ВОЕННИ ХИРУРЗИ
Доц. Евгени БЕЛОКОНСКИ
От 2006 г. длъжността “Главен хирург на армията” заема полк. доц. Евгени БЕЛОКОНСКИ.
С трепет влизам в кабинета му на V етаж на ВМА; тук ме е приемал лъчезарният и незабравим ген. Николай Василев. Почти нищо не се е променило от преди 20 години, няма го обаче него. И цигулката му. Но това е Животът, за едни той спира, за другите – продължава… Докато в един Ден, отреден за всички нас от Господа-Бога или Провидението, ще си отидем от него и ние…
Знам, че Белоконски е лекарско дете – и това го прави още по-симпатичен. Майка му е педиатър-нефролог, доц. Димитрина Ангьозова (за съжаление, вече не е между нас). Баща му е проф. Илия Белоконски, основател на военната радиобиология, разработил проблемите на профилактиката, патогенезата и лечението на радиационните поражения, става известен с решителната си и доблестна гражданска позиция по време на Чернобилската катастрофа.
От II курс Евгени Белоконски е кръжочник по хирургия. Когато взема държавните изпити и вече е пълноправен “д-р”, вече има в “актив” 49 апендектомии, 2 спленектомии и 2 резекции на дебело черво – извършени самостоятелно (разбира се, с асистенции от опитни специалисти). А сега – накъде, с дипломата в ръка? Майка му го съветва да поеме по нейния път: в педиатрията са предимно жени, той е мъж, с повече активност бързо ще се наложи и ще стане професор. Ала на Евгени му е жал за децата. Баща му подхвърля, че познава всички научни среди, защо не се заеме с научна работа? А вижда ли сина си в кабинет? Евгени цитира на родителите си ироничните, но верни думи на стария хирург д-р Стоян Кънев от “Пирогов” (80-годишен, той продължава да участва в спешни екипи!): “Който веднъж си е окървавил ръцете, цял живот ще продължава да го прави…”
Отдавна вече не брои операциите си, както в студентския живот – хиляди са. Има и смъртни случаи на масата. Не се тревожи, когато са раково болни в напреднал стадий: това им е предопределено от тежката болест, но се измъчва от загуби на млади хора, получили тежки травми и кръвозагуби.
Веднъж проф. Йовчо Топалов извършва кардиологична операция. Белоконски влиза да гледа. Впечатлява го тихата музика, струяща от невидимо радио някъде в ъгъла, огромният апарат за екстракорпорално кръвообращение, грамадните очила-микроскопи на професора, спрялото сърце, на което сменят клапите. Обаче то не тръгва от електростимулацията! Правят 3 последователни опити с тока – не, не забива! Професорът почва директен масаж. Вероятно се изморява, защото подвиква: “Евгени, измивай се, да опиташ и ти!”. Белоконски веднага отива на мивката, после надява ръкавиците. Мигът е толкова вълнуващ: досега не е хващал в ръка живо човешко сърце! Не, не е живо, отпуснало се е като дроб, не помръдва, никакви масажи не му влияят. Така си и остава – безжизнено…
За пръв път вижда смъртта на операционната маса, и то в собствените си длани. Цял месец след това не е на себе си – потресен е, почти не спи и не яде, отслабва. После се стяга: ако ще преживява толкова драматично смъртта на всеки пациент, да бе станал кабинетен учен… Тогава пък сигурно ще умре от скука… Защото никоя наука не може да му предложи динамиката и радикалността на Хирургията.
И друг покъртителен случай, пак свързан със сърцето, ще помни винаги. Млада циганка, наръгала се с нож от любовна мъка. Заедно я оперират с проф. Кънчо Кънев. Зашиват миокарда с Х-шев, момичето оживява, идва на себе си. След седмица почива от остър миокардит…
Най-дългата му операция е 8 часа – карцином на задстомашната жлеза. (“Проф. Гайдарски я разви тази панкреатична хирургия – много е тежка и сложна, “висш пилотаж”. Сега има нови методики и инструментариум, прави се два пъти по-бързо.”)
За свои учители смята проф. Николай Василев (“Той бе учител на всички ни!”) и д-р Тодор Аврамов (“Изключителен хирург и човек”). А с доц. Красимир Василев заедно започват и развиват ендоскопската хирургия във ВМА. (“Първият ендоскопски хирург, разбира се, е проф. Тома Пожарлиев”).
Съобщава ли всичко на своите пациенти?
“Не. Ние, българските хирурзи, а и останалите лекари, сме едни благородни изпечени лъжци. Пред пациента наричаме рака му “полип”; какво да правиш, такава ни е нагласата от социализма. На Запад им казват всичко направо и ясно; там лъжата дори се преследва юридически. Ние обаче казваме истината само пред близките – и може би това е по-правилният подход; те сами да преценят човекът би ли издържал страшната вест.”
Огорчавали ли са го колеги?
“Разбира се, колко пъти. Но не издребнявам, не съм злопаметен. Веднага забравям мръсотиите – защо да се тровя допълнително, животът и без това е толкова кратък?! Притесненията никой не може да ти плати… И са гибелни!”
Разпуска, като разхожда трите си кучета в околностите на Кокаляне, където е къщата му. Сега, като са го натоварили допълнително и с административна работа, не му остава време дори и за тях.
Не пие алкохол. Суеверен е. Преди да тръгне към някоя по-тежка операция (а те са му всекидневие!), потърква показалец о камъка (александрит) на пръстена си; все му се струва, че с нещо му помага. Понякога се отбива в църква и пали свещи – за здраве, за успокояване. Защото “Има Нещо над нас; дали е Бог, дали – Съдба, никой не знае, но То съществува и се разпорежда с всички нас.”
Оперирал е много свои близки – жената, родителите й, лели, чичовци.
Нищо по-особено – пациенти като всички други…
Автор: Д-р Тотко Найденов