Безсмъртието на найлоновата торбичка

За втори път вече ми се случва – един път в магазин и един път на пазара – в момента, в който кажа, че не желая да ми дават найлонова торбичка за покупките, да ме репликират с фразата: „Ама аз няма да Ви я хващам”. Или „Няма да Ви взема пари за нея”. И бутат ли, бутат нещастното парче пастелноцветна пластмаса в ръцете ми. Или в по-невинния случай – примамливо ми го размахват пред лицето с непонятната за мен решителност да ми го пробутат все пак. Как така не искам?! Чудна работа… Нали разбирам, че няма да ми вземат пари…

Не бе, хора – не е за парите. Изобщо даже. Става въпрос за това, че не обичам найлонови торбички. Мразя ги от години. От времето далеч преди „еко”-то да стане модерно. Тази неприязън въобще не от последните месеци, в които те започнаха рязко да поскъпват, с прозрачната тенденция постепенно да бъдат забранявани. Просто найлоновите торбички – както едноцветните евтини, така тези по-скъпите – с шарените щампи, не са ми по вкуса. Просташки са, мразя да ги размахвам, миришат ми на гадно, а и после – когато все пак ми се е наложило да ги употребя, само се чудя къде да ги изхвърлям. Не че съм кой знае какъв екоактивист. Просто тия пликчета тип „потник” наистина са ужасни. Разбира се, не по-малко ужасни са (да не ги пренебрегваме) и най-често демонстрираните по улиците брандирани с известни марки техни посестрими.

И така ми идва наум за еко културата на българина.

Българинът значи, си умре за торбичка. Забелязали ли сте сутрин колко народ излиза от дома си, смело въоръжен с найлоновото многофункционално пособие. Така стартират деня си повечето мъже, деца, жени, на които дамските чанти не стигат, за да поберат обема на нужните вещи за предстоящия ден, а да не говоря за почти 100% от възрастните, канещи се да щурмуват дневните промоции. Очевидно отдавна отмина времето на мрежичките (не зная дали ги помните – едни такива сгъващи се в шепа, но същевременно с възможност да се разтегнат до безкрайност и да поберат безумно количество пазарски продукти). Очевидно отмина и това ми е ясно, но не мога да проумея защо затънахме в блатото на найлона и не вървим напред към далеч по-приличните текстилни или поне хартиени варианти. Тоест – нека се поправя – не е съвсем вярно, че не вървим – има такива проблясъци, но все още доста незадоволителни, ако мога така да определя.

Найлоновите пликчета засега продължават да се задържат на едно от челните места на неизкоренимите явления в живота ни. Защо ли? Личното ми предположение е, че вероятно те са безсмъртни. Често съм си го мислила. Не се шегувам. Никак дори. Забелязали ли сте например, че торбичките (подобно на всеки един боклук, да вметна) имат странното и неизтребимо свойство да се саморазмножават. Направете опит и оставете торбичка в някой шкаф, ей така – за всеки случай. Оправдайте се с намерението, че може и да потрябва някой ден, ако ви попитат. Знаете ли какъв ще бъде резултатът? Не? Ще ви отговоря! Само след месец ще намерите шкафа пълен с торбички. Значи, не само, че първата не е изчезнала, ами и е съумяла да се мултиплицира някак. Ако започнем да разсъждаваме трезво, ще стигнем до извода, че вероятно някой друг е оставил там новите, следващите имам предвид. Но дали вие (по вече създаден навик) или пък някой друг от семейството, който е решил, че вече там е мястото на употребяваните торбички в къщата… повярвайте ми – това ще си остане загадка! А торбичките ще продължават да се трупат по някаква странна вътрешна спогодба. Те вече ще са станали част от вашето семейство. Дори и да започнете да ги използвате за изхвърляне на боклука например, те странно защо няма да намаляват, а напротив – ще се умножават. Дори и да ги грабнете и да ги изхвърлите до една, помислете си добре преди да погледнете отново в шкафа след като изминат няколко седмици. Да не се изненадате, ако в него отново има торбички…

Дотук с филма. Но ако следващия път някоя продавачка отново се опита с желязна упоритост да ми набута торбичка, не зная дали ще се въздържа да не й споделя едни разсъждения по темата…

Как се инвестира в евтина визия

Кифли, та кифли… Понякога ми додява от този израз. Той носи определена експресивност наистина, но е твърде слаб и неточен, за да даде пълно описание на натюрела на – няма да се посвеня да употребя израза – простата жена. Моето лично определение за този тип, който мисля че няма нужда допълнително да описвам е едно и то е „евтини”. И това „евтини” няма нищо общо с кризата. Да, то има нещо общо с цени и шопинг, с облекло и стил, с излъчване и себеизява, но аспектът е малко по-специфичен.

Какво имам предвид?

Преди ден – два имах удоволствието (не се шегувам, удоволствието беше истинско и неподправено и аз съвсем искрено се забавлявах) да наблюдавам подобен екземпляр, типичен представител на жените, срам за нормалните представителки на нежния пол. Срам, защото те на всичкото отгоре с особения си не конформизъм имат способността да изпъкват след масата, освен когато не са в чалготека. Там – плувайки в свои води на подобни на тях попови лъжички, се сливат и образуват някакъв невероятен цъфтящ планктон, свидетели на който ни правят обикновено снимките за Фейсбук. Но на нормални места, извън чалготеките и моловете – там, даааааааа… там те се отличават зловещо.

Та стоя си аз в една напълно рутинна чакалня и съответно си чакам. Скучая, въпреки че около мен е пълно с брошури и списания на известни и не толкова популярни, както и на напълно неизвестни марки козметика. В този момент в чакалнята влита съществото, за което ще разкажа. То се оглежда набързо и се тръшка – точно така – не сяда, а се тръсва на избраното от него място за сядане. Достойно място до седалището й (колкото да седнат още поне двама чакащи) заема и дамската й чанта, плашещо голяма по обем и безкрайно неописуема като съдържание, сигурна съм. Но това е друга тема. Темата сега е за това как въпросното същество още в появата си и въпреки безкрайните положени усилия, за да постигне обратното – се самоопредели като „евтино”.

Първо – нека поговорим за външния вид. Започвайки от горе надолу не мога да не стартирам от косата и прическата. Тя, разбира се е изрусена с опит да се постигне пепеляво русо, но опитите са стигнали дотам русото да е патешко жълто и на петна. Тя милата значи, не е пожалила пари, вероятно дори е ходила на фризьор. Вероятно в искрената си простота се е доверила на кварталната специалистка, която е съумяла да достигне едва този трагичен резултат като свой връх в коафьорското изкуство. Отчаянието вече ме превзема, но продължавам надолу към лицето – девойката е с тънко оскубани вежди тип „косъм” (пак инвестиция), силен грим (ново харчене), който обаче е дълго и старателно напластяван върху лоша кожа. Много лоша кожа. Нали знаете, това е кожата, която прилича на изглед от Луната – с всичките й там планини и кратери, но несполучливо запълнени с долнокачествен фон дьо тен. Червило – ярко розово и леко размазано, точно като течните червила, които се продават в магазините за един лев.

Продължаваме с облеклото, където преобладава изкуствената материя – застъпена е в якето, както и доста видно в обувките. Не искам да бъда гадна, но за момент се сещам как миришат обувките от изкуствена кожа след третото обуване.

Сещам се и затова спирам.

Така, без да се абстрахирам напълно от външния вид, започвам да наблюдавам внимателно поведението. Нали знаете, че в чакални, асансьори и други подобни места, на които хората са принудени да прекарат известно време в компанията на непознати, царят определени правила. Е, тези правила явно са напълно непознати на евтината мацка, която продължавам дискретно, но целенасочено да зяпам. Освен че, както отбелязах – зае поне две места с огромната си чанта (пропуснах да отбележа – също от изкуствена кожа, по скоро – нещо като мачкан лак), тя кръстоса крак връз крак и започна активно да люлее горния, определено рискувайки да ритне някой. Да кажа ли, че и дъвчеше яростно дъвка, или това се разбира от само себе си? А че след като сложи слушалки на ушите си и пусна музика от телефона (той беше единственото скъпо нещо в целия пейзаж – впрочем този парадокс винаги ме е изумявал), музиката беше толкова силна, че всички бяхме в час какво точно се слуша. Мисля, че е напълно ненужно да уточнявам какъв беше стилът на мелодиите, заливащи ни на вълни.

Та какво исках да кажа с всичко това? Че пред мен за период от около час бяха агресивно демонстрирани куп хвърлени нахалост пари, довели до трагичен резултат, като налице беше единствено постигнатото пълно безстилие и откровен фалш. Тоест – ако тази девица беше спестила от изрусяването, процеса на унищожаване на веждите и яркото червило, щяха да й останат пари за един коректор и един скъп фон дьо тен, перфектно прикриващи недостатъците. Може би щяха да й останат налични и за едно почистващо средство за лице – поне розова вода, с помощта на която при постоянство и упоритост, неравностите по кожата значително щяха да намалеят. Ако си беше купила по-малко фрапантни яке и чанта, със сигурност щеше да спести за едни скъпи обувки – задължителният аксесоар за една дама… Ако беше инвестирала малко във възпитанието си нямаше да я гледаме като изкопаемо в чакалнята.

Или с други думи казано – кризата не е в портфейлите, а в ума. Но пък кои ли сме ние, незабележимите, че да го твърдим

Табутата в секса – повече от двама (част втора – когато жената е една)

Тройката с двама мъже, оказа се, определено е доста по-голямо табу в секса, отколкото съвместното изпълнение на две жени с един представител на силния пол. Доказателство за това е фактът, че едва успях да открия смела авантюристка, която да си признае, че се е включила в подобно приключение за сетивата. Точно така – „да си признае”. Защото по леко смутените погледи и тихи подхъмквания се убедих, че далеч повече са „срамежливките”, които са го направили, но никога, никога, просто никога не биха споделили това пред четвърто лице. Доста наивно, впрочем, като се има предвид, че по стар български обичай, една тайна, споделена от повече от двама, трудно може да си остане такава…

Така или иначе, по този начин бързо излезе наяве извод първижените, участвали в тройка с двама мъже не обичат да споделят за това. Повече от прозрачни са страховете им да не ги сметнат за леки жени, едва ли не проститутки или още по-откровено казано – направо к*рви.

Друг е въпросът като какви са се определяли те в момента на секса.

На базата на разказаното „от първа ръка” ексклузивно се наложи и извод втори и той е: преживяването е повече от добро. Въпреки лекия срам, пламъчето в очите при споделяне на спомена говореше само за себе си.

ПОДРОБНОСТИ ОТ ПЕЙЗАЖА:

В този случай от изключителна важност е отношението на партньорите (двамата мъже) към партньорката (единствената жена). Това е наложително, защото границата, след която се преминава добрия вкус е тънка и дори и при леко прекрачване, сексът може да се превърне в драма.

ТАКА ЧЕ СЛЕДВА:

Съвет номер едно. Мъже, не забравяйте да се съобразявате на първо място с желанията на вашата обща дама. При положение, че е склонила да бъде с двама едновременно, тя е направила нелек избор, базиран на доста голямо доверие. Не прекалявайте. Хард изпълненията, които сте гледали в порнофилмите невинаги са приложими в действителността. Още повече, че в специализираните филми за възрастни се оставя едно до голяма степен погрешно впечатление, че всичко, ама абсолютно всичко, което ви хрумне ще бъде прието безропотно и дори ще кара партньорката ви да се усмихва щастливо. Ако не сте уточнили предварително докъде ще стигнете, експериментирайте предпазливо. Нелош вариант е и да оставите инициативата у жената. Уверявам ви, че щом ситуацията се е развила до този етап, тя определено много добре знае какво й се иска.

ТЕХНИЧЕСКАТА ПОДГОТОВКА:

С оглед на това, че интимната среща от подобен характер се характеризира с повишена дискретност, уверете се, че никой няма да ви обезпокои. Това е в значителна необходимост за спокойствието на дамата, а на нея й е нужно въпросното спокойствие, за да се отпусне и впоследствие – евентуално да се развихри. По отношение на предпазните средства, всеки се оправя индивидуално (няма да изпадам в подробности, разбирате как е). И накрая – но не и по значение – отново ще си позволя да наблегна – внимание, внимание и отново внимание към дамата. Включително да не се забравя и задължителното финално гушкане. Това ще я накара да се почувства специална, а не евтина, което пък за вас означава, че има вероятност да ви се отвори парашутът и за повторение на един следващ етап.

В крайна сметка това табу се оказа едно от най-забулените в тайнственост табута, но само на теория. На практика, кристален за мен остана изводът, че този вид секс оставя доволни определено повече от двама.