Книга за българските хирурзи от д-р Тотко Найденов и проф. Дамян Дамянов: ЧАСТ 47

И В ПРОВИНЦИЯТА ИМА ДОБРА ХИРУРГИЯ

Д-р Румен ЦАНКОВ

На Срещата на Съюза на българските хирурзи в Хисаря (март 2006 г.), ме заговори д-р Румен ЦАНКОВ, 51-год., хирург от Разград:

“Разбрах, че издирвате имената на колегите, загинали при изпълнение на служебния си дълг – най-често от инфаркт или инсулт, вследствие пренапрежението и стреса по време на работа. Но колко много хирурзи са получили тези инциденти, без да умрат (поне в момента…)! Един от тях съм аз…

Датата 14 юни 2005 г., събота, ще я помня цял живот – тя щеше да фигурира в некролога ми…Бях дневен дежурен в хирургичното отделение на разградската болница. Започнах операция на пациент по повод илеус, предизвикан от рак на дебелото черво. Час по-късно почувствах рязко схващане на челюстта и болки в сърдечната област, започнах обилно да се изпотявам, лицето ми се покри с лепкава, студени пот, краката ми омекнаха, усетих, че всеки момент ще колабирам. Усетих: получавам инфаркт!! Диагнозата е елементарна за всеки лекар… Но как да изоставя пациента си – нали ще умре? Нямаше кой да довърши операцията, в момента в болницата имаше само един специализант, другият колега отсъстваше от града. Наредих на сестрата веднага да ми намери нитроглицерин; разтича се, донесе ми отнякъде. Сложих под езика една таблетка, после – втора; болката малко се притъпи, продължих операцията. След като привърших, веднага отидах да ми направят кардиограма. Наистина – на хартиената лента излезе елевацията на задния миокарден инфаркт… Незабавно ме стабилизираха с лекарства, преведоха ме в София, където ми сложиха 2 стента в увредените коронарии. В момента съм с тях, така ще е доживот…

Това е съдбата не немалко хирурзи. Но никога няма да се откажа от своята професия!

Д-р Антон АНТОНОВ, началникът на I хирургично отделение в Шуменската ни болница, едва 46-годишен, получи остър инфаркт по време на работа, постъпи нъв вътрешното отделение и наскоро след това почина… Няма да забравя и колегата д-р Димитър НЕЙКОВ – той не само направи инфаркт, но и отключи диабет от стрес: на другия ден след смъртта на едно дете, оперирано от него в отделението. (Случаят, уви, беше неспасяем, и той го знаеше, но въпреки това се опита да се намеси в плановете на Господа…). А диабетът, както е известно, просто гарантира нов съдов инцидент… Полежа, малко нещо уж се пооправи, но само след 2 години получи втори, още по-тежък инфаркт и почина… Издъхна вкъщи, но това не е ли също смърт – ако не “при”, то “вследствие” изпълнение на служебния дълг?!

 

Ние, хирурзите, живеем и работим при всекидневно огромно, смазващо, убийствено пренапрежение, стрес и отговорност! По време на всяка операция, дори и по-незначителна на вид, можем да рухнем и да загинем. Просто такава ни е професията. Съдба, която сами сме си избрали. Но друг път нямаме. Господ да ни пази!”

Какво да се добави към тази кратка, но разтърсваща изповед?

Колегата беше напълно прав. Десетки са българските хирурзи, които са починали по време на работа или непосредствено след тежки нощни дежурства и напрегнати операции. Вероятно много повече са тези, които са се разболявали (инфаркт, инсулт, отключване на тежък диабет) или катастрофирали с линейки, без да са загинали в момента или непосредствено след това, а – вече инвалидизирани – няколко месеца или години по-късно. Други, за щастие, прескачат Трапа…

“Господ да ни пази!”, ще повторя простичките думи на д-р Румен Цанков от Шумен.

Нека да замълчим и да добавим същото:

ГОСПОД ДА ВИ ПАЗИ, СКЪПИ БЪЛГАРСКИ ХИРУРЗИ!”

Автор: Д-р Тотко Найденов

 


Коментарите са забранени.