Книга за българските хирурзи от д-р Тотко Найденов и проф. Дамян Дамянов: ЧАСТ 31

ПРОФЕСОРИТЕ

ПЛОВДИВ

Доц. Божидар ХАДЖИЕВ

Той ми беше най-трудно достъпният колега за интервю за тази книга. Няколко пъти му ходих на място: в клиниката, после – в кабинета на изпълнителен директор. Така и не го видях свободен нито за миг, за един кратък, по-спокоен разговор. Колкото беше зает като “само” началник на Клиниката по коремна хирургия на УМБАЛ “Св. Георги”, дваж по-отрупан с работа стана, когато седна и в началническото кресло, освободено от доц. Илия Баташки, да управлява най-голямата болница в България. Първият път, току-що излязъл от операционната, бе седнал да пише глава за една от книгите по хирургия, под редакторството на чл.-кор. проф. Дамян Дамянов. Вторият бе станал още по-зает: отрупан с огромни бумаги, отчети, договори, заповеди… Тъкмо седнахме да се видим, и го повикаха в операционната…

С 4 години по-големия си брат д-р Гео Хаджиев (беше сърдечно-съдов хирург в София; днес се прибра в родния си Пловдив и работи в същата болница, но в Клиниката по пластична хирургия), те са синове на известния пловдивски хирург проф. Димитър Хаджиев, най-дългогодишният главен хирург и началник на тукашната Военната болница.

Все пак, след дълги настоявания, доц. Божидар Хаджиев най-после ми отделя 10-тина минути за споделяне, и то – по телефона.

За пръв път влиза в операционна зала само 6-годишен!!…

Една пролетна привечер остава сам вкъщи. Майка му отишла при баба им, а баща му отново, за кой ли път, го вземат от къщи с една стара линейка за поредния спешен случай. Видял се свободен, палавият Гео хуква с малчугани от махалата да лови майски бръмбари на Сахат тепе. На Божко му доскучава и се затътря към Военната болница, да търси татко си.

Не помни кой го въвежда, но изведнъж се оказва в операционната. Вероятно за пръв път в света едно толкова малко, едва 6-годишно момче, влиза в Светая Светих на Хирургията! Залата му се струва огромна, като самия Космос; пристъпва като насън, притаил дъх: таванът е висок, колкото небето. А някакви хора, облечени в бяло, с маски, надвесени над човек, легнал на масата, увит в кървави чаршафи, бъркат в корема му с някакви инструменти. Навън шават като огромни бели червеи червата му!!

Това ли било то – Операцията?!! Колко пъти баща му е говорел вкъщи за Нея.

Човекът с извадените черва гледа! Той вижда момчето и му проговаря: “Не се страхувай от червата ми, тези хора ме спасяват.”

Малкият Божко нито вика, нито се е уплашил. Не помръдващ и ококорил очи, той ненаситно гълта с поглед чевръстите им ръце. И… се вижда на тяхното място, когато порасне!

Татко му приключва с операцията, размива се и си тръгват към къщи. По пътя му обяснява какво е правел. Пациентът бил войник, с перфорирала язва, и те я съшивали, за да го спасят; иначе ще умре. “А защо не викаше, не го ли боли?”. И тогава за пръв път чува за местната упойка.

Така обезболяват едно време старите лекари: с обилни новокаинови блокади.

Проф. Димитър Хаджиев оперира почти ежедневно над 50 години. Веднъж обаче, при операция на друг войник, с флегмонозен апендицит, сестрата неволно набожда шефа си и след дни професорът-полковник изпада в тежък гноен сепсис. С дни високата му температура не спада, бълнува, стопява се; пред ужасените погледи на жена си и момчетата. За малко да умре! Спасява го верният му приятел, всесилният бъдещ академик Атанас Малеев, по чието нареждане го превеждат в София и успяват да го излекуват с най-модерни антибиотици. Премеждията на проф. Хаджиев обаче не свършват дотук. След време му откриват начален стомашен рак… (Точно на него ли, коремния хирург?!) Проф. Станко Киров обаче умело го отстранява и колегата му живее после цели 30 години!

“Само заради тази операция съм готов и ръцете, и краката да целувам на проф. Киров!! Той е моят Господ!” – съвсем сериозно говори синът и хирургът доц. Божидар Хаджиев.

Вярвам му. Нали и аз, като малко момче, мислех и можех да изрека подобни думи за Генерала, който спаси Баща ми?

А сигурно другаде има деца, които днес мислят и говорят същото и и за доц. Димитър Хаджиев…

За тях, пловдивските лекари, и в частност – хирурзите, мога да напиша няколко тома, и пак ще пропусна много имена. Всеки път, когато отида във Вечния град, където като на сън премина най-чудесната част от живота ми – 6-те вълшебни студентски години, през които слънцето никога не залязваше – се срещам с прекрасни смели и скромни колеги, чиито ръце са спасявали хиляди човешки живота. Това са хора като доц. Евгени Сакакушев и синовете му Борис и Георги, д-р Драго Желев, д-р Алфред Капон, д-р Васил Паница, доц. Иван Трайков, д-р Радослав Дамянлиев, д-р Момчил Бацелов, д-р Константин Зисов, доц. Юрий Анастасов; възможно ли е дори да ги изброя всичките?!

Поклон пред неспирния им, незабележим и обидно пренебрегван от обществеността подвиг!

Защото досега в Пловдив има само един почетен гражданин-лекар… (А това най-високо звание е учредено и се връчва още от Освобождението!) Името му е д-р Георги ЛАЗАРОВ, р. 1931 г.; завършил медицина в Пловдив, но емигрирал в САЩ, където е работил в престижния национален Медицински център “Раймонд Къртис” към Университета “Джон Хопкинс”. Удостояват го през 2004 г. в качеството му на благодетел на родния си град – щедро дарява медикаменти и апаратура, спонсорира паметници, организира музикален конкурс. Толкова: един-единствен лекар (вярно – хирург, но награден не за медицинската, а за дарителската си дейност) от над 70 почетни граждани на Пловдив, люлката на българската хирургия…

Сигурно така е и в другите градове на Майка България…

Автор: Д-р Тотко Найденов

Книга за българските хирурзи от д-р Тотко Найденов и проф. Дамян Дамянов: ЧАСТ 30

ПРОФЕСОРИТЕ

ПЛОВДИВ

Доц. Пенка СТЕФАНОВА

Тя е ръководител на Клиниката по детска хирургия, УМБАЛ “Св. Георги”. Хубава, обаятелна и, най-важното за летописеца – приказлива; може да говори с часове. Само да записваш…

“Когато бях малка, татко ми казваше, че иска да стана детска лекарка. И да бъда от най-добрите.

Е, станах. Дали съм добра – другите ще кажат: родителите на оперираните от мен деца, колегите ми.

Вече 26 години държа скалпела. В операционната зала влязох още третокурсничка. И веднага се влюбих в хирургията. Аз съм делови човек и обичам много бързо, ако може – и веднага, на минутата, да виждам резултатите от работата си. Каква по-ясна и точна работа от Хирургията?

Знам добре руски (възпитаник съм на 559-та елитна Кремльовска школа в Москва, където татко работеше) и английски (от Английската гимназия в Пловдив, която завърших със златен медал). Затова, когато веднъж дойде маститият акад. Князев на гости на нашия институт, ме натовариха аз да го придружавам. И когато обядвахме в Бачково, той ме изгледа някак особено и ми каза – уж ласкаво, бащински, както само руснаците умеят, но с такава ритуална тържественост, че цялата изтръпнах: “От тебе, Пепи, ще стане прекрасен детски хирург!” – и така ме венча за тази специалност.

Защото докато в хирургията даряваш на своите възрастни пациенти 10-15, нека да са 20 години, то на оперираните деца даряваш целия им предстоящ Живот, който иначе, без твоята намеса, би бил изгубен завинаги!!

Учила съм се от чудесни хирурзи: д-р Константин Гайтанджиев, д-р Илия Апостолов, д-р Ангел Карадимов (най-добрият човек, когото познавам!), д-р Владимир Запрянов, д-р Груйчо Велев, доц. Васил Ташев и най-вече от предшественика си доц. Никола Чаталбашев, който неотдавна се пенсионира, не е много подвижен, но когато времето е хубаво, редовно, с удоволствие, ни посещава и напътства. Това са хора от онова славно Лекарско поколение, което живееше с идеите си, с каузата си (а тя е една-единствена): да помагаш на хората! Днес меркантилизацията, тези странни, недофинансирани “клинични пътеки”, цялото това осчетоводяване и финансиране (обикновено – крайно недостатъчно!) на Изкуството ни е на път да го погуби…

Вярно – парите са много важни, без заплата не можеш да живееш и да си гледаш семейството, и ние заслужаваме и изстрадваме всяка своя стотинка.

Но какво е Хирург без Душа?

Тези хора, които споменах, работеха с Душата, със Сърцето си.

Първата си операция направих като стажантка. Разбира се, обичайната апендектомия. Поработих няколко месеца в Първомай, но като разбрах за конкурса по детска хирургия в Пловдив, веднага се явих – единствена жена от 18-те мъже-кандидати за 2 места. Едното от тях спечелих аз! Колко щастлива и горда бях!!

Помня първото си самостоятелно дежурство в легендарната Първа хирургия, където се помещаваше и нашата Клиника по детска хирургия. И, гледам – идва доц. Чаталбашев, уж бил дошъл да си чете вестниците – качи се горе, в кабинета си, та остана там няколко часа. Веднага ми стана ясно защо е там: да знам аз, хлапачката, че над мен има опитен човек, готов всеки момент да ми се притече на помощ, дори само за консултация, да се чувствам сигурна. Ето, това е истинският Колега!

Там запомних един малко смешен епизод, на мое неделно дежурство. Един старец, с мелена; цял ден се въртях около него: системи, хемостатици – спрях му кръвоизлива. Вечерта, като минавам визитация с няколко сестри, горда с успеха си, той се сопна, много сърдит: “Абе, няма ли тук поне един лекар, да мине най-после да ме види?”. “Дядо, ами че аз нали съм лекарят?”. “Ти ли?! Я бягай оттука, ти си дете…”

Пациентите много пъти не разбират какво сме направили за тях и не могат да го оценят. Но това също е част от участта ни.

Тогава шеф ни беше незабравимият доц. Васил Ташев. Запомних го не само с чудесната му работа, но и с един малко странен битов епизод. Веднъж събирахме пари за някакъв подарък, мисля – за пенсиониращ се колега, и той извади портфейл. Стори ми се доста натъпкан с банкноти, при вида на които аз не можах да скрия учудването си. А той се усмихна: “Моето момиче, в нашата лекарска професия е така: дълго мизерстваш, а когато почнат да ти стигат парите, значи си в края на жизнения си път…”

Скоро след това наистина почина… Винаги, когато си спомня тези негови наглед толкова простички думи, настръхвам.

Наистина – жестока, потресаеща истина!

Значи – учиш и специализираш толкова дълги години, с цената на огромни материални лишения, бориш се за своите пациенти и място под слънцето на специалността си, упражняваш толкова отговорна и тежка дейност, която навсякъде другаде е толкова високо и достойно оценена, спасил си стотици, хиляди човешки живота и тъкмо си “надвиеш на масрафа”, както казва народът ни – и, хайде, ти си дотук, отивай си, изчезвай в Небитието…

Още по-жесток е примерът с д-р Тома Христодулов, красавеца на ВМИ, аристократа, душата на компаниите ни, на цялата клиника. Дойде една сутрин на рапорт – пепеляво-блед, изпотен. “Какво ти е бе, Томе?”. “А, нищо, нищо, язвата ме е свила…”. “Легни си, не изглеждаш никак добре. Да повикаме интернист?”.

Не, та не – тръгна да минава визитация с нас. Още в първата стая се люшна, стана бял като стената, на която се опря, целият облян в пот. Веднага го заведохме в интензивното, макар че продължаваше да се съпротивлява. Оказа се, както се и опасявахме – обширен заден инфаркт… Не изкара и до вечерта. Нямаше 50!

Този човек също трябва да бъде включен в онзи печален списък, на загиналите по време на работа колеги.

Много тежко преживявам смъртта. А, за съжаление, и това се случва в нашия занаят, тя ни е неизбежен спътник…

Една кошмарна нощ ми починаха двечки едновременно… Боже, Боже мой, дано повече да не ми се случва: цели две дечица!!

Едното наистина бе в много тежко състояние, с вродени аномалии; както се казва – случва се, допустимо е и в най-добрите клиники.

Но другото си отиде толкова мърцина!!

Като минавах визитация, не ми хареса, че майката го е сложила на гърдите си и придремва. Бебе на 6-7 месеца, оперирано сутринта от херния, безобидна работа. Казах й да го премести в креватчето му, тя ми обеща и аз отминах. Защо не настоях да го направи веднага, пред мен?!!

Някъде в 4 и половина сутринта сестрата идва, пищи, носи го на ръце. А то – вече синьо-мораво, отпуснато, няма сърдечна дейност, нито дишане. Веднага нахлуваме в операционната, опити за реанимиране… Какво да го съживяваш: то си личеше, че е безнадеждно – бездиханно, изстиваше буквално в ръцете ни.

А аз не смея да изляза, просто нямам сили да се покажа навън и да кажа на майката, че тя го е задушила, че то е мъртво: седя си вътре и се късам да ридая, не мога да спра… Очите си изплаках!

Седмици наред не бях на себе си. Духът ми се бунтуваше: Господи, как е възможно, точно на мене ли да се случи – две, цели две деца да си отидат в една нощ, наведнъж?!! И това, другото невинно създание, успешно оперирано, без никакви усложнения! Горката му нещастна майчица – уби си рожбата, без да иска. Защо не бях по-настоятелна: пред мен да го положи в креватчето му.

Оттогава, след този кошмарен случай, никога не позволявам на майките да оставят децата да спят заедно в техните легла. Какъв горчив урок за цял живот – но защо толкова скъпо платен?!

Но така е в Хирургията: има някаква Сила отгоре, дето решава всичко за пациентите ни. Че и за нас самите. В човешката Съдба има някаква определеност, и ние сме безсилни да я отместваме и променяме.

Точно ние, хирурзите, трябва да почитаме тази невидима, но толкова властна Сила. Дори и в САЩ съм виждала световни светила, мастити професори, как, преди да влизат в залата, застават пред икони на Христос или своите светии, застават смирено и се молят за минутка-две.

Така е в Клиниката по гръдна хирургия на проф. Данаил Петров в София.

И аз, като него, ще поставя пред операционната иконата на св. Богородица, Майката на Спасителя и наша закрилница (нали сме детски лекари?), но нека първо да направя ремонт.

Аз съм отчаян оптимист! Човешката Вяра и Дух са много силни фактори. Не съм фанатично религиозна, а просто вярваща – в Доброто, в онази невидима Сила над нас, в ръцете си. Не е важно дали и как се кръстиш пред иконите. Бог е вътре в теб самия, трябва да Го чувстваш, Той е навсякъде край нас, дори и в полъха на вятъра, в поклащането на клонките, в дъжда, в падането на снега, в песните на птиците. Нямаш ли сетива за Него, какъв Човек, какъв Хирург можеш да бъдеш?

Моите малки пациенти са дечица, те не разбират това; само чувстват болката, плачат или мрънкат; и като им премине и олекне, са най-веселите същества на света. Забелязала съм, че могъщ лечебен стимул е Вярата на самите майки, и я стимулирам.

Веднъж и аз пострадах. Доведоха едно циганче, премазано от кола; д откъсната в рамото ръка, бе изгубило много кръв и изпаднало в травматичен шок. Веднага го въведохме в операционната, но там издъхна. Не можахме да го реанимираме. Като излязох вън, насреща ми – една циганка, ама много занемарена – мръсна, дрипава, отдалече вони. Пита ме за него. “Каква сте му вие?”, питам я. “Леля.”. Още не съм й казала тъжната истина, и подбели очи се срути на пода. Колабира за миг! Хвърлих се да я поема, поне главата си да не удари. А мозайката – току-що измита; подхлъзнах се и коляното ми изпращя… Въпреки ужасната болка, й направих дишане “уста в нос” (няма погнуса – аз съм лекар, а тя ми е спешен случай!) и тя се съвзе. Притекоха се и колегите. Тя се изправи, стана, аз – не. Не могат да ме вдигнат и те, коляното ми за миг се поду. Скъсала съм връзка… После се влачех цели 6 месеца: раздвижване, вадиха ми вода, физиотерапии… Ама не взех нито ден болнични, идвах в клиниката, оперирах всеки ден.

Точно на мене ли трябваше да се случи? И така нелепо: на мен, детската лекарка, която съживява възрастен човек. Вярно, травмата, която получих заради това, не е животозастрашаваща, но просто е обидна. Като се заоблачи или вали, коляното така ме боли…

Давала съм кръв много пъти – като подготовка за тежко болни деца преди операцията, която ще им извърша. Майките им даже не знаят. Чувствам техните деца като мои, нали са ми пациенти?

Обичам си работата. Като забременях, не ползвах и полагащите се 40 дни майчинство. И оперирах, въпреки огромния корем… Беше лятно време, колегите си взели карти за почивка; защо да не давам дежурства – те да не ходят на море ли? В четвъртък бях нощна, в петък пак оперирах, в неделята родих… Беше 29 юли 1984. След 2 месеца пак тръгнах на работа, за учудване на всички. Свекърът и свекървата (и те – лекари) ми носеха бебето в клиниката да го кърмя, преди да вляза в операционната… Това може ли да го направи жена от каквато и да е друга професия? Само в хирургията сме толкова щури…

Детето ми порасна, взе си хляба в ръцете, сега е икономист, Пламен.

Гордея се с моя колектив. Чудесни хирурзи и колеги: доайенът доц. Груйчо Велев, доц. Александър Йонков, Евгени Мошеков (и той скоро ще става доцент), Данаил Митковски, Петко Стоков. Имаме си и баща и син (Петър и Васил Ташеви). Старшата ни сестра Марияна Андонова е майката на клиниката; още като момиче е дошла да работи тук; златен, незаменим помощник.

Съпругът ми, инж. Румен Пеев, винаги ме е подкрепял и разбирал. В това отношение – като майка и съпруга, съм направо Богопомазана. И двамата със сина ми са съпричастни към моята работа, вечер ме разпитват как е преминал денят, познават по имена и диагнози всичките ми пациентчета. С такава опора вкъщи как да не ми е спорно в клиниката?

Ето, последният тежък случай. Момченце с огромен тумор на Уилмс. Ходили и в Англия – никой не иска да го оперира; защо да рискуват? Подложили го на 3 курса химиотерапия, но не го отварят, дори и професорите. Понеже туморът е прораснал като троскот, проникнал е във вътрешните органи, обвил и вена кава. Родителите му не вярваха, че ще се наема да го отстраня.

Вечерта преди операцията дали съм мигнала и няколко минути. Ставах, разхождах се, пих вода, мислено извършвах всеки разрез и шев, пак лягах – не идва и не идва пустият му сън. По едно време си пипам челото: гори, ще ми опари пръстите… Мъжът ми се разстрои: “Как ще оперираш, та утре ще бъдеш парцал…”

Нищо подобно, тръгнах съвсем свежа и радостна, сякаш на празник, на бал – просто усещах, че ще успея. Хирургията е като опиум. Веднъж усетиш ли я в кръвта си, влязла ли ти е в душата, няма излизане. Умираш с всеки изгубен пациент и възкръсваш с всеки спасен. И така ще е, докато можеш да държиш скалпела…

Повиках проф. Васил Анастасов, един превъзходен Човек, Лекар и съдов Хирург, да помага. 3 часа операция, ама наистина много тежка и сложна, колегите от Англия с право са я отказвали – и, ето, втори ден оттогава, детенцето иска да си ходи вкъщи. Майка му всеки път, като ме види, и се впуска да ми целува ръцете…

Спечелих 3-месечна стипендия за специализация в Харвард; после бях и във Филаделфия. И на двете места работят невероятни лекари!

В Харвард ме потресе следният уникален случай. Две момченца, от Иран, сиамски близнаци, 10-месечни, срастнали в гръдната кост; всичко им е отделно, и главите, и вътрешните органи; лесно биха ги разделили, само че… сърцето е едно!! Няма дилема – едното трябва да бъде пожертвано, буквално – убито, за сметка на другото… Кое да прежалят? Ходих и аз да ги видя. Шансовете са за по-едричкото. Само че братчето му, два пъти по-дребно, вадеше своя биберон от устата си и му го пъхаше в неговата устата, хранеше го… И двете близначета си гукаха, усмихваха се; лицата им на сантиметри едно от друго… И сега – трябваше да унищожим едното, за да живее другото! Невероятна трагедия, всички плачехме, уж обръгнали лекари; професорите – и те! Да не дава Господ! Отидоха да питат майката.

Тя каза, по-скоро изкрещя, та щеше да срути клиниката: “Не!!”

Как да посочи кое от рожбичките й да убият?! Коя Майка ще го направи??!!

Не знам развитието на казуса, защото на другия ден си тръгнах.

Нямам сили да пиша на колегите там, да ги питам какво е станало. Защото ще ме заболи и мене, независимо от отговора им.

Във Филаделфия пък проф. Скот Отцек пред очите ми извърши първата в света интраутробна операция на плод в 28-та гестационна седмица със спина бифида. Обяснявам простичко: асистентите му извадиха матката, той обърна нероденото по гръб и, както си е в околоплодната течност, му прибра менингоцелето и гинеколозите пак върнаха матката в таза. Сякаш се намирах на друга планета: невероятна апаратура, извънземно оборудване. Като във фантастичен филм!

Кога ли ще работим така и ние?”

В пловдивската Клиника по детска хирургия всеки ден се извършва поне 1 тежка операция на малки пациенти от цяла България. Операционната е обновена и оборудвана с апаратура, но легловата база се нуждае от ремонт. Трябват само 100 000 лв.

Друг е въпросът с крайно недофинансираните КП в детската хирургия, който непременно трябва да бъде преразгледан от договорните партньори НЗОК и БЛС. Кога ли?…

Автор: Д-р Тотко Найденов

 

Книга за българските хирурзи от д-р Тотко Найденов и проф. Дамян Дамянов: ЧАСТ 29

ПРОФЕСОРИТЕ

ПЛОВДИВ

Д-р Григор ШИШКОВ

Гришата, както го наричаме всички, е приемник на дългогодишния ръководител на Второ хирургично отделение при МБАЛ “Пловдив” д-р Митко МИТЕВ, където е пребазирана легендарната Трета хирургична клиника (“Жлъчно-чернодробната хирургия”) на ВМИ – Пловдив, оглавявана от професорите Лазар Хайдудов, Петър Дееничин, Франц Митов.

“Започнах да се занимавам с хирургия преди повече от 40 години, та до ден днешен. Но защо хората мислят, че тя се прави само в големите клиники и болници? Аз я започнах при един невероятен човек – д-р Никола ТОШЕВ, шеф на отделението в Чирпан. Кой казва, че в провинцията нямало добри лекари? Та този човек правеше буквално всичко: от дебелочревна през панкреатична до неврологична хирургия и травматология. После се запознах с други чудесни хирурзи от т. нар. “провинция”: Васил Ковачев и Иван Руменов от Ямбол, Любозар Рохов и Васил Камбосев от Сливен: това бяха истински професори, явление, цяла епоха за местните болници!

Бях ординатор от 15 дни, когато д-р Тошев ми даде да извърша първата си самостоятелна операция – тя се помни цял живот, като първата целувка: една грамадна слабинна херния колкото човешка глава; 4 часа ме изтърпя как я отстранявам и накрая ме поздрави. Бях целият плувнал в пот, вероятно съм отслабнал тогава поне с 5 килограма.

Тук се научих на местната анестезия: премедикация с лидол и атропин, после – новокаин; по-късно употребявахме и фентанил и дропперидол. Така съм правил буквално всичко, дори и резекция на стомаха; при подобни тежки операции се цели блокиране на плексус соларис, но трябва да го улучиш; после – обилно лидокаин в мезентериума и т. н. Уважавам и с удоволствие прилагам местната анестезия, защото при нея се избягват страничните ефекти на общата и е особено подходяща при възрастни хора. Наистина, не се получава нужната релаксация на мускулите и органите; затова хирургът трябва да пипа много бързо, за да приключва час по-скоро и да не мъчи пациента (инкарцерирана херния отстранявам за не повече от 5 минути); честно казано, така обаче съсипваш собственото си здраве и невъзвратимо губиш част от него, но нали въпросът е да помогнеш на пациента си с възможно най-малко увреждания за него?

Класиката в местната анестезия е монографията на акад. Александър Вишневски (1874 – 1948), който пръв разработва местното обезболяване по метода на пълзящия инфилтрат и типовите форми на новокаиновите блокади (поясна, футлярна, шийна, ваго-симпатикова и пр.). Синът му, също академик и също Александър Вишневски, продължава и развива делото му. Големи, блестящи, световни хирурзи са били тези академици и съименици Вишневски, баща и син!

Другата ми любима, настолна книга е на нашия незабравим проф. Алберт Луканов – “Спешна хирургия”; гордея се, че той е моят учител в спешната хирургия. Работили сме заедно няколко месеца в “Пирогов”. Беше невероятен и като хирург, и като човек: голям шегаджия, афористичен, майтапеше се даше с началниците. Строен, винаги стегнат, изтупан, напарфюмиран, край него – вечно оживление, светлина и ведрина. Но в операционната му зала цареше ред и деловитост: всички – лекари и сестри – стегнати, съсредоточени, нито миг разсейване, инструментите и ръцете хвърчат като светкавици! Там той беше властен и величав като Бог!

Други мои учители са корифеите на българската онкохирургия – професорите Борислав (Бочо) Кръстев и Станко Киров. Разбрах, че Киров още оперира, макар и да е надхвърлил 90-те. Да ни е жив и здрав! Работил съм и д други чудесни колеги: вече покойните професори-генерали Генчо Кръстинов и Николай Василев, други незабравими професори Аршавир Дереджан и Димитър (Митьо) Маринов (и той беше много светъл човек и голям майтапчия), както и с блестящия ген. чл.-кор. Йовчо Топалов, който винаги е мил, добронамерен и колегиален. Ще спомена и друг изключителен човек: проф. Александър Чирков: той създаде нашата кардиохирургия; възхищавам се на неговото трудолюбие, организационния му талант, човеколюбието, колегиалността (само че към него колегиално ли се отнесоха, със същия аршин ли му отговориха?!); преживе паметник трябваше да му издигнат, а не да го гонят така позорно. Но това си е нашият, българският стил – на липсата на признание, на черната неблагодарност… Самата ни държава също никога (може би – преднамерено) не издига достойните си лекари на пиедестал, на сцената, ярко осветени – а ги държи в миманса.

Оперирал съм буквално всичко. Горд съм с живота и професията си! И сина си Димитър направих хирург; той завежда урогогичното отделение в МБАЛ “Пловдив” (Окръжната болница), където съм работил дълги години.

Един хирург, ако е Човек, трябва да обича и уважава своите учители, дори и след като си отидат. Няма случай, когато минавам край Чирпан, да не се отбия в гробището (то е край пътя) и да не поднеса цветя на гроба на д-р Никола Тошев. Учителят е вторият ти баща, той ти е дал хляба в ръцете – е, може ли да го забравиш?! Ако можеш – значи нямаш съвест, не си признателност: а това е непростим грях.

Освен в Чирпан, съм работил и в друг от така наречените провинциални градове – Мадан, да завеждам хирургичното отделение. (Разбира се, Пловдив не е провинция; той е нашият любим и велик Вечен Град; впрочем – провинция е, но не на София, а на Рим, както обичаше да се шегува големият наш дерматолог Иван Толев). В Мадан 4 години оперирах буквално всичко – от череп и мозък до пети. Няма да забравя страшната катастрофа с автобус през 1978 година: той пропада в дълбоко дере… Имаше 7 загинали на място и 56 ранени, 25 от които – много тежко. Веднага се сетих за Пирогов, корифея на военно-полевата хирургия: при множество пострадали той прави първо сортирането им – по спешност и тежест и започва с най-драматичните случаи. Организацията е от решаващо значение. Повикахме по спешност всички налични хирурзи наоколо в Родопите – Узунов от Смолян, Михаил Калнев от Девин, колегите от Златоград; та цяла седмица – операции, без да се прибираме по домовете си. Само един ни умря. Само 5 дни по-късно – и втори автобус се срива в това проклето дере – отново десетки ранени, цели 35. Каква беше тази карма?! И – пак, по същия начин. И пак – само един загубихме.

Изобщо, спешността и травматизмът в Мадан бяха едва ли не ежедневие. Често ми се налагаше да бъда и гинеколог: жени с обилни кръвотечения вследствие руптурирали кисти или извънматочна бременност. Не ги ли оперираш веднага – и си отиват… Горд съм, че там спасих толкова много родопчани; обичам си ги тези горди и хубави хора, с тяхното гостоприемство, човечност и доброта.

От този мой мадански период никога няма да забравя едно момченце – както яло боб и се смеело, се задавя, едно зърно попада в десния бронх. Можех да предприема най-лесното: да го извадя, но нямахме бронхоскоп!! Докато го разрежа, то почина… Цели месеци после не можех да заспя. Огромна, смазваща трагедия!

И това е част от съдбата на Хирурга…

Свикнал съм на здрава спешна работа. В Либия, град Хомс, където бях 3 години (заедно с днешния ректор доц. Георги Паскалев) непрекъснато ни докарваха изпотрошени смазани хора от челни сблъсъци по пътищата; там не само че голяма част от хората имат трахома, т. е. почти са слепи, но и карат безразсъдно, лудешката…

Оперирал съм и хиляди онкоболни. И понеже вече съм на възраст, много пъти съм си мислил, нека да не прозвучи еретично, грешно: струва ли си огромните усилия и напрежение например за една резекция на панкреас по повод карцином, и то – прораснал в стомаха и околните големи съдове: та това са часове напрежение, мъки, ако щеш – съкращаване на седмици от живота на хирурга; и, накрая – какво? Човекът пак си отива, влиза в Гроба, скоро-скоро след операцията. Болният от рак е с променена анатомия от метастазите, прораснали в околните органи и магистралните съдове. Налага се голям обем и сложна работа; след всеки разрез се натъкваш на нови тежки усложнения и трябва непрекъснато да импровизираш, за да ги преодолееш. Хирургията е Изкуство, творчество – и как се оценява?!

Вярно, има и успехи – но на каква цена? Ако оцелеят (имам такъв пациент – направих му обширна резекция на стомах, панкреас и черва, и спленектомия) се влачат, жалки развалини; не живеят, а съществуват само физиологически, гърчат се като червеи; като мощи, като безплътни сенки са; чак чувствам угризения, като ги срещна по улиците. После дълго мисля, терзая се: бил ли съм полезен на тези хора – или те, макар и оцелели, ме проклинат, защото са абсолютно непълноценни, мъчат се, станали са тежест, бреме за близките си, а и за самите себе си? Не са ли хвърлени нахалос усилията, желанието да им помогна, напрежението? Ето, че и успехът може да донесе разочарование за хирурга.

Самата ни работа е не само напрегната, но и много рискова, направо – опасна за самите нас. Не става въпрос единствено за смазващата преумора и отговорност, която даже още повече ни натоварва, а и за реалната опасност от заразяване, особено с хепатит В или С. Интересно е и друго: че тогава той протича коварно, в аниктеричната си форма, и се разпознава чак когато е дошла цирозата…Познавам поне 5-6 колеги в подобно състояние; днес са неработоспособни. Аз също не съм здрав, навъртях 71, налегнал ме е диабетът, но още се държа, не се предавам! Ходя всеки ден (във Втора градска болница), оперирам, използват ме и в ТЕЛК. Ние работим до последно! Хирург-пенсионер няма; стига да е относително здрав!

Всичко, всичко има в хирургията, освен едно – застой, равнодушие и спокойствие. Аз пък си я обичам точно такава!”

Автор: Д-р Тотко Найденов