни. Слейте се с природата и бог. Звучи езически, но ме кара да се чувствам толкова добре. Пък и напоследък е модерен този начин на мислене…
    Попитах баба-на 87години, как ще опише залеза. „ Хубав е!-каза тя-Но предпочитам изгрева”. „ Защо?”-зачудих се.
    „Защото съм го доживяла. Бог ми подарява още един ден! По изгрев го благославям за това. По залез му благодаря”

  7. Връзките понякога свършват и хората си отиват от нас безвъзвратно – разбрах го по -трудния начин…
    Това е една история, която крие своето начало, някъде назад във времето и до която имат достъп моите мисли и почти ничии други.
    Има различни видове любов и моята беше тиха, дълбока и най-вече спокойна, даряваща ми хармония и сигурност, но понякога бягството е неизбежно. В случая – не беше моето.
    Когато отчуждението и безразличието се настанят в дните ни, те проправят път на безочието и лъжата. А последната обикаля света, докато истината си връзва обувките…
    Въпреки дългото време заедно, раздялата дойде, почука на уморените ми рамене и ме разплака хиляди пъти, счупи ми сърцето. Родих гняв и сълзи. И месеци наред се борих, вървях срещу течението, показвах цветовете си, но въпреки това пак му се струвах прозрачна и прозаична.
    На последната му картичка написах просто „…защото аз съм тук и съществувам…“ и наистина беше така, но световете се преобръщат, вселените се рушат и ние не бива да привързваме себе си към миналото, да се опитваме да завързваме скъсаното, защото възлите само ни тежат.
    И нашата любов свърши, изчерпа се и си отиде с песен, ама от онези тъжните, които те разплакват, напомняйки ти за нечий свят.
    И мина време, изтече пясъкът от счупения пясъчен часовник, а аз невярваща и неспособна да обича загърбвах хората, защото имах нужда от това. И бягах от себе си до момента, в който разбрах, че няма как да се „самоскрия“ и дойде време, в което се намерих.
    Убивах дълго пеперудите в корема, но с пролетта неволно позволих на една ларва да се превърне в пеперуда. Не знам дали съм щастлива и дали ще бъда… едно е ясно… в живота ми вече песента е друга.

  8. „Мяу“, „Бау“, шоколад и хризантеми
    Автор: Виолина Харалампиева

    Искам да направя нещо малко за теб, но преди това …
    Защо?
    Моето аз и неговото ти се срещнаха между всички ник неймове и фалшиви самоличности с претенции за истински, там някъде в пространството от необятни възможности. Случайна или не срещата преди почти четири години е неоспорим факт, а класификациите напълно излишни. Знам, банално е, твърде банално за 21 век, но това е живата истина. Нереалните ми съмнения за него удариха на камък в действителността от следващи случки. Всяко правило си има изключения, моето се оказа от потвърдените, защото нищо не трябваше да доказвам, животът го направи вместо мен. И така… Той ме намери с едно виртуално „бау“, на което гальовната ми половина отговори с многозначително „мяу“ и продължително нереално мъркане от рода на мъррррр… Кучешката му природа настояваше в продължение на месеци за среща, защото твърдеше, че неговата порода е различна от тази на останалите му събратя. Разбира се, не му се доверих толкова лесно, трябваше да разбера за каква среща става въпрос. Имаше два варианта, „най-добър приятел на човека“ или „на четири лапи“. Месеците се надпреварваха в състезание с непобедимото време, старата година бързаше за да види по-скоро новата, а аз…, аз търсех неспоримо доказателство в полза на предстоящата среща в реалното.
    Случайно или не, той я предизвика с пореден и очакван есемес, покана за кино, а след това филм от онези, които се помнят точно толкова, колкото е продължителността им. Излишно е да споделям, че пресолените пуканки и вторачените погледи бяха част от сценария на онзи ден. Знам, банално е, твърде банално за 21 век, но съвпадението с действителни лица и ситуации не е случайно. Повярвайте ми, не познавам по-настоятелен „най-добър приятел на човека“ от него, а и не ми трябва. Аз съм от хората, които предпочитат качественото „бау“, а не безсмисленото количествено лаене на посоки. Той направи много, твърде много, повече отколкото можех да си представя, повече от подредените на хартия изречения. Хвана ме отново неподготвена, в разговор, който отиде отвъд „с какво се занимаваш“ и „откъде си“. И така… Исках да изразя онова, което триумфираше вътре в мен с нещо по-силно от едно обикновено „мяу“. Написах му писмо, но не реално, нито виртуално. Разказах му от моя гледна точка историята на неговото единствено обещание „най-добър приятел на човека“. Знам, че всеки герой си има име или поне псевдоним, но аз реших да го оставя no name, един безлично анонимен персонаж, отговарящ на описанието „най-добър приятел“, който няма как да не познавате. И така…
    Скъпи „Най-добър приятел“,
    Помниш ли, когато се събудих в клиниката след… и те видях до леглото, което не искам да наричам мое, защото не е. Многоточието означава, че бях под упойка и спомените ми са откъслечни. Бях различна, стресирана, рошава, без прическа и грим. Нямах сили и за „мяу“. Но какво от това. Ти беше там и не се изплаши, гледаше ме повече от втренчено и сякаш ми казваше: „Ще се справиш и този път.” „И този път.“, мислих си аз тогава и в главата ми нахлуваха буреносните спомени за времето, когато бях с прическа и грим. И можех да мъркам продължително.
    Помниш ли…? Няколко месеца преди това бях преживяла поредната раздяла, за която многократно те обвинявах, сипех безброй обиди, коя от коя по-непростима. И тогава ти каза „КРАЙ!“ на доброто старо време, в което доверието означаваше повече, достойството имаше значение, а аз неосъзнавах колко много ще ми липсваш. Няма да забравя мразовитата зима на януари 2010, годината, през която останах без теб и без него, съвсем сама. Ти му написа няколко реда във Фейсбук, в които му даде да разбере ясно, че отношението му към мен трябва да е различно от определението „секс за известно време“. И той осъзна, че „известно време“ е дори по-опасно от „секс за една нощ“. И затова си тръгна. И ти след него, но благодарение на мен. Боже, колко ми липсваше само, мислех за цената на приятелството, събуждах се с чувство на стрес, че едва ли някога ще те видя отново, исках те обратно в моя евтин на положителни емоции живот. Липсваше ми до деня, в който научих диагнозата и тогава всичко се преобърна, ситуацията смени жанра от трилър в драма с „препоръчителен родителски контрол“, който игнорирах, защото имах теб. Опитвах се да запълня часовете от този ден с хубави мисли за нас, но в минало време. И тогава ти се появи, възкръсна на средата на ужаса като феникс от пепелта с поредното писмо във Фейсбук, но този път, адресирано до една от най-близките ми приятелки. Помниш ли, питаше я как съм, знае ли нещо за мен, къде съм и в този ред на мисли, очакващи отговори на въпросите, които те безпокояха в онзи момент на информационно затъмнение между нас. Тогава аз те потърсих, за да ти споделя за болката, отчаянието, обичта и за всичко, което предстои. И нещата между нас се случиха отново от самосебе си. Помниш ли…? Мъррррр…
    Помниш ли…? Нощта, в която ме попита по скайп: „Искаш ли да избягаме заедно и да се скрием на Ибиза?” Какво ти отговорих? Не знам. Мина много време оттогава. Попитай ме пак, за да си спомня отговора. Но подаръците няма как да ги забравя. Кой от кой по странен, но истински. Признавам си още не съм пробвала уреда за коремни преси, но по онова време тренирах с твоя екип за фитнес. Тогава бях в активния си спортен период, упражненията и тялото ми ме вълнуваха повече от всичко, което се случваше около мен. Гордеех се, че долнището на анцунга ми е с няколко номера по-голямо, така изглеждах от слаба по-слаба. Мъррррр…
    Помниш ли…? Когато преди време, пи-си-то ми отказа заради моя небрежност, загубих най-красивите стихове, които някога някой е писал за мен, в случая някой означава ТИ. Тогава се учудвах на себе си как може да съм толкова привързана към тях, твоите непубликувани стихове, които едва ли ще видят бял свят. Неоспорвам ролята на съдбата в живота, но се оказа, че не бива да се пречкам на пътя й, особено, когато е на моя страна. И така, отворих имейла си и в него открих обектите на моята привързаност. Безгранично щастие, това изпитах тогава, не ме интересуваше нищо друго, освен, че познавам автора на намерените произведения. Е, признавам си, в началото, когато разбрах, че пишеш се почувствах странно, казах си: „мъж и поезия, твърде нежно, нещо като жена и вдигане на щанги във фитнеса, твърде грубо“.
    Помниш ли…? Какво ти подарих за един от рождените дни? Абсолютно нищо, поднесено със специални благодарности. Тогава си въобразих отново, че съм ти сърдита заради поредната моя глупост. А след това осъзнах, че съм обидена по-скоро на себе си. Ти ми помогна да го разбера, за което едва сега имам възможност да ти благодаря. Спомням си, че опитах да се поправя с няколко блокчета от шоколад, надписани с пожелания за теб. Не знам дали съм успяла, но поне опитах. Вече съм спокойна, защото знам, че ни предстоят още много рождени дни, обещавам да не ги пропускам, не само заради теб, но и заради подаръците, които пробуждат моето чувство за гордост, не само във фитнес залата. Мъррррр…
    Помниш ли…? Есемесите, които ме молеше да ти изпращам всеки път, когато пътувах, защото искаше да знаеш дали съм пристигнала. Никога няма да забравя това, което ми шепнеше по телефона, когато съм с някой друг, някъде другаде. „Ако този човек те притиснява с нещо, който и да е той, ще дойда да те взема, където и да си. Само кажи, че искаш.”
    Помниш ли…? Когато реших да те почерпя с крем карамел, а ти ми каза: „Не обичам крем карамел. Не съм ли ти споделял.” Не, не беше. Близо една година след това ти направих мляко с ориз, канела и шоколад. Слава Богу, това обичаше.
    А как ухаеха белите хризантеми на 8 март или морето на 24 май. Не помня годината, защото не искам да се превръщам в роб на времето. И защо винаги ми подаряваш хризантеми, дори и това лято, този път поне цветовете им бяха в ревниво лилаво. Май ги преживявах отново, макар, че не съм съвсем сигурна, след като се събудих, а те бяха в леглото до мен. През ума ми мина мисълта, макар и за кратко, къде ли съм и защо толкова скоро. Така че от днес нататък хризантемите попадат в черния списък с подаръци, най-малкото, защото не предизвикват чувството ми на гордост. И да знаеш, обичам рози и орхидеи, много рози и много орхидеи, и не само по празниците. Падам си по даването на съвети и затова ще ти кажа, че приятелството и любовта са сериозни поводи, неподвластни на стереотипи. И като споменах любов… Мъррррр…
    Помниш ли…? Когато реши, че Даниел е подходящ за мен. Нямах избор, позволих ти да ме запознаеш с него. Не, не ми казвай отново онова изречение с поучителен тон: „Ти си сляпа, не можеш да видиш в Дани, това, което трябва.” Може и да си прав, не знам. Минало свършено, разказано с привкус на сегашно време.
    Знаеш ли кое е най-важното към днешна дата? Ретроспекцията. Каквото и да се случва оттук нататък, нашето приятелство си има вече ретроспекция. Няма значение кой къде е в момента и колко често се срещаме в реалното. Ретроспекцията е нещо, което никой не може да ни отнеме, а още по-малко да заличи.

    Батерията на лаптопа ми се изтощи и тези няколко реда останаха празни върху бялото. Но и тях щях да запълня. Винаги има с какво. С теб и твоето отношение към мен. Вълнувам се докато пиша, което означава, че след това ще има много грешки за поправяне, но те ще са само между теб и мен. Искам да ти споделя още толкова неща, но ще спра, за да ти кажа: Благодаря за искреното приятелство. За подкрепата, когато знаеш кога…винаги! За шоколадите, които, знаеш кои…всичките! За добротата, която, знаеш коя…цялата! За Бъдни вечер, когато, знаеш кога…2009! С две думи… Обичам те! Та ти си до мен дори, когато плача за някой друг, който не е… Усмихни се, моля те, защото, ако не успея да те разсмея ще кажа сричката, която не обичаш да чуваш в знак на потвърждение, когато съм съгласна с нещо. Първата буква е „О“, а последната „К“! Пропуснах и сладоледите, които… Помниш ли пещерата, която започва с „У“ и завършва с „А“? Когато погледна снимките от това място се сещам за вкуса на онзи „сладък“ натурален шоколад с портокалови корички, който ми донесе от морето. Обичал ли си приятел така, както се обича приятел? А ти, имаш ли такъв приятел? И думите станаха повече от две. В началото започнах с: „Искам да направя нещо малко за теб…“ Но как да напиша нещо малко за нещо толкова ГОЛЯМО като нашето приятелство. Искам да изтрия всичко дотук и да ти кажа отново двете думи, които са прекалено дефицитни на допир без теб.
    Помниш ли…? Не, тази история няма как да я помниш, защото никога не съм ти я разказвала. И така, когато бях ученичка намерих една захабена тетрадка в старото мазе на баба. Страниците бяха пожълтели от следите на времето, но мастилото и снимките се виждаха достатъчно ясно. Баба ми каза, че това е един от лексиконите на майка ми, който е успяла да запази през годините. Прелиствах старата хартия с аромат на позабравени спомени, а Силви Вартан и Джони Холидей сякаш ми казваха с усмивка: „Хей, момиче, не ни подминавай с лека ръка, все още не сме за изхвърляне. Питай майка ти за нас.” Разгледах с интерес цялата тетрадка, но най-много от всичко ме впечатли една мисъл, която помня и до днес. „Приятелството е като връв, скъсаш ли я, не можеш да я завържеш така че да няма възел.” Аз мога, защото осъзнах, че възлите между теб и мен са малките и големи различия, които ни събират и разделят всеки ден. Способността да ги приемем такива каквито са ни помогна да изградим нашата връзка, такава, каквато е. Приятелска, с възли или без възли. Мъррррр…
    Искам да направя нещо малко за теб, въпреки, че ти си толкова ГОЛЯМ? Напоследък ми се струваш прекалено тъжен. Защо? Попитах те. Ти ми каза, „не знам“. Аз знам! Искам да запълня празното в теб, но, не мога с нищо друго, освен със споделено приятелство. А понякога ТО е повече от останалото, за което си мислим, че е всичко. Обърках се в хаоса от искрени думи. Сигурна съм, че и ти ще се загубиш сред тях. Знам, че обичаш простите неща, а не сложните разбъркани изречения. После ще ги подредя, обещавам! Сега пиша и не мога да спра, не знам какво става. Обикновено аз разбърквам всичко, а ти се появяваш, за да го подредиш, реално и виртуално по твоя си начин, понякога прекалено налудничав, а друг път толкова cool & easy.
    Признавам си, ти ме научи на много неща, но най-вече да не се страхувам да споделям хубавото и лошото с приятели, с теб. В момента се опитвам да усвоя урока на практика като отпивам на бавни глътки от водата на живота, твоята любима напитка. Казват, че възрастта на уискито се определя от най-младата му съставка. Аз не искам да изчислявам на колко години е нашата връзка, защото тя е не само споделена, но и достатъчно отлежала във времето. Мъррррр…
    И все пак, искам да направя нещо малко за теб… Денят е прекрасен. Усмихни се, моля те! Много ли искам…?
    В началото тръгнах да ти разказвам за нас, като смятах, че ще пристигна някъде, където си ти в момента. Но докато пътувах към теб осъзнах, че искам просто да вървя, докато мислите се избистрят. И така преди около две години стигнах в града, който повечето хора наричат Другата България, а ти остана под тепетата. Но какво всъщност означава една магистрала разстояние, освен по-малко шоколади и повече мисли с аромат на хризантеми.
    Наистина понякога настоящето има жестоко чувство за хумор, шегува се с миналото в бъдеще време.
    Е, аз съм си аз, ти си си ти. Наздраве за теб, мен и ретроспекцията!
    С обич,
    Искрено твоя! Мъррррр
    P.S. Лукс ли е нашето излъскано до съвършенство приятелство…? Лукс на четири лапи…Внимавай да не се подхлъзнеш!

  9. И победителите са:
    Милена
    Джейн Фокс
    Crystal Heart
    Гергана Михова
    Виолина Харалампиева
    Ще ви помолим в срок до 18 септември да пуснете на games@framar.bg вашите три имена, точен адрес и мобилен телефон. Непотърсените награди след тази дата се подаряват на останалите участници в играта.