Вели Велчева

За Вели Велчева

Родена в София, на 41 години. Завършила Българска филология и Психология. Просто жена.

Сексуалното въздържание

Сексуалното въздържание, за разлика от сексуалната охота е тема, доста смущаваща хората. Прави ми впечатление, че всички, които смело говорят за интимни неща от личния си живот – например какво са вечеряли миналата вечер и дали това е повлияло на качеството на нощния им сън, както и какви ли не още подробности от близък характер, ревниво замълчават, щом дойде ред да коментираме личния им секс. Особено забележително е мълчанието тогава, когато не иде реч за хвалба. Или тогава, когато трябва да бъде направено признание за сексуалното им въздържание.

Нямам представа защо тази тема – стотици години след епохата на Средновековието упорито продължава да се счита за тема табу, още повече, че отдавна вече се знае, че решаването на проблемите започва с признаването им. Темата е табу и в двата възможни случая – и когато въздържането е нежелано, и тогава, когато е желано. Въпреки че вторият случай все повече е изключение, поне когато имаме насреща си здравомислещ човек. Казвам здравомислещ, защото непоколебимото ми мнение е, че интимната радост следва да бъде консумирана докато Бог ни е дал физическа възможност за това.

По откъслечните наблюдения, които успях все пак да събера, за видовете и причините за сексуалното въздържание могат да се изградят следните груби обобщения.

Първо: Имаме случаи, в които липсата на секс е някакъв период в живота, обикновено между две връзки. Това споделят повече жените, които имат следния морал: могат да започнат ново интимно преживяване едва след като са преживели старото и са сигурни, че не биха се върнали към него. Те с месеци наред продължават да приемат секса с нов партньор като някакъв вид изневяра спрямо стария, независимо че са прекратили всякаква интимност с него. Проблемът е сериозен, защото при тях явно става въпрос за неуспешно прекъснати връзки. Тоест – ако се чувствате така, то със сигурност не сте се освободили от мислите и чувствата към досегашния партньор и следва да направите преоценка на раздялата си с него.

Втори вариант: Хора, на които просто не им върви в секса, нямат постоянен партньор (съпруг или приятел), а връзките за една нощ изобщо не са по вкуса им. Тяхното страдание също не е за подценяване. Лошото в този случай е, че когато колелото се търкулне по наклонената плоскост и месеците без секс започнат да стават двуцифрено число (честно, има и такива истории), вероятността перфектният секс – партньор да цъфне на вратата (в офиса, във фитнеса, или където там ходите да сублимирате неизразходваната сексуална енергия), намалява с всяка следваща дата в календара. Освен това, сериозна пречка за подобряване на ситуацията е, че независимо дали сте мъж или жена, липсата на сексуална активност просто е изписана на лицето ви, а сексуалната жажда съвсем не е мощен афродизиак за отсрещната страна. Или с две думи – никой не се нахвърля на отчаяните сексуални самотници.

Трети случай: Двойки, които са разделени (само в пространството) с постоянния партньор и „го правят” рядко. Толкова рядко, че чак в един момент нещата се случват „от дъжд на вятър”. Да, обаче когато един секс не е редовен, хич не го бройте за такъв. Интимности, на които се отдавате на няколко месеца веднъж са си сексуално въздържание, дори и да сте притежател на най-ленивия сексуален темперамент.

И стигаме до четвъртия (според мен направо патологичен) случай: Не правите секс, не защото не ви се отдава възможност, а защото не искате. Не е за вярване, но и такива хора има. Това решение обикновено се възприема от приятелския кръг като доста странно нещо. Вероятно поради факта, че вземането му би трябвало да е продиктувано от доста важна причина. Осмисленото сексуално въздържание има склонност да бъде приемано от околните единствено в късната зряла възраст или поради болест. Религиозните разбирания, които са в противоречие с правенето на секс също имат шанс да бъдат приети като мотив.

При всички случаи обаче сексуалният пост е проблем за хората, които са подложени на него. Независимо дали си го признават открито, или споделят за него завоалирано, липсата на секс е тревожно състояние, което най-малкото може да причини общо невротизиране и явна киселост на характера. А от друга страна – позитивното отношение към живота си е абсолютно основателна причина сексът да си бъде практикуван редовно.

Юруш на промоциите

Криза е. И всички сме бедни. Поне на теория нещата изглеждат така. Всеки втори наоколо се оплаква, че парите не му стигат, а почти всеки първи споделя, че търси по-изгодните предложения, независимо дали става въпрос за храна, излизане на заведение, почивка, дрехи и прочие. Сайтовете за групово пазаруване пращят по шевовете, магазините за неща втора употреба се роят, а брошурите и дипляните със седмични и месечни промоции се изчитат много внимателно, преди да се запътят с пикиращ полет към кошчето за отпадъци.

Поне на теория нещата изглеждат така. И защо продължавам упорито да твърдя „на теория”, та „на теория”?…

Защото вчера бях задочен свидетел на случка, която излиза извън рамките на теоретичното.

ПРЕЛЮДИЯТА

Квартално магазинче. С повече от две полички, добре заредени с хранителни и дребни промишлени стоки. Знаете ги, едно от тези магазинчета, които бяха и продължават да бъдат хит в последните 20+ години най-нова българска икономическа история. Работило, каквото работило и поради някаква причина (лична или пък поради държавната политика по отношение на малките квартални магазинчета) пристъпило към закриване. По думите на собственика, една от причините е намаляващия, а в някои дни и почти липсващ оборот на парични средства. А всички сме наясно – оборотът е това, от което магазинчетата преживяват. От него те отделят за наем или съответно кредит, ток, консумативи, зареждане на стока, заплати и осигуровки. Все неща, без които животът на малкото квартално магазинче би бил невъзможен.

ЗАВРЪЗКАТА

В последния ден на своето съществуване – дали пак поради прагматични икономически причини (стоката ще се развали) или поради доброто сърце на собственика, внезапно обзет от предколедна топлота и любов към ближния, цените на изложените хранителни стоки са намалени на 50%. Значи – намаление наполовина и то реално, защото в този тип търговия – основно покупко – продажба на хляб, олио и вафли, няма кой знае какви надценки.

КУЛМИНАЦИЯТА

Какво се случва само секунди, след като на витрината отвън е лепнат надписа – „Всичко на половин цена!” Непонятно как, според лично моята оценка „по метода на безжичния телефон” – магазинът се напълва със същите тези хора, които всекидневно са преминавали оттам и са се оплаквали горко от беднотията и недоимъка въобще, както и от трагичните за тях лично последствия от беднотията и недоимъка и рисували месеци наред пред продавачите все едни такива апокалиптични живи картини. За отрицателно време се извива опашка. Настава всеобщ смут с нарастваща опция за кавга „кой след кого е” и дали някой някого не е прередил в суматохата. В крайна сметка, стоката се изкупува за един ден. Включително и препаратите за почистване на канализация. Включително и чипса, скъпите шоколадови бонбони, четките за зъби и кремовете за лице.

ЕПИЛОГЪТ

Магазинът е буквално ометен. И не това е изводът в края на историята. Изводът е концентриран в репликата на продаващия, който с изумление отбелязва: „И същите тези хора – млади, стари, пенсионери и всякакви, които всекидневно идваха и едва ли не брояха стотинките, всички тези хора дойдоха с банкнотите от по 20 и 50 лева, които изобщо не зная откъде извадиха…

Криза е. И всички сме бедни. Но май сме бедни именно защото изплашени от „кризата” крием и не смеем да похарчим левчетата, които ревниво кътаме за тези ужасно плашещи ни черни дни, дето идвали заедно с началото зимата. Която пък също така и така не идва с толкова страшна сила.

Крием ги тези левчета, кътаме ги, лишаваме се от неща, които биха ни доставили удоволствие сега и на момента, а после, подмамени от една неочаквана промоция – ги даваме за не толкова желаните, но изгодни четка за зъби и чипс на половин цена…

Безсмъртието на найлоновата торбичка

За втори път вече ми се случва – един път в магазин и един път на пазара – в момента, в който кажа, че не желая да ми дават найлонова торбичка за покупките, да ме репликират с фразата: „Ама аз няма да Ви я хващам”. Или „Няма да Ви взема пари за нея”. И бутат ли, бутат нещастното парче пастелноцветна пластмаса в ръцете ми. Или в по-невинния случай – примамливо ми го размахват пред лицето с непонятната за мен решителност да ми го пробутат все пак. Как така не искам?! Чудна работа… Нали разбирам, че няма да ми вземат пари…

Не бе, хора – не е за парите. Изобщо даже. Става въпрос за това, че не обичам найлонови торбички. Мразя ги от години. От времето далеч преди „еко”-то да стане модерно. Тази неприязън въобще не от последните месеци, в които те започнаха рязко да поскъпват, с прозрачната тенденция постепенно да бъдат забранявани. Просто найлоновите торбички – както едноцветните евтини, така тези по-скъпите – с шарените щампи, не са ми по вкуса. Просташки са, мразя да ги размахвам, миришат ми на гадно, а и после – когато все пак ми се е наложило да ги употребя, само се чудя къде да ги изхвърлям. Не че съм кой знае какъв екоактивист. Просто тия пликчета тип „потник” наистина са ужасни. Разбира се, не по-малко ужасни са (да не ги пренебрегваме) и най-често демонстрираните по улиците брандирани с известни марки техни посестрими.

И така ми идва наум за еко културата на българина.

Българинът значи, си умре за торбичка. Забелязали ли сте сутрин колко народ излиза от дома си, смело въоръжен с найлоновото многофункционално пособие. Така стартират деня си повечето мъже, деца, жени, на които дамските чанти не стигат, за да поберат обема на нужните вещи за предстоящия ден, а да не говоря за почти 100% от възрастните, канещи се да щурмуват дневните промоции. Очевидно отдавна отмина времето на мрежичките (не зная дали ги помните – едни такива сгъващи се в шепа, но същевременно с възможност да се разтегнат до безкрайност и да поберат безумно количество пазарски продукти). Очевидно отмина и това ми е ясно, но не мога да проумея защо затънахме в блатото на найлона и не вървим напред към далеч по-приличните текстилни или поне хартиени варианти. Тоест – нека се поправя – не е съвсем вярно, че не вървим – има такива проблясъци, но все още доста незадоволителни, ако мога така да определя.

Найлоновите пликчета засега продължават да се задържат на едно от челните места на неизкоренимите явления в живота ни. Защо ли? Личното ми предположение е, че вероятно те са безсмъртни. Често съм си го мислила. Не се шегувам. Никак дори. Забелязали ли сте например, че торбичките (подобно на всеки един боклук, да вметна) имат странното и неизтребимо свойство да се саморазмножават. Направете опит и оставете торбичка в някой шкаф, ей така – за всеки случай. Оправдайте се с намерението, че може и да потрябва някой ден, ако ви попитат. Знаете ли какъв ще бъде резултатът? Не? Ще ви отговоря! Само след месец ще намерите шкафа пълен с торбички. Значи, не само, че първата не е изчезнала, ами и е съумяла да се мултиплицира някак. Ако започнем да разсъждаваме трезво, ще стигнем до извода, че вероятно някой друг е оставил там новите, следващите имам предвид. Но дали вие (по вече създаден навик) или пък някой друг от семейството, който е решил, че вече там е мястото на употребяваните торбички в къщата… повярвайте ми – това ще си остане загадка! А торбичките ще продължават да се трупат по някаква странна вътрешна спогодба. Те вече ще са станали част от вашето семейство. Дори и да започнете да ги използвате за изхвърляне на боклука например, те странно защо няма да намаляват, а напротив – ще се умножават. Дори и да ги грабнете и да ги изхвърлите до една, помислете си добре преди да погледнете отново в шкафа след като изминат няколко седмици. Да не се изненадате, ако в него отново има торбички…

Дотук с филма. Но ако следващия път някоя продавачка отново се опита с желязна упоритост да ми набута торбичка, не зная дали ще се въздържа да не й споделя едни разсъждения по темата…

Как се инвестира в евтина визия

Кифли, та кифли… Понякога ми додява от този израз. Той носи определена експресивност наистина, но е твърде слаб и неточен, за да даде пълно описание на натюрела на – няма да се посвеня да употребя израза – простата жена. Моето лично определение за този тип, който мисля че няма нужда допълнително да описвам е едно и то е „евтини”. И това „евтини” няма нищо общо с кризата. Да, то има нещо общо с цени и шопинг, с облекло и стил, с излъчване и себеизява, но аспектът е малко по-специфичен.

Какво имам предвид?

Преди ден – два имах удоволствието (не се шегувам, удоволствието беше истинско и неподправено и аз съвсем искрено се забавлявах) да наблюдавам подобен екземпляр, типичен представител на жените, срам за нормалните представителки на нежния пол. Срам, защото те на всичкото отгоре с особения си не конформизъм имат способността да изпъкват след масата, освен когато не са в чалготека. Там – плувайки в свои води на подобни на тях попови лъжички, се сливат и образуват някакъв невероятен цъфтящ планктон, свидетели на който ни правят обикновено снимките за Фейсбук. Но на нормални места, извън чалготеките и моловете – там, даааааааа… там те се отличават зловещо.

Та стоя си аз в една напълно рутинна чакалня и съответно си чакам. Скучая, въпреки че около мен е пълно с брошури и списания на известни и не толкова популярни, както и на напълно неизвестни марки козметика. В този момент в чакалнята влита съществото, за което ще разкажа. То се оглежда набързо и се тръшка – точно така – не сяда, а се тръсва на избраното от него място за сядане. Достойно място до седалището й (колкото да седнат още поне двама чакащи) заема и дамската й чанта, плашещо голяма по обем и безкрайно неописуема като съдържание, сигурна съм. Но това е друга тема. Темата сега е за това как въпросното същество още в появата си и въпреки безкрайните положени усилия, за да постигне обратното – се самоопредели като „евтино”.

Първо – нека поговорим за външния вид. Започвайки от горе надолу не мога да не стартирам от косата и прическата. Тя, разбира се е изрусена с опит да се постигне пепеляво русо, но опитите са стигнали дотам русото да е патешко жълто и на петна. Тя милата значи, не е пожалила пари, вероятно дори е ходила на фризьор. Вероятно в искрената си простота се е доверила на кварталната специалистка, която е съумяла да достигне едва този трагичен резултат като свой връх в коафьорското изкуство. Отчаянието вече ме превзема, но продължавам надолу към лицето – девойката е с тънко оскубани вежди тип „косъм” (пак инвестиция), силен грим (ново харчене), който обаче е дълго и старателно напластяван върху лоша кожа. Много лоша кожа. Нали знаете, това е кожата, която прилича на изглед от Луната – с всичките й там планини и кратери, но несполучливо запълнени с долнокачествен фон дьо тен. Червило – ярко розово и леко размазано, точно като течните червила, които се продават в магазините за един лев.

Продължаваме с облеклото, където преобладава изкуствената материя – застъпена е в якето, както и доста видно в обувките. Не искам да бъда гадна, но за момент се сещам как миришат обувките от изкуствена кожа след третото обуване.

Сещам се и затова спирам.

Така, без да се абстрахирам напълно от външния вид, започвам да наблюдавам внимателно поведението. Нали знаете, че в чакални, асансьори и други подобни места, на които хората са принудени да прекарат известно време в компанията на непознати, царят определени правила. Е, тези правила явно са напълно непознати на евтината мацка, която продължавам дискретно, но целенасочено да зяпам. Освен че, както отбелязах – зае поне две места с огромната си чанта (пропуснах да отбележа – също от изкуствена кожа, по скоро – нещо като мачкан лак), тя кръстоса крак връз крак и започна активно да люлее горния, определено рискувайки да ритне някой. Да кажа ли, че и дъвчеше яростно дъвка, или това се разбира от само себе си? А че след като сложи слушалки на ушите си и пусна музика от телефона (той беше единственото скъпо нещо в целия пейзаж – впрочем този парадокс винаги ме е изумявал), музиката беше толкова силна, че всички бяхме в час какво точно се слуша. Мисля, че е напълно ненужно да уточнявам какъв беше стилът на мелодиите, заливащи ни на вълни.

Та какво исках да кажа с всичко това? Че пред мен за период от около час бяха агресивно демонстрирани куп хвърлени нахалост пари, довели до трагичен резултат, като налице беше единствено постигнатото пълно безстилие и откровен фалш. Тоест – ако тази девица беше спестила от изрусяването, процеса на унищожаване на веждите и яркото червило, щяха да й останат пари за един коректор и един скъп фон дьо тен, перфектно прикриващи недостатъците. Може би щяха да й останат налични и за едно почистващо средство за лице – поне розова вода, с помощта на която при постоянство и упоритост, неравностите по кожата значително щяха да намалеят. Ако си беше купила по-малко фрапантни яке и чанта, със сигурност щеше да спести за едни скъпи обувки – задължителният аксесоар за една дама… Ако беше инвестирала малко във възпитанието си нямаше да я гледаме като изкопаемо в чакалнята.

Или с други думи казано – кризата не е в портфейлите, а в ума. Но пък кои ли сме ние, незабележимите, че да го твърдим

Табутата в секса – повече от двама (част втора – когато жената е една)

Тройката с двама мъже, оказа се, определено е доста по-голямо табу в секса, отколкото съвместното изпълнение на две жени с един представител на силния пол. Доказателство за това е фактът, че едва успях да открия смела авантюристка, която да си признае, че се е включила в подобно приключение за сетивата. Точно така – „да си признае”. Защото по леко смутените погледи и тихи подхъмквания се убедих, че далеч повече са „срамежливките”, които са го направили, но никога, никога, просто никога не биха споделили това пред четвърто лице. Доста наивно, впрочем, като се има предвид, че по стар български обичай, една тайна, споделена от повече от двама, трудно може да си остане такава…

Така или иначе, по този начин бързо излезе наяве извод първижените, участвали в тройка с двама мъже не обичат да споделят за това. Повече от прозрачни са страховете им да не ги сметнат за леки жени, едва ли не проститутки или още по-откровено казано – направо к*рви.

Друг е въпросът като какви са се определяли те в момента на секса.

На базата на разказаното „от първа ръка” ексклузивно се наложи и извод втори и той е: преживяването е повече от добро. Въпреки лекия срам, пламъчето в очите при споделяне на спомена говореше само за себе си.

ПОДРОБНОСТИ ОТ ПЕЙЗАЖА:

В този случай от изключителна важност е отношението на партньорите (двамата мъже) към партньорката (единствената жена). Това е наложително, защото границата, след която се преминава добрия вкус е тънка и дори и при леко прекрачване, сексът може да се превърне в драма.

ТАКА ЧЕ СЛЕДВА:

Съвет номер едно. Мъже, не забравяйте да се съобразявате на първо място с желанията на вашата обща дама. При положение, че е склонила да бъде с двама едновременно, тя е направила нелек избор, базиран на доста голямо доверие. Не прекалявайте. Хард изпълненията, които сте гледали в порнофилмите невинаги са приложими в действителността. Още повече, че в специализираните филми за възрастни се оставя едно до голяма степен погрешно впечатление, че всичко, ама абсолютно всичко, което ви хрумне ще бъде прието безропотно и дори ще кара партньорката ви да се усмихва щастливо. Ако не сте уточнили предварително докъде ще стигнете, експериментирайте предпазливо. Нелош вариант е и да оставите инициативата у жената. Уверявам ви, че щом ситуацията се е развила до този етап, тя определено много добре знае какво й се иска.

ТЕХНИЧЕСКАТА ПОДГОТОВКА:

С оглед на това, че интимната среща от подобен характер се характеризира с повишена дискретност, уверете се, че никой няма да ви обезпокои. Това е в значителна необходимост за спокойствието на дамата, а на нея й е нужно въпросното спокойствие, за да се отпусне и впоследствие – евентуално да се развихри. По отношение на предпазните средства, всеки се оправя индивидуално (няма да изпадам в подробности, разбирате как е). И накрая – но не и по значение – отново ще си позволя да наблегна – внимание, внимание и отново внимание към дамата. Включително да не се забравя и задължителното финално гушкане. Това ще я накара да се почувства специална, а не евтина, което пък за вас означава, че има вероятност да ви се отвори парашутът и за повторение на един следващ етап.

В крайна сметка това табу се оказа едно от най-забулените в тайнственост табута, но само на теория. На практика, кристален за мен остана изводът, че този вид секс оставя доволни определено повече от двама.

Табутата в секса – повече от двама (част първа – тройка с две жени)

Имам един познат, дето умира да му се случи секс с две жени. И как да му се разсърдиш на човека, как да не го разбереш, та чак да му влезеш в положение, като това е най-силната еротична фантазия на поне 90% от мъжкото съсловие в сексуално активна възраст. Провокирана кой знае откога, но въплътена първоначално в еротичните снимки, прераснали в еротични списания, впоследствие – продължавана да бъде поддържана от леките еротични филми, а напоследък – от „филмите за възрастни” (или другояче казано – откровеното порно), фантазията за тройка с две жени не ще и не ще да излезе от главите на мъжете – и нашите, и чуждите.

Повярвайте ми, няма мъж, който да не иска да бъде въвлечен в подобно приключение. Така че да не се учудваме, мили дами, ако в понапредналата ни връзка някой ден се изтърси и въпросът: „Мммм, аааа, такова… Случайно нямаш ли някоя приятелка, която би се навила…” или нещо подобно. Но той не е виновен. Какво да направи човека, като фантазията го влече. Не само това, тя даже направо го е обсебила в по-тежките случаи на свръхфантазиране.

Интересното е обаче какво се случва, когато тази фантазия вземе, че започне да клони към изпълняване. Или другояче казано – когато (виж ти!) някоя приятелка наистина се е навила и дали поради продължителна сексуална суша, или поради това, че просто е жена, която обича да експериментира довечера ще дойде.

За да добия представа за това как изглежда фантазията „на живо” или как стоят нещата „след” партито, позволих си да поразпитам неколцина (за по-голяма точност, нека си призная, че бяха четирима) мои познати и приятели мъже, на които им се е случвало и за които сметнах, че ще са достатъчно откровени да споделят истинското си преживяване, без излишна украса или фалш.

Какво се оказа. За мое изумление само един от тях си призна, че това е бил „най-добрият секс в живота му”. Изобщо.

Тоест на тази база абсолютно непредставително проучване имаме налице една четвърт доволни мъже. Подробностите – при него сексът се е получил със собствената приятелка плюс нейна (не толкова близка) приятелка. Явно присъствието на партньорката, в комбинация с не толкова добра позната, че да ти е неудобно, но и не съвсем непозната втора, е един от ключовете за добро преживяване.

Останалите довериха, че очакванията им значително са се разминали с действителността. В сферата на фантазията е било предвкусването на експлозивно приключение, а на практика сексът се е оказал по-скоро притеснителен, а в единия от случаите (само дето не се разсмях с глас) се е получило нещо като съревнование между девойките за доминиране върху… ами сетете се де, точно така – върху интимните му части. Чак на човека му станало неудобно на коя да отстъпи повече.

За да е пълна статистиката ще си позволя да допълня, че от останалите двама – единият не си спомняше много – много, защото случката се състояла след по-скоро бурен купон, а последният беше най-лаконичен и сподели, че просто не било точно това, което си е представял до този момент.

В заключение бих обобщила, че и тази фантазия, както и доста други сексуални такива понякога наистина е по-добре да си остане в главата и да не се случва в действителност, защото рискът да ти умре фантазията е доста голям (3/4-и риск). Другото, което установих за важно в мини-проучването си, се оказа фактът, че тук добрата предварителна подготовка е доста удачен вариант. Имам предвид, както техническата подготовка – предпазни средства (за всяка от дамите е редно да се предвиди отделно такова например), както и правилно подбраната интимна обстановка прави преживяването по-добро, отколкото ако се разчита на случайността да направи своето.

И последното нещо, което научих – ако го правите заедно със собствената приятелка – бъдете готови за две по-скоро непредвидени последствия. Едното е внезапно нападналата я ревност. Няма жена, която да не се сравнява с другите, а когато и двете са без дрехи и определено твърде близо една до друга, сравняването и взаимното оглеждане в мъжките очи са неизбежни. И второто по-скоро неочаквано за вас нещо е, че след случката може собствената приятелка да реши, че й харесва повече с другата жена, отколкото с вас, като тогава вие рискувате да останете на заден план поне за известно време, докато тя вземе, че най-накрая се разбере със себе си

Очарованието на празните курорти

Не знам дали знаете, но така наречените курортни селища – и по-големи, и по-малки, съществуват и живеят свой собствен живот през цялото време на годината. Дори и извън активността на сезона. Това „извън сезона” особено много си личи през есента.

Лятото си е лято, на всички ни е ясно, че тогава в България живее всичко. Абсолютно всичко (е, с изключение на институциите). През другия преходен сезон – пролетта, когато всичко се събужда и живва, местата за почивка и релакс също не изглеждат така заспали. Зимата, покрай нейните зимни празници също е будна за живот. Обаче есента, като един така да се каже „следлетен” сезон е особено показателна за особения и донякъде тайнствен, задкулисен живот на ваканционните градове и селца.

Знаете ли как изглежда един курорт в края на октомври и началото на ноември, когато не е претъпкан с хора? Сега ще ви разкажа.

Ами първо на първо – точно това – не е претъпкан с хора. Което е просто прекрасно. Можеш да се разхождаш по улиците и тротоарите, не само без да се сблъскаш, ами и направо, без да се разминеш с някой друг. Също така никой не ти диша във врата, както навън – по време на разходката, така и например в магазините (поне в тези, които работят). Никой не те притеснява с претенциите си на досаден съсед, никой не ти натрапва в най-общия вариант (извинете, но си е съвсем така) – просташкото си присъствие.

Въздухът е чист. Защото няма безкраен поток от превозни средства от всякакъв вид и калибър. Което значи, че освен всичко друго можеш да паркираш на спокойствие, и то като бавно избираш удобно и близко място за автомобила. Прелест, а? Нещо абсолютно непостижимо в разгара на купона. И след като паркираш, мисля че можеш най-спокойно да оставиш колата, без да се тревожиш, че алармата ще се активира през цялата нощ. През около час например. А даже и по-начесто.

В курорт извън сезона можеш да се насладиш на преживяването си в заведение. Независимо дали това е ресторант, кафене или просто така определеното по нашите географски ширини „барче”. В един момент можеш да се почувстваш като герой от филма „Имало едно време в Америка”. Нали се сещате за онази сцена, в която той (Робърт де Ниро) заведе нея (Елизабет МакГавърн) в един ресторант, който беше запазил специално и само за тях двамата. Ей тая сцена направо можеш да си я пресътвориш в есенния курорт. На всичкото отгоре – когато обслужващият персонал, особено сервиращият такъв те оглежда с присъщото си отегчение и неприязън, то усещането не е чак толкова неприятно. Така е, защото във взаимното общуване и в общото впечатление има някакъв ореол на взаимно разбиране. Тоест – ти ги разбираш, че „горкичките, цял сезон са се мъчили, нормално е вече да се поуморени…”, а и те някак те разбират: „Тази, милата, трябва да е доста отчаяна, че да идва на почивка през октомври…”. В техните очи си крайно закъсала – емоционално закъсала или финансово невъзможна. Обаче така или иначе близостта помежду ви е налице. Нещо непостижимо иначе, когато заведенията пращят по шевовете.

Свободни са и пейките, детските люлки и катерушки, човек може да си приседне, където му е кеф, без да го побутват или най-малкото – да го гледат зверски, защото заема мястото твърде дълго.

Е, развлеченията са безброй пъти по-малко, но това за един свикнал да не скучае, дори когато е сам човек, изобщо не е проблем. Дори и затова, защото можеш да обърнеш внимание на купища детайли от пейзажа, които иначе биха останали незабелязани, грубо засенчени от лъскавите реклами.

Само разпилените тук-там и останали неприбрани боклуци все още продължават да напомнят за изминалите месеци на „сезонно” безумство.

Останали са само най-верните пазачи на опустелите вили….