Преди години беше актуален един всъщност уместен въпрос – колко време ще изтрае човечеството, ако токът спре? Сега, при наличието на все повече батерии във всекидневието ни този интересен казус (не че не е актуален), но придобива все нови измерения в посока количество и пестене на природни ресурси.
За мен лично обаче, днес със страшна сила застана въпросът – колко дни ще оцелея на работа, а и у дома, ако ме лишат внезапно и невъзвратимо от достъп до Интернет.
С две думи – изчезна ми връзката с Интернет на работния компютър. Отварям само една малка скоба и моля IT – специалистите да не ме хулят, ако дам някое некомпетентно от тяхна гледна точка определение. Знам, че са много чувствителни по въпроса за професионалния си жаргон, но сега темата е друга.
Загуби ми се значи връзката със света. Първоначално изчаках малко с надеждата да му мине от само себе си. После рестартирах компютъра. Пак почаках. След това рестартирах де що има устройства около него. Почаках. Рестартирах пак. Обаче – тц! Нищо. Внезапно у мен започна да се надига (все още плахо, но определено) паника. Звъннах на поддръжката. Дадоха ми някакви наставления по телефона. Приложих ги, но успех нула. Казаха ми да почакам и че ще дойдат колеги да видят проблема на място. Кога – неясно.
Тук вече започна голямото чакане, придружено с голямото мислене и все още малката паника.
Оказа се, че анализът на ситуацията показва следното:
Не мога да започна ни една от текущите си задачи, защото дори и да започна да пиша нещо, когато допра до определени подробности няма къде да ги проверя. У себе си или на хартиен носител нямам нито речник, нито нормативен текст някакъв, нито дори точните адреси и телефони на евентуалните хора, с които бих кореспондирала!
Не мога да работя по останали от преди неща, защото се оказа, че за по-сигурно, а и за да имам неограничен достъп от най-различни места, съхранявам най-важните си документи и преписки в личната си поща (електронна, разбира се)!
Същевременно получавам прозрение като светкавица, че изобщо нямам достъп нито до личния, нито до служебния мейл, така че дори и да напиша нещо, няма как да го изпратя!
Паниката се засилва и ме обгръща все повече. На втория час започвам да се питам какво ли става в града в частност, а и в държавата въобще… Имам навика да проверявам основните новинарски сайтове на няколко часа, просто за да се уверя, че освен обичайните повече или по-малко жълти новини, нищо жизненоважно и касаещо човечеството не се е случило без аз да знам. Естествено, отдавна нямам навика да купувам вестници, радио слушам само онлайн, така че около мен е пусто и празно. И тихо.
На този фон, фактът че не мога да си проверя съобщенията във Фейсбук ми се вижда чак маловажен. Нали довечера ще си ида вкъщи и ще изчета всичко на воля. Даже ще си имам повече насъбран материал за четене и за обсъждане.
В крайна сметка, за да не умра от притеснение, се захващам с някакви съвсем отдавна останали файлове, които чакат редакция в My documents. Все пак върша нещо, докато дойдат специалистите от фирмата доставчик на Интернет. До края на деня никой не идва. Добре, че имам флашка с голям обем памет. Качвам си всичко на нея и едва ли не тичам до домашния си лаптоп с Интернет връзка.
У дома отново съм човек. Отново имам достъп до информацията от света. Дори и да не ми трябва, някак си има го усещането, че съществувам. Има го усещането, че ще оцелея. Че не съм сама.
Може би въпрос на време е на света да се появи нова фобия – страх от липсата на нет. А може би вече я има. Сигурно и всички сме с налични първоначални симптоми. Ще стане ясно утре. Дано майсторите дойдат навреме!