С мама на шопинг

Виждаме ги всеки ден. Майките, помъкнали вече не в количка, а за ръчичка пораснало детенце. Те методично обикалят молове и по-малки магазини, в стремеж да убият времето, предназначено за разходка. И докато едната част от картинката, а именно майките (всяка различно, според темперамента си) повече устремено или по-скоро лениво атакуват щандовете и стелажите с дрехи и аксесоари, то децата (и те различно според темперамента и възпитанието си) мълчаливо се влачат или съответно шумно не слушат.

Тези дечица, които се влачат, обикновено минават незабелязани в суматохата. Тези, които не слушат обаче най-често агресивно и безпрекословно – съвсем по детски приковават вниманието на продавачки и клиенти. Онзи ден например наблюдавах следната сцена. Майката като обуначена се ровеше в разхвърлян куп преоценени дрехи. Знаете ги тези купчини, изсипани в кашон, в който благосклонно са те оставили да се дупиш под презрителния поглед на магазинерката, който те изпива и сякаш ти крещи безмълвно: „Ауууу, колко си го закъсала, миличка, нормалните ми клиентки от кога чакат най-новата колекция…” Та, ровеше се майката подобно на клошар, напипал златна жила в контейнер, докато детенцето (момиченце) ужасно скучаеше. На нея по принцип й беше заповядано да седне на стол и да чака, но изобщо не й се седеше мирно. Така че предприе действия. Смъкна се, набързо проучи обстановката и започна „да шета” из магазинчето. Продавачката я поизгледа (ах, тия погледи на продавачките, понякога те са вкаменяващи като на горгоната Медуза), поизгледа я и реши, че на този етап не пречи. Реши да обърне внимание на майката, която явно беше в достатъчно зомбирано състояние, че да осъществи покупка. И в този момент момиченцето започна да пречи. Започна да мрънка, да дърпа майка си и след като нито тя, нито търговката му обърнаха внимание, вдълбочени в разговор за качеството на дрехите, детето започна да пипа разни неща. Нищо особено, но в този момент дуото – продавачката, която вече виждаше в него враг, който може да бойкотира осъществяването на сделка и майката, която и без това си беше изнервена се насочиха върху малката главица и започнаха да викат. То естествено се сгуши в себе си и ревна. Последва още малко „възпитание” – индивидуално от страна на майката, след което тя се върна с още повече настървение при стоките и вниманието на продавачката.

Никоя от двете не се замисли повече за детето. А в неговите очи се четеше следното: „Когато порасна и аз ще пазарувам. Като мама. Защото, когато тя купува, всички са любезни с нея и я харесват. А когато аз се заиграя с нещо, ми се карат.

Не знам дали повечето от родителите знаят, че именно играта е начинът децата да се социализират и да придобиват жизнен опит. Тя не е лошо нещо, напротив. В един момент от живота е дори единствен метод за социално учене.

А пазаруването на модни дрешки е просто необходимост, то в никакъв случай не е жизненоважна, а още по-малко полезна от гледна точка на добиването на ранен житейски опит дейност. Само че дали това си го мислят и един процент от майките, помъкнали децата по магазините за мода, вместо по магазините за играчки.

„Имам нужда от приятелите си”

Неслучайно заглавието е в кавички. Това е фраза, заявена ми в прав текст от собствената ми дъщеря, когато й предложих да обсъдим възникнал грандиозен (в нейните пубертетни очи) проблем. Изведнъж осъзнах, че несъзнателно дешифрирам това изявление и в превод то гласеше следното: „Нямам нужда от твоето опяване, пък било то и добросърдечно. Нямам нужда и от съветите ти на опитен човек, минал през какво ли не в живота си. Нямам нужда от предъвкани истини. Имам нужда да съпреживея това, което ми се случва днес и то заедно с моите приятели, с които в този момент откриваме всичко наново. Имам нужда от съчувствието им и от несръчните им старания за успокоение. Това значи, че предпочитам сама или заедно с тях да достигна до познанието, което още нямам.

Добре, че се усетих навреме и се спрях. Не ми беше лесно да замълча и да отстъпя, но я оставих да отиде и да реве на рамото на най-добрата си приятелка с опция ревът да продължи по раменете и на останалите не толкова най-добри приятелки в йерархичен ред.

Добре, че съумях да извикам целия си здрав разум и да застана в тъча, встрани от ситуацията. Защото иначе рискувах да млъкне и да затвори всичко в себе си. Което, както знаем не е най-удачният начин за разрешаване на проблеми, тъй като изходът от това „затаяване” при всички положения е неясен.

Добре, че знам, че след една определена възраст (около 14 – 15 години най-често) родителският авторитет отдавна е престанал да бъде водещ и е отстъпил пред приятелския пример. Приятелският кръг е основен пример за подражание, стигащо понякога и до абсурдно копиране.

За наше огромно съжаление и дано повечето от нас го осъзнават навреме, но ние родителите сме богоподобни същества само в началото на живота на детето. Срам, не срам – животът е такъв – първенството ни като водеща фигура се отнема още в ранната училищна възраст и то от първата учителка в клас. Знаете го нали? Онзи момент, в който „Мама така каза!” се заменя с „Не мамо, госпожата така каза!”.

Учителският авторитет (сравнително удобен за нас все още), както стана ясно по-горе – в ранния пубертет се изземва от приятелите. Този затворен личен кръг от почти еднакво мислещи ръбести и стремящи се към узряване същества се събира на най-невероятни места и взема също толкова невероятни решения. И тези решения са почти закон за групата.

И точно в този момент по-удачното родителско поведение е да престане да бъде менторско и да започне да бъде повече наблюдател за липса на отклонения от нормите. Да стане по-скоро страничен коректив, който има за цел невидимо да насочва, отколкото агресивно да раздава правосъдие.

И не бива да им се обиждаме на тези търсещи себе си наши по-малки, но по-добри копия, че предпочитат не нас, а очите на приятелите си, за да се огледат в тях. Не бива и да се чудим защо стените на детската стая са облепени не със семейни снимки, а с плакати на моментния идол. Всичко това е повече от нормално. Защото те са все още деца. Възрастните сме ние. Те са тези, които се учат. Ние сме тези, които вече (или поне би трябвало) да знаем. Те са тези, за които ние се грижим. Ние сме тези, които носят отговорността. А докато пораснат, никак не е лошо да си спечелим за най-добра приятелка и нейната най-добра приятелка. Това е най-полезната манипулация, която можем да осъществим, за да бъдем чути. Но не директно, а през този своеобразен посредник. И дано намерим общ език с поне един – двама от тяхната група. Иначе шансовете ни да влияем са повече от нищожни.

Приятелите ми във „Фейса“

Съвсем наскоро ми попадна внезапната възможност да преброя приятелите си в социалната мрежа Фейсбук. Изобщо не на шега, а съвсем наистина взех да преброявам и пресявам случайни и недотам случайни връзки, осъществени познанства, възобновени стари отношения и така нататък, и така нататък. Удивих се от факта колко много хора са наречени „приятели” в профила ми. Удивих се и колко смело използваме – както аз, така и те тази думичка.

Веднага след това ми хрумна мисълта да ревизирам смело списъка и да оставя, ако не истинските приятели, то поне хората, които със сигурност познавам. След 10-ина секунди размисъл се отказах от нея. Знам ли, все пак – това са хора отсреща. Ще вземат да се засегнат нещо… така че няма как – като си се хванал на приятелското хоро, ще го играеш до края.

Но след като така или иначе съм отворила списъка с близки на монитора ми хора, решавам да направя нещо друго – да проверя кой, защо, как и по какъв начин е попаднал в тази група.

Близките и роднините са ми ясни. То и заради тях (децата) дойдох в тоя панаир Фейсбук, де. Те ми бяха първите приятели, след което си заеха и достойните места в списъка на семейството. За контакта с тях социалната мрежа ми е полезна. Поддържаме почти ежедневна връзка, задаваме си въпроси, шегуваме се, забавляваме се – общуваме с две думи.

Съучениците и състудентите също си имат своите може да се каже утвърдени позиции тук. Споделяме спомени, снимки, уговаряме срещи. В този случай комуникацията е лесна и безкрайно удобна. Само в онези моменти, в които пускаме снимки от „едно време” или пък от последния купон, падат едни дебати – тоя се харесвал, оня не, но затова пък ги има и затворените групи, че именно в тях да си споделяме информацията, важна за нас, но незначителна за другите.

Така стигам до далечните познати или хората, които познавам така да се каже само „по физиономия”. С тях комуникацията се изчерпва в това да харесаме някоя интересна снимка или друга поизтъркана, но все пак умна фраза. Да ги поразгледаме къде сме ходили през лятото или през зимата (не че ме вълнува кой знае колко, но ей така – човек се изкушава да поразрови личния живот на другите, дори и да не са известни личности).

След това имам и един контингент от политици и други подобни общественици, които много държат да споделят отношение по разни въпроси, по които са компетентни (това последното невинаги е задължително за тях), както и да ни предоставят възможността да се насладим на излъчени интервюта, репортажи, снимки от събития и прочие радост за народа. Тях също ги изтърпявам (засега).

И идва накрая една група от хора, оказа се впрочем немалка, която е от абсолютно непознати. Е, тъкмо тях щях да трия от страницата си, но като поразмислих, отказвам се на този етап. Нека стоят. Знам ли, някой от тях може да се окаже полезен или приятен контакт в живота ми за в бъдеще… Някой от тези така наречени засега „приятели”, може пък и да ми стане и истински такъв, без кавичките. Човек никога не знае какво ще му поднесе животът. Затова и решавам да не се намесвам и да не ограничавам съдбата във възможностите, които може да ми поднесе.