Медицината и здравеопазването в България
Български лекари и болници
По нашите земи са живели и лекували болните хора много известни българи. На първо място си позволявам да посоча най-великия светец и небесен покровител на българския народ, преподобния св. Иван Рилски ЧУДОТВОРЕЦ, оказал огромно въздействие върху целия ход на средновековната ни история.
Св. Иван Рилски ЧУДОТВОРЕЦ е роден ок. 876 г. в с. Скрино, намиращо се в Осоговската планина. Съвременник на покръстителя св. княз Борис I (владетел на младата българска държава от 852 до 889 г.), несполучливия му първи син-престолонаследник Владимир (889-893), третия му син цар Симеон I Велики (893-927) и на неговия син цар Петър (който е царувал най-дълго – от 927 до 969 г.) Успешно лекува болните с молитви и билки в основания и ръководен от него Рилски манастир, поради което още преживе получава прозвището Чудотворец. Умира в убежището си Горна постница (над манастира) на 18 август 946 г. Обявен за светец на 19 октомври 980 г., когато пренасят мощите му в Средец и откриват, че са нетленни. От 1469 г. те отново биват върнати в светата Рилска обител.
Малко известен е фактът, че св. Климент ОХРИДСКИ (840 – 27 юли 916) е бил, освен ученик и последовател на светите братя Кирил и Методий, духовен водач, епископ, книжовник, писател и създател на първия български университет, но още и лечител и основател на болница към Климентовия манастир в Охрид. Той написва и медицински текстове, към които се отнася “Словото на светите врачове Кузман и Дамян”.
В тази Климентова болница по-късно, през XI в. получават медицинската си подготовка десетки българи, най-видният от които е най-бележитият наш средновековен лечител, идеолог и водач на богомилите след поп Богомил – Василий ВРАЧ (роден ок. 1028), изгорен жив на клада в Константинопол (1114) по нареждане на император Алексий I Комнин. (Друг виден лекар-богомил е големият български лекар и мъдрец Ходжа Булгар, живял и работил през XI-XII в. предимно в Северна Индия и Афганистан, където още се мълвят легенди за впечатляващата му дейност.)
Първият българин, дипломиран лекар (в Монпелие, 1811), е д-р Марко ПАВЛОВ от Търново (където работи не само като лекар, но и като първия наш аптекар в притежаваната от него българска аптека).
Трябва да се отбележат и други възрожденски лекари:
Д-р Атанас БОГОРИДИ е вторият ни дипломиран лекар, земляк на д-р Павлов. Според историографията ни е родом от Котел (ок. 1788). Той следва във Виена и завършва във Вюрцбург, 1816), като е първият българин, защитил дисертация (“Наблюдения върху смилането в човешкия стомах”, 1816), където обаче упоменава, че родното му място е “с. Арбанаси в Тракия”. Внук е на Софроний Врачански. Практикува във виенски и парижки болници; умира във френската столица през 1826 г.
Д-р Петър БЕРОН е роден в Котел (ок. 1795). Учи медицина в Хайделберг и се дипломира в Мюнхен (1831). Владее 9 езика. Заедно с д-р Иван Богоров е родоначалник на българския книжовен език. Работи като лекар и търговец в Крайова, Румъния. Написва и издава първия български светски учебник “Рибен буквар” (1824, Брашов). Удушен от осиновения си, алчен за наследството му син през 1871 г. в Крайова.
Д-р Иван БОГОРОВ (1818, Карлово – 1892) завършва медицина в Париж (1858). Той е първият дипломиран наш лекар, работил в Пловдив (1859). Изявява се обаче предимно като журналист и книжовник, със заслуги за формирането на новобългарския език, основоположник на българския периодичен печат, издател на първия български вестник (“Български орел”, 1846-1847, Лайпциг), първото ни икономическо списание (“Журнал за наука, занаят и търговия”, 1862, Пловдив), първия ни фолклорен сборник (”Български народни песни и пословици”, 1842), първия български пътепис (“Няколко дена разходки по българските места”, 1868), първия “Френско-български речник” (1869), “Първична българска граматика” (1844 – 1848), първата здравно-просветна книга “Селският лекар” (1875) и др.
Д-р Иван СЕЛИМИНСКИ (1800, Сливен – 1867, Румъния) следва медицина в Атина, но се дипломира в Сиена, Италия (1845). Активен участник в църковните ни борби и просвещение. Дружинен лекар на българския батальон в Руската действаща армия по време на Кримската война (1853 – 1856). Цели 40 години лекува безплатно българските бежанци във Влашко и Бесарабия, раздава цялото си състояние за тях и народното дело; вследствие лишенията и несгодите, се разболява тежко и умира в пълна самота. Районната болница в неговия роден Сливен с пълно основание носи името му.
Д-р Васил СОКОЛСКИ (р. Жеравна, 1844), лекар на Хвърковатата чета на Бенковски и на Априлското въстание, e обесен от турците непосредствено след неговия погром, в Пловдив (1876).
Д-р Константин ВЕЗЕНКОВ (р. 1848 г. в с. Крушево, Македония) завършва медицина в Москва. Известно време работи в Русия. Лекар на III Опълченска дружина в Освободителната война, умира от раните си край с. Кадърфакли (дн. Везенково), Бургаско.
По инициатива на султан Махмуд хан през 1837 г. в Шумен се създава първата турска военна болница. Със събрани средства, българското население построява (1865) болници в Русе и Плевен, както и в Търново (1867) и във Варна (1868, кръстена на видния варненски търговец и благодетел, който е дал най-много пари за нея – “Параскева Николау”).
Със свои средства издига болница в родния си Пловдив и големият патриот и благодетел Димитър Кудоглу.
В навечерието на Освобождението болниците у нас достигат 15; още по време на Руско-турската Освободителна война и непосредствено след нея руските войски оборудват във всеки по-голям град, в стари или приспособени сгради болници, защото по-голямата част от 40-те им хиляди жертви почиват не на бойното поле или от раните си, а вследствие болести или измръзване. Между тези болници трябва да бъде изтъкната днешната “Св. Анна” (бивша Окръжна болница “Д-р Рачо Ангелов”), умело ръководена от един блестящ мениджър – д-р Димитър Димитров, носител на Почетен знак “Български лекар”. Разбира се, след окупацията те стават гръбнакът на младото българско здравеопазване.
Най-голямата болница у нас дълго време е “Александровска”, която носи името на Царя-Освободител Александър Втори.
По-късно (1895) е разкрита болницата “Червен кръст” (днес “Пирогов”), развита като национален спешен център от легендарната взискателна доц. Петрана Кондова, проф. Алберт Луканов и проф. Георги Златарски, и понастоящем под вещото ръководство на друг великолепен хирург доц. Димитър Раденовски и др.
През 1891 г. се създава Софийската обща гарнизонна болница с първи началник подп. д-р Димитър Золотович (р. 1855, Цариград), хирург, завършил в Москва, ученик на големия руски хирург и гинеколог Снегирьов. Днес Военно-медицинската академия (началник ген. доц. Стоян Тонев, дерматовенеролог) е един от най-авторитетните стожери на националното и военно здравеопазване; в нея работят десетки от най-изявените български професори и лекари.
Една от най-славните наши болници за всички времена си остава легендарният ИСУЛ (Институт за специализация и усъвършенстване на лекарите), в чиито 52 клиники са работили и предавали изкуството си на хиляди свои млади колеги най-видните български медици. Този неповторим учебно-лечебен център е лекомислено разтурен от тогавашния неуравновесен диктатор Атанас Малеев.
Чест прави на младия и енергичен изпълнителен директор на Университетската болница “Царица Йоанна – ИСУЛ” доц. Бойко Коруков, един от най-надеждните наши хирурзи, който не само добавя към името й емблематичната приставка, но и за извънредно кратко време я преустройва и развива като едно от водещите лечебни заведения в столицата и у нас.
Великият българин проф. Александър Чирков, създател на българската кардиохирургична школа, издига болницата-европейски образец “Св. Екатерина”.
Най-голямата частна болница засега у нас е японската “Токуда” с 500 легла, построена благодарение огромните усилия на бившия български посланик в Япония г-н Румен Сербезов.
Автор: Д-р Тотко Найденов