Книга за българските хирурзи от д-р Тотко Найденов и проф. Дамян Дамянов, ЧАСТ 18

ПРОФЕСОРИТЕ

Проф. Георги (Джо) ЗЛАТАРСКИ

Проф. Георги (Джо, както го знаят и наричат всички колеги) ЗЛАТАРСКИ е известен на всички хирурзи в България. Дългогодишен хирург: от първия си работен ден – в Белоградчик, после – в “Пирогов”, на който известно време е и директор. Създател и организатор на научните конференции “Дни на спешната хирургия”.

Търся го в IV МБАЛ – София, където е консултант, но разбирам, че е напуснал. Намирам обаче зав. хирургичното отделение – д-р Енчо СИМЕОНОВ, стар приятел от студентските години.

В кабинета си е, пушат цигари (не можах да го отуча!) с д-р Панчо Панчев: след малко ще влизат в операционната. Чакат ги, един след друг, два тежки случая – с рак; мъжът – на дебелото черво, жената – на жлъчните пътища. Понякога не излизат по 11 часа навън. Само се размиват след първата операция, слагат нови ръкавици и отиват на другата маса. И днес ще е така. Как издържат?

“Навик ни е, трябва да издържаме на всичко. Просто професия… Неприятна е не работата, а формализмът. Загуби се човещината, гледа се само бумащината.”, отговаря д-р Симеонов.

Звъни телефонът. Енчо обяснява на невидимия събеседник: “Благодаря ви, но не ни дължите нищо. Знаете, че беше безнадеждно… Съжалявам, че не можехме да му помогнем. Бог да го прости!”

Затваря, тъжен е: “Вдовицата на един наш болен. Наистина беше неспасяем случай. Онзи ден го погреба. И сега пита колко ни дължи… Иска да ни се отблагодари за грижите, които сме положили, за да го измъкнем. Има и такива хора, макар и все по-рядко. А някои буквално бягат след сполучлива операция, смятат, че ние чакаме да ни почерпят или ще им поискаме нещо. През прозореца са готови да се хвърлят, ама да не минат през кабинетите и да кажат едно човешко: “Благодаря ти, докторе!”.

Не се сърдя на никого. Обичам си работата, наслаждавам й се: да прогонваш смъртта, да връщаш Живота… Не е ли велико?”

Разпалва се: “Не му искам нито парите, нито бонбоните или уискито (всичко си имам). Само да го видя, да му се порадвам, задето съм го спасил и го изписвам жив и здрав, след тежката операция, която съм му извършил и тя ме е смазала от умора и напрежение, и ми е отнела част от моето собствено здраве, за да върна неговото. Но кой да разбере хирурга?…”

Минута преди да тръгне с Панчев към операционната, на вратата го присреща оръфан полусляп човек, воден за ръка от жена си. Неотдавна д-р Енчо Сиомеонов го е оперирал за рак на ректума. Сега е добре. Насрочва му контролен преглед следващата седмица. “А бележка от джипито?” – плахо пита женицата. “Никакви бележки не ми трябват, за да преглеждам хората!” – прекъсва я Лекарят. Тя започва да бърка в пазарската си торба. “Моля те, недей, нищо не искам!” – виква й той.

Скача от стола.

Размазва недопушената си цигара в пепелника.

И тръгва към поредната тежка операция.

2 месеца по-късно, в събота сутрин, след пренапрегната оперативна седмица, умря за секунди от масивен инфаркт…

Така и не създаде семейство.

Сбогом, Енчо!

ОТИДЕ СИ И ДЖО ЗЛАТАРСКИ

Когато пишех “Книга за българските хирурзи”, проф. Георги ЗЛАТАРСКИ, когото всички наричахме ласкаво и с любов “Джо”, се съгласи да бъде неин консултант. Прие ме вкъщи. Колко мъдрост, благородство и старо злато имаше в думите му!

Почтен и забавен, често цитираше своите учители и колеги, като никога не си присвояваше чужди мисли, а посочваше автора им. Любима му бе сентенцията на неговия учител проф. Алберт ЛУКАНОВ: “Медицината се дели на две области: хирургия и всичко останало (ах, това вечно, но подплатено с дела основателно самочувствие на хирурзите!, бел. Т. Н.), а хирургията също се дели на две – спешна и всичко останало.”

Проф. Златарски добави: “Необходим е дългогодишен опит, придобит от всички часове на денонощието, необходими са познаването на книгите от хирургичната класика, преки контакти и наблюдение на големите колеги в операционната зала, болничните зали и аудиторията, за да се убедим в истинността на това наблюдение. Спешната хирургия трябва да владее съзнанието и всички възможности на истинския хирург. Цената не е в безсънните нощи и постоянната готовност, а в способността за бърза концентрация, ориентация и самостоятелна адекватна активност. В условията на спешност хирургът трябва максимално бързо да взема решения и да може сам да се справя с всичко.

“Спешната помощ е мъка и достойнство, тя обединява истинските лекари”, е казал Мерл д,Обинье. Колко ясно, точно и… задължаващо!

Спешната хирургия не е само операцията. Нещо повече, не всичко в спешната хирургия изисква оперативно лечение в момента. Налага се активно наблюдение с цел проследяване развитието на клиничната картина (към подобрение или към влошаване); а ако е към влошаване – дали е настъпил моментът за операция. Обаче никакви лабораторни и образни изследвания, никакви компютри не могат да заменят снемането на анамнезата (разпитването), огледа, палпацията, перкусията и аускултацията – тези исконни пропедевтични методи за диагностика, извършвани през определен интервал. Клиницистът-хирург сам ще може да долови настъпващите промени, които да го насочат към “пушка при нозе” или “пушка в ръце” (друг любим израз на проф. Луканов).

Три са основните големи заболявания, които обхващат разнообразната палитра на спешната хирургия: перитонитът, илеусът и съчетаната травма. “В хирургията се умира или от гной или от кръвозагуба”, казваше проф. Луканов. Перитонитът е водещата патология в спешната хирургия (по начало той е едно от най-тежките заболявания); затова и ще си позволя да допълня моя учител-професор: спешната хирургия също се дели на две – на перитонит и всичко останало. Той подчертаваше още, че в спешността има “йерархия” – първо трябва да се оперира най-тежкото, при това – по най-радикалния начин.

Основното правило при пострадали с тежка съчетана травма е спазването на известен ред при болните:

Абсолютен приоритет имат пациентите с дихателни и сърдечно-съдови нарушения, с тежки външни и вътрешни хеморагии;

След тях се обръща внимание на пострадалите с коремни наранявания и вътрекоремни хеморагии, шок, черепно-мозъчни и гръбначно-мозъчни наранявания;

Следват болните с водеща увреда на периферни съдове, ръце и крака и др.

При илеуса патологичните процеси рядко съответстват на клиничната картина. Аускултацията на чревната перисталтика при него е толкова важна, колкото аускултацията на сърцето – за кардиолога. При тънкочревния илеус клиничната картина е по-драматична, а при дебелочревния – по-тежка. Страшното явление при това страдание са не перитонитът или механичната пречка, а раздутите, с нарушена перисталтика чревни гънки.

Никога не се радвам на налични газове и фекалии през първия следоперативен ден.

Всяка операция в спешната хирургия трябва да бъде радикална, а не палиативна.

Колкото по-ненужна е операцията, толкова по-тежък е следоперативният период; той е толкова по-гладък, колкото операцията е по-радикална.

В спешната хирургия е много по-лесно да се оперира, отколкото – да се изчаква. Няма тежко състояние, има неподготвени болни.”

Това чух от проф. Георги Златарски.

За себе си категорично отказа да говори – нещо непривично за хирурзите. Жалко, защото през над 40-те си години работа той несъмнено е имал десетки драматични спешни или планови оперативни случаи, които биха били интересни за читателя и поучителни за колегите. Не се обиждам, не настоявам повече.

Какво пък – и без излишни приказки всички колеги знаят, че той бе един от най-блестящите хирурзи, които България някога е имала, мъдър и успешен учител на безкрайно много ученици и последователи.

Милият Джо, той бе толкова тих и скромен, един от последните мохикани на чистата безкористна Любов към Пациента – едно все по-рядко срещано достойнство, вече изчезващо под смазващия напор на проклетите клинични пътеки, регулативни стандарти и безброй административни задължения. Няма хирург, който да не обичаше този човек.

Почина през миналия месец на 79. Изпратиха го над 700 души, почти всичките – хирурзи. За пръв път виждах толкова много корави мъже да коленичат пред тленните останки и безутешно да плачат. Хората, които тези достойни наши сънародници са спасявали, сигурно вкупом са стотици хиляди. Дори и само това би трябвало да пришпори репортерите.

Никоя българска медия не реагира. Отсъстваха и т. нар. “държавни мъже”. Ако погребваха някоя мутра, олигарх или наркобос, нямаше да можем да се разминем от камери и фотоапарати. Щяха да снемат в едър план другите мутри, изнасящи ковчега, мутресите им, колите им, златните вериги по вратовете им; вестниците щяха да им посветят цели страници, телевизиите – дълги репортажи. Емблемата на българската спешна хирургия явно не представляваше никакъв интерес за всички тях.

О, бездуховно българско общество, ти така и не разбра колко много, колко безнадеждно си осиротяло.

————————————————

Автор: Д-р Тотко Найденов


Коментарите са забранени.