Очарованието на празните курорти

Не знам дали знаете, но така наречените курортни селища – и по-големи, и по-малки, съществуват и живеят свой собствен живот през цялото време на годината. Дори и извън активността на сезона. Това „извън сезона” особено много си личи през есента.

Лятото си е лято, на всички ни е ясно, че тогава в България живее всичко. Абсолютно всичко (е, с изключение на институциите). През другия преходен сезон – пролетта, когато всичко се събужда и живва, местата за почивка и релакс също не изглеждат така заспали. Зимата, покрай нейните зимни празници също е будна за живот. Обаче есента, като един така да се каже „следлетен” сезон е особено показателна за особения и донякъде тайнствен, задкулисен живот на ваканционните градове и селца.

Знаете ли как изглежда един курорт в края на октомври и началото на ноември, когато не е претъпкан с хора? Сега ще ви разкажа.

Ами първо на първо – точно това – не е претъпкан с хора. Което е просто прекрасно. Можеш да се разхождаш по улиците и тротоарите, не само без да се сблъскаш, ами и направо, без да се разминеш с някой друг. Също така никой не ти диша във врата, както навън – по време на разходката, така и например в магазините (поне в тези, които работят). Никой не те притеснява с претенциите си на досаден съсед, никой не ти натрапва в най-общия вариант (извинете, но си е съвсем така) – просташкото си присъствие.

Въздухът е чист. Защото няма безкраен поток от превозни средства от всякакъв вид и калибър. Което значи, че освен всичко друго можеш да паркираш на спокойствие, и то като бавно избираш удобно и близко място за автомобила. Прелест, а? Нещо абсолютно непостижимо в разгара на купона. И след като паркираш, мисля че можеш най-спокойно да оставиш колата, без да се тревожиш, че алармата ще се активира през цялата нощ. През около час например. А даже и по-начесто.

В курорт извън сезона можеш да се насладиш на преживяването си в заведение. Независимо дали това е ресторант, кафене или просто така определеното по нашите географски ширини „барче”. В един момент можеш да се почувстваш като герой от филма „Имало едно време в Америка”. Нали се сещате за онази сцена, в която той (Робърт де Ниро) заведе нея (Елизабет МакГавърн) в един ресторант, който беше запазил специално и само за тях двамата. Ей тая сцена направо можеш да си я пресътвориш в есенния курорт. На всичкото отгоре – когато обслужващият персонал, особено сервиращият такъв те оглежда с присъщото си отегчение и неприязън, то усещането не е чак толкова неприятно. Така е, защото във взаимното общуване и в общото впечатление има някакъв ореол на взаимно разбиране. Тоест – ти ги разбираш, че „горкичките, цял сезон са се мъчили, нормално е вече да се поуморени…”, а и те някак те разбират: „Тази, милата, трябва да е доста отчаяна, че да идва на почивка през октомври…”. В техните очи си крайно закъсала – емоционално закъсала или финансово невъзможна. Обаче така или иначе близостта помежду ви е налице. Нещо непостижимо иначе, когато заведенията пращят по шевовете.

Свободни са и пейките, детските люлки и катерушки, човек може да си приседне, където му е кеф, без да го побутват или най-малкото – да го гледат зверски, защото заема мястото твърде дълго.

Е, развлеченията са безброй пъти по-малко, но това за един свикнал да не скучае, дори когато е сам човек, изобщо не е проблем. Дори и затова, защото можеш да обърнеш внимание на купища детайли от пейзажа, които иначе биха останали незабелязани, грубо засенчени от лъскавите реклами.

Само разпилените тук-там и останали неприбрани боклуци все още продължават да напомнят за изминалите месеци на „сезонно” безумство.

Останали са само най-верните пазачи на опустелите вили….

Колко е важно да бъдеш самоуверен

Познавам такива хора. Самоуверени. Без нищо зад гърба на ярко демонстрираното самочувствие. Или както гласи едно от най-изтърканите клишета в нашия език – „Хора със самочувствие, без покритие”. Такива хора познавам от години, те сноват в обективното ми настояще, убедена съм че ще продължа да ги срещам и в обозримото бъдеще. С две думи – няма отърване от тях. Единственият начин да ги премахна от ежедневието си е да се старая бързо да ги разпознавам и след това безпощадно да ги игнорирам. Защото тези личности се хранят от нашето внимание. Хранят се и от нашето любезно пренебрежително отношение, което считат за признание. Признание за техните несъществуващи възможности. Лошото е, че често самоуверените некадърници могат да бъдат не само досадно неприятни, но и направо опасни. Опасни за старта и развитието на кариерата на други (можещи) хора, опасни за здравината и добруването на (свестни) семейства, а ако щете и нетърпими за личния комфорт на (нормални) индивиди.

Как става това? Ами перчи ви се един такъв например – пуяк със също толкова мозъчно вещество, бърка ви се във всичко с грандиозното си, както стана въпрос по-горе самочувствие, подплатено единствено от мнението му, че „А, те другите да не знаят и могат повече от мене…”, или пък „Това и аз го мога, колко му е…” Пъчи се значи и се натрапва, а добре възпитаните други наоколо, направо не знаят как да постъпят в ситуацията, тъй като едва ли ще бъдат разбрани адекватно.

Как можем да си спестим подобни преживявания? Как да „сканираме” и отстраняваме навреме подобна напаст от живота си? Ами най-малкото – като следим внимателно хората, които ни заобикалят, и най-вече, разбира се поведението им. Има непогрешими белези, които указват самоуверения некадърник.

Нека отново се спрем на стария и добре познат метод с изброяването:

Първо – този човек се старае винаги да изглежда безупречно на външен вид. Научил е наистина, че „по дрехите посрещат”, но смело махвайки с ръка е пропуснал и продължава да пропуска втората част от поговорката. Така че той старателно се докарва всеки ден – като предпочита костюма и сакото като модни форми. Къде е тънкият момент? В това, че той ВИНАГИ е със сако или костюм. Не смее да сложи дънки и пуловер дори и на стадиона, в страха си да не сбърка и да не вземе да изглежда обикновен. Ако е жена – няма никога да я видите без грим. Дори и да излиза до магазина – тя ще е „пипната”, защото самочувствието й се крепи на малко жалони и ако изпусне един, рискува да изпусне всичко.

Второ – този човек обикновено се намесва във всичко и говори (без да казва нищо особено), привличайки вниманието, най-често и със силна жестомимика. Маха с ръце, крачи широко, изобщо пуска в ход всички белези на „деловото поведение”. Номерът му обикновено минава, поне в началото. Факт е, че ако някой се държи „шефски”, голяма е вероятността да му отвърнат със съответното „подчинено” поведение. И той знае това.

Трето – и малко парадоксално спрямо второто, но той рядко се усмихва. Съзнава, че усмихването скъсява дистанцията в общуването, което не е в негова полза. Даже никак. Защото сближаването ще разкрие повече от това, което той би допуснал да се покаже и ще попречи да бъде демонстрирано агресивното, пищно, та чак великанско самочувствие.

Иначе – наистина е важно да бъдеш самоуверен. Не е лошо да умееш да презентираш не само професионално уменията си, но и да ги придружаваш със съответното самоуважение и съзнание за собствена значимост. Защото и другата крайност – да се подценяваш, непрекъснато да смачкваш самооценката си и оттам да се завърташ в порочен депресивен кръг „не е оферта”, както се казва.

На лов за… стари дрехи

Можете ли да предположите – ей така, на пръв поглед – колко от вашите познати се обличат като пазаруват от магазини за дрехи втора употреба. Да не ви изненадвам с твърде смело предположение, но процентът по мои наблюдения клони към 90, че и нагоре. И в случая говорим не за познатите ми пенсионери и отчаяни социално слаби, а за хора със сравнително прилични доходи. Доколкото може да се говори за прилични доходи в тези времена на криза, настъпила не само в национален, но и в личен план.

Та този тип „бутици” в последните една-две – години забелязвам, че набират такава скорост, чак се плаша за това какво го чака родното производство от една страна, както и какво бъдеще има евтиния внос на нова фешън стока от Китай и Турция – от втора страна. Защото мине се не мине и по някоя търговска улица – независимо дали голяма или по-скоро с квартално значение – се пръква ново магазинче. За любителите на изразяването чрез парадокс – то е от така наречените нови магазинчета със стара стока.

Това обаче явно се търси. Със сигурност тази търговия спокойно се е настанила и продължава да заема трайно място в живота ни като пазарна ниша с ярко присъствие. Дори вече има създадена собствена култура на пазаруване и употреба.

Оказва се, че и в този особен вид шопинг се крият тайни и тънкости, придаващи специфичен вкус на практикуването му. Един от тези секрети е да имаш приятелка продавачка. Не толкова собственичка, колкото – именно продавачка. Тя можела да ти отделя по-запазените и ефектни одежди и да ти ги пази, та да ги оцениш по достойнство преди всички. Какво да се прави, оказва се, че и тук връзките са важни.

Друго – може да се каже – неписано изискване за успешно пазаруване от подобен тип магазини било да имаш време за обикаляне, търпение за отсяване на килограми и килограми дрехи през ръцете си, както и естествено и то съвсем не на последно място – да притежаваш набито око. Око, което да може да сравни наличния етикет с реалното качество на плата и ушиването, така че инвестицията в крайна сметка да си заслужи отделеното време и търпение (за които говорихме по-горе). Като легенди из семейството на любителите на този спорт се разказват историите за открити „чистак нови” маркови дрехи на водещи дизайнери, кой знае защо изхвърлени в крайна сметка в магазин за втора употреба в България. Но, пак ровене в кашоните или по рафтовете и закачалките му било майката. Като споменах закачалки – това именно било отличителния белег за по-качествените дрехи. Те не са нахвърляни в кашони, а внимателно изгладени, парфюмирани и окачени, понякога дори облечени на манекени и поставени на витрината или пред магазина, така че да блазнят погледа. Което не пречело да се натъкнеш и на бисер в кашон. И което впрочем било висшия пилотаж в изкуството на пазарене на дрехи втора ръка.

Какво става, когато вече си се добрал до прилична, а защо не и хубава и прилягаща ти дреха? На този етап имало и правило при носене. Казвам правило, защото то било едно. Първо, последно и основно – дрехата от магазин втора употреба рядко, да не кажа – никога не бива да се съчетава с втора такава. Тя се носи индивидуално, като акцент и определено – сама за себе си, а когато се комбинира с други – то е задължително с нови дрехи. Иначе човек рискувал (ама какво рискувал – сякаш не сме го виждали!) да заприлича на пародия на Майкъл Джексън от клиповете му от 80-те. Не че като носиш дори и една от тези дрехи, особено ако заложиш на натрапващ се ретро стил, няма риск, но все пак той остава в рамките на приемливото.

Според мен, при всички случаи собственият стил и вкус са решаващи, за да се решите да търсите и да можете да си позволите спокойно да облечете дреха от магазин за втора употреба. Безспорно има хора, които притежават нещо като талант за това. Ако нямате такъв или дори ако не сте сигурни, че имате, приемете безплатен съвет – изобщо не посягайте! По-добре носете миналогодишните, че и по-миналогодишните, но свои и добре изпитани комбинации, вместо да се блазните от неясната тръпка да се облечете модно от горе до долу… за 15 лева.

Работохоликът

Тази особена порода работещ човек, а именно типът „работохолик“ напоследък започва да ми се явява все по-често в полезрението. Напук на схващането, че в България по-голямата част от хората от сутринта не правят нищо друго, освен да висят по кафенетата, повярвайте ми – картинката има и – така да се каже – друга страна. В действителност съществува една немалка част от „обратни” хора, които имат работен ден от около (хайде да не прекаляваме с 24), но поне 18 часа в денонощието. Като в тези часове слагам не само прекараните в офиса, но и времето, отделено на срещи (служебни), разговори (пак такива), пътуване в двете посоки (както за работа от – до, така и за съответните срещи от – до). Слагам в това число не на последно място и времето, отнето за мислене за работа. Защото не знам дали често си даваме сметка, но работният ден на човека, предаден на работата си почти винаги започва един час преди да излезе от дома и приключва – също така доста често – малко преди да заспи, докато премисля, претегля и анализира случилото се през деня.

Няколко примера в подкрепа на факта, че прекомерната отдаденост на работата бавно и постепенно започва да се превръща в утвърден феномен и у нас. Ще се опитам да опиша впечатленията си от така нареченото „свободно време”, което се полага на един „нормален“ делови човек, а иначе казано – просто работохолик. Като това е неговото свободно време, различно от часовете, прекарани в сън. Тоест такива се явяват сутрините, обедните му часове, както и привечерните отрязъци.

Първо – сутрешният час. Той започва у дома с приготвянето за работа и лекичко продължава в така прекрасните и добре познати нам автомобилни пикови часове. Нали знаете, когато в минутите преди девет, основните пътни артерии са задръстени от този специфичен вид автомобили, на задната седалка на които са нахвърляни материали, документи, писма и прочие предметни носители на предстоящите дневни ангажименти. Шофиращите от своя страна вече са лепнали телефона на ухото, някои – придържайки го дискретно и (почти) незабележимо, други стиснали го между рамото и слуховия орган, трети (по-предвидливите) вече са „заушили” хендсфрий устройството, започващи да приличат на един нов вид Робокоп на 21 век.

Обедните часове са следващите „свободни“ минути от деня. Те обикновено протичат в заведенията за бързо хранене, или подобни на тях близки кръчмета, в които сервират така нареченото „обедно меню”. Там забележете – отново е пълно, сякаш по американски образец с хора, използващи обедната почивка за обсъждане, коментар, среща, дописване на нещо, разговор, останал недовършен и прочие и прочие. Обединени са от това, че бързат, както и от това, че са гладни, но в никакъв случай нямат цял час, за да го отделят на спокойно кулинарно наслаждение.

Вечерите. Този остатък от лично време започва предимно около седем. Същите тези работещи хора или подобни на тях постепенно са започнали да се изнизват в обратната посока по сутрешните пътни артерии, поунили и посмачкани, но продължаващи да водят разговори по телефона или ако пък не – то повярвайте ми, мислещи за това какви разговори са пропуснали да проведат днес. Както и дали евентуално би било удобно да звъннат сега, или малко по-късно, или май ще бъде по-добре да оставят това за първа работа утре сутринта…

Така работохоликът успява реално да бъде сам със себе си или с близките си – семейство, приятели, роднини и така нататък – познайте кога? Обикновено в събота следобед, ако не му е останало нещо от петъка за довършване и евентуално – в неделя до обед, защото от следобеда естествено започва да мисли за предстоящия понеделник.

И по този начин си тече животът, докато след няколко години активна пристрастеност към работата, работохоликът – вече свикнал с този начин на живот (защото тази зависимост е като другите видове – свикваш с нея и в един момент не я забелязваш) внезапно започва да усеща, че нещо са се появили проблеми в общуването с хората, които са извън сферата му на работа.

Чуди се защо така няма какво да си каже с повечето си познати. Те започват да му се струват постни и жалки, несъвършени и мързеливи. Семейството, ако има такова – общо взето е досадно с дребните си, ежедневни проблемчета за разрешаване, а жената (ако има такава) основно мрънка. И знаете ли? Оказва се, че тази зависимост – работохолизмът се явява една от най-лошите. Защо? Ами защото е социално приета, дори толерирана от обществото, а близките и роднините на работохолика думичка не могат да кажат срещу него и любимата му работа, защото рискуват да ги упрекнат в черна неблагодарност.

И само те си знаят защо да имаш неверен съпруг е лошо, да имаш баща пияница е още по-лошо, но да имаш в семейството работохолик също хич не е хубаво.

Бунтът на пухкавелките

Лейди Гага качила 12 кила! И гаджето й, вместо да побегне панически, всъщност много я харесвало така. Закръглена. А по нейните думи, впрочем доста евфемистично казано – бил станал страстен почитател на „новите й извивки”. Чета и падам! Жива да не бях. Тези 12 килограма са точно толкова тлъстинки, колкото аз имам за сваляне. Те са се превърнали в нещо като вечна цел в живота ми. Боря ги, боря ги и аха да почна да печеля битката – ей го пак всичко свалено, качено отново на кантара.

Впечатлена, продължавам с четенето на женски лайфстайл страници. Оказва се, че това с Лейдито не е нищо. Кристина Агилера също доста се била понапомпала, но не желаела да сваля излишната (според някои) телесна маса. Така си се харесвала. И гордо позирала пред фотографите на обявяването на някакви музикални награди в Лос Анджелис, извивайки се назад така, че да не остане случайно нещо пропуснато от камерите.

Впечатлявам се още повече и почвам да отварям снимка след снимка. Като гледам така – нищо им няма на жените, даже си изглеждат доста добре. Явно наистина, както казваше една моя стара позната – след 40 жената трябва да избира между лицето и фигурата си. Тоест – ако искаш лицето ти да е по-скоро „опнато” необходимо е да се примириш с мисълта, че ще имаш и някое и друго килце отгоре – пропорционално тези допълнителните се разполагат, както добре знаем от личен опит – най-често върху дупето и бедрата. И така, жените около 40 започваме да се люшкаме между двете крайности – да съм слаба, колкото ми се иска и да изглеждам с леко повехнала физиономия от това или пък да си позволя дискретно да се окръгля, но да разчитам, че в този случай лицето ми ще си остане почти без или с едва забележими бръчици.

Другото, което ми идва наум в този поток на мисли и впечатления е, че бунтът на пухкавелките и стремежът им да си запазят личното пространство и новопридобитите и новолюбими закръглености най-вероятно се основава и върху факта, че интимният им живот едва ли страда от излишните килограми. За справка – по-горе отбелязахме, че гаджето на Гага я харесвало повече така. Защото кое всъщност ни кара да се подлагаме на изнервящи и изтощителни диети? Да броим калориите като ненормални и да си лягаме гладни и злобни вечер? Ами кара ни чуждото, а не нашето мнение. Само отбелязвам в скоби, че това важи за закръглените до степен на приятност дами, а не по отношение на безвъзвратно загубилите битката откровени дебелани (засегнатите, моля да ме извинят). По-важно ми се струва при вземането на решение за строга диета да се има предвид повече здравословното състояние и последващото от него добро самочувствие, а не просто тезата „О, ужас – дали не съм дебела?! Я да погладувам малко!

Та, много ми харесва тоя бунт, оказва се. Харесва ми, защото у него прозирам здрав смисъл, а не стремяща се към оригиналност самоцел. И като се замисля и аз с моите 12+ килограма (12+ в моите очи, разбира се) досега не съм срещала нито един, ама нито един мъж, който да ме е отблъснал във физически аспект с думите: „Мнееее, дебеличка си мила, няма как да стане тая работа…” Може би защото, колкото и да ги обявяваме за дебелокожи, мъжете преди да погледнат в дупето били гледали първо очите на дамата. В смисъл – наистина в очите. И ако лицето им харесва, били склонни да простят някои допустими телесни несъвършенства.

Усещам, че ще взема да се присъединя към „бунта на пухкавелките“, независимо знаят ли те за моето присъединяване или не. Ще опъна прилепналата по тялото рокля и ще запристъпям горда от това, което се вижда отзад.

Не можете да отречете, че е женствено и секси, а?

Да се осъжда е по-лесно отколкото да се обсъжда

Днес си намерих едно студентско есе. Не е толкова старо всъщност. Освен това продължава да ми звучи актуално и много ми се прииска да ви го споделя. Ето.

„Да се осъжда е по-лесно отколкото да се обсъжда.” – Емил Кротки

Липсата на диалог е междуличностен и социален проблем открай време. Трудно говорим помежду си, а още по-трудно ни е да се чуваме, да не говорим пък – да се вслушваме. Да се изслушва, дори не да се разбира, а просто да се изслушва събеседника е умение, което малко хора притежават. Да осъдим, да тръгнем по най-елементарния път е мамещо лесно. Още повече, че осъждането на другия води до удовлетворителното усещане за собствена значимост.

Най-лесно е да залепиш етикет – този е злобен, оная е тъпа, обществото е инертно, управляващите са корумпирани. Зигмунд Фройд дава колкото просто, толкова и гениално обяснение на този факт – агресивното, деструктивно начало е дълбоко вкоренено във всеки един от нас. То трудно може да бъде подчинено и често успява да се изви, дори понякога по неспецифичен начин. Други двама психолози – Карл Густав Юнг и най-вече Алфред Адлер обясняват този феномен още по-конкретно – това е изява на непреодолимата сила на чувството за малоценност и по-точно – развиването на комплекс за превъзходство като опит за прикриване или компенсиране на чувството за малоценност. Според Адлер комплексът за превъзходство е причина да се изявяват включително и репресивните и дискриминационни отношения към другите – без опит за разбиране на чуждата гледна точка – осъждайки.

Така осъждаме различните затова, че не се вписват в определената от някой или от нещо рамка, осъждаме по-слабите, защото не могат да се защитят, неуспелите за това, че не са се справили, осъждаме успелите, за това че са се справили.

А опитваме ли се понякога да застанем на мястото на човека със залепен етикет, да погледнем през неговите очи? Даваме ли си сметка колко много ще променим мисленето си, ако се научим да СЛУШАМЕ? И защо се стига до там – да определим личност или факт с фраза или мнение, преди да се опитаме да разберем.

Убедена съм, че всеки един от нас е попадал в подобна ситуация – както от едната, така и от другата страна. И също така съм убедена, че е далеч по-лесно изглежда да бъдеш от страната на осъждащия. По-лесно изглежда, но дали палачът заспива по-лесно от семейството на осъдения? Дали приелият закон за ограничаване на бюджетните разходи в здравеопазването заспива по-лесно от родителите на дете, което има нужда от специфично лечение? Дали този, който убедително заклеймява еднополовите бракове заспива по-лесно от заклеймения влюбен – всеки един убеден в правотата си, без да осъзнава, че всъщност истината – независимо как ще погледнеш на нея е една?

Колко много конфликти биха намерили бързо и адекватно решение ако различните мнения бъдат споделени преди произнасянето на “присъдата”. Неслучайно българският народен гений е родил мъдростта, че две глави мислят по-добре от една. Колко много принципни различия биха могли да се преодолеят ако погледнем през очите на другия… Или както е казала майка Тереза: “Ако непрекъснато съдим хората, не ни остава време да ги обичаме…”.

Мързелът

Всички ленивци обичаме да повтаряме култовата фраза, че мързелът е един вид двигател на прогреса на човечеството. Дистанционното управление на телевизора е може би най-яркият пример за приложение на тази теза. Да не досаждам и да не се мъча да изброявам и други всевъзможни открития, които определено дължим на хора, обожавали да мързелуват.

Мързелът е познат на всеки един от нас с безкрайната си сладост. Да си призная, понякога няма нищо по-блазнещо ме от алтернативата да се отпусна тежко на дивана и единственото, което да правя, е да сменям ТВ каналите (с дистанционното, разбира се) или пък от изкушението да се търкалям в леглото до следобед, без дори да свалям пижамата, като ставам единствено, за да си взема храна от хладилника, та да си я хапна между поомачканите завивки. Хайде сега, кой не е имал такива дни?

Въпросът, който ми изниква в хода на тези размишления обаче е къде е границата и докъде това блазнещо преживяване си остава собствено, лично и приятно и от кой момент нататък започва да става проблем. Сякаш ми се натрапва отговорът, че и мързелът подобно на всички пороци е необходимо да се простира не повече от разделителната линия, в която се превръща в притеснение за отсрещната страна. Ако има такава, естествено.

Тоест – не е проблем да се изтягаш и да се размотаваш цял ден, но: ако не си на работа, ако у дома няма никой, който да има нужда от теб и твоето внимание или чифт ръце, ако нямаш други ангажименти, в които си включил и други хора и така нататък. С две думи – когато не пречиш на никого.

Проблем би могъл да бъде мързелът обаче:

Първо и най-вече – на работното място. Съгласете се, че най-опасно е именно там да се „раздадеш” като гениален мързеливец. Нито в сравнително интелектуалната дейност в офиса, нито на строежа, където са нужни физически усилия, някой обича „скатавките”. Един, два пъти може и да не те хванат, че се движиш на принципа: „Ако работата е достатъчно важна – все ще има кой да я свърши и преди мене, а пък ако не е – може да почака.” Но обезателно на третия или четвъртия път служебният ти мързел ще лъсне. И тогава определено няма да си от любимците нито на колегите, още по-малко пък на шефа. Може би само пълните некадърници са по-недолюбвани от мързеливците. Тоест едва ли можем да разчитаме да ни търпят твърде дълго някъде, ако сме – меко казано – неинициативни.

Второ – мързелът особено много пречи в семейството и по-точно в досадните, но неизбежни домакински задължения. Така си е – семейната работа си я има и тя рано или късно трябва да се свърши, колкото и да е неприятна. Но ако единият винаги кръшка и оставя другия да бъде и мъжки и женски ръце едновременно, тоест и да мие мръсните чинии, и да се катери по стълбата, за да смени изгорялата крушка примерно казано, отново най-малкото семейните скандали, и то перманентни са му в кърпа вързани.

Трето – мързелът пречи в приятелството. Ако не могат да разчитат на теб да отделиш от времето си и да помогнеш в труден момент, поне с две ръце или с една глава, която да мисли… е, и най-здравото приятелство няма да издържи на това и едва ли ще се превърне в дългогодишно такова.

И още едно място има, на което мързелът е ужасно неприемлив. И това е – как мислите… естествено, че леглото. Става дума за леглото, като ложе на секса, разбира се. Мързеливият партньор, който всеки път се изтяга и оставя другия да свърши всичко, рано или късно рискува да бъде зарязан да се оправя сам. Както намери за добре. Освен ако не го мързи.