Как се инвестира в евтина визия

Кифли, та кифли… Понякога ми додява от този израз. Той носи определена експресивност наистина, но е твърде слаб и неточен, за да даде пълно описание на натюрела на – няма да се посвеня да употребя израза – простата жена. Моето лично определение за този тип, който мисля че няма нужда допълнително да описвам е едно и то е „евтини”. И това „евтини” няма нищо общо с кризата. Да, то има нещо общо с цени и шопинг, с облекло и стил, с излъчване и себеизява, но аспектът е малко по-специфичен.

Какво имам предвид?

Преди ден – два имах удоволствието (не се шегувам, удоволствието беше истинско и неподправено и аз съвсем искрено се забавлявах) да наблюдавам подобен екземпляр, типичен представител на жените, срам за нормалните представителки на нежния пол. Срам, защото те на всичкото отгоре с особения си не конформизъм имат способността да изпъкват след масата, освен когато не са в чалготека. Там – плувайки в свои води на подобни на тях попови лъжички, се сливат и образуват някакъв невероятен цъфтящ планктон, свидетели на който ни правят обикновено снимките за Фейсбук. Но на нормални места, извън чалготеките и моловете – там, даааааааа… там те се отличават зловещо.

Та стоя си аз в една напълно рутинна чакалня и съответно си чакам. Скучая, въпреки че около мен е пълно с брошури и списания на известни и не толкова популярни, както и на напълно неизвестни марки козметика. В този момент в чакалнята влита съществото, за което ще разкажа. То се оглежда набързо и се тръшка – точно така – не сяда, а се тръсва на избраното от него място за сядане. Достойно място до седалището й (колкото да седнат още поне двама чакащи) заема и дамската й чанта, плашещо голяма по обем и безкрайно неописуема като съдържание, сигурна съм. Но това е друга тема. Темата сега е за това как въпросното същество още в появата си и въпреки безкрайните положени усилия, за да постигне обратното – се самоопредели като „евтино”.

Първо – нека поговорим за външния вид. Започвайки от горе надолу не мога да не стартирам от косата и прическата. Тя, разбира се е изрусена с опит да се постигне пепеляво русо, но опитите са стигнали дотам русото да е патешко жълто и на петна. Тя милата значи, не е пожалила пари, вероятно дори е ходила на фризьор. Вероятно в искрената си простота се е доверила на кварталната специалистка, която е съумяла да достигне едва този трагичен резултат като свой връх в коафьорското изкуство. Отчаянието вече ме превзема, но продължавам надолу към лицето – девойката е с тънко оскубани вежди тип „косъм” (пак инвестиция), силен грим (ново харчене), който обаче е дълго и старателно напластяван върху лоша кожа. Много лоша кожа. Нали знаете, това е кожата, която прилича на изглед от Луната – с всичките й там планини и кратери, но несполучливо запълнени с долнокачествен фон дьо тен. Червило – ярко розово и леко размазано, точно като течните червила, които се продават в магазините за един лев.

Продължаваме с облеклото, където преобладава изкуствената материя – застъпена е в якето, както и доста видно в обувките. Не искам да бъда гадна, но за момент се сещам как миришат обувките от изкуствена кожа след третото обуване.

Сещам се и затова спирам.

Така, без да се абстрахирам напълно от външния вид, започвам да наблюдавам внимателно поведението. Нали знаете, че в чакални, асансьори и други подобни места, на които хората са принудени да прекарат известно време в компанията на непознати, царят определени правила. Е, тези правила явно са напълно непознати на евтината мацка, която продължавам дискретно, но целенасочено да зяпам. Освен че, както отбелязах – зае поне две места с огромната си чанта (пропуснах да отбележа – също от изкуствена кожа, по скоро – нещо като мачкан лак), тя кръстоса крак връз крак и започна активно да люлее горния, определено рискувайки да ритне някой. Да кажа ли, че и дъвчеше яростно дъвка, или това се разбира от само себе си? А че след като сложи слушалки на ушите си и пусна музика от телефона (той беше единственото скъпо нещо в целия пейзаж – впрочем този парадокс винаги ме е изумявал), музиката беше толкова силна, че всички бяхме в час какво точно се слуша. Мисля, че е напълно ненужно да уточнявам какъв беше стилът на мелодиите, заливащи ни на вълни.

Та какво исках да кажа с всичко това? Че пред мен за период от около час бяха агресивно демонстрирани куп хвърлени нахалост пари, довели до трагичен резултат, като налице беше единствено постигнатото пълно безстилие и откровен фалш. Тоест – ако тази девица беше спестила от изрусяването, процеса на унищожаване на веждите и яркото червило, щяха да й останат пари за един коректор и един скъп фон дьо тен, перфектно прикриващи недостатъците. Може би щяха да й останат налични и за едно почистващо средство за лице – поне розова вода, с помощта на която при постоянство и упоритост, неравностите по кожата значително щяха да намалеят. Ако си беше купила по-малко фрапантни яке и чанта, със сигурност щеше да спести за едни скъпи обувки – задължителният аксесоар за една дама… Ако беше инвестирала малко във възпитанието си нямаше да я гледаме като изкопаемо в чакалнята.

Или с други думи казано – кризата не е в портфейлите, а в ума. Но пък кои ли сме ние, незабележимите, че да го твърдим

За кифлите и ръцете, които ги месят

Кое е първо – кифлата или ръцете, които я месят. Този въпрос за мен се превърна в еволюционен еквивалент на онова наивно питане за кокошката и яйцето.

Щяха ли да съществуват кифлите в живота ни, ако нямаше кой да ги замеси върху бара, да ги остави да втасат на някой слънчев плаж, да ги изпече в най-модерен вертикален солариум и да ги сподели с приятели… докато от кифленското достойнство не остане дори трохичка.

Виновни ли са кифлите за своето съществуване или да съдим онези релефни мъжки ръце, които ги произвеждат на бройка (защото „килограм“ в света на тези сладки, но все пак тестени изделия, е мръсна дума)?

Дълго мислих дали имам право да издухам пудрата (захар), за да видим какво се е скрило под нея. Може би мъничко ме беше страх да не лъсне и моята несъвършена коричка, но наличието на пълнеж, пък било то и леко тръпчив, ми дава, ако не права, то поне умения да го направя.

При кифлите няма тънкости. Те или стават, или не стават… за едно ядене. Който не може да си позволи прясна, си купува нагризана или преоценена. Често, колкото повече продукти (ботокс, хиалуронова киселина и автобронзант) са вложени, толкова по-лош е резултатът. Винаги така става при престараване.

Важно е да се знае едно – кифли има за всеки вкус и за всеки джоб, като вкусът трябва да се подчини на джоба – никога не става обратното в несъвършения ни свят.

Всички кифли си приличат по това, че имат кратък срок на годност. Някои от тях се преглъщат трудно и оставят неприятно усещане за тежест в стомаха години наред, водят до гастритни кризи всеки път, когато погледнете в портфейла си. Други се появяват изневиделица на семейния обяд, без да си дадат сметка, че са част от менюто ви, само когато сте в „командировка“. Най-опасни за сърцето са онези кифлички, към които се пристрастявате, докато моралът ви залинее и затлъстее до смърт.

Трябва да се яде, ще каже някой… Да, трябва да се яде, но опитът е доказал, че fast food-ът не води до нищо добро.  Fast food-ът води до епидемия от инфаркт на морала. Fast food-ът е предвестникът на нова епоха. Епохата на мързела да си сготвиш храна от продукти, които си произвел, мързела да напишеш думата в google, вместо да отвориш речника, мързела да сложиш телевизор в детската стая, вместо всяка вечер да четеш приказки, мързела да поръчаш подарък за майка си по интернет, вместо да й надпишеш картичка и най-опасния от всички мързели – мързелът да си купиш кифла, вместо да заслужиш да бъдеш обичан, да го заслужиш с качества, с безсъние, със сълзи, със страст, с жертви…

Не, нямате право да се чувствате прецакани… Когато в сутринта на живота си сте метнали във фурната най-обикновено тесто за кифли, не очаквайте за вечеря домашна пилешка супа.