Панаир

Пътищата на съдбата ме изхвърлиха вчера на едно място, доста различно от обичайно посещаваните от мен. Място, на което животът тече по друг начин и не само пространството, но и времето сякаш са други. Странни. Необичайни… С две думи – попаднах на панаир. На Юндола. Оказа се, че съборът бил традиционен, провеждал се всяка втора неделя на септември. Така и не разбрах какъв точно е бил първоначалният повод, сложил началото на традицията. Забелязах само, че днес това събитие се е превърнало в панаир. Много шарен и много шумен.

И като оставям настрана коментарите относно невероятната мултикултурна среда и като се постаравам същевременно да бъда максимално описателна, предпочитам да споделя усещането в снимки и малко (колкото да не е без хич) коментар.

Началото – кадър, опитващ се да пресъздаде първоначалното впечатление на човека, който току-що слиза от колата и започва да гледа. Впрочем, това което прави картинката безкрайно еклектична още от пръв поглед е съчетанието на сравнително новите и модерни надуваеми съоръжения със (забелязвате ли я – в дъното) – ретро – въртележката с лебеди. Дори си нямах и представа, че такива съществуват…

Почти непреводимият надпис на машината, произвеждаща това, без което нито един панаир не може – захарен „памук”…

Гроздето е българско. Точно му е сезонът и спокойно можеш да си хапнеш, преди да решиш дали да купиш. Съвсем логична търговска тактика.

Всичко претендира да е най-вкусно. И палачинките, и царевицата (или може би е по-правилно да си поискам от „кочана на пара”). В един момент леко се обърквам…

Част от клиентите се движат по-скоро на групи, а небивал интерес предизвиква всяко по-лъскаво нещо. Сериозна конкуренция на пайетите и ламето обаче са и анцуговите горнища…

И не мога да се въздържа от малко коментар в самия край. Най-шареното нещо на панаира са хората. От забулените лели, през силно гримираните девойки, облекли рокли, най-вероятно от абитуриентския бал, до голите до кръста бараби, които унищожават промишлени количества светло пиво в стъклени бутилки. А музиката… о, музиката, страхувам се, че тук речникът ми е беден да пресъздаде борбата за надмощие между старите чалга шлагери, новите чалга хитове и откровените кючеци.

Оттегляме се от панаира. Леко поопушени от димящите скари и спестили си съмнителното удоволствие да се омажем със захарен памук. Наречете ме сноб, но отивам да хапна и да позяпам някъде другаде. Там, където бих избегнала риска да бъда пометена и културно унищожена от цветната и шумовата вълни на панаира.

Кога забавлението преминава границата

Нямаше да започна този материал, нямаше дори да изгледам този клип, ако не ми го беше изпратил един познат, за когото съм убедена, че не е почитател на чалгата. Това, което получих от него онзи ден в скайпа дори не беше чалга клип, а видео с доста долнопробен (поне за моя вкус) кючек. Съвсем друг е въпросът може ли кючекът въобще да бъде висока проба…

Нека да обясня всичко отначало, че ми напира отвътре. Изпращат ми значи един линк за видео клип в понеделнишката почивна утрин (нали се сещате, че поради незнайни и неразбираеми поне за мен причини, по повод „деня на труда и работническата солидарност” трябваше да мързелуваме четири дни, единият от които беше понеделник). Отварям клипа и в лицето ме блъсват пискливите тонове на някакъв (ако не се лъжа) кларинет. Следващото, което ми се наби зверски в очите бе друсащото се дебеличко коремче на 8 – 9-годишно дете. Облечено с яркочервена риза. От ромски произход. Може би трябваше да започна с факта, че целият клип беше с ромски произход. Явно е от някакво празненство, защото публиката е от десетки забавляващи се роми от всякаква възраст и пол.

Заглеждам се, пак отбелязвам – с нарастващ интерес, просто защото не мога да разбера причината, поради която ми пращат този клип.

До 28-та секунда детето продължава да се друска неистово с празен поглед, неколцина мъжаги около него се забавляват и определено го поощряват. 28-а секунда – появява се първият смелчага, който подпъхва банкнота в гащите на малкия артист. Точно тук клипът започва да става гнусен. И точно в този момент започвам да разбирам защо ми е изпратен. Около 50-а секунда банкнотите започват да се множат. Танцьорът започва да показва първи признаци на умора, но агитката отстрани не го оставя да спре и да почине. 2,20 сек. – малкият явно пожелава да се откаже, на не му разрешават и го връщат обратно на импровизираната сцена. 2,48 сек. – банкнотите започват да изпадат от колана, на минутата обаче се появява сръчен помощник, който светкавично ги напъхва в джоба на танцьора (този помощник вероятно е бащата, защото той е нещо като режисьор на клипчето от самото му начало). Същевременно на мястото на изпадалите банкноти продължават да се появяват нови. Ромчето, обаче бързо схванало ситуацията мигновено ги мести директно в джоба. Признаците на умора се усилват. Детето от време на време спира да се тресе и се опитва да си поеме дъх. Няма милост. Адреналинът се покачва, агитката реве и иска още. Предполагам в един момент, че така са се чувствали и гладиаторите на древните арени. Тълпата притиска отвсякъде и чака своето зрелище. В крайна сметка детето е гроги, но с пълни джобове. Клипът свършва. Аз се чувствам гадно. Не ми се иска да го гледам пак и съвсем не ми е смешно, както в първите десетина секунди. Разбирам, че чувствата на човека, който ми изпрати клипа са същите. И двамата започваме да се питаме къде тук е ролята на Агенцията за закрила на детето.

Аз мисля, че имам своя отговор. Тя, Агенцията за закрила на детето няма практика да се самосезира от публикации и клипове в Интернет. Също така всеизвестен факт е, че ромското население в България от години е оставено да живее и продължава да го прави по свои собствени закони, заключващи се и важащи само в кварталите с компактно население. Същите тези закони противоречат на националното законодателство (имам предвид сексът с малолетни например, както и последващите от него раждания от 11 – 12-годишни ромки). Никой обаче не се заема да разреши този проблем. Всички бягаме от него и официалното оправдание, придружено с измиване на ръцете е: „Такива са техните традиции”. Техните традиции обаче продължават да се разпространяват в още по-гротескни форми.

Стига се дотам, че родители продават децата си (включително и момчета) за сексуални услуги на чужденци, а в замяна получават лаптоп, евентуално нов мобилен телефон и платени сметки. И само в единични случаи тези престъпления биват разкрити.

Стига се дотам, че от години бременни ромки раждат децата си извън България и тези деца се търгуват най-безцеремонно. И само в единични случаи тези престъпления биват разкрити.

В крайна сметка се питам какво ли бъдеще може да очаква дете, което на 8-9 години научава, че когато друсаш разголен корем пред публика получаваш пари…