“Почитай лекаря с чест според нуждата от него, защото Господ го е създал, и лекуването е от Вишния, и от царя получава дар.
Знанието на лекаря ще възвиси главата му, и между велможите ще бъде на почит.
Синко, в болестта си не бивай небрежен, а се моли Господу, и Той ще те изцели.
И дай място на лекаря, защото и него Господ го е създал, и да не се отдалечава той от тебе, защото е потребен.
В някое време и в ръцете на лекарите има успех, защото и те се молят Господу, за да им помогне да дадат на болния облекчение и изцеление за продължаване на живота.”
Книга “Премъдрост на Иисуса, син Сирахов”, глава 38
Стария Завет, Библията
ПОСВЕЩАВАМЕ тази книга на паметта и дейността на първопроходчиците на българската хирургия – тази най-мъжествена, тежка и отговорна професия.
И нека всички, които са тръгнали по техния път – на толкова трудното и изнурително, но величаво и красиво, благословено от Бога ХИРУРГИЧНО ИЗКУСТВО – да знаят, помнят и повтарят делата им, пълни с толкова романтика, драматизъм, преумора и лично напрежение, но и с обич, състрадание и всеотдайност към Болния Човек, когото Хипократ наричаше “Свещена вещ”.
чл.-кор. проф. Дамян ДАМЯНОВ
д-р Тотко НАЙДЕНОВ
КРАТЪК УВОД
Тази книга можеше да има всякакви други заглавия, които дълго обсъждахме: “Със скалпел, ум и сърце”; “Да върнеш Светлината”; “В битка със смъртта”, “Съдба, наречена хирургия”, “Дело на разума и на ръката” (това, впрочем, е девизът на хирургията), но накрая оставихме първоначалната идея – простичкото, непретенциозно и обобщаващо:
“КНИГА ЗА БЪЛГАРСКИТЕ ХИРУРЗИ”.
Още в началото на тези страници дебело подчертаваме, че нямаме намерение да правим пълна историография и антология на българските хирурзи, защото това наистина е неизпълнима и непосилна задача. За нас много по-важно беше да обрисуваме в кратък исторически и в публицистичен план професионално-съсловния облик на българския хирург и да разкрием, поне донякъде, същността на тази наистина най-велика и затрогваща – защото е всеотдайна, рискова и самоотвержена – медицинска специалност. Подчертаваме: немислимо и невъзможно е да се споменат всички или по-голямата част от 1800-те съвременни български хирурзи, камо ли и предшествениците им, отдавна стопили се във времето.
Защото заболеваемостта и смъртността сред българските хирурзи са най-високи не само сред цялото лекарско съсловие, а и изобщо, сред всички професии (наравно с миньорската). Защото няма друга професия, която да натоварва хората, които я упражняват, с толкова напрежение, преумора и отговорност – дотам, че понякога да ги разболява и дори убива. И защото нашето общество упорито продължава да не забелязва, разбира и оценява по достойнство труда им, който всъщност е Изкуство.
Под понятието “хирург” и у нас, и в чужбина обикновено се разбират онези лекари, които оперират в корема (близо 80% от операциите се извършват именно на органите в него) и гръдния кош (белите дробове и сърцето). Но скалпел държат много други специалисти – неврохирурзи, ортопеди, травматолози, онколози, уролози, акушер-гинеколози, ото-рино-ларинголози, офталмолози, съдови, пластични и естетични хирурзи. В тези страници обаче ние ще се спрем предимно върху колегите, които извършват т. нар. “висцерална хирургия” (коремна, гръдна и сърдечна); ще опишем накратко и някои от тях, които се занимават с неврохирургия и термична травма; както и анестезиолозите-реаниматори, без които съвременната хирургия е немислима.
АВТОРИТЕ
Чл.-кор. проф. Дамян ДАМЯНОВ,
Председател на българското хирургическо дружество
СПОДЕЛЕНИ МИСЛИ ЗА…
…Журналистите
Идеите и мислите, които провокираха създаването на тази книга, са ми много близки. Те трябва да бъдат споделени. Защото човешката памет е къса, но писаното слово се запечатва във времето и ще остане и след нас. (“Казаното отлита, написаното остава…”). А памет е нужна, понеже лекарският труд заслужава признание и преклонение. Лекарят излекува хиляди хора, мнозина са му благодарни, десетки го помнят дълго, но един провал стига, за да разбие живота му, или, пази Боже, да попадне под прицела на медиите или дори съдиите – това може да съсипе и кариерата, и миналото, и бъдещето му… Отвратителни бяха думите на известен наш журналист, изказани в момент на тежко човешко страдание и покруса, но услужливо цитирани в гонещ сензация (разбира се, и тираж) вестник: “Всички лекари са убийци…”. Но именно това писано слово се разпространи, тиражира, развя се като назидателен флаг над една гилдия, безотговорно обявена за престъпна! Реалната патоанатомична експертиза опроверга заключенията за неговата близка, но извинение към лекарското съсловие не последва. Забравя ли се това грозно, абсолютно незаслужено обвинение?
…Основният автор на тази книга
Малка част от журналистите пишат с уважение и признателност за лекарския труд. Затова за мен бе предизвикателство да участвам в написването на книга за хирурзите, инициирана от журналист. Но д-р Тотко Найденов не олицетворява образа на типичния журналист. Негова проблематика и болка са медицината и системата на здравеопазване, както и хората, влизащи в досег с тях – лекари, медицински сестри, пациенти, ръководни дейци, фармацевти… Той все пак е и лекар, работил е 6 години с пациенти в немалко звена (кардиологично отделение, терапевтичен участък, “Бърза помощ”, селска здравна служба), съхранил е медицински познания и особено – необходимата човешка чувствителност (няма бивш лекар!).
Тотко е нестандартна, неспокойна душа! От една страна посреща с ентусиазъм или с критичност всяко предложение и промяна. Ако ги преценява като необходими, ги подкрепя откровено и предано. Ако им сложи отрицателен знак, отхвърля ги бурно и открито, без да се съобразява с позицията или поста на човека или с институцията, които ги предлагат. Затова има и много почитатели, но и немалко неприятели. Жизненият му път е низ не само от творчество, но и от събития, свързани с неизбегнати конфликти, вкл. 3-4 уволнения от властимеещи големци, които е засегнал или разсърдил със сърцатото си перо. Защото той влага чувство не само в статиите, анализите и очерците си, но дори и в най-обикновена информация и така “тегли читателя” (изразът е на незабравимия проф. Марко Семов). Самият Тотко ми е споделял, че се води от съвета на Максим Горки: “Пиши така, че на думите да е тясно, а на мислите – широко!”, и го спазва сполучливо. Имал и друго, свое си правило: да пише с “висока глаголна температура”; за пръв път чух този израз от него – означавал изобилие, “дъжд” от глаголи, те “напоявали” текста и му придавали повече “четивност” (пак дотогава непознат за мен термин). Какво пък – всеки е професионалист в своята област…
От друга страна, от многодетния баща (на 4 деца от единствения си брак) и автор на десетки книги д-р Тотко Найденов непрекъснато бликат нови и нови идеи със съсловна и обществена насоченост; той е просто неизчерпаем “идеолог”. Отглежда ги като свои деца, обича ги, бори се, за да защити и тях, и авторството (а може да се каже – бащинството) си, бди върху им, защото опити да му ги откраднат не липсват, но той винаги ги отстояваше с една симпатична последователност и непресъхваща енергия.
Идеите и проектите му – винаги мащабни, оригинални, полезни и амбициозни, не преувеличавам – от общонационално и съсловно значение – са твърде много и разнообразни.
Защото д-р Тотко НАЙДЕНОВ ни създаде:
-
Професионално-съсловният празник ДЕН НА БЪЛГАРСКИЯ ЛЕКАР (на 19 октомври, Деня на св. Иван Рилски Чудотворец; учреди го през 1994 г.);
-
“ЧИЛОВИ ДНИ” (посветени на делото и паметта на големия наш клиницист чл.-кор. проф. Константин Чилов; честват се от 1998 г.);
-
Националният ДЕН НА СПАСЕНИЕТО (отбелязва се от 2005 г., на 15 август, датата на подвига на д-р Стефан Черкезов, извършен през 1963 г.; тогава почитаме паметта и делата и на над 100-те лекари, починали по време на работа; те също са издирени лично от Тотко Найденов);
-
Белиновият симпозиум (посветен на основателя на българската оториноларингология проф. Стоян Белинов);
-
Професионално-съсловният празник на фармацевтите и производителите на лекарства (отбелязва се от 1994 г. на 24 юни, Еньовден);
-
Националната Среща по обществено здраве “Акад. Тошко Петров”;
-
Националната Среща по клинични изпитвания “Иван Раев” (организира се през година в Сопот);
-
Националната среща по здравен мениджмънт “Проф. Тодор Захариев” (провежда се в Пловдив);
-
най-високото ни професионално-съсловно звание “Лекар на България” (присъжда се от 2002 г., заедно със здравния министър и председателя на БЛС);
-
Наградата “Проф. Константин Чилов” (определя се съвместно с председателя на БАН и кмета на Смолян);
-
най-масовото здравно неправителствено сдружение Национален Алианс “Живот за България” (в него членуват почти всички национални консултанти; д-р Найденов е неговият неуморим главен секретар);
-
Пловдивското лекарско общество (той му е председател);
-
Клуб “Родопско здраве” (за здравна култура и родопски здравен селски туризъм; ръководител е и на него);
-
Националното Сдружение на общопрактикуващите лекари в България (2000, Хисаря);
-
Родопският Здравен Събор (провежда се в Смолянската община);
-
Хартата за правата на лекарите;
-
Предложението за допълнение в Устава на БЛС (чрез което бе отстранен от председателския пост д-р Д. Игнатов; предложено и прието на Събора през м. април 2002 г.),
-
Проектозаконът за допълнение на ЗСОЛЛДМ (предложи го на Парламента през есента на 2008 г.; чрез него бе свикан Отчетно-изборен Събор от здравния министър и бе отстранен друг съсловен председател – А. Кехайов);
-
званието “Свещено място на българската медицина” (единствено по рода си в света, с което през 2004 г. бе удостоено с. Славейно, Смолянско, родното място на проф. К. Чилов и на още над 80 лекари);
-
званието “Град на фармацията” (за Дупница, 2005);
-
името на Клиниката по кардиология “Проф. К. Чилов” при УМБАЛ “Александровска”;
-
името на Клиниката по вътрешни болести “Акад. Чудомир Начев” при УМБАЛ “Св. Анна”;
-
името на улица “Проф. К. Чилов” в София (кв. “Дианабад”);
-
Варненската лекарска Среща (“Лекарският Хайд Парк”, свиквана от него ежегодно от 1998 до 2007 г. вкл.),
-
Приз “Човеколюбие” (съвместно с Програма “Хоризонт” на БНР);
-
Денят на здравната култура (провеждане на 25 ноември, Деня на св. Климент Охридски, който е бил не само просветител, но и лекар, на здравни лекции и викторини в училищата, като за база служи неговата монография “Здравна Азбука”, одобрена от МОН като уникално учебно помагало за здравна и сексуална култура) и много други инициативи, които непрекъснато извират от него; наистина – някои отпадат и не се задържат, други също ще изчезнат и ще се забравят, защото не са издържали изпита на времето – обаче основните явно се харесаха на съсловието ни и ще останат, докато я има България!
Малко постижение ли е това за един творчески живот: да създадеш и почти сам, въпреки безброй яростни пречки, да наложиш главните национални професионално-съсловни празници и отличия на колегите си?!
Празниците, срещите и отличията, създадени от д-р Тотко Найденов, са винаги свързани със значима област от медицината и често – със стойностно лекарско име, което ги прави забележими и исторически, с поглед и към настоящето, и към бъдещето. И освен, че са силно оцветени емоционално, те са осъществени с “един чист, безвъзмезден, увличащ и привличащ възрожденски ентусиазъм” (изразът е на д-р Петър Константинов, председател на “Мати Болгария”). Просто е учудващо откъде черпи сили и енергия за създаването и организирането на толкова много празници, събития и награди, и едновременно с това да издава всеки месец поредния брой на в. “Български лекар” (който списва съвършено сам!), да отразява конгреси, конференции и цялата национална здравна политика, че и да събира данни за книгите си, да ги пише и издава! И, едновременно с всичко това – да е отговорен и грижовен съпруг и многодетен баща, което никак не е маловажно в днешното разхайтено време на егоисти и консуматори.
Тук можем да добавим още един щрих към неговата биография на неспокоен, смел и достоен творец: уволняван е 3-4 пъти като журналист от властимеещите (вкл. и от Атанас Малеев, и то само защото в една статия, публикувана в разгара на застоя и тоталитаризма, през 1982 г., пледираше за по-голяма заплата на лекарите и отменяне на забраната върху частната им практика – след което, както по-късно разбрах, дълги месеци трябвало да си изкарва прехраната като… кофражист… Но тогава “частна практика” беше една много мръсна дума…)
Д-р Тотко Найденов е не само изявен съсловен деятел, медицински журналист и публицист, но и професионален писател (автор е вече на 30 книги!). Според мен той е майстор на късия разказ (пак ще цитирам Марко Семов, който го наричаше “българският Арчибалд Кронин”, т. е. писателят на лекарите). Вярно, Тотко не е Кронин, но пък и България не е Англия. Именно сборникът му “Любовни лекарски истории” (преиздаван вече 4-5 пъти) ме предизвика да се запозная по-отблизо с него и творчеството му. Взаимността във възгледите ни за хората и живота доведе не само до близост, а и до подкрепата ми към негови начинания, към личността му, а и към съвместна работа по общи съсловни проекти. Така се стигна до участието ми в тази книга, където трябва да меря перо с един опитен литератор, документалист и публицист.
Още нещо: той непрекъснато дава полезни мениджърски идеи на здравните министри и председателите на БЛС; вероятно обаче те не винаги се вслушват в тях…
Нека да му благодарим за идеята и прекрасното осъществяване на тази първа по рода си, ще я нарека “документално-публицистично-белетристична” книга за нашето хирургическо съсловие, която е чест за нас. Без никога да е бил хирург, той наистина майсторски се е справил с творческата си задача – да ни опише не само в исторически, но и в психологически, емоционален и белетризиран план. Благодаря му, че прие предложението ми да извърши второто разширено и допълнено издание на книгата. Направил го е повече от сполучливо – просто защото пише с вдъхновение, мисъл, отговорност и чувство, защото е творец със сърце и дух.
…Загиналите хирурзи
Ръководството на Национален Алианс “Живот за България”, създаден от нас, двамата, като най-голямото неправителствено медицинско сдружение, прие с интерес и признание поредната идея на д-р Тотко Найденов:
15 август да бъде отбелязван ежегодно като Национален Ден на Спасението, на който да отдаваме почит на десетки лекари, медицински сестри, акушерки, санитари, а и на останалите самоотвержени българи, починали при или непосредствено след изпълнение на своя професионален, общочовешки и граждански дълг, спасявайки изпаднали в беда хора. (По едно странно, но символично съвпадение, на 15 август е големият църковен празник Успение Богородично, т. е. отбелязва се смъртта на Майката на Спасителя.) Идеята на д-р Найденов бе подкрепена и от МЗ и БЛС.
На тази дата през 1963 г. д-р Стефан Черкезов, 26-годишен лекар в с. Стрелец, Велико Търновско, измъква30-тина пътници от горящ автобус, в който е пътувал в служебна командировка, но сам получава тежки изгаряния и почива. Всичките му действия през този драматичен епизод говорят за пълна отдаденост на хората и професията, за самопожертвувателна готовност (впрочем, искал е да специализира именно хирургия!). Когато събрахме имената на починалите медицински специалисти в мирно време и при военни действия, се оказа че над половината от тях са хирурзи или с хирургични специалности; има е немалко анестезиолози и операционни сестри.Хирургичният труд изчерпва емоционално и физически човека, който го полага – дни, месеци, години наред, при което някои от колегите преждевременно плащат най-високата цена за собствената си професия: със здравето и понякога дори с живота си.
Около работата на хирурга се създава ореол, придава й се тайнственост. У нас в медиите се пише и говори за хирургията предимно във връзка с трансплантацията на органи, а най-често обект на журналистически интерес е кардиохирургията. Това са изключително важни и много скъпи медицински и хирургични дейности. Но в България ежегодно се изпълняват десетки хиляди “обикновени” операции, които също връщат здравето на хората и спасяват човешки живот. А мелницата на живота на колегите често е спешната хирургия (предимно коремна), която ги натоварва непредвидено, извънмерно, без график, много често – в извънработно време, посреднощ.
Остават нерешени редица въпроси в организацията на хирургичната дейност, в остойностяването на операциите, в социалната сфера и в обгрижването на лекарите и персонала. Та, Боже мой, направете проверки и анализ на натовареността в другите звена на която и да е болница и ще отчетете видима, сериозна разлика в натоварването в хирургията.
“Книга за българските хирурзи” е необходима като памет за хора и събития, знаменателни или поучителни, значими или на пръв поглед незначителни. Чувството за историзъм е важно, за да не се забравят началото, първоучителите, хората, които поставят основите. Да не забравя човек своите учители и предшественици и да не си повярва, че е първи, велик и незаменим. Имам афинитет към историята. Затова през 1995 г. като нов ръководител на Клиниката по хирургия написах история за нейното 50-годишно съществуване и поставих в коридора й портретите на нейните създатели и ръководители. Затова провокирах написването на обзорната “История на хирургията в България” (съвместно с доайена на историята на българската медицина проф. Миладин Апостолов), а подкрепих с радост и проекта на д-р Найденов за тази документално-публицистична книга, на чието второ допълнено издание вече сме свидетели.
Хирургичните дружества
Хирургията е свързана особено силно с практиката. Умозрителните действия съществуват само в диагностичния етап. От столетия водещ за хирурга е принципът “око да види, ръка да пипне”, нарушен едва през последните десетилетия в рамките на т.нар. ендоскопски операции. Именно тази практична страна на хирургията исторически я изхвърля извън обсега на науката, на университетските дисциплини. Векове наред хирурзите са определяни като занаятчии, без научно образование, недопускани до лекарското съсловие. Подходът към болния човек се е различавал – докато учените доктори били склонни към многочасови дискусии около леглото на пациента с последователно предписване на билкови отвари, сиропи, капки и пр., практиците-хирурзи били хора на действието, с богат практически опит и търсене на бърз ефект от лечението. Именно това изиграло роля за решението на Людовик ХV, успешно излекуван от хирурга-бръснар Жан Луи Пти, да създаде през 1731 г. “Кралска академия по хирургия” на територията на College de St. Cŏme в Париж. Нейните възпитаници са приравнени с тези на Медицинския факултет, а хирургията е призната за отделна медицинска специалност и академична диспциплина. Пръв председател й става същият този Жан Луи Пти (1674 – 1750), също излязъл от съсловието на бръснарите.
Проучванията и изводите на Ги де Шолиак (ХІV в.), на Парацелз (1493 – 1541 г.) и особено на Амброаз Паре (1509 – 1590 г.) поставят началото на превръщането на хиругията в научна дисциплина. В продължение на още 4 века обаче се трупат знания, експерименти, практически резултати и научни трудове, за да се достигне нивото на съвременната хирургия.
В България историческите процеси изостават след едно добро и значимо начало през средните векове. 5 века турско робство са период на застой и ограничения, липсват условия и средства за развитие на науката въобще. Едва през периода на Възраждането започва натрупването на интелектуална, будителска енергия. На територията на страната или в държавите около нея започват да се явяват имена на българи, завършили медицина в Атина, Цариград, Букурещ, където през ХІХ в. се създават медицински училища, или в други страни на Европа с по-дълголетни традиции.
Първият български лекар, дипломирал се през 1808 г. в Монпелие, е д-р Марко Павлов – хирург в наполеоновите армии, работил в родния си Велико Търново, където открива и първата българска аптека. Следват д-р Никола Стоянов (от 1815), д-р Атанас Богориди (от 1816), д-р Петър Берон (1831), д-р Манол Златков (1833) и др. От средата на ХІХ в. България има и своите първи професори-медици в лицето на Георги Атанасович и Петър Протич, работили в Букурещ, Георги Вълкович и Христо Стамболски – в Цариград, Николо Пиколо – на о. Корфу. Страната посреща Освобождението с 31 известни и действащи лекари.
Още през 1876 г. е сформирано Първото научно дружество, наречено “Физико-медицинско”. Вероятно това изразява натрупания вече научен и интелектуален потенциал, представляващ своего рода нетърпение, желание да се даде ход на нещо, което е покълнало и иска да даде плод. Необходими са обаче още десетилетия, за да се натрупат достатъчно по брой лекарски кадри като добра база за създаване на съсловно обединение. През 1901 г. се учредява БЛС.
През 1918 г. с царски указ е създаден Медицински факултет към Софийския университет. България започва сама да обучава и създава лекарски кадри – първият випуск завършва през 1924 г. Нови медицински факултети се раждат през 1945 г. в Пловдив, 1960 г. във Варна, 1974 – в Плевен и 1982 г. – в Стара Загора (Факултет). Да споменем и втория Медицински Факултет – към Софийския Университет, който вече има и студенти.
На базата на натрупаните лекарски, в частност хирургични, кадри се ражда Българското хирургично дружество, учредено от 34 софийски и провинциални хирурзи на 24 октомври 1933 г. След съдебната регистрация в началото на 1934 г. на практика Дружеството свиква първото си събрание на 24 февруари с. г. Пръв председател на БХД става проф. Параскев Иванчов Стоянов, утвърден за професор от Академичния съвет на Медицинския факултет на 10.06.1918 г., (вторият наш медицински професор след интерниста Васил Моллов). Проф. П. Стоянов оглавява първата академична катедра по хирургия у нас – Катедрата по пропедевтика на хирургическите болести и оперативна медицина, създадена през 1920 г. През следващата година е основана Втората Катедра за терапия на хирургичните болести, с ръководител проф. Александър Станишев.
Те са инициаторите и първите председатели на БХД, което проф. Параскев Стоянов оглавява за една година (1934 – 1935), а проф. Александър Станишев – от 2.02.1935 до 9.09.1944 г., когато е арестуван (на 1 февруари 1945 г. той е разстрелян с присъда на Народния съд, тъй като е изпълнявал функциите на министър на вътрешните работи и здравеопазването в правителството на Багрянов, лятото/1944 г.).
През следващите години БХД провежда 12 национални конгреси и над 100 национални конференции. С това той изпълнява основната цел, заради което е създадено – научните форуми предоставят условия за обмен на поучителен практически опит, за споделяне на резултати от научни изследвания, които в хирургията винаги се реализират в ежедневната практика. Добра тенденция през последните 10-15 години е нарастващото желание и възможности на нашите хирурзи да посещават европейски и международни конгреси, но не само като конгресен туризъм, а и да участват с научни съобщения. От друга страна у нас се проведе Европейският конгрес на международния колеж по хирургия, всички национални конгреси са с нарастващо и значително международно участие. Нашите публикации стават принос в световната наука. Този влог трябва не само да оставя следа, но и да има покритие, а дори да доставя някаква полза!
Автор: Д-р Тотко Найденов