ДЕТСКАТА ХИРУРГИЯ у нас, както вече споменахме, води началото си от Пловдив, където е създадено първото в България университетско отделение по тази специалност (1952), с ръководител проф. Юрий ТОШЕВ, току-що завърнал се от специализация в Прага при големия детски хирург проф. Кафка.
Той не само поставя основите на националната детска хирургия, но и обучава свои достойни следовници – доц. В. Ташев, д-р Т. Сивков, д-р Хр. Зафиров, доц. Тома Христодулов, дългогодишният ръководител на Секцията по детска хирургия към Катедрата по пропедевтика на хирургичните болести доц. Никола Чаталбашев – създатели и продължители на знаменитата Школа на пловдивската детска хирургия.
В София детската хирургия се развива предимно в “Пирогов” (през 1952 г. там е разкрито Отделение по детска хирургия, ръководено от д-р Борис Рапонски). Първата Клиника по детска хирургия към “Пирогов” е създадена през 1964 г. и е оглавена от д-р Димитър Арнаудов (по-късно – професор). В “Пирогов” работят знаменити детски хирурзи, като професорите Иван Иванчев, Ангел Боянов и Мария Михова, доцентите Асен Димитров и Георги Трифонов, проф. Огнян Бранков (който понастоящем е националният консултант), анестезиоложките доц. Надежда Гаврилова и доц. Мария Бойчева и др.
Внезапно в света на хирургията настъпва революция: изнамерен е способ за влизане и интервениране в корема не посредством конвенционалния начин – чрез разрез на стената със скалпел, а чрез оптична система.
Отначало ЛАПАРОСКОПИЯТА е само диагностичен метод (първият, който го прилага е руският гинеколог Исаак Отт, 1910; широко го внедряват обаче немският проф. Келинг и шведският проф. Якубеус през 1910-1912, затова той носи техните имена); след това се използва за целенасочена биопсия (Кларк, 1929) на черния дроб, по-късно – и на други органи: слезка, панкреас, перитонеум, лимфни възли, оментум, гениталии и пр. Първият българин, извършил лапароскопско диагностициране е интернистът М. Добрев (1934), който изследва само асцитно болни. Лапароскопската хирургия в света има своя пионер в лицето на Палмер и Имендиов (прекъсване на маточните тръби с антиконцептивна цел, 1961). Първата лапароскопска апендектомия е извършена от немския гинеколог Сем (1980), а първата лапароскопска холецистектомия – от френския проф. Филип Муре (1987). През 1988 г. английският уролог Уикъм въвежда понятието “минимално (мини-) инвазивна хирургия”; днес то се употребява наравно с “ендоскопска хирургия”.
В България хирургичната лапароскопска диагностика е извършена за пръв път от Н. Георгиев и Сп. Иванов (в онкологията, 1976) и от М. Марков (1979), С. Глинков (1987) и К. Василев (1989) в спешната хирургия.
Първата лапароскопска операция (холецистектомия) у нас е дело на нейния всепризнат пионер, доайен и класик проф. Тома ПОЖАРЛИЕВ (март 1992) в Окръжна болница – София, удостоен през 2010 г. с най-високото професионално-съсловно звание “Лекар на България”. Само 2 месеца по-късно това правят и доцентите Красимир Василев и Евгени Белоконски във ВМА; същият този екип осъществява за пръв път в България и следните лапароскопски операции – гастростомия, илеостомия, колостомия, варикоцеле, екстирпация на непаразитарни чернодробни кисти, екстирпация на бъбречни кисти, пластика на предна коремна стена при пъпни хернии, едностранна и двустранна симпатектомия, ингвинална херния с преперитонеален достъп. Не изостават варненските доценти (днес – най-младите ни професори) Красимир Иванов и Росен Маджов. Така лапароскопската хирургия се превръща в алтернативен оперативен метод и у нас. Невъзможно е хирурзите да заемат в бъдеще водещо или видно място, ако не работят с видео-, с високочестотна и лазерна апаратура и не владеят специализираното автоматично поставяне на шевове и клипове и новите техники за дистанционно управление от роботизирани системи. Лапароскопската техника е в интерес на болния (по-добър комфорт, далеч по-малка оперативна рана, минимален козметичен дефект, значително намален болничен престой и възстановителен период). В САЩ лапароскопски се оперират вече 90% от холецистектомиите, 50% от апендектомиите, 20% от чревните резекции.
Миниинвазивната (лапароскопската, ендоскопската) хирургия, по израза на доц. Евгени Белоконски, който я владее превъзходно, е “гигантска крачка напред за пациента, но три стъпки назад за хирурга”, защото той не само трябва да бъде допълнително обучаван, но и загубва своята сръчност, триизмерното виждане и тактилното чувство на пръстите си. Следващата генерация хирурзи ще бъдат “optendo”, т. е. ще работят чрез GTSS – отдалечената телеоперативна система, която ще им върне стереоскопичното виждане, сръчността и тактилността – така, както при отворената конвенционална хирургия.
Няма по-голям (областен или бивш окръжен) град в България, който да не може да се похвали с поне 2-3 светила на Хирургията, работили в него. Може би ще прекаля с оправданията, но наистина е невъзможно да се опишат всички от тях, както и професионалните подвизи, които тези хора са извършили – скромно, незабележимо, почтено, доблестно и всеотдайно. А немалко от тях са платили тези свои подвизи с цената на здравето и дори на Живота си!
Не бива да се отминава и дейността на първите помощници на хирурзите – анестезиолозите. Те винаги остават неизвестни за пациента и близките му, а вършат толкова много!
Смята се, че първата упойка на пациент у нас дава д-р Георги ХАКАНОВ в Казанлък при операция (1875) на раздробена китка, който същевременно е и оператор. Както е известно, Пирогов също работи с упойка. Системната анестезия е въведена от Роберт Щирлин, Асен Петров, Димитър Михайловски и Иван Кожухаров (за упойка се ползва хлороформът, а след 1900 – етер или хлоретил).
Родоначалник на съвременната анестезиология у нас е един от вездесъщите символи на българската хирургия проф. Янко ДОБРЕВ, който въвежда (Пловдив, 1949) интратрахеалната упойка. Налагат я в практиката като редовен метод д-р Атанас Атанасов (I хирургия), д-р Петър Абаджиев (III хирургия) и д-р Ст. Филипов (Общоармейска болница). Първите ни специалисти-анестезиолози са д-р Йордан Йорданов; д-р Ник. Фичев; д-р Здравко Пампулов; бъдещите професори д-р Стоян Саев, Ангел Бовянски и д-р Емил Стоянов, а първият курс по анестезиология е проведен от проф. Антон Червенаков. Доайен за българските анестезиолози днес е достолепният проф. Иван СМИЛОВ, учител и добронамерен съветник на цяла плеада свои колеги от цялата страна, пръв въвел и наложил у нас епидуралната и лумбална анестезии в акушерството.
Дълбок поклон, уважение и обич заслужават и операционните сестри. Те стоически изтърпяват напрежението на продължителните – планови или спешни, дневни или нощни – операции, за да следят състоянието на болния, да подават инструментариума и… нерядко да слушат и търпят ругатни. (В подобни случаи особена нетърпимост проявяваше проф. Ал. Чирков, когато беше директор на създадената от него легендарна болница “Св. Екатерина”: при оплакване на наругана или обидена сестра следваше най-тежкото наказание за провинилия се хирург: отстраняване от участие в операции за определен срок…)
ХИРУРГ-ПЕНСИОНЕР НЯМА!
Обикновено, като правило, хирурзите работят неуморно и всеотдайно, до изнемогване, някои от тях – буквално до последния си дъх! Интересно е, че не ги води материалният стимул. Те са друго тесто хора.
Не познавам хирург-пенсионер! Тези хора изоставят скалпела чак когато ръцете им не го държат; и пак са в състояние точно да диагностицират, да определят поведението и, най-малкото, да дават ценни съвети.
Класическият пример е д-р Иван КАРАМИХАЙЛОВ (1866, Шумен – 1961, София), завършил във Виена (1903), първият главен лекар и хирург на Болницата “Червен кръст” (днес “Пирогов”). Оперира в частния си хирургичен кабинет и – амбулаторно – по домовете почти до 95-тата си годишнина.
Д-р Александър НЕДЯЛКОВ (1879-1968), първият наш лекар, който е оперирал прободено с нож сърце, паботи почти до последните си дни.
Проф. Апостол СТРАТИЕВ (лицево-челюстен хирург) също продължава да оперира в тази област на преклонна възраст; той вече е над 85.
Другият създател на българската онкохирургия проф. Борислав (Бочо) КРЪСТЕВ почти доживя 90-те; и той почти не позна почивен ден; също като професорите Веселин МАТЕЕВ от “Пирогов” и Димитър ДИМИТРОВ от Националния кардиологичен център, които обаче надхвърлиха 90-те.
Проф. Петър ЧЕРВЕНЯКОВ, 85-годишен, е несъмнено най-възрастният у нас ръководител на Клиника (по гръдна хирургия към АГ-болница “Св. София”); всеки ден надява ръкавиците и взема скалпела.
Проф. Александър ГЮРОВСКИ, вече 88-годишен, пътува поне веднъж, понякога и два пъти седмично, с влак, от София до Павликени, за да консултира и оперира най-тежките случаи.
Онкохирургът проф. Злате ДУДУНКОВ, 80-годишен, е не само съратник на проф. Станко Киров, но и делят един и същи кабинет с него в Националния онкологичен център.
Професорите чл.-кор. ген. Йовчо ТОПАЛОВ, както и Адруш КЪРКЕСЕЛЯН (неврохирургия) и оториноларинголозите Моис МЕЛАМЕД и Георги ГЕОРГИЕВ, макар и 79-годишни, също продължават да работят и постоянно оперират.
В началото на 2010 г. отбелязахме светлата 90-годишнина на проф. Станко КИРОВ, родом от с. Вълчи дол, Варненско (20 януари 1910). Оказа се, че той извършва първите си операции непосредствено след дипломирането си (1944 г., с пълно отличие!) на самото бойно поле, като участник в първата фаза на т. нар. Отечествена война. След демобилизацията заминава селски лекар на Белимел, Михайловградско, после (1948-1951) е ординатор в Хирургичното отделение на Михайловград (днес Монтана), но истинската си хирургическа дейност разгръща в ИСУЛ и Онкологичния център, под непосредственото ръководство на друг титан на родната хирургия – бъдещия проф. Борислав КРЪСТЕВ, комуто става пръв асистент (1952) и заместник. Няма област в оперативната дейност, с която да не се е занимавал (с изключение на неврохирургията), вкл. ортопедия, урология и лицево-челюстна хирургия. Безспорен създател на съвременната българска онкохирургия (заедно с проф. Бочо Кръстев), притежаващ перфектна, буквално виртуозна техника, той бе наречен от дългогодишния председател на Българското хирургическо дружество чл.-кор. проф. Дамян ДАМЯНОВ: “Забележителна фигура в българската хирургия, пословична личност с ореол, поставен му безусловно от всички нас; пръв сред първите!”.
Проф. Станко Киров внедрява у нас множество оригинални методи и модификации, най-вече в областта на операциите при рак на гърдата, меланома малигнум, лимфните дисекции. Участва във въвеждането на интубационната анестезия. Въвежда дисекционната техника и основните лимфни дисекции, комбинираните и разширени резекции и нетипични операции при считани за неоперабилни пациенти.
Пръв в България въвежда: тоталната паротидектомия със запазване разклоненията на нервус фациалис; оперативното лечение на туморите на челюстите; покриването на големи лицево-челюстни мекотъканни дефекти с островно кожно-мускулно ламбо от пекторалната област; комплексното лечение при рак на гърдата; лимфните дисекции при кожния карцином и малигнения меланом; интраоперативната интраартериална и интраперитонеална химиотерапия при рак на гърдата и матката; ретроперитонеалната лимфна дисекция при тестикуларните тумори; агресивния оперативен подход при белодробните метастази и при ретроперитонеалните мезинхемални тумори; интер-торако-скапуларните и интер-илео-сакралните дезартикулации при мезинхемални тумори на крайниците; интерстициалната брахитерапия (с професорите Андрей Сахатчиев и Марин Мушмов); органосъхраняващите операции и реконструкции при рак на гърдата (втори в Европа след знаменития Умберто Веронезе).
Автор на близо 200 научни публикации (вкл. 12 монографии, някои от които – настолни, като “Профилактика, ранна диагностика и лечение на злокачествените новообразувания”, “Пигментни тумори”, “Рак на млечната жлеза”, “Рехабилитация на болни от рак”, “Лимфни дисекции”, “Тумори на меките тъкани”, “Онкология”), той получава най-високите съсловни признания и отличия (“Лекар на България”, пожизнен председател на Българската Асоциация по онкология) и продължава да оперира (общо над 40 000 души за 65 години са минали през неговите ръце!) и да обучава вече трето поколение хирурзи! Ползва 7 езика! Колегите му никога не са го виждали да се заседи или да яде, а само да работи!!
“Притежава невероятен опит и техника. Вижда всичко в оперативното поле, и най-малките тъкани, работи при пълна хемостаза и перфектна лимфна дисекция.”, казва за него проф. Тома Пожарлиев, който дълги години е работил с него.
“Щом ме търсят, значи съм им нужен. Как тогава да стоя вкъщи?” – бе скромното обяснение на винаги немногословния (непривично за иначе словоохотливите хирурзи) проф. Киров пред колегите му, събрали се на неговия славен юбилей. И още: “Благодаря на всички, с които сме уточнявали точната диагноза и сме провеждали правилното лечение: асистентите ми, анестезиолозите, медицинските сестри, санитарите. Защото хирургията е екипен труд. Пожелавам на всички вас също да доживеете своето творческо дълголетие!”.
Дай го, Боже, на всички, които се трудят в операционните зали!
Пожелах му първо да подобри републиканския “рекорд” на д-р Иван Карамихайлов, който е оперирал почти до 95-та си годишнина, после – на легендарния американски кардиохирург проф. Дебейки (влиза в операционните зали и консултира почти до 99-та си годишнина), а накрая – и световния, на проф. Ернани от Онкологичния център в Мелбърн (когато го пенсионират принудително, след като е навършил 104 години, той изпраща сърдито протестно писмо до ръководството на Австралийския Лекарски съюз и моли да му съдействат да бъде възстановен…).
Съжалявам, че проф. Киров не се съгласи да приеме предложението ми: да сложим бронзова отливка от вълшебните му, неуморими, несравними с никой друг в България ръце – спасявали над 40 000 души за 65 години! – на постамент във фоайето на Националния онкологичен център, за да служат те за кураж на колегите и упование на пациентите, които да им се молят преди операциите си като на чудодейна икона, независимо от вероизповеданието им. Министърът на културата Вежди Рашидов прие идеята ми буквално с възторг, изпрати и подходящ скулптор, който да я изпълни, но професорът, след кратко колебание, отказа.
Наистина жалко, защото чудодейните ръце на този голям Хирург, обожествявани от толкова много спасени от тях хора и близките им, щяха да бдят, навеки застинали в позлата, за вечни времена, над съдбите на раковоболните и да ги благославят, докато България съществува.
Автор: Д-р Тотко Найденов