Кратка история на медицината и лекарите по света и в България от д-р Тотко Найденов / ЧАСТ 8

Публикувано на от

Фармакология

Пръв наш преподавател по фармакология и основател и ръководител на Катедрата по фармакология и терапевтика при МФ е проф. Владимир АЛЕКСИЕВ (1879, Габрово – 1948), който е автор и на учебника “Основи на фармакологията” и ръководител на Терапевтична клиника с Институт по фармакология към Медицинския Факултет – София. Под негово ръководство се създават и внедряват в практиката оригинални български лечебни препарати. Неговият асистент Петър НИКОЛОВ, бъдещ професор и чл.-кор. на БАН, е емблемата на българската фармакология – не само защото живее близо 100 години, но и защото разработва лечебната активност на редица лекарствени растения (червеният напръстник – дигиталис ланата, адонис верналис, розата и др.) Гигант на българската фармакология е и проф. Димитър ПАСКОВ, създател на нивалин – легендарното българско лекарство срещу детски паралич и неврити. Достойно място в тази важна област на медицината заемат професорите Петко Узунов, Витан Влахов, Иван Крушков (днес покойник), Надка Бояджиева, Димитър Терзииванов и др., както и най-големият създател на български лекарства и хранителни добавки проф. маг.-фарм. Рахамин ШЕКЕРДЖИЙСКИ, единственият носител на най-високото професионално-съсловно звание “Фармацевт на България”.

Тук трябва непременно да бъде упоменат и самоукият народен лечител Иван Раев (1876, Сопот – 1938). През 1934 г. той открива прословутото лечебно средство, известно по-късно в цяла Европа като “кура булгара” (българското лекарство) – извлек чрез бяло вино от корените на лудото биле (атропа беладона), с което успешно лекува паркинсонизом. Скоро отива да го прилага в Италия, където кралица Елена Савойска му предоставя специализирана клиника, а крал Виктор-Емануил му дава лекарска диплома от Медицинския Университет в Болоня.

Педиатрия

Развитието на българската педиатрия води началото си от нейния основоположник проф. Стефан ВАТЕВ (1866, Ловеч – 1946). Той следва в Хайделберг и Тюбинген, завършва в Лайпциг, специализира в Берлин. Открива първата “съвещателна станция” (т. е. консултация) за майки и деца у нас (1924), основател и пръв председател на Съюза за закрила на децата в България (1925).

По-видни представители на българската педиатрия са професорите Братан Братанов, Любен Рачев, Иван Киров, Лора Бакалова, Георги Гизов, Драган Бобев (онкохематолог, първият, извършил у нас трансплантация на костен мозък), успешно работилите в Пловдив и поставили основите на педиатрията в Южна България Иван Андреев, Иван Вапцаров, Б. Бойкинов и Христо Михов, както и председателят на Българската педиатрична асоциация доц. Евгений ГЕНЕВ, изтъкнат български генетик.

Хирургия

Това е най-напрегнатият и изтощителен раздел в медицината; не случайно са ни известни над 50 български хирурзи (половината от тях – от “Пирогов”), на средна възраст 54 години, които са починали по време на извършвани от тях тежки операции (обикновено на нощни дежурства) или непосредствено след тях.

Основоположникът на българската хирургия е проф. Параскев СТОЯНОВ (1871, Гюргево – 1940). Следва медицина в Париж, Женева, Букурещ и Вюрцбург, специализира във Франция, Германия и Швейцария. Той е и вторият ни професор по медицина (след интерниста Васил Моллов). Живее само 69 години, а написва и оставя първите и дълги години използвани учебници и ръководства по хирургия – “Обща хирургия”, “Ръководство по специална хирургия”, “Ръководство по оперативна хирургия”.

Огромни заслуги в основополагането на българската хирургия има Асен ПЕТРОВ (1862, Плевен – 1920), завършил медицина в Монпелие, специализирал в Париж и Виена. Той въвежда най-съвременните европейски оперативни методи у нас; създател е и на пластично-възстановителната хирургия у нас. За жалост, не бива допуснат да бъде утвърден за професор (макар първоначално да е избран, преди Параскев Стоянов) поради теснопартийни причини, което довежда до психическия му срив и скоропостижна смърт от тежък инфаркт.

Вторият ни професор по хирургия е знаменитият, но злощастен Александър СТАНИШЕВ (1886, Кукуш – 1945), завършил медицина в Мюнхен и специализирал хирургия и ортопедия в Германия и Швейцария. Той е изключителен, високо ерудиран оператор и лектор; взискателен до педантизъм към своите сътрудници и грижовен към пациентите; единственият български лекар, член-кореспондент на 4 европейски академии. Неговата драма се състои в това, че през лятото на 1944 г. става министър на вътрешните работи; това му коства смъртна присъда от т. нар. “народен съд”, изпълнена в злокобната и позорна за нашата най-нова история нощ на 2 февруари 1945 г. Принуждават го да присъства на разстрелите на всички обречени 101 депутати и министри, за да отбелязва смъртта им (т. е. докрай и най-достойно изпълнява лекарския си дълг!), след което и той получава своя подъл роден български куршум в тила.

Десетки са знаменитите наши хирурзи-професори, оставили следа в историята на българската хирургия. Сред тях трябва да се откроят: незабравимите поливалентни и легендарни Янко Добрев и Георги Капитанов; генералите Коста Стоянов (той е и първият наш кардиохирург), Йовчо Топалов, Николай Василев и Генчо Кръстинов; неврохирургът ген.-проф. Ганчо Савов; пионерите на кардиохирургията Димитър Димитров и Чавдар Драгойчев, създателят на съвременната школа по кардиохирургия Александър Чирков (който построява и оборудва най-модерната наша болница – “Св. Екатерина”); създателят на българската онкохирургия Борислав (Бочо) Кръстев; създателят на българската хирургия на рака на млечната жлеза Станко Киров (който продължава да оперира всеки ден, независимо че е на 88 години!); неуморимият създател на българската гръдна хирургия Петър Червеняков (83-год., той също оперира всеки ден!; гръдни хирурзи са и синът му, и внукът му!); Аршавир Дереджан; Димитър Маринов; Алберт Луканов; Петър Алтънков (той полага основите на варненската хирургия); дългогодишният председател на Българското научно хирургично дружество и неуморим организатор на десетки научни форуми Дамян Дамянов, емблемата на “Пирогов” и на спешната хирургия Георги Златарски; също като тях блестящите коремни, чернодробни и панкреатични хирурзи Радослав Гайдарски и националният консултант по хирургия Виолета Димитрова; създателят на българската лапароскопска хирургия Тома Пожарлиев; ръководителят на чудесните хирурзи от болницата на МВР Гено Киров, националният консултант по гръдна хирургия доц. Данаил Петров и още много други.

Първата трахеотомия извършва (1884) д-р Асен Шишманов от Александровска болница. Първата упойка дава (1875) д-р Георги Хаканов от Казанлък.

За всеки един от тези достойни хора може да се напише цяла книга, да се заснеме отделен филм. Но те стоят извън вниманието на нашата общественост и медиите, защото техните ценности, уви, вече са други: мутрите, силиконовите фолкзвезди, безбройните конкурси “Мис Мокра фланелка”, празноглавците от “Биг брадър”, контрабандистите, наркодилърите и техните убийци, паркетните лъвове, хомосексуалистите…

Дерматовенерология

Българската дерматовенерология завинаги е свързана с името на проф. Богомил БЕРОН (1866, Болград – 1936), племенник на д-р Петър Берон. Завършва медицина във Вюрцбург, специализира във Виена, Париж, Бреслау, Берлин и Прага. През 1926 г. става първият наш професор по дерматовенерология. Той е един от най-големите български дарители; със собствени средства построява днешната легендарна сграда на Клиниката по дерматовенерология в МФ; автор е и на първия ни учебник по обща дерматология, основоположник е на българската дерматовенерологична школа, чиито представители се отличават с богат интелект, ползване на чужди езици, оживени международни връзки.

Следващите ръководители на софийската Клиника по дерматовенерология са също полиглоти с широки връзки в Европа: професорите Любен Попов, Крум Балабанов, Петър Попхристов, Илия Петков, Петър Михайлов, Никола Ботев, Асен Дурмишев, Николай Цанков (носител на най-високото професионално-съсловно звание “Лекар на България”, 2 мандата декан на МФ), Любомир Странски.

УНГ

И българската школа по ото-рино-ларингология се отличава с ерудирани професори-полиглоти. Най-яркият от тях несъмнено е основателят й проф. Стоян БЕЛИНОВ (1872, Котел – 1944), който е владеел 10-тина езика! Неговите близо 200 научни публикации са отпечатани в 27 чуждестранни списания; той достойно представя българската ото-рино-ларингология на множество международни конгреси и симпозиуми. Този достоен българин загива трагично при бомбардировките над София на 10 януари 1944 г. Негови следовници са професорите Георги Янков, Владимир Павлов, Георги Георгиев, Атанас Кехайов (създател на българската отоневрология), Тодор Карчев, Кунчо Кунев.

Офталмология

Основоположник на българската офталмология е проф. Константин ПАШЕВ (1873, Сливен – 1961), завършил медицина в Лион и специализирал в Париж, автор на над 400 научни публикации и на първия наш учебник по очни болести, основател и пръв председател на Българското офталмологично дружество (1927). Приемници са му професорите Никола Константинов и Иван Василев (вече покойници), акад. Петя Ив. Василева, Стоимен Дъбов, Веселин Танев, Православна Гугучкова, доц. Руска Христова.

Неврология и психиатрия

Родоначалник на българската университетска неврология са руските емигранти професори Алексей ЯНИШЕВСКИ (1873, Казан – 1936) и Николай ПОПОВ (1860, Вятка – 1939; той е директор на Психиатричната клиника, която тогава е част от Университетската нервно-психиатрична клиника, основател и първи ръководител на Катедрата по психиатрия, автор на първите наши учебници по психиатрия). Впоследствие двете специалности се разделят.

Основателят на съвременната българска психиатрия е проф. Никола ШИПКОВЕНСКИ (1906, Троян – 1976), който претърпява незаслужени гонения и унижения от тоталитарния режим. Той е автор на над 300 научни публикации и член на над 25 международни организации по неврология и по психиатрия; някои от монографиите му са издадени на немски и дори на японски.

Не бива да се пропускат имената на акад. Георги Узунов, професорите Иван Темков, Коста Заимов, Никола Кръстников, Васил Милев, детските психиатри Меглена Ачкова и Христо Христозов, незабравимият, благ и колегиален Тодор Станкушев (1930 – 2007), създател на българската наркология и на Клиниката по наркомании и алкохолизъм в Суходол, на която дълги години беше директор.

Най-видното име сред невролозите от по-ново време безспорно е проф. Сашо БОЖИНОВ (1914 – 1998). Негови съратници и следовници са професорите: дълголетният и трудолюбив Димитър Хаджиев, рано починалият Борислав Йорданов, неуморимият Димитър Чавдаров (дългогодишен национален консултант по епилептология), Пенко Шотеков, Иван Миланов, Параскева Стаменова, Стефка Янчева.

Неврохирургия

Основоположник на българската неврохирургия е проф. Филип ФИЛИПОВ (1908 – 1987), създател и дългогодишен на Катедрата по неврохирургия, учен и практик с международна известност. Негови следовници са професорите Петър Петров (създател на детската неврохирургия), вече покойният Любомир Карагьозов, който дълги години работи в чужбина, О. Къркеселян, П. Вецка, Кирил Романски, Венцеслав Бусарски, доц. Неделчо Гергелчев и др.

Клинична лаборатория

Създателят на българската клинична лаборатория е безспорно най-обаятелният наш клиницист, Князът на българските лекари чл.-кор. проф. Константин ЧИЛОВ. Катедрата по клинична лаборатория към МФ – София е основана и дълги години ръководена от проф. Йордан ТОДОРОВ. Известни наши професори по тази специалност с международна известност са Добрин Свинаров, Камен Цачев, Николай Попов, Стоян Данев.

Рентгенология

Първият наш лекар, който работи с рентген, е първият ни професор по медицина – клиницистът Васил МОЛЛОВ; той въвежда в България и лъчелечението, но прекратява дейността си поради получен тежък радиодермит. Създател на българската рентгенология (или, както е модерно сега да се нарича – образна диагностика) е проф. Андрея САХАТЧИЕВ (1883 – 1947). Той завършва медицина в Монпелие, специализира рентгенология и физиотерапия в Париж, издава учебници по темата, организира и дълги години ръководи Института по рентгенология и физиотерапия. Най-известните софийски имена в тази област са професорите Гоце Тенчов, Георги Наумов, Личо Величков, Ангел Николаев, Борис Бърлиев, Иван Ушев, Никола Малеев, баща и син Георги и Васил Хаджидекови.

Българската радиология също има за родоначалник проф. Андрея Сахатчиев; тук трябва да бъде изтъкнато името на дългогодишния национален консултант проф. Татяня ХАДЖИЕВА от ИСУЛ.

Урология

Урологията дълги години се извършва в хирургичните звена; първото самостоятелно урологично отделение е създадено (1935) към Катедрата по факултетска хирургия и е завеждано от проф. Владимир ТОМОВ. Първата Катедра по урология е открита към ИСУЛ (1951), с началник проф. Антон ЧЕРВЕНАКОВ, а на първата самостоятелна Клиника по урология (1961) ръководител е проф. Стоян ЛАМБРЕВ. Създателят на българската хемодиализа е проф. Здравко КИРЯКОВ (ръководител на Центъра по хемодиализа към Клиниката по урология, 1967); той развива и оборудва отделенията по хемодиализа към всички окръжни болници в страната.

След Стоян Ламбрев, Катедрата по урология се ръководи последователно от достойни блестящи професори с европейска известност: Никола Атанасов, акад. Николай Минков, Христо Куманов, Петър Панчев (който интензивно развива трансперитонеалната хирургия и бъбречната трансплантация). Професори са и Димитър Цветков (същото име носи и друг професор, национален консултант по андрология) и Митко Цветков. Проф. Стоян Чакъров, основоположник на заместването на засегнат от рак пикочен мехур с дебело черво, е носител на най-високото професионално-съсловно звание “Лекар на България”.

Ортопедия

Ортопедията също като урологията дълго време е упражнявана от общи хирурзи. Отделя се в самостоятелна дисциплини със създаването на първата в България Клиника по ортопедия и травматология (1847), към Катедрата по пропедевтична хирургия. Неин основател и ръководител е създателят на българската школа по ортопедия и травматология чл.-кор. проф. Бойчо БОЙЧЕВ (1902, Лом – 1971), специализирал в Болоня. Той е създател и ръководител и на първата Катедра по ортопедия и травматология (1951, към ИСУЛ); с пълно право неговото име носи Националният център по ортопедия и травматология в Горна баня. Видни наши професори ортопеди-травматозоли са Янаки Холевич и съпругата му Елена Панева (създател на българската хирургия на ръката), Александър Герчев, Иван Матев, Димитър Джеров, Борислав Владимиров (създател на детската ортопедия), Димитър Шойлев (създател и дългогодишен ръководител на Клиниката по спортна травматология), Петър Тивчев.

Проф. Янаки Холевич извършва (1970) първата тотална тазобедрена ендопротеза в България; така той поставя началото на ендопротезирането у нас. Гръбначната хирургия има за родоначалници доцентите Георги Павлов, първият ръководител на Клиниката по гръбначна хирургия (1979) към Катедрата по ортопедия и травматология и Георги Каймакчиев; а на Клиниката по спешна травматология – проф. Елена Панева.

Анестезиология

В тази много важна, изнурителна и неблагодарна област на оперативната медицина трябва да се споменат достойните имена на професорите Стоян Саев, Иван Смилов и Димитър Карадимов.

Анестезиолозите в скоро време ще станат най-дефицитните специалисти у нас.

Профилактика и епидемиология

Основател на българската профилактика е проф. Тошко ПЕТРОВ (1872, Ловеч – 1942), следвал медицина в Женева, дипломирал се в Лион. Основоположник на научната хигиена и създател на българската хигиенична школа. Създател на съвременната противоепидемиологична мрежа в България е д-р Владимир Калайджиев, който, бидейки зам.-министър през 50-те години на миналия век, основава стройна система от ХЕИ в окръжните и ХЕГ в общинските градове, а друг достоен зам.-министър (3 мандата) д-р Любомир КУМАНОВ я запазва от трусове, въпреки катастрофалната здравна “реформа”, разрушила като ураган цялото ни здравеопазване от 1999 г. насам. Бидейки зам.-министър проф. Петър Андонов, изгражда нашата вирусология.

Сред водещите ни специалисти в тази област трябва непременно да бъде изтъкнат чл.-кор. проф.Богдан ПЕТРУНОВ, създател на модерната имунология в България и на редица имуностимуланти, име със световна известност и почит. Той е дългогодишен директор на ползващия се с огромен авторитет в Европа и света Национален център по заразни и паразитни болести. Той е приемник на създаденото от Борис Окс звено за производство на вариолна ваксина (1881). НЦЗПБ (бул. “Я. Сакъзов” 26, тел. 944.69-99) разработва множество международни проекти; неговата фирма БулБио произвежда и изнася в десетки страни по света редица противовирусни ваксини и имуностимуланти. Водещият ни национален микробиолог – доц. Тодор КАНТАРДЖИЕВ поддържа микробиологията и микологията в България на европейско равнище с чудесни кадри, въпреки мизерното им (в сравнение с колегите от другите страни) заплащане.

Друг стожер на българската профилактика е Националният център по опазване на общественото здраве; тел. 805-62-00; директор проф. Любомир Иванов.

Трябва да бъде споменат и незабравимият вирусолог доц. Святослав ВАСИЛЕНКО, който не само изучава кримската хеморагична треска у нас и приготвя единствената в света ваксина срещу нея, но и я изпробва върху себе си! Благодарение на неговия сполучлив самоотвержен опит тя се произвежда масово и с нея се имунизират 100 000 българи (овчари, ветеринари, граничари), което довежда до почти пълното й ликвидиране в страната ни.

Класик на организацията на здравеопазването (социалната медицина) е проф. Тодор ЗАХАРИЕВ (1911 – 2002), чийто неизменен девиз беше: “Тук съм, за да помагам!”.

История на медицината

Немалко наши лекари са работили в тази област, като първият е създателят на съвременната българска хирургия проф. Параскев Стоянов. Класиците са вече покойната проф. Вера Павлова (р. 1912, Габрово) и нейният достоен приемник – проф. Миладин Апостолов, който неуморно продължава своята патриотична дейност. Свой достоен принос в историята на българската медицина дава и д-р Константин Страшимиров (1920 – 1985), дългогодишен зам.-главен редактор на в. “Здравен фронт”.

Здравното министерство

Още докато трае Руско-турската Освободителна война, руската военна администрация организира здравна мрежа и медицинска помощ за населението, като се изработват специални щатове (7 юли 1977) с длъжностите санджакови (губернски) и каазалийски (окръжни) лекари. Службата по устройство на гражданските дела (ръководена от княз В. А. Черкаски) организира, със съдействието на Руския Червен кръст граждански болници в Свищов, Търново, Габрово, Русе, Плевен, Видин и др., като към тях се създават градски болнични съвети.

В началото на 1979 г.лекарите-депутати в Учредителното Народно събрание в Търново обсъждат проект на Наредба “За здравните власти”, който заляга в основата на знаменитите “Временни правила за устройството на медицинското управление в България”. Те са написани от д-р Димитър Моллов по подобие на руската земска медицина и са утвърдени от руския императорски комисар княз Дондуков – Корсаков на 1 февруари 1979; може да се каже, че това е датата на началото на организираното здравеопазване у нас.

Д-р Димитър МОЛЛОВ (1845, с. Беброво, Еленско – 1914), възрожденски лекар, е първостроител и основоположник на българското здравеопазване. Завършва семинария в Киев, след което – и медицина в Москва (1873), където няколко години е асистент на един от най-големите руски хирурзи – проф. Басов. Д-р Димитър Моллов е първият български лекар в Русия с научна степен “доктор на медицинските науки”. Завърнал се в Отечеството, става главен лекар на Видинския санджак (окръг). Депутат в Учредителното народно събрание. Участник в Сръбско-турската и Руско-турската Освободителна война. Зам.-главен лекар на българската войска с ярки прояви през Сръбско-българската война. Главен лекар на София (1882) и кмет на столицата (1895-1896), с огромни заслуги за устройството на здравното дело и хигиенизирането й. Председател на Първия и член на Втория Висш медицински съвет. Основател и председател на първото Физико-медицинско дружество в България. Вносител на предложението да се построи специална сграда за Александровската болница, която дълго време остава най-голямата в страната, като е неин дългогодишен хирург и ръководител. Основател и пръв председател на БЧК, който ръководи над 20 години. Основател и пръв председател на БЛС (1901).

Иван В. ГРИММ (1842, Остзее, Естония – 1907) идва в България като руски военен лекар от 1-ва гвардейска пехотна дивизия. През 1981 г. е назначен за генерал-инспектор по медицинската част в Княжество България. Той разработва “Граждански медицински закони”, които допълват “Временните правила”. Гримм поставя началото и на медицинския печат у нас (сп. “Медицинска сбирка”, 1883, орган на Медицинския Съвет) и на международния медицински абонамент и книгообмен, организира здравното и болнично дело в София (1881), както и аптечното снабдяване на столицата и цялата страна; основава и профилактичното дело у нас, като създава “Оспеный тельятник” (Противошарковия институт) в Разград (1881), който произвежда ваксини срещу едра шарка); открива 12 болници и развива болничната мрежа. В България Гримм работи само 2 години – до 1983 г., но оставя трайни следи във всички области на здравеопазването и медицината ни, както и началото на спойката на младата държава с руската медицина.

След Съединението (1885) се приема “Санитарният закон” (1888), създаден от д-р Панайот Жечев (1853 – 1903),; този закон отменя “Временните правила” и към МВР се обособява Гражданска санитарна дирекция; тя после няколко пъти променя името си (Дирекция за опазване на общественото здраве, Дирекция на народното здраве, Главна Дирекция на народното здраве).

След Съединението броят на лекарите ни надхвърля 230 души, завършили предимно в Монпелие и Москва. Чак през 1911 г. се създава специализирана дирекция “Народно здраве” към МВР и тя се оглавява от съответните министри на вътрешните работи:

  • Александър Людсканов, 1911 – 1913 (премиер Иван Гешов);
  • Михаил Маджаров, юни-юли 1913 (в кабинета на Стоян Данев);
  • Васил Радославов, 1913 – 1915 и 1916 – 1918 (Той – и премиер);
  • Христо Попов, 1915 – 1916 (в правителството на Васил Радославов);
  • Михаил Такев, юни-ноември 1918 (премиер Александър Малинов);
  • Никола Мушанов, 1918 – 1919 (в правителството на Теодор Теодоров) и април-ноември 1931 (премиер Александър Малинов);
  • Кръстьо Пастухов, май-октомври 1919 (премиер Теодор Теодоров);
  • Александър Димитров, 1919 – 1921,
  • Константин Томов, юни-ноември 1921,
  • Александър Радолов, 1921 – 1922,
  • Райко Даскалов, 1922 – 1923,
  • Александър Оббов, февруари-март 1923
  • Христо Стоянов, март-9 юни 1923 (всички те – в правителствата на Александър Стамболийски);
  • Иван Русев, 1923 – 1926 (министър-председател Александър Цанков);
  • Андрей Ляпчев, 1926 – 1931 (Той – и премиер);
  • Александър Гиргинов, 1931 – 1934 (при Никола Мушанов);
  • Петър Мидилев, 1934 – 1935 (в кабинета на Кимон Георгиев);
  • Крум Колев, януари-април 1935 (при премиер Петко Златев);
  • Рашко Атанасов, април-ноември 1935 (министър-председател Андрей Тошев);
  • Георги Сапов, 1935 – 1936,
  • Иван Красновски, 1936 – 1938,
  • Николай Николаев, януари-ноември 1938 и
  • Никола Недев, 1938 – 1940 (всички те – в правителствата на Георги Кьосеиванов;
  • Петър Габровски, 1940 – 1942 (в кабинетите на Богдан Филов и Добри Божилов;
  • Дочо Христов, 1943 – 1944 (при премиер Добри Божилов);
  • проф. Александър Станишев, юни-септември 1944 (в правителството на Иван Багрянов);
  • Вергил Димов (само за 1 седмица – 2-9 септември 1944 (в кабинета на Александър Муравиев).

Както се вижда, някои от министрите на вътрешните работи и народното здраве са били на власт в различни правителства, понякога само за по няколко месеци, дори седмици (а последният – фактически само за 6 дни). Преобладаващата част от тези министри не са лекари – така че какво са разбирали те от здравеопазване и медицина?!

Министерството на народното здраве се създава за пръв път в ОФ-правителството на 9 септември 1944 г. с Указ № 284 на премиера Кимон Георгиев.

Първият ни здравен министър е д-р Рачо АНГЕЛОВ (1873 – 1956), родом от Габрово. Той завършва медицина в Киев през 1896 г. Работи като околийски лекар на Борисовград (дн. Първомай), после става военен лекар и обикаля гарнизоните в Пещера, Хасково, Карлово и София. Още от 1898 г. е член на благоевската БРСДП (т. с.). Дългогодишен председател на БЛС, организатор и ръководител на прокомунистическата група в него “Обществен лекар”. Министър е в 2 правителства – на Кимон Георгиев и на Георги Димитров от 9 септември 1944 до 11 декември 1947 г.

Д-р Рачо Ангелов полага основите на социалистическото здравеопазване, което се отличава със своята безплатност, достъпност и социалност (система Семашко, незнайно защо днес така яростно отричана и дори заклеймявана от доморасли демократи). Със специална Наредба-закон от 1945 г. се осигурява безплатно болнично, амбулаторно и домашно лечение на служителите, пенсионерите и техните семейства. В почти всяко село се построяват солидни 2-етажни еднотипни здравни служби, като първият им етаж е определен за кабинети (непременно – с родилна стая; в по-големите села се вдигат и цели родилни домове), а вторият – за жилище на лекаря. Откриват се десетки балнеосанаториуми, лечебни профилакториуми, поликлиники, болници, ясли. Разраства се Софийският медицински факултет (учредяват се 12 нови катедри), открива се Висшият медицински институт в Пловдив. Превес се дава на профилактичната медицина, бързо се ограничава страшният бич за България – туберкулозата, хигиенизират се дотогава потъналите в кал и смрад села, ликвидира се бесът (просто се изтребват бездомните кучета – съвършено правилно решение: човекът е много по-важен от помиярите), както и маларията (като се пресушават блатата-развъдници на комарите анофелес), приема се Законът за ограничаване на пиянството и алкохолизма (затварят се повечето кръчми по селата), рязко намалява детската смъртност. Друг – и горчив – е въпросът, че 3500-те български лекари, които работят всеотдайно, с любов и ентусиазъм, скоро биват попарени от обидно ниските заплати и унизителното отношение към тях. Десетилетия наред българските лекари ще бъдат най-мизерно платените в целия свят.

Въпреки това, само за 3 години, първият ни здравен министър д-р Рачо Ангелов постига решителен и осезаем обрат в българското здравеопазване, който заслужено му осигурява трайно почетно място в него.

Следващият, втори поред здравен министър е Трайчо ДОБРОСЛАВСКИ (1903 – 1964), журналист, преименувал фамилията си на родното си село Доброславци, Софийско. Той няма нищо общо с медицината, но като “широк” социалист-отечественофронтовец, впоследствие (от 1942 г) – ренегат и член на БКП, е редактирал бюлетина на Национално-освободителната въстаническа армия. Вероятно тези негови “заслуги” към новата народна власт са достатъчен аргумент този странник и самотник да получи един толкова отговорен пост. (Завършва живота си със самоубийство.)

Доброславски е министър от 11 декември 1947 г. до 20 януари 1950 г., когато премиер става Васил Коларов (за няколкото месеца до смъртта си), който обаче поставя на неговия пост… собствения си син Петър.

По времето на Трайчо Доброславски се разгръща големият терор на новата власт, която изключва от Медицинския Факултет и изпраща в концлагерите десетки студенти, преподаватели и обикновени лекари, които смята за опозиционери. Недружелюбното отношение и тормозът към всички български лекари от страна на т. нар. “народна власт” става навик и стил на всички следващи правителства.

Д-р Петър КОЛАРОВ (1906 – 1966), син на премиера Васил Коларов, който е най-близък съратник на Георги Димитров и болшевишки функционер-резидент на КГБ сред българската емиграция в Съветска Русия, е роден в Пловдив. Завършва медицина в Москва през 1930 г. и става активен член на КПСС. Взема активно участие в Испанската гражданска война като ръководител на санитарните служби на интернационалните бригади.

Като министър на 3 правителства (на баща си, на Вълко Червенков и на Антон Югов), д-р Петър Коларов създава гъста мрежа от санитарни епидемиологични станции (санепидстанции), обединява болниците с поликлиниките, въвежда принципите на участъковостта и районирането, въвежда всенародната безплатна медицинска помощ (Указ на Президиума на Народното събрание от 1951), въвежда широката диспансеризация, разкрива медицински санитарни части (медсанчасти) и здравни пунктове в предприятията. На няколко пъти Коларов, като убеден болшевик, възнамерява да посегне на частната практика на лекарите, но не се решава, за да не се получи вакуум в селата. При него заплатите на лекарите и сестрите достигат санитарния си екзистенц-минимум. Все пак, успява да прекрати членството на колегите си в унизителния Профсъюз на санитарно-хигиенните работници (заедно с теляците, бръснарите, фризьорките и чистачките), за да ги прехвърли вкупом в новосформирания Профсъюз на здравните работници, в който задължително членува целият медицински персонал, вкл. санитарките и шофьорите на линейки. Лекарският съюз бързо е изтрит от съзнанието и мечтите на колегите му; неусетно и за себе си те се превръщат в аморфна, послушна, безропотна маса, задължена срещу жълти стотинки да подлага на свръхнатоварване и риск собствения си живот, за да опазва живота и здравето на своите сънародници. Никой не обсъжда нерадостното си положение публично (концлагерите още не са закрити). Цели 12 години комисарят-интербригадист Петър Коларов, син на кагебиста Васил Коларов, който е изпращал сънародниците си в Архипелаг Гулаг, с желязна ръка направлява българското здравеопазване и го лишава от одухотвореност, радост, признателност и достойнство.

На 27 ноември 1962 г. здравен министър става д-р Кирил ИГНАТОВ (1913 – 1980), партизанин в Югославия, началник на Военното контраразузнаване, който отпуска челичената хватка на Коларов. Оставя спомени на добър и отзивчив човек, не спира частната практика, въпреки натиска от ЦК на БКП, за да не накърнява доходите на колегите си, а и да не отнема правото на избор на пациентите.

Това свършва с готовност приемникът му, партийният секретар на София д-р Ангел ТОДОРОВ (кадър на тогава втория човек в партията и държавата Борис Велчев), който е назначен на мястото на д-р Кирил Игнатов на 13 март 1971 г. в правителството на Тодор Живков (а впоследствие – и на Станко Тодоров). Той бърза да издейства Указ на Държавния съвет от 17 юли 1972 г., с който забранява частната лекарска практика в цялата страна. Мотивите му са, че така се “защитават интересите на населението: премахва се материалната взаимовръзка между лекаря и болния; създават се условия за подобряване на амбулаторно-поликлиничната и стационарната помощ; утвърждава се принципът на безплатност и общодостъпност на медицинското обслужване.” Точно, ясно и лицемерно. Фалшът продължава с изявление на дългогодишната зам.-министърка на народното здраве в няколко правителства, зловещата д-р Сибила Радева: “След прилагането на Указа за забрана на частната практика обемът на медицинската помощ бързо се увеличава, а достъпността и качеството й – непрекъснато се подобряват.” Тази с нищо непредизвикана дискриминация на лекарите (никой не забранява на занаятчиите частната практика) ги лишава от допълнителни средства за малко по-достоен живот на тях и семействата им, а пациентите им – от право на избор, и за дълго и чувствително намалява качеството на медицинската помощ и грижи.

Още по-сатанинско е следващото постановление на министър Тодоров – за тотална забрана на абортите; в резултат стотици момичета (предимно ученички и студентки) непоправимо пострадват, а някои дори умират заради несполучливи фатални опити да изхвърлят нежелания плод чрез най-драстични и рискови за здравето и живота им методи. Отнети са и дипломи и специалности на лекари, осмелили се да извършат прокълнатата от министъра операция. Пациентът е издигнат в култ: всяко негово оплакване, независимо дали е основателно или не, бива задължително последвано от наказание за лекаря по модуса на бакалниците “Клиентът винаги има право!”. Тодоров забранява на лекарите и да приемат каквито и да са подаръци от своите благодарни пациенти; нечувано унижение без аналог в целия свят. Въвежда и демагогския “габровски почин”, който се изразява в тъпо и безсмислено “диспансеризиране” на всички живущи в лекарския участък, което масово се извършва с…химикалката.

 

Новозавършилите лекари подлежат на задължително разпределение от 3 години и отиват да работят там, където ги прати строгата и непреклонна разпределителна комисия (което прилича на принудително, едва ли не наказателно въздоряване по етапен ред). В замяна на това обаче здравните грижи за населението дори и в най-отдалечените райони на страната са осигурени. Заплатите на младите лекари са унизително ниски – 110 лв (при 3 пъти по-големи ставки на механизатори, багеристи, трактористи, бояджии, строителни работници); трябва да минат 10 години трудов стаж, за да се изравнят с възнаграждението на старшата сестра на отделението.

Социалистическото здравеопазване, тип “Семашко” си има и своите добри страни: безплатно следване по медицина и специализиране на лекарите, безпроблемна и безотказна достъпност на пациентите за преглед, изследване и консултиране. Всичко е събрано накуп в поликлиниките, където детските консултации си имат и отделни входове за децата с температура. Не биваше да се пипа нищо; нужно бе само да се повишат заплатите на лекарите и сестрите. Алчността обаче не се спира пред нищо.

По това време на небосклона на социалистическото ни здравеопазване изгрява ярката звезда на генерал-майор проф. Атанас МАЛЕЕВ, хепатолог. Брат на съпругата на първия ръководител на партията и държавата Тодор Живков – д-р Мара Малеева – Живкова, този човек мигновено обяздва цялата българска здравна структура и командори както си поиска, без да среща ни най-малко съпротивление. Изключително властна, авторитарна и волева натура, безжалостен и безкомпромисен към подчинените си, злопаметен и отмъстителен, Атанас Малеев ненаситно гълта медицински длъжности и звания: чл.-кор., академик, председател на основания от него мастодонт Медицинска Академия (обединяваща ВМИ – София, Пловдив, Варна и новосъздадените в Плевен и Стара Загора, че дори и филиали в гр. Толбухин и Пазарджик). За кратко време България се пренасища с медицински институти (цели 7 на брой!), които произвеждат все по-измислени доценти и професори и бълват нови и нови недоучени лекари (всеки, записал се, завършва безпроблемно!), пренасищайки и без това запълнения с медицински кадри ограничен здравен пазар.

Макар че не е бил де юре министър, акад. Атанас МАЛЕЕВ заслужава по-задълбочено разглеждане. Роден е през 1917 г., възпитаник е на Дойче Шуле, завършва медицина в София. Работи като участъков лекар в с. Церова кория, Великотърновско, с. Костенец и с. Радуил, Софийско. След 9 септември се военизира. Става ректор на Висшия военно-медицински институт (1963-65), където му присвояват званието генерал-майор. Военните лекари полагат големи усилия, за да го прогонят оттам – дори и те, привикналите към ред и дисциплина, не могат да издържат фелдфебелските му порядки и приумици. Неудържимият Малеев става професор и завеждащ Вътрешна клиника в ИСУЛ (1972), но тук също скоро попада в остър конфликт с колегите си. Тогава си създава собствената Медицинска Академия (1972) и, разбира се, я оглавява. Воден от вроденото си чувство за отмъстителност, извършва неописуемо престъпление: закрива легендарния ИСУЛ, обучил хиляди български специалисти и го обявява за “база 2” на Медицинската академия; от този злокобен акт нататък специализацията на българските лекари замира, като днес почти е достигнала долна мъртва точка. Необяснима и непростима е и друга рушителна постъпка на неудържимия Малеев: той събаря Чиловата клиника и на нейно място издига грозен куп бетон с тесни врати и прозорци, който, вече 20 години, така и не е завършен до ден днешен и вероятно ще стърчи во веки веков като паметник на злобата и глупостта на един мислещ се за вечен социалистически феодал.

Академик (1981) и първи зам.-министър на народното здраве, дълго време и с ранг “министър” (нещо невиждано и абсурдно в цялата изпълнителна власт на България) – от 1984 г. почти до 10 ноември 1989, той е неоспоримият всевластен самодържец и аятолах на социалистическото ни здравеопазване почти 2 десетилетия. Неговата дума никой не смее (а и не може) да пречупи. Здравните министри фактически са подвластни нему фигуранти. Иначе отличен лекар, акад. Малеев е необуздан и хистеричен по време на визитации: крещи и вика на асистентите и доцентите си пред болните и студентите – деяние, абсолютно недопустимо според лекарската етика и колегиалност.

Не ще и дума, властелинът си получава, като из рога на изобилието, и всички други най-високи казионни постове и отличия, характерни за тоталитарните времена: член на ЦК на БКП, лауреат на Димитровска награда, герой на социалистическия труд, народен деятел на науката, че дори и активен борец против фашизма и капитализма (той – възпитаникът на Дойче шуле, без да е дал дори и коричка хлебец на партизаните!?)

Целият медицински елит на България повече от 10 години покорно и унизително лежи ничком, по очи в прахта, в краката му, като пред някакъв средновековен феодал. (Този унизителен подмазвачески рефлекс на преобладаващата част от медицинския ни елит продължава и до ден днешен – десетки са примерите на раболепничене пред последните елементарни, нискоинтелигентни авторитарни председатели на казионния БЛС, които охотно възприемат маниера му). И Малеев издига или сваля, както му хрумне, шефове на болници, клиники и катедри, а обикновените професори дори не ги брои за хора: публично им се подиграва или ги хока пред стотици присъстващи.

(След 10 ноември 1989 г. никой не го и поглежда; не го посещават вкъщи поне за едно кафе и раздумка и най-преданите му довчера бивши хрантутници от неговия доскорошен слугинаж. У нас падналият няма приятели…Сякаш за него го е писал Марко Семов: ”Всичко да си в България, само не – и паднал от власт!”)

Починал на 84 години, Малеев, както всички земни хора, не е съвършен. Името му е синоним както на блестящ интернист-ерудит, така и на яростен, безжалостен и зъл управленец, който мачка като валяк всеки несъгласен с него. Личност, но с отрицателен знак и рушителна стихия; това за един Лекар е недопустимо и непростимо! От Малеев започва унищожаването на българската медицина, утвърждаването на авторитарен и почти тираничен стил в здравеопазването ни и издигане на недопустим и срамен за най-интелигентното съсловие култ към личността.

Властници, разберете го: всичко е временно, вие- също; затова – memento mori!

Дългото, гладко и безпроблемно министерстване на члена на Постоянното присъствие на БЗНС, биологът-генетик акад. Радой ПОПИВАНОВ (всъщност, всички знаят кой е истинският законодател и повелител на българското здравеопазване тогава – акад. Атанас Малеев) вменява убеждението, че този пост, макар и формално, е определен от партията-хегемон за верните й дружбаши за вечни времена (защото тогава никой не се съмнява в несменяемостта на комунистите от властта). Акад. Попиванов, също като Петър Коларов, е министър в 3 правителства – на Станко Тодоров, Гриша Филипов и Георги Атанасов, общо от 20 юли 1977 до 19 август 1987 г.; цели 10 години гладък и безпроблемен застой.

Веднага след достолепния учен-академик министерския пост заема абсолютно безпомощният, та чак комичен и обиждащ цялото лекарско съсловие бивш физиотерапевт на “Берое” – Стара Загора д-р Минчо ПЕЙЧЕВ (19 август 1987 – 8 февруари 1990, с премиер Георги Атанасов). При него за пръв път в историята на медицината лекарите организират митинги под кабинета на здравния си министър с искания за оставката му. Пейчев упорства, но трябва да си отиде с оставката на своя не по-малко жалък премиер.

След “футболния масажист”, както колегите наричаха д-р Пейчев, в министерското кресло сяда проф. Иван ЧЕРНОЗЕМСКИ, доказан организатор с изключителни заслуги за организирането на съвременната национална онкологична мрежа. Той е начело на здравеопазването ни също в 3 правителства, но съвсем краткотрайни – двете на Андрей Луканов, после и на съдията Димитър Попов, общо само от 8 февруари 1990 г. до 8 ноември 1991 г. Той няма много технологично време за някакви радикални действия, но поне най-после отменя ангелтодоровската забрана за частната практика на лекарите. Най-достъпният от досегашните министри, земен, скромен, човечен, без следи от високомерие и дистанция.

Негов случаен приемник е акушер-гинекологът доц. Никола ВАСИЛЕВ, който преди това му е заместник. Той е министър при двама премиери – Филип Димитров (той взема властта, както заявява веднага след изборите, “с малко, но завинаги”, но я удържа едва от 8 ноември 1991 г. до 30 декември 1992 г.) и в служебния кабинет на Ренета Инджова (19 октомври 1994 г. – 26 януари 1995), като и на двата пъти е вицепремиер.

Между неговите 2 мандата се намърдва, кой знае как, един абсолютно безпомощен и незабележим с нищо плах чиновник, дотогава дребен, с нищо незабележим експерт в Столичната дирекция “Здравеопазване” – д-р Танчо ГУГАЛОВ (в кабинета на проф. Любен Беров, 30 декември 1992 г. – 17 октомври 1994 г.).

Единствената жена на този пост засега е кардиоложката д-р Мими ВИТКОВА, в правителството на Жан Виденов (26 януари 1995 г. – 12 февруари 1997 г.). Много амбициозна, честна, некорумпирана, активна, но с безкрайно слаб екип, на който е принудена лично да влачи работата. Тя има малшанса да бъде непрекъснато бламирана от прохождащия БЛС, ярко оцветен в тъмно синьо от своя безпардонен председател Димитър Игнатов, който политизира всички свои начинания и априори отхвърля, яростно напада и отрича всяка нейна идея, без дори да я обсъжда.

Здравен министър в служебното правителство на Стефан Софиянски е дотогавашният директор на “Пирогов”доц. Емил ТАКОВ (12 февруари 1997 г. – 21 май 1997 г.). Попаднал съвършено случайно там, той няма време (а и желание, и възможности) да се разгърне. Таков просто неволно улучва подходящия момент: в навечерието на Новата година министър Виткова не му подновява изтеклия договор за директор. Игнатов и останалите яростни запенени седесари раздухват версията, че той е уволнен от комунистите – така ортопедът наготово получава ореол на дисидент-герой, пострадал от станалия омразен на всички Жан Виденов; и министерският пост му е поднесен на тепсия. Добре, че не стои на него повече от своите жалки и безлични 100 дни.

Приемникът на Емил Таков (вече в кабинета на Иван Костов), хематологът-педиатър доц. Петър БОЯДЖИЕВ, дотогава зам.-министър, не изкарва целия мандат на СДС – той е начело на българската здравна мрежа от 21 май 1997 г. до 21 декември 1999 г. Не става ясно за какво е сменен.

След 3 зам.-министерски мандата (и също 3-кратно избиране на зам.-председателското място в БЛС), идва ред и на стоматолога д-р Илко СЕМЕРДЖИЕВ да влезе в здравния кабинет № 1 на изстрадалата ни република. Той заема тази длъжност направо от първия директорски пост на наскоро създадената монополна Национална здравно-осигурителна каса. За по-малко от 2 години (21 декември 1999 г. – 24 юли 2001 г.) Семерджиев без никакви сантименти разрушава (при активната помощ на вече синия депутат-председател на БЛС Игнатов) абсолютно всичко, градено 55 години дотогава, и създава съвършено нова система – здравно-осигурителната, съществувала у нас преди злокобния 9 септември, но тогава – в далеч по-друг – прагматичен, удобен, човешки и търпим вид.

Впрочем, дали побългарената здравна реформа “Семерджиев – Игнатов”, заменила дотогавашната дългогодишна система “Семашко” (базирана на сигурния държавен бюджет, безплатността и достъпността за пациентите) е извършена сполучливо, за добро или лошо за тях и съсловието – нека да отсъдят те и лекарите. Последните анкетни проучвания показват, че 85% от пациентите и 50% от лекарите не я приемат и не са доволни от нея. В българското здравеопазване нахлуват студените и безмилостни парични взаимоотношения; а заедно с тях – отчуждението между лекарите и пациентите и тяхното общо всекидневно унижение. Постепенно, но безвъзвратно изчезва свещеното добро старо правило на Хуманната Медицина: че Човек трябва да живее, боледува, оздравява и умира с Достойнство… Да, парите развалят всичко и убиват Душата!!

Приемникът на Семерджиев доц. Божидар ФИНКОВ (роден 1948 г.), може да се каже – класикът на българската инвазивна кардиология, е изненадата в нескопосаното правителство на безпомощния цар-премиер Симеон Сакскобургготски, чиято единствена цел на връщането му в България явно е само реституцията на дядовите му имоти (която дори е преизпълнена с помощта на верни царедворци за сметка на майка България). Прекалено възпитан, честен, благороден и благ, Финков не прави впечатление с някакъв управленски размах, обаче успява поне да се противопостави на безумната (и явно носеща дълбок корупционен замисъл) идея да се построи нова Педиатрична болница на изключително скъпа и нереалистична цена, непосилна дори за държавния бюджет. Това му струва и високата служба, но поне, за разлика от други свои предшественици, той си излиза от кабинета на пл. “Баба Неделя” 5 с чест…

Заместникът на Божидар Финков – Славчо БОГОЕВ, бивш банков дилър, още по-изненадващо заема овакантения му пост за оставащите 2 години до края на безкрайно несполучливия мандат на царя-премиер, който излъга целия български народ с езуитския си девиз “Почтеност във всичко!”, прикриващ основната и единствената му цел: да си върне (при това – двойно!) дядовите имоти. Богоев е вторият здравен министър-нелекар (след Трайчо Доброславски). Българското здравеопазване няма с какво да го запомни, защото не свършва нищо впечатляващо за него – нито добро, нито лошо; пълен застой. Впрочем, по настояване на Богоев последното решение на кабинета Сакскобургготски е да даде съвършено безплатно на БЛС държавен парцел в центъра на София, на територията на Александровска болница.

Чудесният коремен и чернодробно-панкреатичен хирург проф. Радослав ГАЙДАРСКИ (р. 1937), заемал министерския пост близо 3 години (16 август 2005 г. – 28 април 2008 г.) в правителството на Сергей Станишев, е чист, добронамерен и благ, но действа наивно и неорганизирано. Той така и не показва нужната решителност и настоятелност при провеждането на “реформа в реформата”; а е учудващо мек и отстъпчив пред бруталността на председателя на БЛС Кехайов, който проявява дори наглостта да даде министъра на… Етичната комисия на съсловната организация.

От първия си ден Гайдарски започва дребнави, яростни, странни (явно – от личностен характер) борби със… своя състудент проф. Александър Чирков, знаменития създател на съвременната българска кардиохирургия, като в десетки интервюта злослови по него и яростно го напада и хули; това пропилява огромна част от енергията и оскъдното му време и принизява, опростява и прави за посмешище и самия него, и високия министерски пост, и цялата славна хирургическа гилдия. Уви, професионалните умения нямат нищо общо с мениджърските.

Непосредствено след великденските празници/2008 г. проф. Гайдарски е заменен от бившия старозагорски кмет (с 2 успешни мандата) д-р Евгений ЖЕЛЕВ, засега единственият министър-възпитаник на пловдивския медицински институт. Той прави добро впечатление с разумните си, премерени изявления (за разлика от предшественика си, който ги ръсеше безконтролно), внимателното и резултативно, без сътресения и резки поврати, прагматично мениджиране, открития тракийски характер. При очертаващото му се ограничено време от 12-14 месеца (вероятно – до следващите редовни избори/юни 2009) от 18-тия ни здравен министър д-р Желев едва ли може да се очакват чудеса, но той поне ще има възможността да наложи своя спокоен, дипломатичен и добронамерен стил като пример за следовниците си и експедитивност. Ако успее да издейства 5% от БВП за здравеопазването в държавния бюджет, ще остане в историята на медицината.

Съвсем не е лесно да си здравен министър. Напротив, страшно трудно (и изключително важно е) да можеш да управляваш националното здравеопазване, да бъдеш отговорен както за него, така и за мотивацията на хората, които се грижат и работят за здравето и живота на българските граждани – лекарите, фармацевтите, сестрите, акушерките, лаборантките и пр., и същевременно да задоволиш изискванията на нещастните болни.

Немалко от изброените по-горе хора, заемали този най-отговорен пост в здравеопазването, са некомпетентни, бездарни, бездушни, безлични или направо вредни; някои от тях направо доказват, че в България всеки може да бъде здравен министър, други – че може и без тази длъжност… Просто защото, подобно повечето явления и процеси у нас, и тя е политизирана, и често пъти буквално се дава – не според възможностите и качествата, а според партийната принадлежност или личната преданост на човека, независимо от експертните и ръководните му качества.

Престъпление е здравето да бъде политизирано – защото неговият цвят е единствено белият! Право на здраве и живот имат всички граждани на дадена страна, не само според Конституцията, а и според всички морални и човешки закони – и българите, и турците, и богаташите, и бедняците, и комунистите, и демократите, и сънародниците ни без партийни пристрастия, и дори осъдените престъпници. Човешкият живот няма стойност, той е уникален, неповторим, и затова – безценен, свещен и неприкосновен!

Странно е друго: че преобладаващата част от преходните ни здравни министри не се допитват до изтъкнатите наши специалисти по здравен мениджмънт. Изключение прави само д-р Евгений Желев, който веднага след назначението си конструира консултативен експертен съвет, оглавяван от изтъкнатия наш специалист по организация на здравеопазването проф. Цекомир Воденичаров.

Понастоящем здравната реформа е провалена и се намира в хаотичен регрес и безизходност, на “автопилот”, а целокупната ни национална здравна система и политика са в окаяно и като че ли непоправимо безнадеждно състояние.

Три са дефицитите в българското здравеопазването: на пари, квалификация и човеколюбие. Отделяните едва 4,2% от БВП за здравеопазване (при средно 6,6% в бившите соцстрани), т. е. на едва 214 долара за всеки българин (при 800 в бившите братски държави и над 2000 в страните от Западна Европа) обрича българите на най-мизерното здравеопазване на стария континент за вечни времена.

Престъпното превръщане на здравето във все по-скъпа и по-трудно достъпна за болните хора стока смаза Човеколюбието, нанесе най-тежкия морален удар на българската медицина и здравеопазване и практически ги съсипа. Меркантилността стана водещ принцип там, където това е недопустимо и абсолютно противопоказано: в ХУМАННАТА МЕДИЦИНА, която така просто се превръща в елементарно бакалско съобразяване със закованите в Националния рамков договор клинични пътеки и регулативни стандарти, които спъват лечебно-диагностичния процес, блокират творческото мислене на Лекаря, обезличават неговото Изкуство и унищожават състраданието и Любовта към страдащия, болния Човек, свещената вещ Пациент (“рес сакра”, по определението на божествения Хипократ). Лекарят все по-често гледа своя болен в ръцете, а не в очите; затънал е в отчетна документация и няма време (а като че ли – и желание) да се обучава; превърнал се е в калкулатор на сметки, отчети и солени глоби от монополната Здравна каса. БЛС, изграждан навремето от шепа чисти хора с такава обич и надежда да стане негов защитник и обединител, отдавна го е изоставил, използван от своите председатели за личните им облаги и политически и кариеристични цели.

Очертава се остър дефицит на квалификация, колегиалност и човеколюбие! Все повече млади способни лекари се ориентират към работа в страните на ЕС или в представителства на чуждестранни фармацевтични фирми; като мартенска снежна преспа се топят, намаляват и почти изчезват добрите специалисти, както и желаещите да се хабилитират или да се занимават с наука.

Вероятно всичко вече е безвъзвратно загубено.

За разрухата на българското здравеопазване и лекарското съсловно движение поне засега не се вижда надеждно лекарство.

Нещастните български пациенти…

Автор: Д-р Тотко Найденов


Коментарите са забранени.