ПРОФЕСОРИТЕ
ВАРНА
Доц. Яко КУЗМАНОВ
Доц. Яко КУЗМАНОВ е друго видно, авторитетно и дълбоко уважавано име сред варненските хирурзи – той е основател на тукашната Клиника и Катедра по гръдна хирургия (1982). Дружелюбен, разговорлив, със свежо чувство за хумор. Веднага след като се запознаваме, споделя, че само преди 20 дни са му поставили байпас и с нетърпение чака да минат още 2-3 седмици, за да отиде отново да оперира пациентите си, защото “Без скалпел не може хирургът!”. Тогава беше на 67 години е, но не смяташе да спира дори и след “закърпването” на собственото си сърце (“Че какво му има – нали е вече като ново?”). Оказал се е “пациентът-мечта” за всеки лекар. След като кардиолозите му откриват 90% стеснение на десния ствол, а зав. Кардиохирургичната клиника д-р Владимир Данов му предлага коронарната операция, за всеобщо изумление на всички моментално казва: “Да!” и само след 5 минути (!!) вече му слагат маската за упойка (“Жив рекорд за Гинес”)… Преди това пожелава единствено да звънне на жена си – да я предупреди да не го чака за обед и да сготви една порция по-малко (“Защо да се хабят продуктите, нали пари струват?”)…
Шил е по спешност над 15 прободени или простреляни сърца (опити за самоубийства, покушения, неволни травми) и е изгубил едва 2 случая от тях. Е, защо сега да не претърпи и той самият една сърдечна операция – още повече, че е планова, извършена в спокойна обстановка и от опитни колеги-професионалисти.
А практиката му е неимоверно богата на драматични случаи, като на всеки деен хирург.
Като студент в София живее с още един съкурсник на ул. “Сан Стефано” 14, вх. Б. Адресът е знаменателен и заслужава да се изпише в тази книга, защото под тяхната квартира е апартаментът на още тогава легендарния Генерал на българската хирургия Коста Стоянов. (“Наистина голям човек – той, известният на цяла България професор-хирург винаги даваше път на нас, хлапетата-първокурсници, като ни виждаше да излитаме забързани за лекции.”). Още тогава момчето от ломското село Черни връх Яко Кузманов решава да стане хирург. Мотивът е… една похвала от анатом. По време на упражнение “зайците” неволно срязват ишиадиковия нерв на един труп и главният асистент (и бъдещ професор) Васил Василев му нарежда да го възстанови. На следващия ден, изненадан от финия шев, му препоръчва да стане хирург. И момчето моментално обещава да изпълни заръката. (“Изобщо не съм предполагал каква отговорност пред цялото си бъдеще поемам и колко смазваща работа е Хирургията. Но нали не престъпвам мъжка дума? Още повече, че съм я дал пред цялата група. Какво щяха да кажат после колежките, ако се бях отметнал?”).
След III курс “зорноволно” го преместват от София в новооткрития ВМИ – Варна, защото е кандидатствал от квотата на Силистра. Тук се записва в кръжока по хирургия на проф. Петър Алтънков. Асистира и на него, и на съпругата му, бъдещата проф. Меруда Генова – Алтънкова, основателката на детската хирургия в морската ни столица. И от първия си работен ден (“Той трябва да се помни, като първата целувка – 1 декември 1965 г.”) започва работа в Хирургичното отделение на Силистренската болница, където завеждащ е д-р Анастас Янков.
Чудеса се извършват и в този най-отдалечен край на майка България. Най-ярката история, разбира се, е любовна. (“Толкова драматична, че заслужава перото на Шекспир. В краен случай – може и на Тотко Найденов…”).
Вече прецъфтяващи мъж и жена от едно близко крайдунавско село завъртяват извънбрачна връзка. (“Нищо ново под слънцето…”), но толкова силна, че решават да се разведат и да се задомят (“Това вече води до слънчево затъмнение”). Децата им, вече големи, отраснали, и те със свои семейства и отрочета, не само категорично се възпротивяват на неверните си родители, но и им поставят непреклонен ултиматум – да се разделят на всяка цена, за да не ги срамят, иначе няма да ги погледнат нито те, нито внучетата. И жената (“Дали защото е майка или защото е вече баба”), се оттегля, прибира се при законния съпруг, макар и рогоносец. Но изпадналият в отчаяние изоставен самец не слага – а взема! – оръжие, в буквалния смисъл. С възможно най-острия и дебел касапски нож я пробожда на няколко места и забягва. Докарват я почти бездиханна – с двустранен пневмоторакс и проникващи наранявания на черния дроб, червата, диафрагмата. Няколкочасова напрегната операция – и с д-р Янков изваждат селската “Жулиета” от Ямата. На другия ден – водят и “Ромео”. Собственоръчно се е заклал с нетрепваща ръка – разрязал си е гръкляна и югуларните вени на ниво втори прешлен. Местният лекар все пак се е оказал сръчно момче – набутва някаква тръбичка в трахеята, легира съдовете и така временно възстановява дишането и що-годе спира кръвотечението. Д-р Яко Кузманов зашива гръкляна и вените и още на втория час най-странният му досега пациент идва в съзнание. На сутринта разбира, че любимата му също е оцеляла и лежи в съседната стая. Не може да говори от прясната трахеостома, но със знаци поисква от сестрата молив и хартия, за да й напише писмо. Разбира се, не й го дават, но го разнасят от ръка на ръка в дежурната стая (“Най-нежното и най-хубаво любовно писмо, което съм чел някога…”)
Минават няколко години. И един ден хирургът, минавайки край новостроящ се блок, чува подвикване; някакъв човек тича към него, следван от… милиционер. “Ромео”-то, бившият му пациент, сега – затворник… Получил си е присъдата за опита за убийство и я излежава, работейки като кофражист. Казва му само: “Благодаря ти, докторе, че ни спаси!” и попипва белега на шията си… Оттогава не го е срещал. Дали са се събрали отново с намушканото либе?
В Силистра преживява много драми. Дежурен е, когато в снежна буря му довеждат момиченце-туркинче. С перфорирал апендицит и… първи мензис. Операцията обаче не може да се отлага. Извършва я успешно, без никакви усложнения. Суровата добруджанска зима затяга времето и родителите на детето не могат да пристигнат през преспите да си го вземат. Идват след седмица с шейна. Целият персонал му се радва, че си тръгва за дома, спасено. И в мига, в който прекрачва прага, изведнъж пада и издъхва! Проклетата, неумолимата белодробна тромбемболия – колко щастливи усмивки на хирурзи и пациенти е изтривала…
Тази смърт смазва д-р Яко Кузманов за дълго време. Както и една друга, на войниче. Броени дни преди уволнението го прострелват по невнимание; 3 бойни куршума разкъсват гръдния кош, белия дроб и диафрагмата. Операцията, която му извършва, е технически безупречна, но от кръвозагубата момчето развива фудроянтна жълта атрофия на черния дроб и угасва. А родителите му чакат някоя по-блага вест вънка – точно днес неговите другари обличат цивилните дрехи и си тръгват за домовете. Тогава за първи път изпитва парещата болка зад гръдната кост, която с годините ще се усилва, ще стане постоянна ще отведе и самия него на операционната маса.
Плакал ли е в такива потресаещи случаи? “Хирургът плаче по мъжки, без сълзи – това е най-страшният, най-убийственият плач на земята. Защото чрез сълзите можеш да излееш мъката и напрежението; без тях обаче болката остава в тебе, натрупва се и може да те разкъса. Но трябва да я преодолееш и да продължиш – иначе да си станал не хирург, а продавач на мекици.”
От учителите си изтъква проф. Андрей Стойчев, който създава профилирането на оперативните специалности във Варна – колопроктологичната, съдовата, гръдната хирургия; изпраща колегите на специализация в София. Проф. Стойчев по време на операция е много напрегнат, нерядко дори подвиква на екипа, но никой не му се сърди, защото действително е блестящ поливалентен хирург.
С огромно уважение споменава и руснака д-р Сергей Пташников. Едва 17-годишен той емигрира от болшевизираната си Родина в България. Става огняр в София, след което се записва и завършва медицина. Цял живот работи в Провадия и, според д-р Кузманов, “дава много лекари и хирурзи на Варна”.
От лечебните средства на първо място поставя Духа на пациента – той стимулира имунните сили, повишава ефикасността на медикаментите.
Християнин е. Вярва в онази невидима и независима от обикновените хора Сила, която направлява и предопределя съдбите ни. Фаталист е, като повечето хирурзи – отива на работа неизменно по един и същ път. Не смята, че хирургията е подвиг или някакъв героизъм – тя е “просто професия, която обаче трябва да се работи с разум и изключително точно и съвестно; а за това е необходимо сериозно обучение и чувство за отговорност”. Чувам нещо на пръв поглед странно: “Изкуството и професионализмът на хирурга се състоят не в бройката операции, които е извършил – а които не е извършил”. И още: “В корема всеки може да влезе; когато оперираш обаче гръдния кош трябва да знаеш и как ще излезеш.”
Като слушам Яко Кузманов с каква любов говори за пациентите и работата си и като го гледам колко е подвижен и жизнен, съм убеден, че няма да изчака още 20 дни след операцията си и само след седмица ще влезе в залата да оперира белодробните карциноми и екинококози, хранопроводите, щитовидните и млечните жлези на чакащите го с трепет пациенти. Сякаш за да потвърди предположенията ми, цитира една мисъл на френския интернист Трюсо: “Ако не си влязъл 14 дни при болните си, значи не си клиницист!”
Изрича нова собствена сентенция-парафраза: “Хирургията трябва да е в нас, и ние да сме в хирургията!” Определя другото име на своята професия: то е Всеотдайност. Няма събота и неделя, когато да не отиде следобед да навести болните си в Клиниката. Подготвя и достойни последователи – 6 колеги от Клиниката му вземат втора специалност по гръдна хирургия, 7 защитават доцентура. Прави гръден хирург и сина си д-р Самуил Кузманов. Напълно е съгласен с мен, че поддържането на хирургически “династии” е дело престижно, добро и полезно за хората и обществото. Убеден е, че на младостта трябва да принадлежи не само бъдещето, но и настоящето.
Научавам още нещо оригинално. Д-р Яко Кузманов е постоянен лекар на варненските алпийски експедиции. Справял се е с екстремални пациенти – измръзнали, затрупани от лавини. Изкачвал е перуанските Анди, екваториалния връх Оаскаран (6800 м височина), Корвилиеро Бланка (Бялата планина), Монблан. Но най-много обича родните Рила, Пирин и тетевенският Балкан. За моите любими Родопи казва, че са с друг характер – “като жена с големи гърди и широки бедра, Рубенсов тип: гальовна, ласкава, милва те отвсякъде и все ти се иска отново и отново да се връщаш при нея.”
Дългогодишен активен деятел на БЗНС във Варна и неколкократно избиран за общински съветник, д-р Яко Кузманов винаги досега категорично е отказвал да влезе в кандидат-депутатска листа, и то на сигурно избираемо място. На изненадата ми отговаря с най-солидния аргумент: “Не искам да ставам депутат, за да не се лиша от хирургията си!”.
Наистина, няма сила или болест, която да може да изтръгне един Хирург от призванието му – Божествената му професия, Светая Светих и същност на неговият Живот!
При най-новото ми посещение във Варна (март 2010 г.), се видяхме за малко; никак не се беше променил. Уж щяхме да обядваме заедно, в късния следобед ми звънна от… Слънчев бпяг, където отишъл за спешна консултация. Байпас ли?!
Нека още дълго-дълго да бие “закърпеното” ти сърце, Яко, за да бият сърцата на още много твои пациенти!
Автор: Д-р Тотко Найденов