ВОЕННИ ХИРУРЗИ

Ген. чл.-кор. проф. Генчо КРЪСТИНОВ

Ген.майор чл.-кор. проф. Генчо КРЪСТИНОВ (р. 1915 г., гр. Шипка), следва медицина в Букурещ, но завършва в София (1942), Работи първо като селски лекар (пловдивското Старосел, 1942 – 1945). От асистент в Катедрата по болнична хирургия в Пловдивския медицински институт (1945 – 1948) отива в хирургичното отделение на Военната болница на Града под тепетата, на което скоро става началник (1951 – 1953). В състава е на българската медицинска бригада в Корея (1955 – 1956). Професор (1960), началник на Катедрата по военнополева хирургия и на Клиниката по по гръдно-сърдечно-съдова хирургия към ВВМИ (1960 – 1980), главен хирург на армията (1965 – 1980 г.), той живя светло, активно и достойно 88 години – рядка възраст за хирург.

Определението му за Хирургията беше: “Едно трудно Щастие, което се изгражда върху терзанията, съмненията, несполуките, разочарованията и най-вече – върху неуморимия денонощен труд на лекаря, който е приел тази чудесна специалност за своя благословена от Бога Съдба.”

Чл.-кор. ген. Генчо КРЪСТИНОВ беше извършил над 2000 сърдечни операции – отначало със своя учител, родоначалника на българската сърдечна хирургия ген.-майор проф. Коста СТОЯНОВ, после – с ученика си ген.-майор проф. Йовчо ТОПАЛОВ. Нарочно подчертавам военните им чинове – тези хора ги заслужаваха напълно. Защото те бяха (Йовчо Топалов продължава да бъде, да ни е жив и здрав!) Генерали на Медицината, Генерали от армията на Живота.

Разказа ми интересен случай от практиката си. Една жена, майка на две деца, страдаща от порок на митралната клапа и силно декомпенсирала, със сълзи на очи го моли да я оперира. Позакрепват я в клиниката с кардиостимуланти и диуретици, но проф. Кръстинов още се колебае дали да предприеме хирургичната интервенция (при несъвършенната тогавашна апаратура смъртността била доста висока). Тогава тя му заявява: “Ако не ме оперирате, ще се самоубия. Такъв живот е непоносим, кому съм нужна – нямам сили и сама да се обслужвам!” Всичко минава успешно. След месец го поканва на гости у тях. Случва му се път натам, отбива се. Още неотворила вратата, се втурва да му целува ръката. Едва я отдръпва. А тя – шета без умора, без задъхване, крак не подвива – съвсем, съвсем здрава!

В Смолян, току-що паркирал на площада, един младеж се втурва изневиделица към него с гръмкия вик: “Татко!”. Професорът е с жена си; лесно може да се предположи смущението му. Оказва се, че този левент, като момченце, е опериран от него по повод клапен порок. Почерпват се, посмяват се, поговарят дълго. Хирургът му се радва – наистина, като на свое собствено дете. Та не е ли истина, че малкият Пациент може да смята Спасителя си за Баща?

(И колко хора с пълно право биха могли да назовават хирурзите си така възторжено и чисто: “Татко!”).

Проф. Генчо Кръстинов ми бе заявил още: “Коравосърдечният, безчувственият, бездушният човек не може да бъде истински, добър хирург. Лично аз не се примирявам нито за миг със смъртта. Преживявам я изключително тежко. Не познавам по-труден момент за който и да е лекар, още повече – хирург, когато трябва да съобщи на близките на починалия свой пациент най-черната вест: за кончината му. Неописуемо с думи е състоянието, когато след тежка, изнурителна, но, уви, несполучлива операция трябва да се изправиш пред чакащите те вън деца, бащи или майки и да даваш отговор на застиналия в очите им въпрос. И да знаеш, че след миг ще взривиш ужаса и мъката в тях. Това те смазва повече от всичко друго. Разбира се, много по-често съм спечелвал пациентите си за живота. Тогава пък другото известие – че съм спасил човека, ме изпълва с огромна гордост, изричам го гръмко и радостно.

Не бива обаче да се забравя, че никой оперативен успех не е дело само на един-единствен специалист. И най-добрият хирург не може без дейната помощ на асистенти, анестезиолози, сестри, лаборанти. Операцията е дело на целия екип, не само на човека, който държи скалпела в ръката си. В нашата професия сам войнът не е войн!”

Беше автор на над 300 публикации, 20 от тях – монографии, ръководства и учебници. За пръв път в България ген. Генчо Кръстинов извършва и внедрява операцията на Бледок при тетрадата на Фало (1954), операциите при коарктация на аортата, спленореналните анастомози при портална хипертензия, при аневризма на аортата, при отворено сърце под умерена хипотермия за коригиране на вродени сърдечни пороци, за коронарен байпас (заедно с ген. Йовчо Топалов) и др.

Дъщеря му, д-р Дарина Кръстинова, също е хирург – тя се занимава с пластична хирургия в Париж и е световно известна в своята област.

Автор: Д-р Тотко Найденов

ВОЕННИ ХИРУРЗИ

Ген. чл.-кор. проф. Николай ВАСИЛЕВ

“Квалификация, умение, опит, труд, нюх – това е много важно. Но водещи трябва да бъдат съчувствието и обичта към болния! – твърдеше чл.-кор. ген.-майор проф. Николай Василев, с когото неведнъж съм разговарял.

Той е роден (1920) в Пазарджик. Има необичаен път на развитие като хирург – не започва веднага след дипломирането си (София, 1943) да работи тази мечтана специалност, а няколко години е селски лекар (последователно – на Прелез, Карабунар, Сестримо, Равногор) и чак след това успява да постъпи като ординатор в хирургично отделение (на родния си град, 1947); оттам – във Военната болница на Пловдив (1949 – 1952), после – на София и на Хасково. Специализира в Ленинград и Киев. Едва 42-годишен, става началник на Клиниката по обща и коремна хирургия при ВВМИ (1962), а 7 години по-късно вече е професор (невиждано за онези времена професионално израстване!). Участва и във военно-медицинската бригада във Виетнам. От 1980 до кончината си (1988) е главен хирург на армията. Работеше неуморно и всеотдайно – по проблемите на коремната, ендокринната (най-вече – на щитовидната жлеза) и военнополевата хирургия.

Казваше: “Пациентът е чувствителен, с изострена емоционалност. С него не може да се хитрува. Усети ли обичта на своя лекар, той му отдава цялата си душа. А веднъж спечелено, доверието му често е от решаващо значение за изхода на лечението.”

Беше високоинтелигентен. Меломан и сам – превъзходен цигулар. Цигулката надничаше от рафта в кабинета му и винаги, когато разговаряхме и си пиехме кафето, се присягаше към нея: “Какво искаш да ти изсвиря?”. Слушах в захлас: същите тези нежни пръсти, които в момента изтръгваха вълшебни звуци от бездушните струни, преди минути решително са прогонвали Смъртта от доверилия му се Пациент; възможно ли е подобно магическо претворяване? Този човек спокойно е можело да бъде един от виртуозите на България. Сега съжалявам защо не съм го попопитал защо е предпочел напрежението и отговорността на своята сурова професия пред далеч по-лекото поприще и безгрижие на артиста; но нима Хирургът може да обясни с думи Светлината на своето велико и несравнимо с никое друго поприще?

Синът на ген. Николай Василев е също хирург, доц. полк. Боримир ВАСИЛЕВ, началник на Клиниката по гръдна хирургия във ВМА. Поразително прилича на баща си – същите огромни топли очи и приветливо излъчване. Заявява: “Не искам да пишеш за мене – какво съм аз пред Татко?”. Все пак, отронва няколко думи.

По негово настояване от дете набляга на цигулката; приемат го и в Детската фирхармония с диригент Влади Симеонов, с нея обикаля целия свят. Но много повече го влече Хирургията. Показва ми докторската си дисертация – до месец-два ще я защити (“Гръдни огнестрелни наранявания”). С обич споменава учителите си: д-р Берчо Чифчиян, проф. Венцеслав Отчев, проф. Аврам Пинкас, д-р Тодор Аврамов. С баща си е оперирал само… два пъти. Главният хирург на армията просто не искал колегите му да говорят, че протежира собственото си дете. Затова Боримир се явява на изпитите за специалност (по обща и по гръдна хирургия) при цивилна комисия.

С болка си спомня последните дни на баща си. Интубиран е, метастазите са го сграбчили отвсякъде и го задушават. Не може да говори, само немощно стене и се гърчи. Намира сили да направи умолителен жест към Боримир: да извадят тръбата, да го оставят да издъхне. “Няма болкомер…”, отронва доц. Восилев. Той е на мнение, че ефтаназията трябва да се позволи и да се прилага при подобни ясни дори и за нелекар случаи – защото мъчението и страданието са непоносими и всеки човек заслужава една достойна Смърт.

Преди да дойде във ВМА, Боримир е работил 14 години във варненската Военно-морска болница, бил е и началник на Катедрата й по хирургия. Имал е изключително тежки случаи. Невъзможно е да се степенуват, но все пак, най-покъртителният е с 62-годишна жена. Прави жесток опит за самоубийство чрез поглъщане на сода каустик. Целият храносмилателен тракт е буквално смлян – от хранопровода, стомаха и дуоденума чак до панкреаса. Резекциите им и изработването на езофаго- и гастро-стоми продължават 7-8 часа. Възстановяват я цял месец. На 30-тия ден, по настояване на близките й, я превеждат, наглед стабилизирана, в друго лечебно заведение. Още с настаняването си там тя издъхва… Който не е водил подобна неистова борба за изгубения живот на пациента си, буквално за измъкването му от Гроба, няма да разбере нечовешките усилия и последвалия потрес от Загубата му. Но това също е неотделима част от тази най-велика професия – Хирургията.

Във Варна Боримир Василев оперира и лицево-челюстна хирургия, и комбинирани травми, и травматология. Изведнъж се оживява и ми разказва нещо наистина нечувано досега: във Варна е оперирал и… делфин! Помагат му и двама лицево-челюстни хирурзи – Дюлгеров и Тончев. Делфинчето Диана (така се казва и една от дъщерите му; доц. Боримир Василев има две щерки и един син) е с натрошена челюст и некроза на меките тъкани и максилата. Преди това разговарят по телефона с ихтиолог от Лондон (цената за 3-те минути консултация с него е 2 000 долара!), получават напътствия за анестезията и за 2,30 часа извършват уникална за България операция – отстраняват некротизиралите тъкани, шинират фрактурите. Така и не се разбира кой е причинил жестоката травма (животинчето е застраховано за 80 000 долара); самите лекари не получават и стотинка хонорар – но нали го спасяват?! И до днес, 8 години след операцията, то е живо и здраво и изпълнява дресурата си във варненския Делфинариум! От цялата операция запомня за цял живот очите на Диана – меки, топли, нечовешки, като на същество от друга планета или дори галактика; потъва в тях; цял месец после не може да заспи и в кратките мигове на задрямване ги сънува!

Непоколебимо вярва, че човек има Душа. Както – и Съдба.

Ген. Николай Василев вливаше радост във всяка приятелска или служебна среща. Беше пъргав, елегантен и лек, не пропускаше да се пошегува с приятелите си, да ги попита с какво може да им бъде полезен. Жестоката болест обаче го отнесе, когато нямаше и 68.

Всеки – със Съдбата си…

Ще го помним винаги!

Автор: Д-р Тотко Найденов

ВОЕННИ ХИРУРЗИ

Самата Военно-медицинска академия (бивш ВМИ, ВВМИ) лично аз свързвам с 2 големи имена: на генералите проф. Коста СТОЯНОВ и доц. Иван ХАРИЕВ, който предлага на своите съпартизани Тодор Живков (най-дългогодишния ни държавен глава) и Добри Джуров (военен министър) да построят днешната й внушителна сграда.

Катедрата по военно-полева хирургия към ВМА има славна история. Първи началник й е полк. (по-късно чл.-кор. проф. ген.) Генчо КРЪСТИНОВ (1960), заместник му е полк. (по-късно – също професор и генерал) Иван Копчев, ортопед. Клиниката по обща хирургия се оглавява от проф. Николай АНЧЕВ (ГИРГИНОВ), ръководител на първата българска военно-медицинска бригада във Виетнам (1955 – 1957), а по гръдна и сърдечно-съдова хирургия – последователно от проф. Андрей Стойчев и генералите Генчо Кръстинов и Йовчо Топалов. Урологията се ръководи от друг професор-генерал – Иван Викторов, лично оперирал самия Тодор Живков по повод простатна хиперплазия.

Проф. Андрей СТОЙЧЕВ (р. 1919 в с. Червен, Русенско) е един от най-авторитетните български и военни хирурзи, с изключително разнообразна професионална биография. През Отечествената война е ординатор в хирургичната болница в Къстендил, а във войната в Корея е хирург на българската медицинска бригада (1952 – 1954). Началник е на първото в страната Отделение по сърдечно-съдова и гръдна хирургия (1957 – 1959) на Общоармейската болница, а после – на хирургичното отделение при Военна болница – Сливен и главен хирург на армията. Поливалентен блестящ хирург, проф. Андрей Стойчев разработва проблемите на гръдния травматизъм, оперативното лечение на рака, белодробната ехинококоза, сърдечно-съдовата хирургия в началния период на развитието й (екстракорпорално кръвообращение при нормотермия и дълбока хипотермия, което внедрява заедно с ген. проф. Генчо Кръстинов). Той работи заедно с други чудесни военни хирурзи – бъдещите професори Милан Милев, Станчо Станчев и Здравко Лазаров (сърдечно-съдова и спешна хирургия), Петър Чалъков и Георги Чепилев (гръдна, спешна и военно-полева хирургия), Атанас Атанасов (чернодробно-жлъчна, коремна и военно-полева хирургия), Димитър Ранев и Благой Шиндарски (изгаряния, пластика), ген. Ганчо Савов и Манол Ванев (неврохирургия).

Във военните ни мисии в Северна Корея, Виетнам, Алжир, Камбоджа, Афганистан, Ирак, са командировани предимно военни хирурзи.

Нашето съсловие добре познава и уважава хирурзите на армията ни: генералите проф. Коста Стоянов, чл.-кореспондентите Генчо Кръстинов, Николай Василев, Йовчо Топалов, уролозите-професори Иван Викторов и Тодор Патрашков, ортопедът проф. Иван Копчев; професорите Атанас Атанасов, Георги Чепилев, Любен Туртуриков, Кънчо Кънев, Благой Шиндарски, Николай Анчев (Гиргинов), Венцислав Отчев, Аврам Пинкас, Андрей Стойчев, доцентите Надко Величков, Евгени Белоконски, Красимир Василев, Никола Владов, Петър Кръстанов, Цветан Панов, Иван Донков, Деян Йорданов, Димитър Кръстев и много други.

Тук непременно трябва да бъде споменат съдовият хирург доц. Стефан БЕЛОВ. Започнал работа като във Сливенската военна болница, той продължава при ген. проф. Генчо Кръстинов, където се хабилитира. Отдава се на една рядка и сложна специалност – хирургичната лимфология. Макар и с недобро здраве (има клапен порок, претърпява и операция), развива неуморна и впечатляваща дейност. Издава монография по темата. Създава и специализирани лимфологични хирургични клиники в Милано (след смъртта му италианците й дават неговото име; това е всеизвестната в цяла Европа лимфохирургична клиника “Проф. Стефан БЕЛОВ”!), в Прага, в Хамбург.

Автор: Д-р Тотко Найденов

ВОЕННИ ХИРУРЗИ

Военните хирурзи трябва да са много по-подготвени от останалите, защото при тях спешната хирургия и травматологията са застъпени в най-висока степен и често вървят заедно.

Самият д-р Георги ЗОЛОТОВИЧ, основателят и първи началник на българската Военна болница, е хирург. Роден през 1855 г. в Цариград, завършва медицина в Москва непосрествено след Освобождението (1879). Още като студент участва в състава на руската санитарна мисия в Сръбско-турската война (1876), където превръзва и оперира ранени. Работи при знаменития руски хирург и гинеколог Владимир Снегирьов (1847 – 1916). След дипломирането си се връща в България; живее и работи в София като дружинен, полкови и дивизионен лекар и хирург (1879 – 1894). Още с откриването на Софийската обща гарнизонна болница (днес Военно-медицинска академия) става неин началник (1891), като същевременно с напрегнатата организационна дейност прави и операции.

Сред плеадата военни хирурзи непременно трябва да се открои името и на възрожденския лекар д-р Петко Г. Димитров. Роден през 1853 г. в Сливен, той завършва медицина в Цариград (1876). Мобилизират го като лекар на табор (дружина) в османската армия в Анадола, но през Освободителната война при Карс (на Кавказкия фронт) дезертира и преминава към “врага” – руската действаща армия. Оттам се завръща в Родината. Работи последователно като околийски лекар на Поморие, след това – и на Бургас, на Горна Оряховица. Началник и същевременно – зав.-хирургичното отделение на Софийската дивизионна болница (1896 – 1897).

Следващият началник на Военната болница (1897 – 1904) е майор Димитър Киранов, също хирург. Роден през 1859 г. в Бесарабия, той завършва медицина в Петербургската медикохирургична болница (1885). През Първата световна война достига чин генерал-майор. Известно време началник на Военната болница е и д-р Тодор Попов, дипломирал се в Монпелие и специализирал хирургия в Париж. Той е баща на големия наш клиницист проф. Александър Попов и дядо на алерголога доц. Тодор попов, председател на Съюза на българските медицински дружества.

През Балканската война за известно време началник на Военната болница е и големият български хирург д-р Асен Петров. Към нея, като мобилизирани военни лекари, работят също превъзходните хирурзи д-р Иван Карамихайлов (главен хирург на Първа отделна армия), бъдещият проф. Александър Станишев (началник на новосформираната Общоармейска военна болница през 1918 – 1920) и десетки други.

Несъмнено обаче, най-видният военен хирург и началник на Общовойсковата военна болница е Генерала, проф. Коста СТОЯНОВ.

За Него се пише в цялата тази книга. Споменават го всички български хирурзи – и военни, и цивилни, независимо от възрастта им.

Защото той е Генерала.

Автор: Д-р Тотко Найденов

И В ПРОВИНЦИЯТА ИМА ДОБРА ХИРУРГИЯ

Д-р Румен ЦАНКОВ

На Срещата на Съюза на българските хирурзи в Хисаря (март 2006 г.), ме заговори д-р Румен ЦАНКОВ, 51-год., хирург от Разград:

“Разбрах, че издирвате имената на колегите, загинали при изпълнение на служебния си дълг – най-често от инфаркт или инсулт, вследствие пренапрежението и стреса по време на работа. Но колко много хирурзи са получили тези инциденти, без да умрат (поне в момента…)! Един от тях съм аз…

Датата 14 юни 2005 г., събота, ще я помня цял живот – тя щеше да фигурира в некролога ми…Бях дневен дежурен в хирургичното отделение на разградската болница. Започнах операция на пациент по повод илеус, предизвикан от рак на дебелото черво. Час по-късно почувствах рязко схващане на челюстта и болки в сърдечната област, започнах обилно да се изпотявам, лицето ми се покри с лепкава, студени пот, краката ми омекнаха, усетих, че всеки момент ще колабирам. Усетих: получавам инфаркт!! Диагнозата е елементарна за всеки лекар… Но как да изоставя пациента си – нали ще умре? Нямаше кой да довърши операцията, в момента в болницата имаше само един специализант, другият колега отсъстваше от града. Наредих на сестрата веднага да ми намери нитроглицерин; разтича се, донесе ми отнякъде. Сложих под езика една таблетка, после – втора; болката малко се притъпи, продължих операцията. След като привърших, веднага отидах да ми направят кардиограма. Наистина – на хартиената лента излезе елевацията на задния миокарден инфаркт… Незабавно ме стабилизираха с лекарства, преведоха ме в София, където ми сложиха 2 стента в увредените коронарии. В момента съм с тях, така ще е доживот…

Това е съдбата не немалко хирурзи. Но никога няма да се откажа от своята професия!

Д-р Антон АНТОНОВ, началникът на I хирургично отделение в Шуменската ни болница, едва 46-годишен, получи остър инфаркт по време на работа, постъпи нъв вътрешното отделение и наскоро след това почина… Няма да забравя и колегата д-р Димитър НЕЙКОВ – той не само направи инфаркт, но и отключи диабет от стрес: на другия ден след смъртта на едно дете, оперирано от него в отделението. (Случаят, уви, беше неспасяем, и той го знаеше, но въпреки това се опита да се намеси в плановете на Господа…). А диабетът, както е известно, просто гарантира нов съдов инцидент… Полежа, малко нещо уж се пооправи, но само след 2 години получи втори, още по-тежък инфаркт и почина… Издъхна вкъщи, но това не е ли също смърт – ако не “при”, то “вследствие” изпълнение на служебния дълг?!

Ние, хирурзите, живеем и работим при всекидневно огромно, смазващо, убийствено пренапрежение, стрес и отговорност! По време на всяка операция, дори и по-незначителна на вид, можем да рухнем и да загинем. Просто такава ни е професията. Съдба, която сами сме си избрали. Но друг път нямаме. Господ да ни пази!”

Какво да се добави към тази кратка, но разтърсваща изповед?

Колегата беше напълно прав. Десетки са българските хирурзи, които са починали по време на работа или непосредствено след тежки нощни дежурства и напрегнати операции. Вероятно много повече са тези, които са се разболявали (инфаркт, инсулт, отключване на тежък диабет) или катастрофирали с линейки, без да са загинали в момента или непосредствено след това, а – вече инвалидизирани – няколко месеца или години по-късно. Други, за щастие, прескачат Трапа…

“Господ да ни пази!”, ще повторя простичките думи на д-р Румен Цанков от Шумен.

Нека да замълчим и да добавим същото:

“ГОСПОД ДА ВИ ПАЗИ, СКЪПИ БЪЛГАРСКИ ХИРУРЗИ!”

Автор: Д-р Тотко Найденов

И В ПРОВИНЦИЯТА ИМА ДОБРА ХИРУРГИЯ

Доц. Христо СТОЯНОВ

Той е дългогодишният началник на Хирургическата клиника и катедра към Старозагорския Медицински Факултет.

Срещнахме се в Свиленград, на една хирургическа конференция, организирана от чл.-кор. проф. Дамян Дамянов и колоритния местен общински хирург и директор на болницата д-р Димитър Ермов. Златната есен прибираше гроздето от лозята, циганското лято ни галеше с лъчите на залязващото слънце. Направи ми силно впечатление, че докато се разхождахме по главната улица, към Христо буквално се втурваха мъже и жени, които разтърсваха ръката му, някои дори го прегръщаха.

Нямаше нужда да ми споменава, че е работил в този толкова мил крайграничен тракийски градец.

Разказвай, колега…

“Така е. Аз съм си роден в близкия Симеоновград, завърших през 1975 г. в Пловдив и тук бях пратен по разпределение. Незабравими 5 години, най-хубавите, най-напрегнатите. Началник ни беше д-р Ганчо Минков, един много опитен, великолепен хирург. С д-р Димитър Ермов (днес изпълнителен директор на болницата) се редувахме през ден да дежурим в хирургията, на денонощно разположение, спяхме на дивана в кабинета. Нямаше Кодекс на труда, задължителна почивка, заплащане на извънреден труд: ти си лекар, хирург, имаш право само да работиш, на ангария… Как сме издържали на напрежението и безпаричието?! Няма да забравя едно поредно дежурство; толкова много работа имахме (в Свиленград често ни караха катастрофирали хора), че с операционната сестра не можахме и да вечеряме; коленете ми се подгъваха от умората. По едно време, ето го че се домъкнал зад гърба ни председателят на Отдел “Народно здраве” от Окръжния народен съвет – Хасково; да ни проверявал – посред нощите!!… Отдалеч лъхаше на алкохол, клатушкаше се. Че като видя в кабинета недокоснатите ни чинии (с някаква рядка грахова яхния), че като ни се разкрещя: как така смеем да подяждаме пациентите на социалистическата болница… И на другия ден главният лекар ни наказа с някакво “мъмрене”, дали не беше и “строго”… Толкова бях потресен от тази гавра с професията и личността ми, че после 3 дни не сложих залък в устата си, защото ми се гадеше от унижението.

Дали бях лекар на 1 месец, и ме повикаха посреднощ по спешност в с. Капитан Андреево. Що да видя: в една сумрачна схлупена стая, едва осветявана от мъждукаща неизбърсвана с години лампа, лежеше и се давеше някаква огромна баба, сигурно беше над 130 кгр, с пристъп на кардиална астма. Много добре знам какво да й инжектирам: фурантрил венозно и строфантин с глюкоза венозно. Да, но като не мога да й намеря вените сред това желе от надиплена кожа и мазнини? Час ли, колко се мъчих, докато й отпрепарирам някаква тъничка вена и влях лекарството. Никога по-късно не съм толкова плуввал в пот, дори и при най-тежките си операции, както тогава, при този кардиологичен случай.

Друг много, много тежък случай: детенцето на най-добрия ми приятел, на 15-16 месеца. Получило някаква ангина, но протрахираше. Една нощ, точно на празника 1 май, ми го доведоха в поликлиниката: в гърч; от два дни не е уринирало, с висока температура. Вика, пищи, не дава да му пипнат коремчето. Остър хирургичен корем? Хайде – в Хасково, при д-р Никола Гелов. Отворихме го. Тотален гноен перитонит, получен по тонзиларен път… Той му сложи лапаростома; тогава за него нямаше никакви тайни, всички нововъведения ги прилагаше в Хасково може би и преди софиянци. Повече от седмица аз останах край легълцето на това детенце, през ден му промивахме червата; понякога ми се струваше, че ще го изтървем; накрая го изписахме! Днес е огромен мъж, 33-годишен, покани ме и на сватбата си и ме постави на най-челното място, до кума. Ето, това е Хирургията!!

Те са стотици, стотици напрегнати случаи. И за едно момиче си спомням, красиво циганче, дали имаше и 15. Оперирали го 2 пъти от перитонит в една глуха болница, няма да споменавам града, но така и не открили причината: перфорация в ретроперитонеалната част на дванадесетопръстника. Защо ли не са огледали по-добре, откъде да знам? И като се беше отворил един страшен ретроперитонеален флегмон, как да го евакуираш?! Лапаростома, 5-6 реоперации една след друга, вливания, безсънни нощи – но накрая го спасихме! Нищо-нищичко не ми е дало, нито стотинчица, но всяка година идва поне веднъж в болницата да ми донесе едно цветенце и да ми каже с тъничко гласче пред хората ми: “Докторе, благодаря”… А аз го вземам и го мириша, забол лице в него, за да не ми видят сълзите.

Ето, това ми е ползата от Хирургията, това ми е богатството: едно цветенце и едно задавено “Благодаря”… Хора с други професии ще ни разберат ли?!

После започнах работа при същия този д-р Никола Гелов, в Хасково. Изключително опитен хирург и педагог, ще съм му благодарен цял живот! Така, както на първия човек, който – още във втори курс – ме въведе в операционната: проф. Юрий Тошев. Господи, какъв финес и чар, какво благородство излъчваше дребничката му снага, усмивката, всяка негова фибра, дори и костюма, ризата и вратовръзката му. Само той и проф. Пею Мишев ни допускаха нас, кръжочниците, в залата не само да гледаме, но и да им асистираме. С Юрий Тошев много пъти сме играли шах, а когато нямаше работа, ни свиреше на цигулката си. Какви му бяхме ние – едни млади възторжени студенти, та си губеше времето с нас, вместо да си отиде вкъщи да си отпочине? ДЕЦА му бяхме, ето какво!!

През 1984 г. спечелих конкурс за асистент в Катедрата по обща и оперативна хирургия на ВМИ – Стара Загора, където работя и до момента, вече близо 61-годишен, като ръководител на Клиниката. Проф. Иван Зънзов идваше от Пловдив да чете лекции на студентите. По-късно ръководител на Катедрата по пропедевтика на хирургичните болести стана доц. (по-късно – професор) Александър Атанасов (той обучи всички ни на ендокринна хирургия – на щитовидната жлеза). Доценти, освен мен, станаха Таньо Кавръков (зав. Клиниката по съдова хирургия), предшественикът му Андрея Андреев; Красимира Калинова (заедно с д-р Клавена Палийска те са чудесни детски хирурзи!); в период на хабилитация е д-р Александър Юлиянов. След пенсионирането на проф. Г. Димитров (ръководител на Втора хирургична клиника), приемник му стана доц. Николай Недков, но и той се пенсионира и се прибра в своя си Ямбол; настоящ ръководител сега е доц. Попхаритов. Първият шеф на Клиниката по гръдна хирургия е проф. Вяра Левчева (уви, днес покойница, сестра на поета Любомир Левчев); приемник й е доц. Обретенов. При нас работят и неколцина млади лекари, добри момчета са, но интересът към хирургията силно е намалял – и как иначе, като началната заплата на младши ординатор е 340 лв?!… Аз, като започнах работа, и се разписах срещу 118 лв, съвсем случайно научих, че главната сестра получавала 240, т. е. двойно повече. И – за ирония – подадох молба да заема нейното място. Но властниците от шега разбират ли: викаха ме в ОК на БКП да ми набиват обръчите…

Работя предимно в областта на гастроинтестиналната хирургия – стомашно-чревна, панкреатична, колоректална, на хранопровода (макар че тя вече отива към гръдна), жлъчно-чернодробна. Специализирал съм във всички наши клиники, както и в Атина, Виена, Брага, Бърно, Москва, Санкт Петербург. Специалист съм не само по хирургия и онкология, но и по здравен мениджмънт. За съжаление, половината от нашите пациенти са онкологични; а те са много по-тежки, защото са увредени, нерядко имат и метастази…

Само че не виждам след 5, най-много 10 години кой ще оперира българите, кой ще им дава упойки и кой ще се грижи за тях?…

Защото го няма, няма някогашното ни дръзновение.

Убиха го безпаричието и пренебрежителното отношение на обществото към собствените му лекари – тези, които прогонват болката и му спасяват живота, често пъти с риск за собственото си здраве.

Автор: Д-р Тотко Найденов

И В ПРОВИНЦИЯТА ИМА ДОБРА ХИРУРГИЯ

Д-р Димитър ТРЕНЧЕВ

Да, това е бащата на синдикалист-създател и президент на КТ “Подкрепа” д-р Константин Тренчев, с когото сме добри приятели. Веднъж, на чашка кафе, ми разказа много интересен случай от практиката на баща си: зашиване на прободено със стъкло детско сърчице.

Колко му е да прескоча до гр. Белово, където 79-годишният д-р Димитър Тренчев, вече вдовец, живее?

Завършил е в Пловдив през 1961 г. Искал да специализира АГ, но го пращат селски лекар на Шейново. Тук му гостува съквартирантът от студентските години д-р Никола Ненов и го убеждава да се прехвърли в Хирургичното отделение на Стара Загора.

Защо пък не? Д-р Рашо Рашев посреща младия колега с радост: трябват му помощници. Тук правят и неврохирургични, и урологични операции, никога не е излишен един лекар в повече. Лошото е, че шефът не обича да обяснява, когато оперира; прекалено е съсредоточен. Това обаче с готовност правят неврохирургът д-р Никола Колев и коремният хирург д-р Кольо Ганчев, та младите все се въртят около тях и ги подпитват. Довчерашният селски лекар на Шейново дълго време не е “на ти” с шиенето и възлите; та, върнал се вкъщи, вместо да си почива, по цели часове се упражнява на картофи, ябълки, кукли, одеала…

А и дежурствата са много тежки. Линейките непрекъснато им карат катастрофирали от шосето, обгорели миньори от Гълъбово, работници от Брикетната фабрика. Така се усъвършенства и в коремната хирургия, ортопедията, урологията, неврохирургията, термичните травми.

Но когато се запознава с често идващия от Пловдив доц. Никола Чаталбашев, се увлича по детската хирургия. С лекота започва да коригира вълча уста, заешки устни, хипоспадия, пъпни хернии, Мекелов дивертикул, пилорна стеноза. На специализация в “Пирогов” се запознава с проф. Димитър Арнаудов, който го поощрява да създаде първото в Старозагорската област детско хирургическо отделение, което и оглавява над 22 години.

С професора обикалят цяла България, извършват операции и насърчават колегите да правят същото, но това не се получава; отделението на д-р Тренчев остава единственото за Югоизточна България и при него водят повечето вродени аномалии. Справя се с всичко, дори и с няколко случаи на дехисценция (липсваща предна коремна стена).

С проф. Арнаудов въвеждат българското тъканно лепило “Канаколит В” в практиката на Старозагорската болница. Пионер е и в кавитизиране на белодробната ехинококова киста, и в ползването на хибитановите разтвори за телесни кухини и кожа.

После отива в Алжир; там работи в Оран и Константин (1969-1971), като общ хирург. Справя се с толкова много пациенти, пострадали при катастрофи, битови травми (“Като се скарат, много налитат да се мушкат с ножове…”); среща и случаи, които не е виждал у нас: множествени тежки амебиазни абсцеси на черния дроб. Справя се с почти всичко, натрупва огромен опит.

Сега – за случая, който ме отведе при него.

“Татяна тогава е била в първи клас. Тя е от с. Змеево. Дошли с учителката си на някакъв фестивал, та после ги завела да обядват в ресторант “Лебед”. Нахранили се и по едно време започнали да се гонят. Детска им работа… Подгонили Татянка между масите, тя – хукнала навън, но не видяла, че вратата е стъклена, и се бухнала право в нея. Парче нащърбено стъкло й прерязва гърдите. Рев, огромен кръвоизлив за минути… Голям късмет, че навън преминавала лека кола. Спрели я, натоварили детенцето – и право при нас.

А ние вече тъкмо бяхме приключили с планова операция и тъкмо се размивахме. Втори късмет за момиченцето! И ни звънят от “Бърза помощ”: “Не се размивайте, обратно – в залата!”

След минути го водят, цялото обляно в кръв, едва диша, отива си…

Д-р Николаева ми даде анестезията буквално за секунди. Какво да видя: прерязано е всичко – гръдна стена, плевра, перикард, миокард… Слава, Богу, че камерата не бе пробита, иначе сърцето досега да бе спряло… Лявата гръдна кухина беше пълна с кръв. Евакуирах я, затворих мълниеносно миокарда с 3 шевчета с атравматичен конец (в това време колежката намали до минимум дишането, да не ми пречи белият дроб), после, по реда си – перикарда, плеврата, сложих й дренаж; не помня колко време продължи това, но много бързах, защото съвсем бе анемизирала. Преляхме, разбира се, и кръв. След няколко дни я изписахме, тази Татянка! Каква радост беше за всички ни – и за родителите й, и за целия ни екип.

После ме покани на гости в своето Змеево. Ожени се, народи си дечица.

Жива и здрава е и досега.

Колко много адреналин изръсих тогава, такова огромно напрежение беше за всички ни – но нали, нали, слава на Господа! – успяхме?!

Много успешни операции съм извършвал, хиляди са, но това ми е най-сладкият спомен от Хирургията и често ми идва, да ме сгрява на стари години…”

Автор: Д-р Тотко Найденов