Говорим, говорим… по мобилния (или проклятието на безплатните минути)

„Да бе, тя го казала това… Казвала го е и на други хора… Представяш ли си, аз я мислех за приятелка, а тя така да говори зад гърба ми… Да, Теодора, да, ама моля ти се, това никога нямаше да го направя…” И така нататък, и така нататък…

Не, това не е откъс от сапунен сериал. Най-малкото българското име би следвало да ви покаже, че не става реч за премеждията на Ферхунде или която и да било там девица, жертва на интриги в много серии. Това е откъс от последния телефонен разговор по мобилен телефон, на който не за първи път и не по моя воля се оказвам неволен свидетел. В този случай просто нямаше как да напусна помещението, в което за определен отрязък от време пребивавахме заедно с приятелката на Теодора и така в продължение на повече от половин час се оказах напълно съпричастна към неволите на иначе непозната за мен девойка, която както се оказа, е станала жертва на най-долни интриги от страна на друга девойка, която смятала за близка приятелка. Чак по едно време ми се прищя да дам съвет, да направим разговора както се казва конферентен, а пък и проблемите бяха тъй сериозни и дълбочинни, че направо си плачеха за професионално мнение. Това в рамките на шегата, разбира се.

Но ако трябва да бъдем сериозни, редно е да си признаем, че заедно с мобилната комуникация масово настъпи и липса на култура на говорене по мобилен телефон.

Иначе говорим от сутрин до вечер. Говорим у дома пред домашните, говорим в кафенето, в магазина, в заведението, в което обядваме, говорим на масата пред другите хора, с които сме, говорим на улицата, на спирката, във фризьорския салон, в офиса, говорим, говорим…

И така се случва (поне на мен, а убедена съм и на почти всички вас), че ежедневно изслушваме без въобще да желаем купища чужди разговори, като темите варират от лични през служебни до определено безсмислени или направо плашещи. Най-страшно е, когато ни се „падне” да слушаме потребител на безплатни минути. Тогава, може би от радост, че по някакъв начин прецаква мобилния оператор, човекът говори ли, говори. Въобще не се и сеща да затвори телефона. Говори с часове…

Безплатните потребители обаче съвсем не са на челно място в личната ми класация за най-досадни мобилно – телефоно – говорящи.

Топкласацията определено се оглавява от (любимите ми) продавачки в магазина. Случвало ви се е, нали? Влизате вие, а жената зад щанда е навирила слушалката и си говори ли, говори. Споделя, както се казва. Споделя, ама не се усеща, че споделя и с всички наоколо. Няма какво да се лъжем – някои от тях са по-дискретни и говорят тихичко, други даже прикриват слушалката с ръка, все пак деликатността понякога го изисква. Не им минава и през ум обаче да затворят с извинението, че имат работа например. Случвало ми се е да чакам на касата, за да платя, а тя си говори. А аз с известно неудобство се налага да я прекъсвам, за да приключа с покупката, все пак.

Другата супер досада са (пак в любимата ми обслужваща сфера) сервитьорките. Ти я виждаш, че е там на бара, облегнала се е и си приказва. Предполага се, че си приказва за нещо важно, но ти пък си чакаш. Чакаш да приключи комуникацията и да ти обърне най-после и на тебе внимание. Защото е на работа!

Следват – познайте кои? Следващите ми любимци. Хората, които буквално влитат в обществените сгради и крещят в слушалката. Те най-често са бизнесмени. Заети. Нямат време да спрат и да приключат разговора си на място, затова тичат и крещят. Без въобще да се съобразяват с това има ли хора наоколо им, работят ли тези хора и прочие.

Мога да продължа с хората, които упорито не изключват телефоните си на обществени събития или срещи. Те първо те зашлевяват със звъна си в най-неподходящ момент, а после (понеже явно се страхуват да не пропуснат нещо безкрайно важно в живота си) пак като деликатните продавачки шепнат в слушалката. Понеже е тихо обаче и понеже отсреща рядко могат да чуят шепот, шепнат силно. С наблягане на шипящите съгласни. И ние хората наоколо, пак сме съпричастни.

Имам чувството, че класацията може да се удължи до безкрай с все нови и нови попълнения, затова ще завърша с нещо като предупредителен съвет. Най-неприятното нещо, което може да се случи на недискретния телефонист е разговорът му да бъде чут от неподходящи уши. Защото светът е малък. Ама много малък. Няма никаква гаранция, че докато плюеш по началника, жена му или някой негов братовчед не е зад гърба ти. Или докато споделяш служебна информация, конкурентът не е на съседната маса. Още по-неприятното е, че ти може въобще да не ги познаваш тези хора. И никога повече да не ги видиш. Но те ще те запомнят. Живо и с подробности. Така липсата ти на деликатност може да бъде не само неприятна за околните. Може да бъде жестоко наказана.

Помощ! Интернетът ми изчезна!

Преди години беше актуален един всъщност уместен въпрос – колко време ще изтрае човечеството, ако токът спре? Сега, при наличието на все повече батерии във всекидневието ни този интересен казус (не че не е актуален), но придобива все нови измерения в посока количество и пестене на природни ресурси.

За мен лично обаче, днес със страшна сила застана въпросът – колко дни ще оцелея на работа, а и у дома, ако ме лишат внезапно и невъзвратимо от достъп до Интернет.

С две думи – изчезна ми връзката с Интернет на работния компютър. Отварям само една малка скоба и моля IT – специалистите да не ме хулят, ако дам някое некомпетентно от тяхна гледна точка определение. Знам, че са много чувствителни по въпроса за професионалния си жаргон, но сега темата е друга.

Загуби ми се значи връзката със света. Първоначално изчаках малко с надеждата да му мине от само себе си. После рестартирах компютъра. Пак почаках. След това рестартирах де що има устройства около него. Почаках. Рестартирах пак. Обаче – тц! Нищо. Внезапно у мен започна да се надига (все още плахо, но определено) паника. Звъннах на поддръжката. Дадоха ми някакви наставления по телефона. Приложих ги, но успех нула. Казаха ми да почакам и че ще дойдат колеги да видят проблема на място. Кога – неясно.

Тук вече започна голямото чакане, придружено с голямото мислене и все още малката паника.

Оказа се, че анализът на ситуацията показва следното:

Не мога да започна ни една от текущите си задачи, защото дори и да започна да пиша нещо, когато допра до определени подробности няма къде да ги проверя. У себе си или на хартиен носител нямам нито речник, нито нормативен текст някакъв, нито дори точните адреси и телефони на евентуалните хора, с които бих кореспондирала!

Не мога да работя по останали от преди неща, защото се оказа, че за по-сигурно, а и за да имам неограничен достъп от най-различни места, съхранявам най-важните си документи и преписки в личната си поща (електронна, разбира се)!

Същевременно получавам прозрение като светкавица, че изобщо нямам достъп нито до личния, нито до служебния мейл, така че дори и да напиша нещо, няма как да го изпратя!

Паниката се засилва и ме обгръща все повече. На втория час започвам да се питам какво ли става в града в частност, а и в държавата въобще… Имам навика да проверявам основните новинарски сайтове на няколко часа, просто за да се уверя, че освен обичайните повече или по-малко жълти новини, нищо жизненоважно и касаещо човечеството не се е случило без аз да знам. Естествено, отдавна нямам навика да купувам вестници, радио слушам само онлайн, така че около мен е пусто и празно. И тихо.

На този фон, фактът че не мога да си проверя съобщенията във Фейсбук ми се вижда чак маловажен. Нали довечера ще си ида вкъщи и ще изчета всичко на воля. Даже ще си имам повече насъбран материал за четене и за обсъждане.

В крайна сметка, за да не умра от притеснение, се захващам с някакви съвсем отдавна останали файлове, които чакат редакция в My documents. Все пак върша нещо, докато дойдат специалистите от фирмата доставчик на Интернет. До края на деня никой не идва. Добре, че имам флашка с голям обем памет. Качвам си всичко на нея и едва ли не тичам до домашния си лаптоп с Интернет връзка.

У дома отново съм човек. Отново имам достъп до информацията от света. Дори и да не ми трябва, някак си има го усещането, че съществувам. Има го усещането, че ще оцелея. Че не съм сама.

Може би въпрос на време е на света да се появи нова фобия – страх от липсата на нет. А може би вече я има. Сигурно и всички сме с налични първоначални симптоми. Ще стане ясно утре. Дано майсторите дойдат навреме!

Мирише(м)

Пролетта е любимият ми сезон. След есента. Няколко ефекта поставят на второ място в класацията месеците март – април – май и единият от тях е появата на обичайно придружаващите ги алергии. Другото нещо, което детронира пролетта от първото място и я кара непрекъснато да се бори за него със зъби и нокти – това са… миризмите.

Разберете ме правилно. Чудесен е ароматът на напъпваща пролет, прекрасно е да се разхождаш под току-що разлистващи се дървета, сред растяща зелена трева, да вдъхваш първите пролетни цветя, но това са неща, които в действителност ме вълнуват, когато по някаква причина се озова на село.

Виж, в града работата е друга. Тук преобладават съвсем различни типично градски пролетни ухания.

И първото, с което ме посреща обичайно настъпващата пролет в града – това е променената сутрешна миризма от контейнерите. Тя неусетно се видоизменя и започва да настъпва по-широко и по-широко около себе си, като по този начин оформя един устойчив ареал около кофите за смет, който става все по-трудно преодолим без предпазни средства от рода на кърпичка на носа. Слънчицето, което така обичаме да ни целува напролет, целува не само нас се оказва. Погалвайки с топлите си лъчи битовите ни отпадъци то има свойството да ги превръща в доста противно миришеща и сякаш готова да избухне всеки момент адска смес. И тази година се успокоявам като надявам, че хората, от които зависи това ще съобразят работата си със съответния сезон, въпреки че до този момент това все не става. Предполагам, че както винаги те си имат своите железни оправдания за пред обществото. А обществото си диша с пълни гърди аромата на разлагаща се смет всяка сутрин и така – след предстоящия летен пик ще продължим до есента, когато този проблем ще започне да отмира от само себе си. Ще заспи зимен сън. До другата пролет.

Второто нещо, по което рано-рано разбирам, че пролетта пристига е ароматът на пресен чесън. Ароматът на пресен чесън започва да се носи първо в градския транспорт – отначало ненатрапчиво (доколкото един аромат на чесън може да бъде ненатрапчив), но впоследствие все по-упорито завземайки пространство около себе си. Този специфичен мирис е до болка познат и на всички, работата на които е свързана с хора. Те знаят, че пресният чесън е чесън с характер. Той не е като стария чесън. Той като всеки млад стрък има склонността да бъде по-нахален и настойчив в изявата си. Миризмата му е уникална и несравнима с нищо друго. Пресният чесън и неговия аромат – ето това за мен е сигурния знак, че пролетта е близо.

Третият мирис, който все по-твърдоглаво цели да ми покаже, че времето се затопля е мирисът, който излъчват (извинете ме, но ще го кажа) човешките тела. Ето това вече е висш пилотаж в оцеляването за хората с чувствително обоняние. Тук вече започвам да се чувствам като Жан-Батист Грьонуй (главен герой от романа „Парфюмът” на Патрик Зюскинд, впрочем ако не сте го чели – не пропускайте). Носът ми започва да ме води по дирите на всеки, минал покрай мен, като обособява пренебрегналите личната хигиена с тяхното абсолютно неповторимо ухание. Тези ухания се блъскат и варират от (пак ме извинете, но не мога да се сдържа) обикновена пот, през престоялата пот на облечена вчерашна блуза до обикновено мръсно.

Преди ако не се лъжа година, бяха ме присъединили във Фейсбук група с име „Хора, къпете се, нищо че не е неделя”. Тази група е актуална за мен всяка пролет и то със страшна сила. Не че тези хора, за които говоря се къпят повече през зимата. Нищо подобно. Но поразсъблечени напролет превръщат положението така да се каже в нетърпима ситуация…

Иначе обичам пролетта. Този уикенд например планувам да се отдам на Dolce far niente сред природата. По възможност колкото се може по-далеч от „градския” аромат на пролет…