Изтъкнати европейски и световни лекари
Офталмология и оториноларингология
Дълго време очните и ушни болести не са отделени като клинични специалности и се развиват съвместно.
Един от първите лекари, проявяващи се в офталмологията, е Ибн ал-Хайсам, известен в Европа като АЛХАЗЕН (965 – 1039), който е и астроном. Той изготвя модел на стъкловидното тяло и предлага корекция на зрението с помощта на двойно изпъкнали лещи – вероятно може да бъде обявен за създателя на оптиката.
В Х век живее и работи и друг виден арабски окулист – Аммар ибн Али ал-МАУСИЛИ, който извършва операции за отстраняване на катаракта, като я изсмуква чрез изработена от него куха игла.
Херман Лудвиг ХЕЛМХОЛЦ (1821 – 1894) е немски енциклопедист-естествоизпитател, работил в областта на анатомията, математиката, психологията, офталмологията и оториноларингологията, професор по физиология, физика и обща патология, директор на Държавния физико-технически институт в Берлин (1888). През 1850 г.създава офталмоскопа, чрез който пръв разглежда човешката ретина на живо; разработва проблемите на акомодацията, цветната слепота, стереоскопичното зрение, физиологичната акустика, гласовия тембър.
Албрехт ГРЕФЕ (1828 – 1870), създател на болница за очни болести (1850) и професор по офталмология в Берлинския университет (1866), е основоположник (заедно с Хелмхолц и Дондерс) на съвременната офталмология. Той въвежда офталмохирургията (иридектомия) при глаукома, описва редица дотогава неизвестни заболявания на ретината и зрителния нерв, основава списанието “Архиф фюр офталмолоджи” (1854), които излиза и до днес, както и немсдкото офталмологично дружество (1863). На негово име е учреден специален медал, издигнат му е паметник пред берлинската болница “Шарите” и основан специален музей в Хайделберг.
Владимир ФИЛАТОВ (1875 – 1956) организира Института по офталмология (1936), който днес носи неговото име. Разработва и въвежда в практиката много методи на възстановителната хирургия в офталмологията, като научно разработва и практически решава присаждането на роговица. Внася много оригинални диагностично-лечебни методи при глаукомата, трахомата, очния травматизъм; създава и тъканната терапия в офталмологията (1936). Проявява се също като художник, писател и поет.
Френският отолог Проспер МЕНИЕР (1799 – 1862) описва често срещаното невъзпалително заболяване на вътрешното ухо, характеризиращо се с намален слух, шум в ушите и пристъпи на световъртеж, гадене и нарушено равновесие (синдром или болест на Мениер).
Вътрешна клиника
Вътрешните болести е най-обширната, всеобхватна и важна област на медицината. За развитието й свой принос имат стотици интернисти.
Основите на съвременното клинично лечение поставя създателят на английската медицина (наричан още “английският Хипократ”) Томас СИДЕНХАЙМ (1624 – 1689).
Той подробно описва симптомите и лечението на инфекциозните болести скарлатина, морбили, вариола, чума, тиф, холера, дизентерия, коклюш, туберкулоза, малария. Подробно изучава хинина и приложението му при нея и другите трески. Пръв описва подаграта (от която и умира). Въвежда употребата на желязо при анемиите. Опита си събира в произведенията “Лекарски наблюдения”, “Лекарски метод на лечение”, “Възстановителният процес” (първият труд по рехабилитация), Негова е мисълта: “Медицинското изкуство се научава както трябва, само ако се упражнява.”
Друг голям английски интернист е Томас АДИСОН (1798 – 1860), който пръв описва (1885) болест (назована на неговото име), дължаща се на хронична недостатъчност на надбъбреците вследствие туберкулозното им засягане.
Френският лекар Жан Никола КОРВИЗАР (1755 – 1821), лейб-медик на Наполеон, първи основава Катедра по вътрешни болести (1795) – в Колеж дьо Франс, която оглавява в продължение на 20 години. Той е един от създателите на семиотиката, но главната му заслуга е, че внедрява сред диагностичните методи перкусията, открита през 1761 г. от австрийския лекар Леополд Ауенбрюгер (1722 – 1809). Разработва (1806) като нов раздел във вътрешната медицина болестите на сърцето и големите кръвоносни съдове (затова се приема като основател на кардиологията). Описва патологоанатомичните изменения и клиничната картина на перикардита, миокардита, ендокардита, клапните пороци, миокардиосклерозата, сърдечната дилатация, аортната аневризма.
Пиер Едуард ПОТЕН (1825 – 1901), завършил медицина в Париж (1848) е един от основателите на кардиологията. Дава клинични оценки на раздвоението на сърдечните тонове, галопния ритъм, сърдечните шумове. Въвежда в практиката изобретението на Рива – Рочи сфигмоманометъра (апарата за измерване на кръвното налягане).
Григорий СОКОЛСКИ (1807 – 1886), професор по терапия в Казан (1835) и Москва (1848). Проучва ревматизма, едновременно с Буйо и независимо от него (поради което той носи тяхното име – болестта на Буйо – Соколски); като в книгите си “Rheumatismus cordis” (1836) и “Учение за гръдните болести” (1938) подробно описва клиниката му. Пръв съобщава и за шума при триенето на плеврата (при сух плеврит). Изтъква значението на професионалните и социални фактори за развитието и протичането на туберкулозата; публикува монография и върху мозъчните кръвоизливи (1836), едно от първите изследвания в света в тази област.
Виктор АНО (1844 – 1896), професор в Парижкия Университет, пръв описва чернодробната цироза.
Василий ОБРАЗЦОВ (1849 – 1920) е сред основателите на великата руска терапевтична школа, последовател на Боткин и Павлов. Взема участие в Руско-турската Освободителна война. Професор в Киевския университет. Създава оригинални палпационни методи за изследване на стомаха и червата, пръв отделя ентеритите като самостоятелна клинична форма (1895), подобрява диагностиката на редица стомашно-чревни заболявания, дава първото класическо описание на тромбозата на коронарната артерия (1909), като доказва, че сърдечният инфаркт може да се диагностицира преживе, а не само на аутопсионната маса; оттогава острият сърдечен инфаркт носи неговото име (съвместно със Стражеско).
Николай СТРАЖЕСКО (1876 – 1952) е ученик на великия Ив. П. Павлов, академик. Професор е от 31-годишна възраст, като работи последователно в Киев, Новоросийск, Башкирия. Описва редица симптоми и синдроми в кардиологията (класификацията на сърдечно-съдовата недостатъчност), разработва проблеми на инфекциозните болести, алергологията, сепсиса, туберкулозата и пр.
Карл Адолф БАЗЕДОВ (1799 – 1854), окръжен лекар на Мерзебург, пръв описва болестта тиреотоксикоза (хиперфункция на уголемената щитовидна жлеза, 1840), която е назована на името му.
Друг германец, Паул ЛАНГЕРХАНС (1847 – 1888), професор по патоголоанатомия във Фрайбург, открива “островчета” в панкреасната жлеза (1869), носещи неговото име, които произвеждат инсулин – хормона, разграждащ захарта, при чийто недостиг се развива болестта захарен диабет.
Американецът Лео БЮРГЕР (1879 – 1943) описва през 1924 болестта тромбангиитис (ендартериитис) облитеранс – възпалителен болезнен процес в артериите и съответните вени, предизвикващ стенозата и запушването им. Болестта е забелязвана предимно при мъжете-пушачи; носи неговото име.
Друг американец – Хаврей КУШИНГ (1869 – 1939) също влиза в историята на вътрешната клиника, като подробно описва болест, наречена на неговото име (затлъстяването, дължащо се на аденом на предния хипофизарен дял). Той е и блестящ неврохирург в Харвард, където се стичат неврохирурзи от цял свят да се усъвършенстват, както и в Йейл. Издава капитален труд по менингеалните тумори.
Сергей БОТКИН (1832 – 1889) е гениален руски клиницист, професор в терапевтичната клиника на Медикохирургичната академия в Петербург. Въвежда редица физиологични и лабораторни методи за изследване, един от основоположниците на нервизма и профилактиката, както и на военно-полевата терапия и инфектологията. Посочва инфекциозната етиология на т. нар. катарална жълтеница (болест на Боткин), дължаща се на хепатит А.
Ученичка на Боткин е първата руска лекарка, получила не само званието “д-р”, но и защитила научна дисертация за степен “доктор по медицина” – Варвара КАШЕВАРОВА – РУДНЕВА (1842 – 1899). Израснала като сираче и работила като прислужница, тя първо се изучава и дипломира като акушерка, а после, с поддръжката на Боткин и Сеченов, е приета стипендиантка в Медико-хирургичната академия, която завършва с отличие и златен медал (1868). Вероятно тя е първата жена-хирург.
Първата дипломирана лекарка в света обаче е англичанката Елизабет БЛЕКУЕЛ (1821 – 1910), получила дипломата си през 1849 в Америка. Основава в Ню Йорк диспансер, след това – и болница за деца и жени, която прераства в Медицински колеж. През последните години от живота си се завръща в родната Англия, където основава женски медицински институт и обучава десетки лекарки и медицински сестри.
Акушерство и гинекология
Родилната помощ векове наред е поверена на възрастни жени (оттам – нашият Бабинден) и се е смятала за област, забранена за мъже. Обаче именно мъжете са огромната част и преобладаващите лекари, занимаващи се с родилната и гинекологична помощ.
Шотландският лекар Уилям СМЕЛИ (1679 – 1763) пръв въвежда форцепс при акуширане; днес този метод е почти изоставен, но навремето спасява хиляди бебета с напречно положение в бременната матка.
Карл КРЕДЕ (1819 – 1892), немски акушер-гинеколог, основава гинекологичното отделение в легендарната болница “Шарите” (1852), където започва да прилага оперативни методи и фактически създава хирургичната гинекология. Малко по-късно (1856), създава и оглавява Акушерската клиника в Лайпциг, към която също открива гинекологично отделение. Неговото име носят методите за изкуствено израждане на плацентата (1854), както и за профилактика на гонорейно офталмологично увреждане чрез накапване на разтвор с 1-2% сребърен нитрат в очите на новороденото (1884).
Джеймс СИМПСЪН (1811 – 1870) е шотландски хирург и акушер-гинеколог. Професор в Единбургския университет (1840). Прилага множество нововъведения в акушерската практика; пръв внедрява етерната наркоза в родилната зала. Открива наркозиращото действие на хлороформа и го въвежда в хирургичната и акушерската практика (1847).
Владимир СНЕГИРЬОВ (1847 – 1916) е руски акушер-гинеколог, създател и директор на специален Гинекологичен институт за усъвършенстване на лекарите. Класическият му труд “Маточни кръвотечения”, многократно преиздаван и превеждан на много езици, е практически наръчник на поколения акушер-гинеколози. Отделя голямо внимание и на консервативното лечение в гинекологията.
Ернст ВЕРТХАЙМ (1864 – 1920), виенски акушер-гинеколог, въвежда радикалния оперативен метод при рак на маточната шийка (1900), който носи неговото име.
Друг велик акушер-гинеколог безспорно е германецът Алберт ДЬОДЕРЛАЙН (1860 – 1941). Професор на 33-годишна възраст, той последователно завежда Катедрите в Грьонинген (Холандия), Тюбинген, Мюнхен и Берлин, където ръководи АГ-клиниката на прословутата болница “Шарите”. Открива влагалищен бацил, кръстен на неговото име, който предпазва влагалището от пагогенна флора. Въвежда редица нови оперативни техники в акушерството и гинекологията (вкл. екстраперитонеалното цезарово сечение, прилагано до ден днешен, посредством което са родени милиони деца), написва ценни монографии и ръководства, многократно превеждани на чужди езици.
Роберт МАЙЕР (1864 – 1947), професор от берлинската болница “Шарите”, емигрира в Минеаполис, където изследва хистологията, физиологията и ембриологията на женските полови органи и настоява за необходимостта от ранна диагноза на техните ракови заболявания.
Дмитрий ОТТ (1855 – 1929) е руски акушер-гинеколог, разработил методика за гинекологични операции през влагалището и конструирал осветителни огледала за улеснението им. Пръв обяснява значението на венозното вливане на физиологичен разтвор при извънматочна бременност и кръвоизлив след раждане. Един от първите онкогинеколози, прилагащи радий при лечение на рак на матката.
Американският рентгенолог Луис МИЛКМЪН (р. 1895 – неизв.) пръв описва остеопорозата; затова синдромът при жени на средна възраст, изразяващ се рентгенологично в патологично разреждане на костната тъкан и клинично – в нарастващи болки в кръста и краката, клатушкаща се походка, бавно намаляване на ръста и спонтанни фрактури, носи неговото име – синдром или болест на Милкмън.
автор: Д-р Тотко Найденов