Готов е новият дизайн и мобилната версия на национален здравен портал Фрамар.бг

След много, много работа, щастливи сме да ви представим новата версия  /десктоп и мобилна/ на сайта на националния здравен портал Фрамар.бг.

Отне ни изключително много време, но нашето желание бе да бъдем безкомпромисни с поетите пред читателите ангажименти.  Предстоят няколко седмици, в които ще довършим окончателните настройки и ще представим проекта в неговата цялост. Благодарим на колегите ни от Web Fusion за търпението и за проявената смелост да отговорят и на най-смелите ни очаквания.

 

 

Жена в космоса – Хюстън, имаме проблем!

Излита женa астронавт в  Kосмосa, но почти веднага се свързва със Земята:
- Хюстън, имaме проблем!
- Хюстън слушa.. кaкъв е проблемът?
- Нищо, все едно!
- Повтaрям…Хюстън слушa..кaжете кaкъв е проблемът?
- Нищо!
- Кaжи де?
- Ако те беше грижа, щеше да знаеш!

Познат ли ви е този разговор, така типичен между мъже и жени, особено когато жената не е нещо доволна, а от мъжа се очаква да отгатне какво е, ако е загрижен. :)

Книга за българските хирурзи от д-р Тотко Найденов и проф. Дамян Дамянов: ЧАСТ 40

И В ПРОВИНЦИЯТА ИМА ДОБРА ХИРУРГИЯ

Доц. Иван ТАБАКОВ

Доц. д-р Иван ТАБАКОВ вече е пенсионер. Беше в разцвета на силите си, когато разговаряхме. Предавам разказа му, както съм го записал, без изменения, защото е показателен за скромността, всеотдайността и напрежението на стотиците хирурзи в провинцията, които всекидневно извършват своя тих, незабележим и неоценен от обществото ни Подвиг:

“Като студент-медик ме привличаха вътрешните болести. Те научават лекаря да мисли, правят го по-интелигентен и това в тях ми допадаше. След като се дипломирах, започнах работа в Околийската болница в Горна Оряховица. Често давах дежурства. Нерядко се случваше да водят хора с остър апендицит, перфорирала язва или заклещена херния. Поставях диагнозата и пращах линейката да вземе дежурния хирург, а сам аз се чувствах безпомощен и зависим. Тогава разбрах: теглеше ме скалпелът, т. е. действеността. Хирурзите поставяха диагнозата си, оперираха – и спасяваха. Ето работа тъкмо за мене! След едногодишна работа във вътрешното отделение се прехвърлих в хирургическото. В началото бе трудно, не знаех почти нищо. От сестрите се учех на превръзки. И асистирах, асистирах – почти не излизах от залата. Мъчех се да подражавам на завеждащ отделението – д-р Никола Тонков, опитен, много сръчен хирург, опитен и организиран. Под негово ръководство направих първите си операции – апендектомия и херниотомия. Така полека-лека навлязох в тази чудесна мъжка специалност. Обиквах я все повече – тя ме правеше щастлив и нищо друго на този свят, освен нея, не ме интересуваше. Чувствах се пълноценен човек и истински лекар. През деня работех, вечер давах дежурства и непрекъснато четях, обогатявах знанията си.

Помня една тежка операция. Пациентът прокървя обилно. Спрях работа, дадох кръв, сестрата му я преля веднага, още съвсем топла, после продължих. Всичко завърши благополучно. Преуморен, изтощен и от кръводаряването, едва се прибрах в квартирата. Тъкмо бях заспал дълбоко, ме събудиха за спешен случай. Разсъних се веднага, отидох и близо 3 часа оперирах младеж с перфорирала дуоденална язва. Върнах се като смазан. Едва съм мигнал няколко минути, линейката изсвири отново – младежът се бил влошил… Каква беше тази прокоба? Утрото ме завари край леглото му. Когато се успокои, само изпих едно двойно кафе и започнах визитация по стаите. Преглеждах хората, сменях превръзки, вадех конци, приемах нови пациенти, изписвах оздравели. И, странно, умората постепенно изчезваше, очите ми вече не пареха, главата ми бе бистра. Но това бе измамно чувство, което се дължеше на мобилизацията на съзнанието, породена единствено от – нека да не прозвучи помпозно – лекарския дълг. Убеден съм, че човек с друга професия би отказал да работи толкова продължително време и така напрегнато, при това без почивка. Едва ли някой чиновник, например, би се съгласил само да стои буден, без да работи, камо ли да спасява, с цената на огромно собствено напрежение, чужд човешки живот. За “възнаграждението” от няколко левчета да не говорим. Но никой не е виновен на хирурга, че си е избрал подобна свръхнатоварна и отговорна дейност, която всъщност е Призвание и Съдба.

На хирурга не е позволено да познава умората! След тежки и продължителни 7-8-часови операции (а това е почти всеки ден, над 40 години) се усещам с вдървен гръб и психически изразходван. И още – имам чувството, че съм дал частица от живота си.

Но това е Всекидневието на Хирурга. Не бих го заменил с нищо друго!”

По-късно д-р Иван Табаков отива в София и се профилира в урологията, където защитава доцентура и се прочува със сполучливите си операции. Но тези кратки спомени за началото на професионалния му път като млад провинциален хирург са затрогващи – затова ги и публикувам.

Д-р Михаил КАЛНЕВ

Преди 25 години се запознах с друг великолепен хирург и обаятелен човек от наистина дълбоката провинция – д-р Михаил КАЛНЕВ. Гостувах му в Девин, в чиято болница оперираше от първия си работен ден, като едновременно с това бе и неин директор. Публикувах очерци за него в списанията “Здраве” и “Антени”. За съжаление, не съм ги запазил, затова ще разкажа какво съм запомнил от разговора ни.

В онези далечни години в Девин често спира токът. Това неведнъж се случва тъкмо по време на спешна нощна операция; тогава д-р Калнев веднага нарежда на линейката да застане срещу залата със запалени фарове, и продължава да реже и съшива на светлината им… Наглед романтика (ако е на филм) – но създава такова напрежение за хирурга (защото е в действителност)!

Спасявал е стотици пострадали родопчани, обикновено миньори или дървосекачи. Безброй случаи на спешна хирургия – те са му почти всекидневие. Извършва – в тези мизерни провинциални условия – пластика на дефект на гръдната стена със скатула.

Но най-интересният му и нашумял случай в Девин е с един шофьор. Той се напива в една кръчма, скарва се с някакви хора, сбиват се – но подробности не помни. Прибира се криво-ляво вкъщи, и на другия ден отново подкарва камиона. През почивните дни играе мачле в махалата. Всичко е в ред, само дето го наболявала главата, когато удря топката с нея. Така – две-три седмици, след което жена му го завежда в поликлиниката.

Участъковият лекар не намира нищо безпокояващо, но понеже главоболието му се усилва, го изпраща на ренген. Там откриват… кухненски нож, пронизал мозъка от едното слепоочие до другото и заседнал в черепа…

Д-р Калнев вика неврохирург от Пловдив (доц. Симеон Петков, един чудесен лекар, за съжаление – днес покойник) и още на другия ден двамата вадят ножа от главата. Безспорно, това е най-знаменитият случай в практиката му! След месец болнични шофьорът отново се качва на камиона си. Играе и мачлета. Но вече удря топката само с крак…

Канят впечатляващия провинциален хирург на работа в Пловдив; обещават, че ще му открият възможност и за хабилитация. Но той отказва. Заявява им, че обича Родопите и Девин – и няма да ги напусне! Това също не е романтика – а Отговорност и мъжество!

С този мъж и Хирург се видяхме след четвърт век в неговия Девин. Беше си почти същият: подвижен (всяка сутрин, независимо от времето, преминава по планинския си маршрут под вековните мури). Вече на 75 години, но в крепко родопско здраве. И, разбира се – най-важното: още държи скалпела! Когато през 1993 г. се пенсионира, отива в Либия, гр. Бенивамид; та до 2001 – за цели 8 години!! Получава две либийски правителствени награди за чудесата, които извършва там със скалпела си. Не го пускат да се върне в България, молят го да остане – накрая го изпращат с… общоградски митинг! Забравя ли се това тържество, устроено от хиляди мюсюлмани на един християнин?! Неверник – но спасител на стотици либийци!

Но може ли Хирургът да почива? След Либия д-р Михаил Калнев започва работа във Военната болница – Пловдив. Ала сърцето го тегли, неудържимо го тегли нататък: при любимите, облени в слънце и зеленина Родопи, към които тръпно се стреми и самото Небе – да се слее с тях, да ги похлупи; само там ручат единствените на света каба-гайди и ухае дори и в сънищата на бор. (Как го разбирам – та това е Планината на Орфея, на проф. Константин Чилов, на най-слънчевите хора!)

И – ето го, д-р Михаил Калнев, вече 76-годишен, отново в Девин, при скъпите му родопчани. Готов всеки миг да им помага със скалпела. И със сърцето си.

И така ще е до Края!

Добър е Господ – пак ще се видим.

Чакай ме на гости наесен в нашата любима планина на прекрасната ни Майка България, Мишо!

Автор: Д-р Тотко Найденов

Когато пушачите се скараха с непушачите – Законът за забрана на тютюнопушенето на обществени места

„Само при вас ще идвам да пуша, че с този закон се измъчих!” дърпа от цигарата моята въображаема опонентка и примижва от кеф. Пък аз се мръщя и гледам деликатно да отворя прозореца, че хем да не я простудя, хем аз да не умра от цигарения дим, който ме побърква! Хубаво е да има човек с кой да спори, дори когато това е жена в къса пола, която премята крак върху крак и изглежда толкова секси в облака дим, който е създала само с едно или две дръпвания в и без това тясното помещение в моята фантазия.

С целия си авторитет мога да заявя – законът за забрана на тютюнопушенето на обществени места е едно от малкото хубави неща, които са се случили в малката ни държавичка. Няколко аргумента:

- широко известен факт е, че цигарите стават масов здравен проблем  когато навлизат фабрично свитите цигари, които лесно можещ да си купиш навсякъде и веднага да запалиш. Лесно и просто, но вместо да свиеш 4-5 цигари дневно, обичайно пушиш по 20 предварително свити и готови цигари.

- широко акламираното удобство, че пушачите са добре дошли навсякъде…в ресторанти, в парка, на гости у някого, на преглед при някой лекар – пълна толерантност, ето ти, от 20 стават 40 цигари.

- задръстил си се с три пакета цигари на ден, дрехите ти вонят на мръсно и непрано, зъбите ти са жълти, едва ти стигат парите от заплатата, но горд стоиш в своя облак и все още хората толерантно те приемат и покорно те оставят да тровиш тях, децата, всичко наоколо…

Повтарям себе си, този прословут закон е едно от малкото добри неща, които са се случвали в България, които показват държавническа воля и някакъв умисъл и наличие на елементарна здравна политика. Горещо го приветствах, въпреки, че той се превърна в широко дискутирана публично тема, както и в нещо, за чието нарушение постоянно си говорим вече градски легенди.

Плюсовете:

-         тютюнопушенето е вече официално недопустимо и се предполага, че това ще намали и броя цигари дневно – една логична пречка пред chain smoking-а – «пушенето цигара от цигара»

-         80-90% от хроничните заболявания на дихателната система; 80-85% от белодробния рак; 30% от всички злокачествени заболявания,  25-43% от исхемичната болест на сърцето и още куп проблеми от здравословен, естетичен, социален характер се дължат на тютюнопушенето. Защо да не сме малко по-здрави и да живеем по-добре?

-         по-малко съм изложен на тютюнев дим и не съм съпричастен на опитите на пушачите да изпушат повече цигари от възможното

Но защо ли има толкова хора против тези три прекрасни производни на закона?

Първи нададоха вой пушачите, които сметнаха, че се нарушават правата им, че не могат спокойно да седнат в кафене или ресторант и да запалят поредната цигара. Заговори се за нарушение на човешки права, за потенциални колосални загуби и за още куп беди върху човешкия род. След това в строен хор поеха собствениците на заведения и ресторанти, които обвиниха закона, че е нулирал оборота им, при това в най-оборотните месеци. Не можело банкет или веселба, без да запалиш на масата, да гасиш и да ти сменят пепелника през 10 минути. Самоотвержени собственици поемат глоби вместо клиентите, контролни органи се сблъскват с ожесточена съпротива и солидарност от всички клиенти, които крият виновните. Не знам дали тези собственици някога са се притеснявали за липсата на хигиена по кухните им, за жълтите от мръсотия бели манти на служителите, че  сервитьорката си бърка в носа, докато ви чака да си изберете нещо от лепкавото от мазни пръсти меню.  Добре бе, хора, как непушачите да изпълнят заведенията, след като част от тях просто не стават и са под всякакво ниво. Кой мазохист ще си го причини, тютюнев дим няма, но лошото обслужване, ниската хигиена, високите надценки си стоят.

Съвсем неочаквано за България, в почти  тайна задруга се обединиха пушачите и собствениците на заведения. Ако  слуша човек новините, те са на път да съборят властта.  Недоволните могат да станат причина за вот на недоверие към правителството. Шушука се за тайни съзаклятия, за неофициално протестно пушене по всички възможни заведения, за политическа подкрепа от широк политически спектър. И за нов референдум лятото, с тема „Цигари или не!”.

И тя подкрепя мислите ми, палейки поредната си цигари и отпивайки от кафето „Навсякъде в Банско се пушело, представи си, а там преди година никой по комплексите не пушеше, при това без закон.” Отворих тайно прозореца, студено е, но наистина се задръствам от цигарите, аз хроничният непушач. Да ме извинят дамите, но джентълменът в мен се задуши.

Един смислен закон, рядко попадение, което обаче разцепи нацията. Много хора, дори и пушачи, го одобриха, като намериха за съвсем удачно да пушат пред вратата на заведението или отвън, в отворена част. Другите пък яростно се възпротивиха, напук на разпоредби, гасейки в чаши с вода и нехаейки за глобите, които и без това са за собственика на заведението. Ако играете шах, след много сложни ходове и стратегии и от противници и привърженици, правителството е на път за изпадне в реална патова ситуация – ни напред, ни назад, ни с едните, ни с другите. Казус, който тепърва ще наблюдаваме в развитие.

Някога имах приятелка, която смело твърдеше „Цигарата е единственият ми приятел” и смело палеше. Когато трябва да помисли, когато няма пари, когато има пари, когато няма време, когато има време, когато няма дори и една цигара, тя просто криеше себе си в тютюневия дим. Добре бе, хора, толкова ли сме самотни и отчаяни, че всичко в живота ни се върти около цигарите и  чак заплашваме да съборим правителството, за да можем да даваме половината си приходи месечно, за да се тровим? Жалко ако успеят, законът е добър и има потенциал да ни направи по-здрави и щастливи, но от нас зависи. В противен случай, можем да ходим „волни и ухилени” с жълти зъби и разкашкани дробове. По-лошият избор, сякаш…

Сексуалното въздържание

Сексуалното въздържание, за разлика от сексуалната охота е тема, доста смущаваща хората. Прави ми впечатление, че всички, които смело говорят за интимни неща от личния си живот – например какво са вечеряли миналата вечер и дали това е повлияло на качеството на нощния им сън, както и какви ли не още подробности от близък характер, ревниво замълчават, щом дойде ред да коментираме личния им секс. Особено забележително е мълчанието тогава, когато не иде реч за хвалба. Или тогава, когато трябва да бъде направено признание за сексуалното им въздържание.

Нямам представа защо тази тема – стотици години след епохата на Средновековието упорито продължава да се счита за тема табу, още повече, че отдавна вече се знае, че решаването на проблемите започва с признаването им. Темата е табу и в двата възможни случая – и когато въздържането е нежелано, и тогава, когато е желано. Въпреки че вторият случай все повече е изключение, поне когато имаме насреща си здравомислещ човек. Казвам здравомислещ, защото непоколебимото ми мнение е, че интимната радост следва да бъде консумирана докато Бог ни е дал физическа възможност за това.

По откъслечните наблюдения, които успях все пак да събера, за видовете и причините за сексуалното въздържание могат да се изградят следните груби обобщения.

Първо: Имаме случаи, в които липсата на секс е някакъв период в живота, обикновено между две връзки. Това споделят повече жените, които имат следния морал: могат да започнат ново интимно преживяване едва след като са преживели старото и са сигурни, че не биха се върнали към него. Те с месеци наред продължават да приемат секса с нов партньор като някакъв вид изневяра спрямо стария, независимо че са прекратили всякаква интимност с него. Проблемът е сериозен, защото при тях явно става въпрос за неуспешно прекъснати връзки. Тоест – ако се чувствате така, то със сигурност не сте се освободили от мислите и чувствата към досегашния партньор и следва да направите преоценка на раздялата си с него.

Втори вариант: Хора, на които просто не им върви в секса, нямат постоянен партньор (съпруг или приятел), а връзките за една нощ изобщо не са по вкуса им. Тяхното страдание също не е за подценяване. Лошото в този случай е, че когато колелото се търкулне по наклонената плоскост и месеците без секс започнат да стават двуцифрено число (честно, има и такива истории), вероятността перфектният секс – партньор да цъфне на вратата (в офиса, във фитнеса, или където там ходите да сублимирате неизразходваната сексуална енергия), намалява с всяка следваща дата в календара. Освен това, сериозна пречка за подобряване на ситуацията е, че независимо дали сте мъж или жена, липсата на сексуална активност просто е изписана на лицето ви, а сексуалната жажда съвсем не е мощен афродизиак за отсрещната страна. Или с две думи – никой не се нахвърля на отчаяните сексуални самотници.

Трети случай: Двойки, които са разделени (само в пространството) с постоянния партньор и „го правят” рядко. Толкова рядко, че чак в един момент нещата се случват „от дъжд на вятър”. Да, обаче когато един секс не е редовен, хич не го бройте за такъв. Интимности, на които се отдавате на няколко месеца веднъж са си сексуално въздържание, дори и да сте притежател на най-ленивия сексуален темперамент.

И стигаме до четвъртия (според мен направо патологичен) случай: Не правите секс, не защото не ви се отдава възможност, а защото не искате. Не е за вярване, но и такива хора има. Това решение обикновено се възприема от приятелския кръг като доста странно нещо. Вероятно поради факта, че вземането му би трябвало да е продиктувано от доста важна причина. Осмисленото сексуално въздържание има склонност да бъде приемано от околните единствено в късната зряла възраст или поради болест. Религиозните разбирания, които са в противоречие с правенето на секс също имат шанс да бъдат приети като мотив.

При всички случаи обаче сексуалният пост е проблем за хората, които са подложени на него. Независимо дали си го признават открито, или споделят за него завоалирано, липсата на секс е тревожно състояние, което най-малкото може да причини общо невротизиране и явна киселост на характера. А от друга страна – позитивното отношение към живота си е абсолютно основателна причина сексът да си бъде практикуван редовно.

Юруш на промоциите

Криза е. И всички сме бедни. Поне на теория нещата изглеждат така. Всеки втори наоколо се оплаква, че парите не му стигат, а почти всеки първи споделя, че търси по-изгодните предложения, независимо дали става въпрос за храна, излизане на заведение, почивка, дрехи и прочие. Сайтовете за групово пазаруване пращят по шевовете, магазините за неща втора употреба се роят, а брошурите и дипляните със седмични и месечни промоции се изчитат много внимателно, преди да се запътят с пикиращ полет към кошчето за отпадъци.

Поне на теория нещата изглеждат така. И защо продължавам упорито да твърдя „на теория”, та „на теория”?…

Защото вчера бях задочен свидетел на случка, която излиза извън рамките на теоретичното.

ПРЕЛЮДИЯТА

Квартално магазинче. С повече от две полички, добре заредени с хранителни и дребни промишлени стоки. Знаете ги, едно от тези магазинчета, които бяха и продължават да бъдат хит в последните 20+ години най-нова българска икономическа история. Работило, каквото работило и поради някаква причина (лична или пък поради държавната политика по отношение на малките квартални магазинчета) пристъпило към закриване. По думите на собственика, една от причините е намаляващия, а в някои дни и почти липсващ оборот на парични средства. А всички сме наясно – оборотът е това, от което магазинчетата преживяват. От него те отделят за наем или съответно кредит, ток, консумативи, зареждане на стока, заплати и осигуровки. Все неща, без които животът на малкото квартално магазинче би бил невъзможен.

ЗАВРЪЗКАТА

В последния ден на своето съществуване – дали пак поради прагматични икономически причини (стоката ще се развали) или поради доброто сърце на собственика, внезапно обзет от предколедна топлота и любов към ближния, цените на изложените хранителни стоки са намалени на 50%. Значи – намаление наполовина и то реално, защото в този тип търговия – основно покупко – продажба на хляб, олио и вафли, няма кой знае какви надценки.

КУЛМИНАЦИЯТА

Какво се случва само секунди, след като на витрината отвън е лепнат надписа – „Всичко на половин цена!” Непонятно как, според лично моята оценка „по метода на безжичния телефон” – магазинът се напълва със същите тези хора, които всекидневно са преминавали оттам и са се оплаквали горко от беднотията и недоимъка въобще, както и от трагичните за тях лично последствия от беднотията и недоимъка и рисували месеци наред пред продавачите все едни такива апокалиптични живи картини. За отрицателно време се извива опашка. Настава всеобщ смут с нарастваща опция за кавга „кой след кого е” и дали някой някого не е прередил в суматохата. В крайна сметка, стоката се изкупува за един ден. Включително и препаратите за почистване на канализация. Включително и чипса, скъпите шоколадови бонбони, четките за зъби и кремовете за лице.

ЕПИЛОГЪТ

Магазинът е буквално ометен. И не това е изводът в края на историята. Изводът е концентриран в репликата на продаващия, който с изумление отбелязва: „И същите тези хора – млади, стари, пенсионери и всякакви, които всекидневно идваха и едва ли не брояха стотинките, всички тези хора дойдоха с банкнотите от по 20 и 50 лева, които изобщо не зная откъде извадиха…

Криза е. И всички сме бедни. Но май сме бедни именно защото изплашени от „кризата” крием и не смеем да похарчим левчетата, които ревниво кътаме за тези ужасно плашещи ни черни дни, дето идвали заедно с началото зимата. Която пък също така и така не идва с толкова страшна сила.

Крием ги тези левчета, кътаме ги, лишаваме се от неща, които биха ни доставили удоволствие сега и на момента, а после, подмамени от една неочаквана промоция – ги даваме за не толкова желаните, но изгодни четка за зъби и чипс на половин цена…

Безсмъртието на найлоновата торбичка

За втори път вече ми се случва – един път в магазин и един път на пазара – в момента, в който кажа, че не желая да ми дават найлонова торбичка за покупките, да ме репликират с фразата: „Ама аз няма да Ви я хващам”. Или „Няма да Ви взема пари за нея”. И бутат ли, бутат нещастното парче пастелноцветна пластмаса в ръцете ми. Или в по-невинния случай – примамливо ми го размахват пред лицето с непонятната за мен решителност да ми го пробутат все пак. Как така не искам?! Чудна работа… Нали разбирам, че няма да ми вземат пари…

Не бе, хора – не е за парите. Изобщо даже. Става въпрос за това, че не обичам найлонови торбички. Мразя ги от години. От времето далеч преди „еко”-то да стане модерно. Тази неприязън въобще не от последните месеци, в които те започнаха рязко да поскъпват, с прозрачната тенденция постепенно да бъдат забранявани. Просто найлоновите торбички – както едноцветните евтини, така тези по-скъпите – с шарените щампи, не са ми по вкуса. Просташки са, мразя да ги размахвам, миришат ми на гадно, а и после – когато все пак ми се е наложило да ги употребя, само се чудя къде да ги изхвърлям. Не че съм кой знае какъв екоактивист. Просто тия пликчета тип „потник” наистина са ужасни. Разбира се, не по-малко ужасни са (да не ги пренебрегваме) и най-често демонстрираните по улиците брандирани с известни марки техни посестрими.

И така ми идва наум за еко културата на българина.

Българинът значи, си умре за торбичка. Забелязали ли сте сутрин колко народ излиза от дома си, смело въоръжен с найлоновото многофункционално пособие. Така стартират деня си повечето мъже, деца, жени, на които дамските чанти не стигат, за да поберат обема на нужните вещи за предстоящия ден, а да не говоря за почти 100% от възрастните, канещи се да щурмуват дневните промоции. Очевидно отдавна отмина времето на мрежичките (не зная дали ги помните – едни такива сгъващи се в шепа, но същевременно с възможност да се разтегнат до безкрайност и да поберат безумно количество пазарски продукти). Очевидно отмина и това ми е ясно, но не мога да проумея защо затънахме в блатото на найлона и не вървим напред към далеч по-приличните текстилни или поне хартиени варианти. Тоест – нека се поправя – не е съвсем вярно, че не вървим – има такива проблясъци, но все още доста незадоволителни, ако мога така да определя.

Найлоновите пликчета засега продължават да се задържат на едно от челните места на неизкоренимите явления в живота ни. Защо ли? Личното ми предположение е, че вероятно те са безсмъртни. Често съм си го мислила. Не се шегувам. Никак дори. Забелязали ли сте например, че торбичките (подобно на всеки един боклук, да вметна) имат странното и неизтребимо свойство да се саморазмножават. Направете опит и оставете торбичка в някой шкаф, ей така – за всеки случай. Оправдайте се с намерението, че може и да потрябва някой ден, ако ви попитат. Знаете ли какъв ще бъде резултатът? Не? Ще ви отговоря! Само след месец ще намерите шкафа пълен с торбички. Значи, не само, че първата не е изчезнала, ами и е съумяла да се мултиплицира някак. Ако започнем да разсъждаваме трезво, ще стигнем до извода, че вероятно някой друг е оставил там новите, следващите имам предвид. Но дали вие (по вече създаден навик) или пък някой друг от семейството, който е решил, че вече там е мястото на употребяваните торбички в къщата… повярвайте ми – това ще си остане загадка! А торбичките ще продължават да се трупат по някаква странна вътрешна спогодба. Те вече ще са станали част от вашето семейство. Дори и да започнете да ги използвате за изхвърляне на боклука например, те странно защо няма да намаляват, а напротив – ще се умножават. Дори и да ги грабнете и да ги изхвърлите до една, помислете си добре преди да погледнете отново в шкафа след като изминат няколко седмици. Да не се изненадате, ако в него отново има торбички…

Дотук с филма. Но ако следващия път някоя продавачка отново се опита с желязна упоритост да ми набута торбичка, не зная дали ще се въздържа да не й споделя едни разсъждения по темата…