ПРОФЕСОРИТЕ
Проф. Чавдар ДРАГОЙЧЕВ
За обществеността и съсловието ни името “Чирков” винаги ще бъде свързано с “Драгойчев” – но не като антитеза, а като допълнение; Чавдар е другата неувяхваща легенда в кардиохирургията ни…
Добре познавах този изключително топъл, добронамерен, скромен и общителен човек. Дълго време не успях да взема дори и едно кратко интервю от него, защото беше много зает.
Накрая ми отдели половин час. Току-що бяха дошли т. нар. “промени” и, “разбира се”, не никакви предисловия го бяха пенсионирали (та “как иначе”: нали майка му е била член на Политбюро?! Това с нещо да ви напомня някои минали времена?). Беше страшно огорчен, защото се чувстваше още способен да оперира, а някой престараващ се “тъмносин” му бе изтръгнал скалпела от още сигурните ръце. Не ми разреши да записвам нищо, нямало смисъл. Никога досега не го бях виждал толкова разсеян, направо – сломен. Стараеше се да не му личи, но покрусата лъхаше и от стойката му; дори и кафето горчеше. Запомних обаче, по смисъл, някои от изводите му:
“Хирургът не може да живее без операционната и пациентите си.”;
“Кога отлетя този Живот; сън ли беше, имало ли го е изобщо?!”;
“И все пак, и все пак, смисълът на Живота е в Семейството и Децата…” (изрече го той, който никога не е имал нито семейство, нито деца, просто защото жените не го влечаха!…);
“Колко дълги-дълги години учение, трупане на опит, напрежение, безсъници, стотици спасени хора – и като те пенсионират, никой не се сеща за тебе, сякаш изобщо не те е имало, сякаш не си живял и не си сторил нищо-нищичко… Това признак на какво е: неблагодарност, немарливост, липса на чувство за историзъм? Или просто така е устроен човекът: всеки си има своите лични грижи и проблеми и никак не иска да се занимава с другия, даже и да го погледне, една добра дума да му каже. Ако човешката същност е такава, тежко ни на всички нас, на цялото ни общество.”
“Поне учениците ми можеха да звънкат отвреме-навреме, да проверят – жив ли съм, умрял ли съм; все пак, нали съм им “държал ръцете”, предавал съм им занаят, правил съм ги хора?!”
После сподели шеговито, че ще ми става “колега” – пишел автобиографичната си книга със заглавие “Начало”.
Скоро след това наистина я държах в ръцете си.
Но седмица-две след отпечатването й него вече го нямаше…
Ще си позволя да цитирам няколко случаи от тази великолепна книга (колко хубаво би било видните наши лекари да издават своите спомени!)
Възпитаник на детски дом в гр. Иваново (край Москва), малкият Чавдар ходи да изнася импровизирани концерти (той беше чудесен пианист) на бойците, които се лекуват в близката военната болница. Веднъж пристига цял ешелон, направо от фронта, с ранени войници. Непреодолимо влечение го отвежда в превързочната. А там: нетърпима смрад и зловоние – на пропити с кръв и кал дрехи, на бликаща от раните гной; разнасят се стенания и предсмъртни викове…
Храбро, без маска или ръкавици, отива да помага на лекарите, които, без да спират, срязват дрехи, почистват абсцеси и флегмони, шинират фрактури. “Ще станеш хирург!”, похвалва го една млада лекарка. А малкият пианист й отвръща възторжено и без да се замисля: “Непременно!”
(Впрочем, без да съм знаел това, защото книгата още не беше излязла, го бях попитал: “Какво, наистина, е хирургията? Карма, съдба, благослов, проклятие, предопределение? Или просто професия?” И той ми го каза смразяващо простичко: “Всичко това. Плюс една Искрица Божия.”)
Проф. Чавдар Драгойчев пише за своята Хирургия:
“Защо избрах точно тази специалност? Защото обичам радикалността и отговорността, а те са присъщи най-вече на нея. Хирургът лекува болните по най-деен начин и бързо, дори веднага, вижда резултатите от своето лечение. При несполука той винаги усеща и частица своя вина, обвинявайки в несъвършенство не само медицината, но и своите собствени ръце.
Наука или изкуство е Хирургията? Истинската наука е невъзможна без наблюдателност и фантазия – а те са присъщи на изкуството. Неповторимостта в него се гради върху индивидуалността на твореца, който винаги влага нещо от себе си. Откритията на отделни хирурзи бързо стават достояние на стотици последователи и движат напред хирургичната наука и практика. Но дали те винаги могат да повторят сътвореното преди тях от първомайстора? Затова Хирургията е както наука – защото трябва да се учи дълго, отговорно и последователно, така и изкуство – защото е индивидуален акт и допълнително изисква фантазия и творчество!”
Колко точно и справедливо е почувствано и казано!
Емоционален и сърдечен човек, в началото на професионалния си път Чавдар буквално се е сривал от мъка, когато някой пациент си е отишъл от живота. Бъдещият проф. Димитър ДИМИТРОВ (доайенът, заедно с генерал проф. Коста Стоянов на българската кардиохирургия) му казал буквално следното: “Колега, ако все така преживявате всеки починал опериран болен, няма да издържите дълго. Калявайте нервите и притъпявайте чувствителността си – или оставете мечтата си да станете хирург.”
“В захлас” наблюдавал в полуразрушената от бомбардировките Работническа болница “чародея д-р Димитър Плосков, който толкова майсторски вадеше камъни от бъбреците, прекройваше стомах и се справяше с ехинококови кисти”.
В книгата си “Начало” проф. Драгойчев разказва с изключителна любов и благодарност за своите учители и колеги. Подобно преклонно и благодарно, хипократовско отношение е възможно само при големите Личности.
Сбогом, добродушен Мъдрецо!
Не, проф. Чавдар Драгойчев не е мъртъв! Той остана навеки в историята на българската медицина.
Автор: Д-р Тотко Найденов