ВОЕННИ ХИРУРЗИ

Доц. Евгени БЕЛОКОНСКИ

От 2006 г. длъжността “Главен хирург на армията” заема полк. доц. Евгени БЕЛОКОНСКИ.

С трепет влизам в кабинета му на V етаж на ВМА; тук ме е приемал лъчезарният и незабравим ген. Николай Василев. Почти нищо не се е променило от преди 20 години, няма го обаче него. И цигулката му. Но това е Животът, за едни той спира, за другите – продължава… Докато в един Ден, отреден за всички нас от Господа-Бога или Провидението, ще си отидем от него и ние…

Знам, че Белоконски е лекарско дете – и това го прави още по-симпатичен. Майка му е педиатър-нефролог, доц. Димитрина Ангьозова (за съжаление, вече не е между нас). Баща му е проф. Илия Белоконски, основател на военната радиобиология, разработил проблемите на профилактиката, патогенезата и лечението на радиационните поражения, става известен с решителната си и доблестна гражданска позиция по време на Чернобилската катастрофа.

От II курс Евгени Белоконски е кръжочник по хирургия. Когато взема държавните изпити и вече е пълноправен “д-р”, вече има в “актив” 49 апендектомии, 2 спленектомии и 2 резекции на дебело черво – извършени самостоятелно (разбира се, с асистенции от опитни специалисти). А сега – накъде, с дипломата в ръка? Майка му го съветва да поеме по нейния път: в педиатрията са предимно жени, той е мъж, с повече активност бързо ще се наложи и ще стане професор. Ала на Евгени му е жал за децата. Баща му подхвърля, че познава всички научни среди, защо не се заеме с научна работа? А вижда ли сина си в кабинет? Евгени цитира на родителите си ироничните, но верни думи на стария хирург д-р Стоян Кънев от “Пирогов” (80-годишен, той продължава да участва в спешни екипи!): “Който веднъж си е окървавил ръцете, цял живот ще продължава да го прави…”

Отдавна вече не брои операциите си, както в студентския живот – хиляди са. Има и смъртни случаи на масата. Не се тревожи, когато са раково болни в напреднал стадий: това им е предопределено от тежката болест, но се измъчва от загуби на млади хора, получили тежки травми и кръвозагуби.

Веднъж проф. Йовчо Топалов извършва кардиологична операция. Белоконски влиза да гледа. Впечатлява го тихата музика, струяща от невидимо радио някъде в ъгъла, огромният апарат за екстракорпорално кръвообращение, грамадните очила-микроскопи на професора, спрялото сърце, на което сменят клапите. Обаче то не тръгва от електростимулацията! Правят 3 последователни опити с тока – не, не забива! Професорът почва директен масаж. Вероятно се изморява, защото подвиква: “Евгени, измивай се, да опиташ и ти!”. Белоконски веднага отива на мивката, после надява ръкавиците. Мигът е толкова вълнуващ: досега не е хващал в ръка живо човешко сърце! Не, не е живо, отпуснало се е като дроб, не помръдва, никакви масажи не му влияят. Така си и остава – безжизнено…

За пръв път вижда смъртта на операционната маса, и то в собствените си длани. Цял месец след това не е на себе си – потресен е, почти не спи и не яде, отслабва. После се стяга: ако ще преживява толкова драматично смъртта на всеки пациент, да бе станал кабинетен учен… Тогава пък сигурно ще умре от скука… Защото никоя наука не може да му предложи динамиката и радикалността на Хирургията.

И друг покъртителен случай, пак свързан със сърцето, ще помни винаги. Млада циганка, наръгала се с нож от любовна мъка. Заедно я оперират с проф. Кънчо Кънев. Зашиват миокарда с Х-шев, момичето оживява, идва на себе си. След седмица почива от остър миокардит…

Най-дългата му операция е 8 часа – карцином на задстомашната жлеза. (“Проф. Гайдарски я разви тази панкреатична хирургия – много е тежка и сложна, “висш пилотаж”. Сега има нови методики и инструментариум, прави се два пъти по-бързо.”)

За свои учители смята проф. Николай Василев (“Той бе учител на всички ни!”) и д-р Тодор Аврамов (“Изключителен хирург и човек”). А с доц. Красимир Василев заедно започват и развиват ендоскопската хирургия във ВМА. (“Първият ендоскопски хирург, разбира се, е проф. Тома Пожарлиев”).

Съобщава ли всичко на своите пациенти?

“Не. Ние, българските хирурзи, а и останалите лекари, сме едни благородни изпечени лъжци. Пред пациента наричаме рака му “полип”; какво да правиш, такава ни е нагласата от социализма. На Запад им казват всичко направо и ясно; там лъжата дори се преследва юридически. Ние обаче казваме истината само пред близките – и може би това е по-правилният подход; те сами да преценят човекът би ли издържал страшната вест.”

Огорчавали ли са го колеги?

“Разбира се, колко пъти. Но не издребнявам, не съм злопаметен. Веднага забравям мръсотиите – защо да се тровя допълнително, животът и без това е толкова кратък?! Притесненията никой не може да ти плати… И са гибелни!”

Разпуска, като разхожда трите си кучета в околностите на Кокаляне, където е къщата му. Сега, като са го натоварили допълнително и с административна работа, не му остава време дори и за тях.

Не пие алкохол. Суеверен е. Преди да тръгне към някоя по-тежка операция (а те са му всекидневие!), потърква показалец о камъка (александрит) на пръстена си; все му се струва, че с нещо му помага. Понякога се отбива в църква и пали свещи – за здраве, за успокояване. Защото “Има Нещо над нас; дали е Бог, дали – Съдба, никой не знае, но То съществува и се разпорежда с всички нас.”

Оперирал е много свои близки – жената, родителите й, лели, чичовци.

Нищо по-особено – пациенти като всички други…

Автор: Д-р Тотко Найденов

ВОЕННИ ХИРУРЗИ

Ген. чл.-.кор. проф. Йовчо ТОПАЛОВ

Чл.-кор. проф. ген. Йовчо ТОПАЛОВ ми е стар приятел. Не намирам разлика от преди 20-тина години, когато се запознахме, и сега, когато гони 80-те (роден е през 1931): все си е същият строен, елегантен, дружелюбен, излъчващ почтеност и добронамереност. Не знаех, че е и толкова приятно словоохотлив – истинска находка за интервюиращия. Трябваше да се срещаме няколко пъти, затова пък научих толкова много за него и за Големите Български Хирурзи. Защото той е имал щастието да работи с много от тях, а също – и с най-великия – Генерала.

Бил е студент-медик в IV курс, когато вуйчо му отива по свой повод при Ванга. А пророчицата му казва: “Край тебе има едно момче. Ще стане военен, хирург, голям човек. Много ще расте.”

С Ванга е контактувал много пъти. Пращала му е пациенти, предимно сърдечно болни. Най-скъп от тях му е внучето на един Иван от Михайловград (днес Монтана). Тамошните хирурзи са решили да му ампутират и двата крака!! Ванга казва на този Иван: “Веднага бегай при генерал професор Топалов, той ке го спаси.” Обажда се генералът на колегите си по телефона: “Изчакайте ме, моля ви, утре ще дойда да видя детето.” Тръгва рано сутринта, след 2 часа е там. Наистина, момчето е с гангрени, но предимно на кожата; и мускулите, и костите могат да се спасят. “Ще ми го дадете ли да се опитам да го излекувам в София?”. Разбира се, че ще го преведат, още по-добре за тях, а най-вече – за детето. Поставено е в барокамера; след грижливо отстраняване на некротизиралите тъкани и малко пластика, крачетата му са спасени – фактически не само от ген. Топалов, но и от Ванга.

Веднъж проф. Чавдар Драгойчев я кани на гости в клиниката. Сляпата пророчица се завърта в една от стаите и после отсича: “Тоа, до вратата, дето го чекате да мре, ке прескочи дупката. Ке си отиде оня, до прозореца, дека го мислите за оздравел, ама под него виждам гроб.” Наистина, пациентът от споменатото легло е смятан за безпроблемен; другият, от първо легло, е с единодушна песимистична прогноза… Става обаче точно по предсказанията на Ванга. Откъде усеща импулсите на Душата тази жена-феномен?!

Когато съдовият хирург д-р Александър Александров е блъснат от дипломатическа кола и лежи безчувствен в реанимацията на “Пирогов”, близките му отиват при нея в Петрич. Тя ги приема веднага. Вярна на принципите си не им казва нищо лошо, само описва видението си: “В момента го гледат трима генерали.” Каква нагласа има в мозъка си тази необикновена българка?! Защото – действително, в същия този час край леглото на Сашо са се събрали на консилиум генералите професори Ганчо Савов, Генчо Кръстинов и Иван Копчев. Отива да го види и четвърти – Йовчо Топалов. Човекът обаче е безнадеждно изпотрошен и, както предвиждат и те, издъхва на другия ден.

Още като студент иска да стане хирург. Той е един от най-активните в кръжока, ръководен от професорите Веселин Матеев и Марин Петров. Стажант-лекар, прави първата си операция (естествено, апендектомия) в I хирургия при асистенцията на… самия проф. Георги Капитанов. От напрежение и вълнение ръцете му треперят. Вместо да му се скара, както очаква, именитият хирург го отпуска и поощрява само с две простички изречения: “Спокойно, Йовчо, момчето ми. Я виж как добре оперираш, браво!”

На разпределението (септември 1954) иска да отиде в гр. Толбухин (днес Добрич), но го вземат военните. Едва изкарва една година в Белоградчишкия полк; неистово иска само едно: да оперира, да оперира. И когато през май 1955 обявяват 50%-съкращение на армията (съгласно Женевското споразумение за разоръжаване), ст.-лейт. Топалов е първият, който подава молба за уволнение. Близките му бързо намират и бъдещата работа: не къде да е, а в самия “Пирогов”! Но полк. Александър Манов от МНО му предлага друго: хирург във Военната болница – Сливен. Без нито миг колебание приема. И до ден днешен не може да каже защо е предпочел дълбоката провинция пред София, и армейската болница – пред най-престижното лечебно заведение в страната? Явно, съдбата е направила своя неведом – но често толкова правилен! – избор.

В Сливен изкарва цели 7 години, едни от най-плодотворните.

Там работи с бъдещия проф. полк. Андрей Стойчев (“Беше буквално влюбен във всеки свой пациент; носеше болния на ръце, заради неговия интерес бе готов да се скара на целия персонал.”). Тук се възхищава и на д-р Христо Янев (“Чудесен хирург! В Сливен извърши три успешни операции на прободени с нож сърца; при това – с местна упойка!”). Многократно (над 30 пъти!) води от София не когото и да е, а самия ген. проф. Коста Стоянов (при него е бил цели 6 месеца на специализация), за да извършва сложни, предимно белодробни операции.

Среднощните пътувания на Йовчо Топалов с ген. Коста Стоянов протичат по един и същи начин. Качват се на влака от София (с тях е анестезиоложката му д-р Евелина Кръстева) в полунощ и в 05 сутринта, на разсъмване, пристигат в Сливен. Генерала отива да подремне в кабинета на полк. Стойчев; в 7,30 (спал е само 2 часа!) вече е готов за първата операция. Следобед извършва втората; следващата сутрин – третата. (През това време Топалов, като най-млад, се грижи за оперираните). В полунощ Генерала и Кръстева се качват на обратния курс – от Сливен за София, за да отиде той направо от гарата в ИСУЛ, където го чакат други пациенти. И всичко това, целият този колосален, благороден, животоспасяващ труд, свързан с толкова напрежение – две среднощни пътувания, кратък, разпокъсан сън – той полага без без нито една стотинка допълнителен хонорар!! (На Запад би станал милионер!) Чудно ли е, че при това неистово претоварване неоценимият, непрежалимият национален и хирургичен капитал ген. проф. Коста Стоянов умира толкова рано, едва 61-годишен?

И друго си спомня Йовчо Топалов за него: че когато му представя многобройните си научни трудове за публикация в наши или чужди издания, Генерала ги прочита незабавно и веднага ги резолира: “За печат!”, без нито веднъж да иска да бъде вписан като съавтор (обичайна, дори задължителна практика за тогавашната ни социалистическа наука.)

В Сливен Топалов работи неуморно. Заедно с Андрей Стойчев правят над 100 флебографии при тромботични флебити (1960), като за първи път доказват травматичния им произход при постфрактурни изменения. Оперират от сутрин до вечер. (Един ден извършват 13 апендектомии). Там осъществява и първата в света флебография на вена тестикуларис (публикува съобщението във френското “La pressе medicalе”).

Невъзможно е да се изброят всичките 545 заглавия на научните му трудове (от тях – над 120 след избирането му за чл.-кор. на БАН) – по съдова, гръдна, сърдечна, травматична хирургия, над 15-те рационализации и 22-те изобретения и патенти; участие в 5 учебника и ръководства по хирургия и 14 монографии (една от тях – “Нови проблеми в хирургията” е превеждана). Огромната част от съобщенията му са направени на десетки международни форуми и са приети не само в нашата, но и в световната практика (нови обходни съдови анастомози; пластично-възстановителни операции на трахея и големи бронхи; транслуменна ангиопластика; етиопатогенеза, диагностика и лечение на варикоцелето; каво-аурикуларни анастомози при обтурация на горна празна вена; лигатура на перфорантни вени; лечение на постфлебитната болест; хирургично лечение на болестта на Такаяшу и пр.).

Първи в страната внедрява контрастната диагностика в съдовата хирургия (1959), фибринолитичната терапия при тромбоемболитичните заболявания (1964), операцията при дъгата на аортата (1975), постфлебитния синдром (1965), аортно-коронарния байпас, хирургичното лечение на вродените аномалии на коронарните артерии, ретроградната тромбектомия при ембологенни тромбофлебити, оригинални оперативни методи за аеростаза и хемостаза при повърхностни паренхимни наранявания, перитонео-венозен шънт при лечение на асцита, нови модификации на лигатурни игли и микрохирургична техника при лимфно-венозни анастомози, “шев на Топалов” при парциална резекция на черва, черен дроб и далак и т. н.

След 7-те наистина славни сливенски години, Йовчо Топалов спечелва конкурс за асистент по хирургия във Висшия военно-медицински институт (днес ВМА) и от февруари 1961 г. започва работа там.

От кого се е учил? Цяла плеада са именитите хирурзи, от които е черпил опит и вдъхновение – и наши (професорите Георги Капитанов, Веселин Матеев, Алберт Луканов, Николай Василев, вече подробно споменатия генерал Коста Стоянов, доц. Никифор Никифоров) и чужди (специализира в цяла Европа – Прага, Бърно, Храдец Кралове, Краков, Лодз, Москва, Ленинград, Дюселдорф, Бад Онхаузен, Франкфурт, Париж, Страсбург, Монпелие, Милано).

Помни не само всички свои учители, ученици и колеги, но и тежките си пациенти. Като редник Владимир Николов Опашков, история на заболяването 203/февруари 1956 г. През таза му минава камион. Буквално е премазан: Малгенов тип счупване (потрошаване и разместване на илиачните кости), разкъсана уретра и, разбира се, неизбежният травматичен шок. Операцията е тежка – колкото хирургична и урологична, толкова и ортопедична; на втория ден се развива тежка инфекция, отварят се фистули, двата глутеуса гангренясват; състоянието преминава в декубитус, разпространил се чак до плешките. Родителите му, дошли от Разлог, вече обмислят погребението… Йовчо Топалов не излиза от стаята на това момче, измъква го от Дупката, вдига го на крака! Накрая затваря декубитуса с пластика. Днес Опашков е часовникар в родния си град.

3 февруари 1997 г. без малко да стане лобната дата на генерала…

Пред дома му го нападат двама хора. Единият му разтваря якето, другият изважда кама и започва да го мушка – в дясното рамо (целел е шията!), после – в гърдите (търсел е сърцето!). Генералът избива ножа, развиква се и нападателите побягват. “Губя кръв, викайте линейката и проф. Чалъков!”, разпорежда той на първия човек, който му се притичва на помощ (оказва се съседка-медицинска сестра от неговата клиника!). Не чувства нито страх, нито болка – само задух, който се усилва.

Случайно минава с колата си директорът на Руския дом, който веднага го поставя на задната седалка и потегля светкавично към ВМА. Като пристигат, генералът сам си поставя дренаж в прободната рана, за да не се получи клапен пневмоторакс. Вече е загубил много кръв (както предполага, срязана е белодробната му артерия.) Пропадайки в Мрака, спокоен и чак щастлив от странната лекота, си помисля успокоено: “Значи не се умирало толкова тежко…”

В това време проф. Петко Чалъков, началник на Клиниката по белодробна хирургия (той е долетял на автостоп; благословен да е онзи незнаен благороден шофьор!) и доц. Здравко Лазаров, зав. Клиниката по съдова хирургия вече слагат ръкавиците, без да са се измили. “Защо не си го отворил?” – виква професорът на дежурния колега. “”Няма смисъл – той вече умря…”, отговаря уплашеният млади лекар. Професорът взема нечии чужди очила (в бързината е забравил своите) и разтваря гръдния кош на своя колега и приятел, а сега – най-спешния и важен пациент, който наистина е изпаднал в клинична смърт. Кръвоизливът е обилен. Клампират прерязаните съдове, съшиват ги. Нужно е и кръвопреливане, незабавно. Новината се е разнесла мълниеносно из Военно-медицинската академия и начаса 40 души – лекари и сестри – се нареждат на опашка да дарят от своята кръв за генерала. Преливат му повече от 4 литра – почти цялата му собствена кръв е изтекла!!

Връща се към Виделото след цели 2 дни. Първото, което усеща след Възкресението си е, че се намира в някаква сребристо-златиста капсула, от която не му се излиза, защото там му е леко, приятно и слънчево. (Сега е убеден, че това е било телесната му обвивка, която не е пускала Душата, в чието съществуване напълно вярва!)

Останалото са подробности: неизбежните усложнения, макар и малко в повече – висока температура, идиосинкразичен шок от плазма, клапан-пневмоторакс, травматични стриктури на уретрата. Но нали оцелява и се възстановява напълно?!

“Дал съм един живот на ВМА – и тя ми го върна!” Напълно вярно: за 40 години работа тук е участвал (като водещ или асистиращ хирург) в над 20 000 операции, 1500 от които – сърдечни.

После се оказва, че нападателите просто са се… припознали. Те били пратени да убият друг. Бог е отплеснал ножа им на 2 пъти. И е пратил проф. Чалъков в операционната точно в последната, но решителна минута!

За личността и делото на чл.-кор. проф. ген. Йовчо Топалов също може да се напише не очеркова скица, а цял роман.

Да ни е жив, бодър и здрав още дълги години!

Автор: Д-р Тотко Найденов

ВОЕННИ ХИРУРЗИ

Ген. чл.-кор. проф. Генчо КРЪСТИНОВ

Ген.майор чл.-кор. проф. Генчо КРЪСТИНОВ (р. 1915 г., гр. Шипка), следва медицина в Букурещ, но завършва в София (1942), Работи първо като селски лекар (пловдивското Старосел, 1942 – 1945). От асистент в Катедрата по болнична хирургия в Пловдивския медицински институт (1945 – 1948) отива в хирургичното отделение на Военната болница на Града под тепетата, на което скоро става началник (1951 – 1953). В състава е на българската медицинска бригада в Корея (1955 – 1956). Професор (1960), началник на Катедрата по военнополева хирургия и на Клиниката по по гръдно-сърдечно-съдова хирургия към ВВМИ (1960 – 1980), главен хирург на армията (1965 – 1980 г.), той живя светло, активно и достойно 88 години – рядка възраст за хирург.

Определението му за Хирургията беше: “Едно трудно Щастие, което се изгражда върху терзанията, съмненията, несполуките, разочарованията и най-вече – върху неуморимия денонощен труд на лекаря, който е приел тази чудесна специалност за своя благословена от Бога Съдба.”

Чл.-кор. ген. Генчо КРЪСТИНОВ беше извършил над 2000 сърдечни операции – отначало със своя учител, родоначалника на българската сърдечна хирургия ген.-майор проф. Коста СТОЯНОВ, после – с ученика си ген.-майор проф. Йовчо ТОПАЛОВ. Нарочно подчертавам военните им чинове – тези хора ги заслужаваха напълно. Защото те бяха (Йовчо Топалов продължава да бъде, да ни е жив и здрав!) Генерали на Медицината, Генерали от армията на Живота.

Разказа ми интересен случай от практиката си. Една жена, майка на две деца, страдаща от порок на митралната клапа и силно декомпенсирала, със сълзи на очи го моли да я оперира. Позакрепват я в клиниката с кардиостимуланти и диуретици, но проф. Кръстинов още се колебае дали да предприеме хирургичната интервенция (при несъвършенната тогавашна апаратура смъртността била доста висока). Тогава тя му заявява: “Ако не ме оперирате, ще се самоубия. Такъв живот е непоносим, кому съм нужна – нямам сили и сама да се обслужвам!” Всичко минава успешно. След месец го поканва на гости у тях. Случва му се път натам, отбива се. Още неотворила вратата, се втурва да му целува ръката. Едва я отдръпва. А тя – шета без умора, без задъхване, крак не подвива – съвсем, съвсем здрава!

В Смолян, току-що паркирал на площада, един младеж се втурва изневиделица към него с гръмкия вик: “Татко!”. Професорът е с жена си; лесно може да се предположи смущението му. Оказва се, че този левент, като момченце, е опериран от него по повод клапен порок. Почерпват се, посмяват се, поговарят дълго. Хирургът му се радва – наистина, като на свое собствено дете. Та не е ли истина, че малкият Пациент може да смята Спасителя си за Баща?

(И колко хора с пълно право биха могли да назовават хирурзите си така възторжено и чисто: “Татко!”).

Проф. Генчо Кръстинов ми бе заявил още: “Коравосърдечният, безчувственият, бездушният човек не може да бъде истински, добър хирург. Лично аз не се примирявам нито за миг със смъртта. Преживявам я изключително тежко. Не познавам по-труден момент за който и да е лекар, още повече – хирург, когато трябва да съобщи на близките на починалия свой пациент най-черната вест: за кончината му. Неописуемо с думи е състоянието, когато след тежка, изнурителна, но, уви, несполучлива операция трябва да се изправиш пред чакащите те вън деца, бащи или майки и да даваш отговор на застиналия в очите им въпрос. И да знаеш, че след миг ще взривиш ужаса и мъката в тях. Това те смазва повече от всичко друго. Разбира се, много по-често съм спечелвал пациентите си за живота. Тогава пък другото известие – че съм спасил човека, ме изпълва с огромна гордост, изричам го гръмко и радостно.

Не бива обаче да се забравя, че никой оперативен успех не е дело само на един-единствен специалист. И най-добрият хирург не може без дейната помощ на асистенти, анестезиолози, сестри, лаборанти. Операцията е дело на целия екип, не само на човека, който държи скалпела в ръката си. В нашата професия сам войнът не е войн!”

Беше автор на над 300 публикации, 20 от тях – монографии, ръководства и учебници. За пръв път в България ген. Генчо Кръстинов извършва и внедрява операцията на Бледок при тетрадата на Фало (1954), операциите при коарктация на аортата, спленореналните анастомози при портална хипертензия, при аневризма на аортата, при отворено сърце под умерена хипотермия за коригиране на вродени сърдечни пороци, за коронарен байпас (заедно с ген. Йовчо Топалов) и др.

Дъщеря му, д-р Дарина Кръстинова, също е хирург – тя се занимава с пластична хирургия в Париж и е световно известна в своята област.

Автор: Д-р Тотко Найденов

ВОЕННИ ХИРУРЗИ

Ген. чл.-кор. проф. Николай ВАСИЛЕВ

“Квалификация, умение, опит, труд, нюх – това е много важно. Но водещи трябва да бъдат съчувствието и обичта към болния! – твърдеше чл.-кор. ген.-майор проф. Николай Василев, с когото неведнъж съм разговарял.

Той е роден (1920) в Пазарджик. Има необичаен път на развитие като хирург – не започва веднага след дипломирането си (София, 1943) да работи тази мечтана специалност, а няколко години е селски лекар (последователно – на Прелез, Карабунар, Сестримо, Равногор) и чак след това успява да постъпи като ординатор в хирургично отделение (на родния си град, 1947); оттам – във Военната болница на Пловдив (1949 – 1952), после – на София и на Хасково. Специализира в Ленинград и Киев. Едва 42-годишен, става началник на Клиниката по обща и коремна хирургия при ВВМИ (1962), а 7 години по-късно вече е професор (невиждано за онези времена професионално израстване!). Участва и във военно-медицинската бригада във Виетнам. От 1980 до кончината си (1988) е главен хирург на армията. Работеше неуморно и всеотдайно – по проблемите на коремната, ендокринната (най-вече – на щитовидната жлеза) и военнополевата хирургия.

Казваше: “Пациентът е чувствителен, с изострена емоционалност. С него не може да се хитрува. Усети ли обичта на своя лекар, той му отдава цялата си душа. А веднъж спечелено, доверието му често е от решаващо значение за изхода на лечението.”

Беше високоинтелигентен. Меломан и сам – превъзходен цигулар. Цигулката надничаше от рафта в кабинета му и винаги, когато разговаряхме и си пиехме кафето, се присягаше към нея: “Какво искаш да ти изсвиря?”. Слушах в захлас: същите тези нежни пръсти, които в момента изтръгваха вълшебни звуци от бездушните струни, преди минути решително са прогонвали Смъртта от доверилия му се Пациент; възможно ли е подобно магическо претворяване? Този човек спокойно е можело да бъде един от виртуозите на България. Сега съжалявам защо не съм го попопитал защо е предпочел напрежението и отговорността на своята сурова професия пред далеч по-лекото поприще и безгрижие на артиста; но нима Хирургът може да обясни с думи Светлината на своето велико и несравнимо с никое друго поприще?

Синът на ген. Николай Василев е също хирург, доц. полк. Боримир ВАСИЛЕВ, началник на Клиниката по гръдна хирургия във ВМА. Поразително прилича на баща си – същите огромни топли очи и приветливо излъчване. Заявява: “Не искам да пишеш за мене – какво съм аз пред Татко?”. Все пак, отронва няколко думи.

По негово настояване от дете набляга на цигулката; приемат го и в Детската фирхармония с диригент Влади Симеонов, с нея обикаля целия свят. Но много повече го влече Хирургията. Показва ми докторската си дисертация – до месец-два ще я защити (“Гръдни огнестрелни наранявания”). С обич споменава учителите си: д-р Берчо Чифчиян, проф. Венцеслав Отчев, проф. Аврам Пинкас, д-р Тодор Аврамов. С баща си е оперирал само… два пъти. Главният хирург на армията просто не искал колегите му да говорят, че протежира собственото си дете. Затова Боримир се явява на изпитите за специалност (по обща и по гръдна хирургия) при цивилна комисия.

С болка си спомня последните дни на баща си. Интубиран е, метастазите са го сграбчили отвсякъде и го задушават. Не може да говори, само немощно стене и се гърчи. Намира сили да направи умолителен жест към Боримир: да извадят тръбата, да го оставят да издъхне. “Няма болкомер…”, отронва доц. Восилев. Той е на мнение, че ефтаназията трябва да се позволи и да се прилага при подобни ясни дори и за нелекар случаи – защото мъчението и страданието са непоносими и всеки човек заслужава една достойна Смърт.

Преди да дойде във ВМА, Боримир е работил 14 години във варненската Военно-морска болница, бил е и началник на Катедрата й по хирургия. Имал е изключително тежки случаи. Невъзможно е да се степенуват, но все пак, най-покъртителният е с 62-годишна жена. Прави жесток опит за самоубийство чрез поглъщане на сода каустик. Целият храносмилателен тракт е буквално смлян – от хранопровода, стомаха и дуоденума чак до панкреаса. Резекциите им и изработването на езофаго- и гастро-стоми продължават 7-8 часа. Възстановяват я цял месец. На 30-тия ден, по настояване на близките й, я превеждат, наглед стабилизирана, в друго лечебно заведение. Още с настаняването си там тя издъхва… Който не е водил подобна неистова борба за изгубения живот на пациента си, буквално за измъкването му от Гроба, няма да разбере нечовешките усилия и последвалия потрес от Загубата му. Но това също е неотделима част от тази най-велика професия – Хирургията.

Във Варна Боримир Василев оперира и лицево-челюстна хирургия, и комбинирани травми, и травматология. Изведнъж се оживява и ми разказва нещо наистина нечувано досега: във Варна е оперирал и… делфин! Помагат му и двама лицево-челюстни хирурзи – Дюлгеров и Тончев. Делфинчето Диана (така се казва и една от дъщерите му; доц. Боримир Василев има две щерки и един син) е с натрошена челюст и некроза на меките тъкани и максилата. Преди това разговарят по телефона с ихтиолог от Лондон (цената за 3-те минути консултация с него е 2 000 долара!), получават напътствия за анестезията и за 2,30 часа извършват уникална за България операция – отстраняват некротизиралите тъкани, шинират фрактурите. Така и не се разбира кой е причинил жестоката травма (животинчето е застраховано за 80 000 долара); самите лекари не получават и стотинка хонорар – но нали го спасяват?! И до днес, 8 години след операцията, то е живо и здраво и изпълнява дресурата си във варненския Делфинариум! От цялата операция запомня за цял живот очите на Диана – меки, топли, нечовешки, като на същество от друга планета или дори галактика; потъва в тях; цял месец после не може да заспи и в кратките мигове на задрямване ги сънува!

Непоколебимо вярва, че човек има Душа. Както – и Съдба.

Ген. Николай Василев вливаше радост във всяка приятелска или служебна среща. Беше пъргав, елегантен и лек, не пропускаше да се пошегува с приятелите си, да ги попита с какво може да им бъде полезен. Жестоката болест обаче го отнесе, когато нямаше и 68.

Всеки – със Съдбата си…

Ще го помним винаги!

Автор: Д-р Тотко Найденов

ВОЕННИ ХИРУРЗИ

Самата Военно-медицинска академия (бивш ВМИ, ВВМИ) лично аз свързвам с 2 големи имена: на генералите проф. Коста СТОЯНОВ и доц. Иван ХАРИЕВ, който предлага на своите съпартизани Тодор Живков (най-дългогодишния ни държавен глава) и Добри Джуров (военен министър) да построят днешната й внушителна сграда.

Катедрата по военно-полева хирургия към ВМА има славна история. Първи началник й е полк. (по-късно чл.-кор. проф. ген.) Генчо КРЪСТИНОВ (1960), заместник му е полк. (по-късно – също професор и генерал) Иван Копчев, ортопед. Клиниката по обща хирургия се оглавява от проф. Николай АНЧЕВ (ГИРГИНОВ), ръководител на първата българска военно-медицинска бригада във Виетнам (1955 – 1957), а по гръдна и сърдечно-съдова хирургия – последователно от проф. Андрей Стойчев и генералите Генчо Кръстинов и Йовчо Топалов. Урологията се ръководи от друг професор-генерал – Иван Викторов, лично оперирал самия Тодор Живков по повод простатна хиперплазия.

Проф. Андрей СТОЙЧЕВ (р. 1919 в с. Червен, Русенско) е един от най-авторитетните български и военни хирурзи, с изключително разнообразна професионална биография. През Отечествената война е ординатор в хирургичната болница в Къстендил, а във войната в Корея е хирург на българската медицинска бригада (1952 – 1954). Началник е на първото в страната Отделение по сърдечно-съдова и гръдна хирургия (1957 – 1959) на Общоармейската болница, а после – на хирургичното отделение при Военна болница – Сливен и главен хирург на армията. Поливалентен блестящ хирург, проф. Андрей Стойчев разработва проблемите на гръдния травматизъм, оперативното лечение на рака, белодробната ехинококоза, сърдечно-съдовата хирургия в началния период на развитието й (екстракорпорално кръвообращение при нормотермия и дълбока хипотермия, което внедрява заедно с ген. проф. Генчо Кръстинов). Той работи заедно с други чудесни военни хирурзи – бъдещите професори Милан Милев, Станчо Станчев и Здравко Лазаров (сърдечно-съдова и спешна хирургия), Петър Чалъков и Георги Чепилев (гръдна, спешна и военно-полева хирургия), Атанас Атанасов (чернодробно-жлъчна, коремна и военно-полева хирургия), Димитър Ранев и Благой Шиндарски (изгаряния, пластика), ген. Ганчо Савов и Манол Ванев (неврохирургия).

Във военните ни мисии в Северна Корея, Виетнам, Алжир, Камбоджа, Афганистан, Ирак, са командировани предимно военни хирурзи.

Нашето съсловие добре познава и уважава хирурзите на армията ни: генералите проф. Коста Стоянов, чл.-кореспондентите Генчо Кръстинов, Николай Василев, Йовчо Топалов, уролозите-професори Иван Викторов и Тодор Патрашков, ортопедът проф. Иван Копчев; професорите Атанас Атанасов, Георги Чепилев, Любен Туртуриков, Кънчо Кънев, Благой Шиндарски, Николай Анчев (Гиргинов), Венцислав Отчев, Аврам Пинкас, Андрей Стойчев, доцентите Надко Величков, Евгени Белоконски, Красимир Василев, Никола Владов, Петър Кръстанов, Цветан Панов, Иван Донков, Деян Йорданов, Димитър Кръстев и много други.

Тук непременно трябва да бъде споменат съдовият хирург доц. Стефан БЕЛОВ. Започнал работа като във Сливенската военна болница, той продължава при ген. проф. Генчо Кръстинов, където се хабилитира. Отдава се на една рядка и сложна специалност – хирургичната лимфология. Макар и с недобро здраве (има клапен порок, претърпява и операция), развива неуморна и впечатляваща дейност. Издава монография по темата. Създава и специализирани лимфологични хирургични клиники в Милано (след смъртта му италианците й дават неговото име; това е всеизвестната в цяла Европа лимфохирургична клиника “Проф. Стефан БЕЛОВ”!), в Прага, в Хамбург.

Автор: Д-р Тотко Найденов

ВОЕННИ ХИРУРЗИ

Военните хирурзи трябва да са много по-подготвени от останалите, защото при тях спешната хирургия и травматологията са застъпени в най-висока степен и често вървят заедно.

Самият д-р Георги ЗОЛОТОВИЧ, основателят и първи началник на българската Военна болница, е хирург. Роден през 1855 г. в Цариград, завършва медицина в Москва непосрествено след Освобождението (1879). Още като студент участва в състава на руската санитарна мисия в Сръбско-турската война (1876), където превръзва и оперира ранени. Работи при знаменития руски хирург и гинеколог Владимир Снегирьов (1847 – 1916). След дипломирането си се връща в България; живее и работи в София като дружинен, полкови и дивизионен лекар и хирург (1879 – 1894). Още с откриването на Софийската обща гарнизонна болница (днес Военно-медицинска академия) става неин началник (1891), като същевременно с напрегнатата организационна дейност прави и операции.

Сред плеадата военни хирурзи непременно трябва да се открои името и на възрожденския лекар д-р Петко Г. Димитров. Роден през 1853 г. в Сливен, той завършва медицина в Цариград (1876). Мобилизират го като лекар на табор (дружина) в османската армия в Анадола, но през Освободителната война при Карс (на Кавказкия фронт) дезертира и преминава към “врага” – руската действаща армия. Оттам се завръща в Родината. Работи последователно като околийски лекар на Поморие, след това – и на Бургас, на Горна Оряховица. Началник и същевременно – зав.-хирургичното отделение на Софийската дивизионна болница (1896 – 1897).

Следващият началник на Военната болница (1897 – 1904) е майор Димитър Киранов, също хирург. Роден през 1859 г. в Бесарабия, той завършва медицина в Петербургската медикохирургична болница (1885). През Първата световна война достига чин генерал-майор. Известно време началник на Военната болница е и д-р Тодор Попов, дипломирал се в Монпелие и специализирал хирургия в Париж. Той е баща на големия наш клиницист проф. Александър Попов и дядо на алерголога доц. Тодор попов, председател на Съюза на българските медицински дружества.

През Балканската война за известно време началник на Военната болница е и големият български хирург д-р Асен Петров. Към нея, като мобилизирани военни лекари, работят също превъзходните хирурзи д-р Иван Карамихайлов (главен хирург на Първа отделна армия), бъдещият проф. Александър Станишев (началник на новосформираната Общоармейска военна болница през 1918 – 1920) и десетки други.

Несъмнено обаче, най-видният военен хирург и началник на Общовойсковата военна болница е Генерала, проф. Коста СТОЯНОВ.

За Него се пише в цялата тази книга. Споменават го всички български хирурзи – и военни, и цивилни, независимо от възрастта им.

Защото той е Генерала.

Автор: Д-р Тотко Найденов

И В ПРОВИНЦИЯТА ИМА ДОБРА ХИРУРГИЯ

Д-р Румен ЦАНКОВ

На Срещата на Съюза на българските хирурзи в Хисаря (март 2006 г.), ме заговори д-р Румен ЦАНКОВ, 51-год., хирург от Разград:

“Разбрах, че издирвате имената на колегите, загинали при изпълнение на служебния си дълг – най-често от инфаркт или инсулт, вследствие пренапрежението и стреса по време на работа. Но колко много хирурзи са получили тези инциденти, без да умрат (поне в момента…)! Един от тях съм аз…

Датата 14 юни 2005 г., събота, ще я помня цял живот – тя щеше да фигурира в некролога ми…Бях дневен дежурен в хирургичното отделение на разградската болница. Започнах операция на пациент по повод илеус, предизвикан от рак на дебелото черво. Час по-късно почувствах рязко схващане на челюстта и болки в сърдечната област, започнах обилно да се изпотявам, лицето ми се покри с лепкава, студени пот, краката ми омекнаха, усетих, че всеки момент ще колабирам. Усетих: получавам инфаркт!! Диагнозата е елементарна за всеки лекар… Но как да изоставя пациента си – нали ще умре? Нямаше кой да довърши операцията, в момента в болницата имаше само един специализант, другият колега отсъстваше от града. Наредих на сестрата веднага да ми намери нитроглицерин; разтича се, донесе ми отнякъде. Сложих под езика една таблетка, после – втора; болката малко се притъпи, продължих операцията. След като привърших, веднага отидах да ми направят кардиограма. Наистина – на хартиената лента излезе елевацията на задния миокарден инфаркт… Незабавно ме стабилизираха с лекарства, преведоха ме в София, където ми сложиха 2 стента в увредените коронарии. В момента съм с тях, така ще е доживот…

Това е съдбата не немалко хирурзи. Но никога няма да се откажа от своята професия!

Д-р Антон АНТОНОВ, началникът на I хирургично отделение в Шуменската ни болница, едва 46-годишен, получи остър инфаркт по време на работа, постъпи нъв вътрешното отделение и наскоро след това почина… Няма да забравя и колегата д-р Димитър НЕЙКОВ – той не само направи инфаркт, но и отключи диабет от стрес: на другия ден след смъртта на едно дете, оперирано от него в отделението. (Случаят, уви, беше неспасяем, и той го знаеше, но въпреки това се опита да се намеси в плановете на Господа…). А диабетът, както е известно, просто гарантира нов съдов инцидент… Полежа, малко нещо уж се пооправи, но само след 2 години получи втори, още по-тежък инфаркт и почина… Издъхна вкъщи, но това не е ли също смърт – ако не “при”, то “вследствие” изпълнение на служебния дълг?!

Ние, хирурзите, живеем и работим при всекидневно огромно, смазващо, убийствено пренапрежение, стрес и отговорност! По време на всяка операция, дори и по-незначителна на вид, можем да рухнем и да загинем. Просто такава ни е професията. Съдба, която сами сме си избрали. Но друг път нямаме. Господ да ни пази!”

Какво да се добави към тази кратка, но разтърсваща изповед?

Колегата беше напълно прав. Десетки са българските хирурзи, които са починали по време на работа или непосредствено след тежки нощни дежурства и напрегнати операции. Вероятно много повече са тези, които са се разболявали (инфаркт, инсулт, отключване на тежък диабет) или катастрофирали с линейки, без да са загинали в момента или непосредствено след това, а – вече инвалидизирани – няколко месеца или години по-късно. Други, за щастие, прескачат Трапа…

“Господ да ни пази!”, ще повторя простичките думи на д-р Румен Цанков от Шумен.

Нека да замълчим и да добавим същото:

“ГОСПОД ДА ВИ ПАЗИ, СКЪПИ БЪЛГАРСКИ ХИРУРЗИ!”

Автор: Д-р Тотко Найденов