Мързелът

Всички ленивци обичаме да повтаряме култовата фраза, че мързелът е един вид двигател на прогреса на човечеството. Дистанционното управление на телевизора е може би най-яркият пример за приложение на тази теза. Да не досаждам и да не се мъча да изброявам и други всевъзможни открития, които определено дължим на хора, обожавали да мързелуват.

Мързелът е познат на всеки един от нас с безкрайната си сладост. Да си призная, понякога няма нищо по-блазнещо ме от алтернативата да се отпусна тежко на дивана и единственото, което да правя, е да сменям ТВ каналите (с дистанционното, разбира се) или пък от изкушението да се търкалям в леглото до следобед, без дори да свалям пижамата, като ставам единствено, за да си взема храна от хладилника, та да си я хапна между поомачканите завивки. Хайде сега, кой не е имал такива дни?

Въпросът, който ми изниква в хода на тези размишления обаче е къде е границата и докъде това блазнещо преживяване си остава собствено, лично и приятно и от кой момент нататък започва да става проблем. Сякаш ми се натрапва отговорът, че и мързелът подобно на всички пороци е необходимо да се простира не повече от разделителната линия, в която се превръща в притеснение за отсрещната страна. Ако има такава, естествено.

Тоест – не е проблем да се изтягаш и да се размотаваш цял ден, но: ако не си на работа, ако у дома няма никой, който да има нужда от теб и твоето внимание или чифт ръце, ако нямаш други ангажименти, в които си включил и други хора и така нататък. С две думи – когато не пречиш на никого.

Проблем би могъл да бъде мързелът обаче:

Първо и най-вече – на работното място. Съгласете се, че най-опасно е именно там да се „раздадеш” като гениален мързеливец. Нито в сравнително интелектуалната дейност в офиса, нито на строежа, където са нужни физически усилия, някой обича „скатавките”. Един, два пъти може и да не те хванат, че се движиш на принципа: „Ако работата е достатъчно важна – все ще има кой да я свърши и преди мене, а пък ако не е – може да почака.” Но обезателно на третия или четвъртия път служебният ти мързел ще лъсне. И тогава определено няма да си от любимците нито на колегите, още по-малко пък на шефа. Може би само пълните некадърници са по-недолюбвани от мързеливците. Тоест едва ли можем да разчитаме да ни търпят твърде дълго някъде, ако сме – меко казано – неинициативни.

Второ – мързелът особено много пречи в семейството и по-точно в досадните, но неизбежни домакински задължения. Така си е – семейната работа си я има и тя рано или късно трябва да се свърши, колкото и да е неприятна. Но ако единият винаги кръшка и оставя другия да бъде и мъжки и женски ръце едновременно, тоест и да мие мръсните чинии, и да се катери по стълбата, за да смени изгорялата крушка примерно казано, отново най-малкото семейните скандали, и то перманентни са му в кърпа вързани.

Трето – мързелът пречи в приятелството. Ако не могат да разчитат на теб да отделиш от времето си и да помогнеш в труден момент, поне с две ръце или с една глава, която да мисли… е, и най-здравото приятелство няма да издържи на това и едва ли ще се превърне в дългогодишно такова.

И още едно място има, на което мързелът е ужасно неприемлив. И това е – как мислите… естествено, че леглото. Става дума за леглото, като ложе на секса, разбира се. Мързеливият партньор, който всеки път се изтяга и оставя другия да свърши всичко, рано или късно рискува да бъде зарязан да се оправя сам. Както намери за добре. Освен ако не го мързи.

За кифлите и ръцете, които ги месят

Кое е първо – кифлата или ръцете, които я месят. Този въпрос за мен се превърна в еволюционен еквивалент на онова наивно питане за кокошката и яйцето.

Щяха ли да съществуват кифлите в живота ни, ако нямаше кой да ги замеси върху бара, да ги остави да втасат на някой слънчев плаж, да ги изпече в най-модерен вертикален солариум и да ги сподели с приятели… докато от кифленското достойнство не остане дори трохичка.

Виновни ли са кифлите за своето съществуване или да съдим онези релефни мъжки ръце, които ги произвеждат на бройка (защото „килограм“ в света на тези сладки, но все пак тестени изделия, е мръсна дума)?

Дълго мислих дали имам право да издухам пудрата (захар), за да видим какво се е скрило под нея. Може би мъничко ме беше страх да не лъсне и моята несъвършена коричка, но наличието на пълнеж, пък било то и леко тръпчив, ми дава, ако не права, то поне умения да го направя.

При кифлите няма тънкости. Те или стават, или не стават… за едно ядене. Който не може да си позволи прясна, си купува нагризана или преоценена. Често, колкото повече продукти (ботокс, хиалуронова киселина и автобронзант) са вложени, толкова по-лош е резултатът. Винаги така става при престараване.

Важно е да се знае едно – кифли има за всеки вкус и за всеки джоб, като вкусът трябва да се подчини на джоба – никога не става обратното в несъвършения ни свят.

Всички кифли си приличат по това, че имат кратък срок на годност. Някои от тях се преглъщат трудно и оставят неприятно усещане за тежест в стомаха години наред, водят до гастритни кризи всеки път, когато погледнете в портфейла си. Други се появяват изневиделица на семейния обяд, без да си дадат сметка, че са част от менюто ви, само когато сте в „командировка“. Най-опасни за сърцето са онези кифлички, към които се пристрастявате, докато моралът ви залинее и затлъстее до смърт.

Трябва да се яде, ще каже някой… Да, трябва да се яде, но опитът е доказал, че fast food-ът не води до нищо добро.  Fast food-ът води до епидемия от инфаркт на морала. Fast food-ът е предвестникът на нова епоха. Епохата на мързела да си сготвиш храна от продукти, които си произвел, мързела да напишеш думата в google, вместо да отвориш речника, мързела да сложиш телевизор в детската стая, вместо всяка вечер да четеш приказки, мързела да поръчаш подарък за майка си по интернет, вместо да й надпишеш картичка и най-опасния от всички мързели – мързелът да си купиш кифла, вместо да заслужиш да бъдеш обичан, да го заслужиш с качества, с безсъние, със сълзи, със страст, с жертви…

Не, нямате право да се чувствате прецакани… Когато в сутринта на живота си сте метнали във фурната най-обикновено тесто за кифли, не очаквайте за вечеря домашна пилешка супа.