Тя ще бъде единствена, макар и бивша…

Срещнах я за първи път преди няколко години. Беше красива … Не, не просто красива, ужасно красива. Гледаше ме с големите си зелени очи и зловещо ми се усмихваше. Не си казахме нищо и се разминахме. Бях сигурна, че няма да я видя повече. Бях сигурна, че е просто образ, който влиза и излиза от съзнанието ми за миг. Предполагам , че това беше една от онези заблуди, в които обичаме да вярваме, за да се успокоим, когато усещаме, че нещо наистина ужасно се случва. След няколко дни тя пак се появи. Беше седнала на дивана в хола и разлистваше стар албум. Това ме подразни. Всъщност кой на мое място не би се подразнил, когато непознат човек нахлуе в неговото лично пространство?!

Попитах я коя е и защо по дяволите е тук?! Отговор нямаше. Тишина на фона на самодоволна и иронична усмивка. Отидох при нея и я помолих учтиво да напусне. Тя ме погледна учудено, после се разсмя. Смехът й беше натрапчив, обсебващ и само за минути се разнесе из цялата къща като зараза. Чувах го навсякъде – в банята, под душа, в кухнята, в спалнята, докато правех любов с мъжа си … Той не секваше и напомняше за нейното съществуване. Сякаш казваше „Мен винаги ще ме има”, „Аз винаги ще бъда тук”. За мен беше странно, защото аз не познавах тази жена, но тя явно познаваше мен и искаше да покаже превъзходство. Това всъщност не беше толкова трудно, защото тя беше перфектна. Беше идеална. Съвършена, дори повече…ако има повече. Така я виждах аз, но не с моите очи, а с очите на мъжа, когото обичах. В неговите очи тя беше вечна и заставаше „над” всички останали. Тя беше като шаблон, около който всяка следваща поставяше очертанията си.

Сигурно в такъв момент трябваше да попитам „Защо?” „Защо се случва това?” „Защо тя винаги ще бъде повече?”. Но от тези въпроси няма смисъл, ако знаеш отговора. Когато един мъж обича истински, когато е готов на всичко за една жена и когато бива предаден от нея – тя остава единствена. Да, можех и аз да си тръгна, и аз да го предам, но щях да бъда номер две… никога нямаше да съм първа. Никога нямаше да бъда шаблонът, по който всички ще очертават себе си.

След време свикнах с нея, защото станах като нея. Боядисах косата си, промених гардероба си. Научих се да готвя като нея, да сгъвам дрехите, както тя го правеше… научих се да целувам по нейния начин, дори научих нейните лъжи…и все пак тя беше по-добра. Нямаше никога да я достигна. Никой няма да я достигне. Тя ще бъде единствена, макар и бивша.