Крясъкът не е аргумент

Това, че едва ли не всеки ден отбелязваме температурен рекорд, че времето е жежко и тежко, вече ми се превърна в клише. Августовските градуси по Целзий направо ни превърнаха в местни подобия на английски джентълмени, които неизменно започват разговора си с темата за времето.

Всичко това обаче важи относно хората, които търпят на високи температури. Другите – тези, които поради някакви свои си причини не успяват да търпят, забелязвам правят друго. Те изразяват неудоволствието си от климатичните несгоди – съзнателно или не, но предимно в няколко основни направления. Като държа да отбележа, че всичките тези направления са все адски неприятни за околните.

Първо – неиздържливите на високи температури хора проявяват нервност. Ясно, де. И на мен ми е нервно, особено когато протоколът ме задължава да отида на работа с покрити колене и рамене. Нервно ми е като отворя прозореца и отвън вместо чист и свеж въздух ме лъхне атмосферата на добре сгорещена фурна. Нервно ми е, когато старателно изправената с пресата коса се закъдри влажно на тила. Но възпитанието и опита са ме научили, че нервното настроение е добре да се прикрива, защото никога, ама никога не ти е от полза. Нито у дома, нито на улицата, нито на работа, а най-малко пък помага на интимна среща. Нервакът общо взето е неприятен събеседник, нежелан партньор и кофти приятел. Той не се съобразява с нищо и никой, когато му „пламне фитилът”. Което определено е дразнещо и поставя в абсолютен дискомфорт хората около него. Като нещата не свършват тук.

Второ видимо проявлениенервността често ескалира, което най-бързо се проявява в насечено и скокообразно повишаване на тона. Особено неприятно за наблюдение е това „качество” при жените. Нека не бъда упреквана в сексизъм. Просто по-високият гласов регистър при тях много по-скоростно преминава в ужасяващ фалцет. Понякога граничещ с крясък. Съчетано с липсата на здрав смисъл от крещенето изобщо, това явление е повече от противно. Лошото е, че запазването на самообладание (явно невъзможно за въпросните персони) с всяка минута става все по-трудно и за общуващия от другата страна и ситуацията в един момент се превръща в граничеща с гротеска. Забелязвате как единият надува вратни жили и едва ли не ще се пръсне от ядна емоция, а другият също издува лице насреща му в отчаян опит да се въздържи. И дано той да е от хората, държеливи на високи температури. Защото при двойната комбинация от лабилни характери, пожарът е неизбежен.

Трето и всъщност крайно вбесяващото нещонервните и вследствие на това кресливи люде най-често на всичкото отгоре са и безпардонно многословни. Многословни, но на принципа „Едно си баба знае, едно си бае”. Защото всъщност те като капак на ситуацията са и лишени от аргументи. И точно отчаяната си липса от мотиви, те в последен опит да бъдат надделяващи в спора, прикриват зад коментираните по-горе децибели в горния регистър.

Какво помага в случая? В тези ситуации – когато си от отсрещната (да пази Господ) страна, помага единствено и само желязното себевладеене. Двустранното повдигане на тона рискува да докара инициатора – този, неиздържливия – до нервна криза. Което общо взето нас не ни устройва. Друга тактика е на виковете му да отговаряме преднамерено тихичко. Така, в стремежа си да чуе какво точно говорим, възможно е (повтарям – не е задължително, възможно е!) той да намали галопиращия възход на собствения си глас. Помага и умението да замълчим. Да го оставим да се навика и от време на време само да вмятаме по едно „Да, разбирам Ви”… Доста трудно е обаче, предупреждавам.

Какво не помага? Не помага спорът с аргументи. Не помага търсенето на здрав разум. Не помага директният опит за уталожване на ситуацията с помощта на реплики от рода на: „Тихо, тихо, успокой се сега”. Това напротив – налива още масло в огъня и жупела на вече безвъзвратно размекнатия от жегата мозък. Защото за него няма аргументи. Единственият аргумент е крясъкът… И само ние, издържливите на високи градуси здравомислещи осъзнаваме колко е генерална тази заблуда.


Един коментар по „Крясъкът не е аргумент

  1. Статията ме грабна в часта си за изискванията за облекло на работното място. Нашите шефове държат на робата всички да идваме облечени като тях – панталон и риза, а за мъжете и вратовръзка. Имаме климатик в офиса, но като излезеш за 1 ч. час на обят и се върнеш потен като прасе, какво правим? Много неприятен момент, чак не ми се ходи на работа. Отделно повечето колеги, които като мен не издържат на топлина, изобщо не сдържат нервите си и работата с тях си е изпитание.

    Смятам да копирам тази статия и да я залепя на таблото, за да я прочетат всички.

    Поздрави