Фотпуска – част 3 – около Елена, Дрента,Буйновци и Мийковци

Ден 5

Шумна вечер, пак закуска с увехнали зеленчуци, което е явно запазена марка на хотела, с половин уста казваме – Да, ставаше, на въпроса на жизнерадостната рецепционистка дали ни е харесало там…

И направо към Елена. Избираме селски път, който минава през няколко села и едно от най-големите бунища, които някога съм виждал. Необятни километри от отпадъци.

Покрай Миндя малко обстановката се нормализира.

Спомен от Миндя Рок Фест, 2011…Тесен, планински път, който ни води към град Елена. Ваня е възторжена, защото има роднини там, но и тя зяпва, когато влизаме в града. Сиви порутени къщи, пек и разбит асфалт.

Хайде към хотела, който е разположен в махала Чукани, доста над града. Малко се въртим около последните блокове, докато успеем да го намерим, но успяваме. Тесен еднопосочен път ви изкачва нагоре, където всеки завой е предмет на сложни маневри. „Костадиновите къщи” е всъщност разположен в две къщи, едната с ресторанта и с басейна от сайта, а другата на 40 метра по-нагоре по улицата. Избираме стая във втората и осъзнаваме, че с нас тя явно е започнала да се пълни с хора. Стаите миришат на застояло, няма телевизия, но иначе е сравнително чисто и прегледно. И е тихо. Ние сме първите, но вечерта в къщата има вече над 10 човека.

И хайде към Елена за обяд!Паркираме до една сюрреалистично изглеждаща с размерите си стара авгогара…

подемаме нагоре, като успявам да предизвикам доста дискусии из местните с камерата си. За наша изненада, Елена се оказа, че е доста красиво планинско градче, с красив и подреден център, доста млади хора и разкошна стара част. Хапваме в една механа и нагоре по баирите към Даскалоливницата. Тук наистина всяка крачка е пълна с история, странно местенце.

Обратно към хотела, където следва обичайната програма – сън, басейн, ранна вечеря и часове отвън пред стаята, на големия чердак. Пийваме си бира и лягаме доста рано, че сме изморени. Не е обичайно за мен да лягам около 21, но ми се случи. Сънят ми бе доста неспокоен, кога друг път съм се будил от петли, които ти крещят в ухото. Но хубаво се спи в планината…

Нашият съсед, паякът на вратата…

Ден 6

Закуската в хотела са „дяволчета” с айрян – малки мекичета със различни форми. А после газ и ни чакат три култови села – Дрента, Буйновци, Мийковци.

Пътят свършва след село Дрента, но не това тревожи жителите му, а пълната липса на обхват на каквито и да е телефони, както и че, каквото и да стане, трябва да ходят до Елена или Велико Търново. А в случай на болест – Велико Търново, те ни напомнят, че в Елена вече няма болница…

Снимките от картата са отдавна изгорели от слънцето…

Така си отива и времето и ние с него…

Някога тук са играели и баскетбол…

Иначе, разкошно красиво село, където смело може да затвориш очи и да се събудиш след 100 години и всичко пак да е същото.

Селската градинка помни доста по-красиви дни от социализма, когато е имало всичко – и деца и живот, но това е…

 

Само един робот без глава стои като плашило и плаши…и той не знае какво.

Хората в магазина с интерес разглеждат вестник Фрамар

Следват почти 20 минути дрън дрън из разбития път, който отива за Буйновци. Луда работа, а това е само началото на култовия  разбит път към Твърдица, потрошил хиляди коли на млади и наивни ентусиасти. Дори и моят джип вижда лек зор, а това се смята за по-хубавата част на пътя.

Най-странното място за мивка на света е сигурно в Буйновци…

Има и запазени следи от Баня…

В Буйновци всеки дядо напира да говори с нас, особено след като виждат камерата в ръцете ми. Един дядо ни се представя като бившият горски, залесил стотици декари гори и стискал ръката лично на Сталин и Ленин. Опитвам се да го подпитам къде е виждал Ленин, но той продължава да ми говори, че селото си отива. Усещам, че той просто не ме чува. Темата – Селото си отива я подхваща и друг дядо, който пък ми каза, че не харесва номерата на къщите, мязало му на инвентаризация, а той разбирал от инвентаризация и знаел, че така не трябва. Огромно село, с много история зад всеки прозорец.

Такова е и култовото Мийковци, в което всеки се е втурнал да строи къщи за гости, но за сметка на това няма къде една салата да изядеш.

Кога ли е имало и деца за последно в този детски лагер?

Знаете ли, че така се означават интересни места по пътя?

Какво ли е пишело тук? Кое е щяло да ни доведе до щастлив живот?

Още много преди телевизорите…

Енергийна ефективност…

Има нещо странно в Елена, не точно във въздуха, където според легендата имало нещо специфично, от което единствено ставали прочутите еленски бутове…Разкошно градче, пълно с история и легенди, вероятно и с някакво бъдеще /еко туризъм, еко храни/, на което обаче са му отрязали две от основните предпоставки за развитие –никакви пътища и болница пред закриване.  Дали тя ще успее да изплува над дълговете си, никой не може да каже, а и само можем да се надяваме…Но това е за съжаление и съдбата на десетки други малки градчета.

Колкото и да надничаме в прозорците им, пълни с история и истории, уви, вече няма да има кой да помаха от тях и да ни разкаже, дори и най-абсурдната история за Сталин и залесяването на село Буйновци. Тъжен край, нали?

Изглед от терасата ми, от която в момента пиша това…