Посвещавам тази книга на светлата памет на моя баща д-р Найден Тотев Стоянов (1907 – 1985). Той беше Лекар, за когото нямаше нищо по-важно и свято от Пациентите и Човеколюбието.
УВОД
Това е 25-тата ми книга. Написах я по повод на друг, не по-малко важен за мен юбилей: 15-тото честване на националния ни професионално-съсловен празник – Деня на българския лекар. Той се отбелязва от 1994 г. насам, на 19 октомври, Деня на св. Иван Рилски ЧУДОТВОРЕЦ, по мое предложение, единодушно одобрено от тогавашния УС на БЛС. За огромна моя радост съсловието бързо възприе новия си празник и започна да го чества масово и с удоволствие. Създаването на Деня на българския лекар е най-голямото ми творческо и обществено постижение, затова мисля, че имам право да издам тази книга, заради цитираните два юбилея. (Впрочем, те са три: станах на 60 години…)
В следващите страници описвам съвсем накратко историята на световната, европейската и българската медицина, здравното министерство и Лекарския съюз, националните ни професионално-съсловни празници и най-изтъкнатите чужди и наши лекари. Несъмнено, на места ще има и празноти и субективизъм, както във всяко човешко творение, но съвършени са само Създателя и Сина Му Исус!
Ще бъда благодарен на всички колеги и читатели, които ми посочат неизбежните пропуски. Благодаря на всички колеги, които финансово подпомогнаха издаването на книгата.
Авторът,
19 октомври 2008 г.
ДРЕВНОСТ И СРЕДНОВЕКОВИЕ
“Почитай лекаря с чест според нуждата от него, защото Господ го е създал, и лекуването е от Вишния, и от царя получава дар.”
Из “Премъдрост на Иисуса, син Сирахов”
Библията, Стария Завет, глава 38
Медицината е стара, колкото света. Както и Лекарят, който упражнява нейното вечно и толкова вълнуващо Изкуство. Добрият Лекар е мисионер на Човеколюбието и Доброто, пратеник на Бога, посланик на Живота. Медицината и Лекарят, съпътстват всяка жива твар от рождението до смъртта й, затова човечеството не може без тях и трябва да ги почита.
Първите известни медицински документи са 8-те египетски папируси от Древното царство (III хилядолетие пр. Хр.), от които узнаваме за медицинските школи в Мемфис, Хелиополис, Санс и Тива; описани са стомашни, белодробни и кожни болести, симптоми на кръвотечения, треска, детски паралич.
Законите на Хамураби в Асиро-Вавилония (900 г. пр. Хр.) разглеждат дейността на робите-хирурзи и тяхната съдебна отговорност при несполучливо лечение. (Значи още тогава са мислели за професионалния риск!)
Законите на Ману (1000 г. пр. Хр.) в Индия дават хигиенни предписания, осъждат преяждането, пиянството и употребата на наркотици. (3000 години по-късно наркотиците и затлъстяването са най-важните здравни проблеми на света!)
Знаменитата енциклопедия “Аюрведа” (IX-III в. пр. Хр.) описва 150 остри и хронични болести, 120 хирургически инструмента и близо 800 лекарствени билки.
Китаецът Бян Цио (VI в. пр. Хр.) пръв изследва пулса и довежда иглолечението (данни за което има от 2500 г. пр. Хр.) до състоянието на изкуство.
Египтяните обожествяват своя най-известен древен лекар Имхотеп, който е и архитект; наричат го “Носител на покоя”.
В своята безсмъртна “Илиада” (750 г. пр. Хр.) Омир възпява “великия и безпорочен лекар Асклепий”, живял в Северна Гърция 1250 г. пр. Хр. и обожествен след смъртта си: “Пея за Асклепий, син на Аполон, лечителя на болести.” Асклепий има 5 знаменити деца, всички от които са продължители на делото му: 3 сина – хирургът Макеон, Подалис (пръв разрязал вена, за да извади тромб от нея, т. е. извършил е флеботомия) и Телесфор (лекар още от дете), и обожествените му дъщери Панацея (лекуваща всички болести) и Хигия (която пък предпазва от тях и не само дава името си на профилактиката, но е и неин символ). В чест на Асклепий наричат лечебниците – асклепиони. (По-късно християните ги назовават лазарети, на името на сиромах Лазар, възкресен от Христос.)
Древните гърци са известни не само със своята демокрация и висока култура, но и с и медицината и лекарите си.
Елини са: АЛКМЕОН от Кротон (ок. 520 г. пр. Хр.), бележит древен хирург и вероятно първият анатом, който извършва секции върху животни и сложни за времето си оперативни интервенции; ЕРОСТРАТ (300-250 г. пр. Хр.), смятан за бащата на физиологията, който описва кръвоносната система и почти открива циркулацията на кръвта в организма, далеч преди Уйлям Харвей (1628); съвременникът му ХЕРОФИЛУС, всепризнат създател на анатомията (аутопсира 600 екзекутирани престъпници и дава първи описания на човешките органи и тъканите); АСКЛЕПИАД от Прузи (128 – 56 г. пр. Хр.), който учи в Атина и Александрия, но работи в Рим, въвежда животоспасяващата трахеотомия, издига лечебния принцип “ефикасно, бързо и приятно” – съчетание на медикаментите с физиопроцедури (разходки на чист въздух, масажи, умерена физкултура, балнеология, рационално хранене).
Грък е и най-великият Лекар за всички времена – ХИПОКРАТ (460-377 пр. Хр.) Още от дете той започва да учи лечебното изкуство от дядо си Хипократ I и баща си Хераклит; както и от майка си, акушерката Фенарете. Едва 15-годишен, е вече известен лекар в цяла Гърция! Аполоний го нарича Божествения, Платон – Великия, Гален – Възхитителния, а всички ние – просто Бащата на Медицината.
Хипократ е съвременник на Аристофан и Демокрит (с когото изучава философия), както и на Перикъл, който осигурява културния разцвет на люлката на съвременната демокрация – древна Елада. Той първи отрича мистичните схващания, че болестите са причинявани от необясними сили, а разпространява разбиранията си, че човешкият организъм е свързан с околната среда и заболяванията му се дължат на влияния от нея: топлина, студ, вятър, вода, вредни навици, травми, начин на живот и хранене. Хипократ освобождава медицината от храмовите жреци и определя по-нататъшното й самостоятелно развитие. Основоположник е и на индивидуалния подход към болния, както и на поведението на лекаря. Разработва и въпросите на етиологията, като смело отхвърля дотогавашните представи за свръхестествения, божествен произход на болестите.
Хипократ работи в Тесалия, Тракия, Атина и Пропонтида (крайбрежието на Мраморно море), но посещава пациенти (за които е специално викан) и в Египет, Либия и чак Скития (Причерноморието между Дон и устието на Дунав). Философи и владетели го канят да ги лекува. Преподава своите знания на учениците си на малкия остров Кос, където основава своего рода медицински факултет с лечебна база. Дейността му продължават синовете Фесал и Дракон I, както и зетят му Полибий.
В историята са запазени 50 медицински съчинения, поместени в 72 книги, които са написани от самия Хипократ или под негово ръководство. Те са обединени в “Корпус Хипократикум”, съхранен в прословутата Александрийска библиотека. Между тях са: “За хирургичните книги и средства”, “За фрактурите”, “За ставите”, “За язвите”, “За фистулите”, “За хемороидите”, “За раните на главата”, “За раждането на едно или повече новородени” и др.
Хипократ умира на преклонна възраст край гр. Лариса, област Тесалия, вероятно от остра пневмония, придобита на връщане от свой болен, след дълъг пеши преход в снежна виелица. С други думи, той, бащата на Медицината, е първият известен лекар, умрял при изпълнение на служебния си дълг!
Също грък по произход е друг велик римски лекар и хирург, Клавдий ГАЛЕН (129 – 199 г. сл. Хр.), лекар на гладиаторите от Пергам, а от 164 г. – придворен лекар на император Марк Аврелий и после на сина му Комод. Последовател е на великите си сънародници Хипократ, Платон и Аристотел. Пръв изучава анатомията и физиологията върху животни – свине и маймуни; оказва голямо влияние върху развитието на медицината цяло хилядолетие, чак до Средновековието по патология, терапия, хигиена, акушерство и най-вече – по анатомия и фармакология. Въвежда свои собствени методи в приготвянето на лекарствата (“галеновите препарати”) и е признат за родоначалник на фармацията. Издава 125 съчинения, сред които “За предназначението на частите на човешкото тяло”, “Терапевтични методи”, “За състава на лекарствата”. Неговите трудове в цикъла “Анатомия, която да направлява ръката на хирурзите, за да ги спаси от публичния позор” дълго време, цели 13 века, е приемана безкритично, докато бъде оборена от бащата на анатомията Андреас Везалий и българина Просперо Бургаручи.
В началото на IV в. в Сирия се подвизават 16 монаси-лечители, най-известните от които – близнаците Дамян и Козма БЕЗСРЕБРЕНИЦИ, биват и канонизирани. (Техният Ден е 1 ноември, наричан у нас Свети Врач.)
Византийската медицина също си има своите бележити лекари – Юлиан Орибазий от Пергам (326 – 403), написал 72-томна медицинска енциклопедия (361), Александър Тралски, Аетий Амидийски, Павел Егински.
Половин хилядолетие по-късно медицината получава своето процъфтяване в арабските халифати, благодарение на 3 извънредно популярни лекари, които свързват античната медицина с медицината на европейското Възраждане.
Абу-Бекр Мохамед ибн Захария РАЗИ (865 – 925) е бележит средновековен лекар на Изтока, предшественик на великия Авицена. Роден в Иран, но учи в Багдат, където основава голяма болница с лекарска школа. Като всички арабски енциклопедисти се занимава не само с медицина, но и с математика, астрономия, химия, философия. Един от първите, които използват памука за превръзки. Описва чумата и други епидемии. Крупно негово произведение е “Ел-Хави фи Тиб” (“Всеобща книга по медицина”), в 25 тома. И тя, и други негови трудове (“За чумата”, “Медицинска книга Алманзора”) са преведени в Италия, Англия, Франция и оказват съществено влияние върху европейската медицина.
Най-известният хирург сред арабските народи е Абул ал-Захрауи или АБУЛКАЗИС (936 – 1013), блестящ оператор и анатом. Той въвежда котешките черва (кятгута) в коремната хирургия, както и отделянето на катаракта, шиенето с 2 игли; описва туберкулозните поражения на костите. Издава обемистия труд “Книга за предоставяне на медицинските знания на разположението на този, който не е успял да ги усвои”; последният от чиито 30 тома е посветен на хирургията и хирургичните инструменти (лично Абелказис е конструирал над 150 от тях). Преведен на латински през втората половина на XII век и многократно преиздаван, този том става настолна книга и основно учебно ръководство за европейските хирурзи в продължение на 5 века!
Огромна популярност и авторитет получава гениалният таджик АВИЦЕНА (Абу Али ибн Сина, 980 – 1037) от Бухара, поет, музикант, естествоизпитател, философ, достигнал до постовете придворен лекар и дори везир на иранския шах (1012). Наричан от съвременниците си “Княз на лекарите”, той издава над 20 обемисти научни съчинения, най-значимото от които е “Канон на медицината” (1020) – най-знаменитият лекарски труд на Средновековието, превеждан на много езици, основно ръководство в следващото половин хилядолетие (!) на арабската и европейската медицина. Съдържа 5 книги, съответно по: анатомия, профилактика, диагностика и терапия; лекарствата и приложението им (т.е. фармакотерапия); частната патология и терапия; хирургията и треската; сложните лекарствени вещества и взаимоотношения, токсините и противоотровите (т. е. фармакология). Между останалите трудове на Авицена е и “Книга за лекуването”, също многократно превеждана и преиздавана (над 30 пъти), в която той учи да се подхожда индивидуално към всеки отделен болен и да се обръща особено внимание на хигиената, диетата и профилактиката (дава преварена вода на близките на инфекциозно болните). Авицена пръв забелязва, че лекарствата имат различно въздействие върху болниите, в зависимост от конституцията им (тегло, възраст, пол) и другите съпътстващи заболявания, затова проповядва индивидуален подход към всеки пациент. Изключително наблюдателен, подробно описва проказата, диабета, плеврита, жълтениците, стомашната язва, белодробната туберкулоза, елефантиазата (слоновата болест), установява различията между чумата и холерата, заразителността на вариолата, разликата между плеврита и пневмонията. Авицена е основоположник на педиатрията, но може да се каже – също и на инфектологията, защото първи създава хипотезата за невидимите причинители на заразните болести, които се предават от болните на здравите хора чрез въздуха и водата. Приема се и за един от основателите на съвременната хирургия. Създава и подробна фармакопея на народната, китайската и индийската медицина. Няма друг лекар в историята на медицината, освен богоравния и несравним Хипократ, който така трайно да е повлиял на медицината и изкуството на лекаря, както Авицена. (Негов аналог у нас е проф. Константин Чилов, който също е оставил десетки трудове върху най-различни области на вътрешната медицина и паразитологията; освен това – интересно, като него е живял едва 57 години).
Първата арабска болница е създадена през 707 г.; към 1160 г. в Багдад функционират 60 болници. Най-прочутата и най-дълго просъществувалата в арабския свят обаче е болницата “Ал Мансури” в Кайро (1282 – 1915); с 8000 легла (мъжки и женски); днес в нея е разгърната очна клиника.
Съвременник на Авицена (в X-XI в.), но работил в Испания, е друг бележит лекар, така също – равин, съдия и най-велик философ на еврейския народ Моше бен Маймон (1135-1204), познат на религиозните си сънародници под името Рамбам, а на света и лекарите – с гръцкото прозвище МАЙМОНИД. Освен трудове по диагностика и лечение с огромно, продължило столетия влияние върху европейската медицина, той оставя и морални наставления към съсловието си. В много американски университети новозавършилите лекари произнасят при промоцията си не класическата Клетва на Хипократ, а именно “Молитвата на Маймонид”, включваща всички водещи етични принципи в професията.
Мхитар ГЕРАЦИ (нач. на XII в. сл. Хр.) е изтъкнат средновековен арменски лекар, автор на знаменития трактат “Утешение при треските” (1184), посветен на инфекциозните заболявания, в който много точно описва симптомите им и тяхното лечение, като допуска заразителността при някои от тях.
Мощен тласък на медицината дава Филип Ауреол Теофраст Бомбаст фон Хохенхайм, наричащ себе си ПАРАЦЕЛЗ (1493 – 1541), хирург и терапевт, който умело свързва тези две основни, дотогава противопоставящи се специалности.
Едва 16-годишен, започва да учи медицина във Виенския университет, но скоро се разочарова от педантичното безкритично отношение към авторитетните, но престарели Гален и Авицена. Фактически Парацелз е олицетворение на ранния Ренесанс в областта на медицината, като смело оборва теологичната схоластика в нея. Той вероятно е най-странствалият лекар – защото спори ожесточено, защитавайки своите прогресивни възгледи, с колегите си и те бързо го прокуждат; пътува непрекъснато, увеличава знанията си в университетите в Германия и Италия (там е военен хирург на Венецианската републиканска армия), Лисабон, Барселона, Англия, Франция, Швеция, Прусия, Полша и дори Египет; лекар е и в Залцбург, и в Страсбург, и в Базел (в чийто Медицински университет го избират за професор, 1526; там става новатор и в преподаването – чете лекциите си на родния немски език, а не на латински, както повеляват установените правила и отново предизвиква яростта на догматиците), както и в Бретан и Тирол, където изучава специфичните заболявания на миньорите, специално белодробната туберкулоза. Отдава огромно значение на химията и химичните процеси, които смята, наред с опита, като най-важни за всеки лекар. Практикува хирургия със завидно умение (възстановява и носове – вероятно той е един от първите пластични хирурзи!), дори прави спленектомии. Въвежда в практиката минералната вода и лечението с химически средства (химиотерапията).
Парацелз е откривателят на приложението в медицината на живака, опиума, антимона, тинктурите, магнита. Той дава правото на лекаря свободно да разсъждава и смело критикува дотогава смятаните за непоклатими авторитети основатели и класици в медицината. Този блестящ, неповторим лекар е нещастен в личния си живот (още дете, един пиян рицар го скопява за развлечение), отдава се на пиянство; неразбран и дори преследван от мнозина свои колеги, вероятно изпада и в шизофренни пристъпи, докато накрая умира бездомен в един приют в Цалцбург, но името му вечно ще блести в историята на медицината.
Ето и някои от безсмъртните разсъждения на Парацелз, валидни и до днес:
“Ако искаш да бъдеш истински лекар, трябва ти самият да мислиш, а не да се ползваш само от мисълта на другите.”
“Лекарят не може да бъде измамник, мъчител, нито прост човек. От него се изискват честност, загриженост, почтеност.”
“Ден и нощ лекарят трябва да мисли за своя болен, в служба на когото ще приложи целия си разсъдък и здравомислие. За нещастие обаче някои така са потънали в книжната наука, че са загубили здравия си разум; други се интересуват повече от печалбата, отколкото от здравето на болните си.”
“Медицината не е само наука, а изкуство, което не се състои единствено в приготвяне на хапчета, мушамички и лекарства с различни качества, а в това да се възстановят жизнените процеси.”
“Опитът винаги ще бъде вдъхновител на истинската медицина, а милосърдието – най-важното в упражняването на професията.”
“Не са подчинени на никого тези, които могат да бъдат господари сами на себе си.”
Друго негово наблюдение го сродява с Гален:
“Всичко е отрова и нищо не е лишено от токсичност; дозата единствено прави от отровата – лекарство.”
И още едно заключение на Парацелз, което с право може да го нареди сред пионерите на сугестологията:
“Волята сама по себе си спомага за лечението, докато съмнението единствено довежда до крах. Личността на лекаря може да има по-голям ефект, отколкото всички предписани лекарства.”
500 години по-късно американски лекари доказаха в дълго и скъпо клинично изпитване, че ефективността на лекарствата се увеличава от 30 до цели 80 (!) процента, ако пациентът сляпо вярва на своя лекар. Плацебо-ефектът се увеличава неимоверно от внушението на достолепния авторитетен лекар, който обича своите болни като свои деца и се грижи като баща за тях.
Парацелз не е похарчил и стотинка, за да стигне до това неоспоримо откритие. Уповавал се е единствено на наблюденията от практиката си.
Първата медицинска школа в Западна Европа е основана през IX в. в бенедиктинския манастир в Салерно, Южна Италия (по едно и също време с школата на Климентовия манастир в Охрид.) По-късно тя прераства в първия в света Медицински Факултет с голяма лечебна база и издателска дейност (практическото ръководство по диагностика “Пасионария”, рецептурника “Антидотарий”) и Салерно получава прозвището “Хипократов град”. 3 века по-късно се създават медицинските университети в Болоня, Монпелие, Париж и Оксфорд.
Средновековието разчупва наложените му от религиозната догма рамки на схоластиката и мистиката, и медицината също получава своя Ренесанс.
автор: Д-р Тотко Найденов