И В ПРОВИНЦИЯТА ИМА ДОБРА ХИРУРГИЯ
Д-р Георги ГИЗДОВ
Д-р Георги ГИЗДОВ вече е пенсионер. Той е несъмнено най-известният лекар, а вероятно – и гражданин в Берковица: когато се разхождаме из градчето, срещаме десетки хора, всеки от които, до един, го поздравява отдалеч, с подчертано уважение (със спиране и лек поклон). И има защо. За близо 40 години трудов стаж тук, д-р Гиздов е оперирал хиляди свои съграждани, немалко от които – с най-тежки диагнози. Сам определя себе си като “поливалентен хирург”, и с пълно основание – оперирал е заболявания на всички органи, “от главата до ноктите”: от простата, пикочен мехур, стомах и черва до бял дроб, сърце и мозък, от патели и ключици до трепанации и матки; “един малък “Пирогов”. Добавя през смях: само дето не може да коли животни; дори на едно пиле не е отрязъл главата…
Роден е в планинското градче през 1938 г. Фурната на родителите му им се намира в центъра, те правят най-дъхавия и пухкав хляб. 6-годишният Гошко посещава забавачницата, но учителката казва на майка му, че той е изключително умен и е по-добре още сега да го запишат в първи клас. За това обаче се иска разрешение от лекаря. Баба му Ивана го води при местния интернист д-р Михаил Петров. Изправя се невръстното момче пред мастития чичко с ухаещата на чистота ослепително бяла престилка и на въпроса му какъв иска да стане, като порасне – отговаря без колебание: “Като тебе!”.
И тази мечта става действителност на 1 декември 1961 г., когато – вече с чудодейната частичка “д-р” пред името младият берковчанин се връща в родния си град и постъпва на работа на хирургичното отделение на местната болница. Патологията е разнообразна – от гушавост (районът е ендемичен за йод-дефицитна струма на щитовидната жлеза и оперира поне 40 случая годишно) и обичайните гнойни и перфорирали апендицити (до 700 апендектомии) до илеуси и катастрофи (отстранил е десетки субдурални хематоми след катастрофи), комбинирани травми. Често ходи на квалификационни курсове в столицата – предимно в легендарния ИСУЛ (цели 22 пъти – каква школа!): ортопедия и травматология при проф. Бойчо Бойчев; хирургия при Генерала, проф. Коста Стоянов (“Пред очите ми извърши една след друга две стомашни резекции – всяка за по 45 минути; перфектни, без да вдига скалпела от разреза!”); при проф. Аршавир Дереджян (“Смятам се за негов ученик!”); неврохирургия във ВВМИ при бъдещите генерали и професори Ганчо Савов и Манол Ванев.
В София се запознава с една красива акушерка – русокоса, синеока, Василка от Трявна. Влюбват се. Неврохирурзите му подхвърлят: “Лика-прилика сте, я да ви оженим.” “А кой ще ми стане кум?”, отвръща им Гиздов. В един глас се предлагат и двамата. В деня на сватбата Савов е в чужбина и да кумува в Берковица идва Ванев.
Василка Гиздова му ражда дъщеричка – Даниела. 3 години по-късно д-р Гиздов е поканен от кмета на родната й Трявна да създаде там хирургично отделение. Предизвикателството е съблазнително: чувства се готов да работи самостоятелно. За 45 дни не само стяга старата фабрика “Аврам Стоянов” и оборудва там отделението с 30 легла и една операционна (първата за града!), но и го снабдява с инструментариум и консумативи. Първият му случай е момиченцето на директора на фабрика “Ангел Кънчев”: перфорирал апендицит. Асистира му акушер-гинекологът…
После назначават още 2 ординатори. Работата потръгва. Оперира и в Туберкулозния санаториум, заедно с прочутия д-р Иван Въгленов (прави десетки белодробни резекции). Справя се и с изгаряния – когато в мина “Кръстец” избухва газ-гризу и 7 миньори са тежко обгорени. Шие и сърце! На младоженец от с. Бъзово, наръган от… съперника си. Помагат му отново акушер-гинекологът и една сестра. Сърцето е почти спряло, то мъждука, притиснато от тампонадата. С шепи изгребва коагулумите в перикардната торбичка. И изведнъж швирва кръв от освободената прободна рана в предсърдието, цял фонтан! Гинекологът се свлича на земята, припаднал. Сестрата побелява “като името си” (казва се Снежа). Гиздов моментално вкарва показалец в отвърстието си, запушва струята, а на нея нарежда да му вдене конец, после – втори. Прави Х-образен шев и ги връзва. Сега пък сърцето “прави опит да спре”… Енергичен директен масаж – то трепва и тръгва, тръгва! Дренира перикардната и плевралната кухина. Чак тогава поглежда колабиралия гинеколог и го полива с вода…
По-късно се прочува с други случаи. Пак момче, наръгано 9 пъти с нож. Едната прободна рана, най-проникващата, оперира с частична резекция на белия дроб, останалите – просто обработва и зашива. Млад работник, чиято глава е попаднала под преса – водят го почти умрял, с импресионна фрактура на черепа, който е почти сплескан. Никой не вярва, че ще го спаси – но вади проникналите в мозъка секвестри, почиства го, намества париеталните и лицевите кости; и след месец човекът е изписан и си отива вкъщи. Вярно, говорът и мисълта му са забавени, но нали е жив, ходи, работи?! На всеки празник му носи по един заклан заек – за здраве…
Описва в сп. “Хирургия” случаите си, подготвя се за дисертация.
Пристига и покана от Габрово – славата и опитът на д-р Георги Гиздов вече са достатъчно големи, за да стане завеждащ хирургичното отделение на Окръжната болница. Вече се е родил и синът му – Боян. Обажда се и проф. Манол Ванев – трябва му добър неврохирург в “Пирогов”, ще дойде ли?
Доказал се е като хирург. Време е да мисли само за развитието на кариерата си. В “Пирогов” или в Габрово?
И точно тогава всичко рухва и го смазва.
Денят е петък, 17 февруари 1978. Най-черната дата в живота му.
Мястото – Трявна. Родното място на Василка. И лобното й.
В 6 часа тя идва в кабинета му: ще трябва да ходи с линейката в Габрово, да съпровожда родилка, затегнат случай. Целуват се нежно, с Любов. Откъде да знаят, че е било за Сбогом…
Хлопва вратата. А главата му – пулсира, ще се пръсне! Нещо стяга гърдите му, задушава го. Защо не се вслушва в този знак от Провидението, защо не я спира? Да беше се спънала, крака си да беше счупила – но да не беше отишла!
И след 10-тина минути – чува страхотен вой: сирените на линейките; раздират въздуха. И взривяват сърцето му – ще изхвръкне, блъска се чак в ризата. Милото, чувствало е – вече е осиротяло.
Идват колеги и сестри, изпълват кабинета. Не смеят да го погледнат в очите. Веднага разбира всичко, без думи.
И Небето се сгромолясва върху д-р Георги Гиздов!
Шофьорът на линейката е карал бясно, не е спрял пред спуснатите бариери, промушил се е отстрани. И друг път го правил, но сега – за последно. Засиленият маневриращ локомотив връхлетява точно върху Василка… Загиват всички; родилката и мъжът й – също.
(Ходих в Трявна, видях прелеза. Никакъв знак, че тук се е разиграла такава безумна трагедия, че е загинала майка-акушерка, тръгнала да помага на друга майчица…, бел. Т. Н.)
Защо понякога си толкова жесток, Господи – ако изобщо те има, защо! Та тя е Майката на Децата ми! И е израждала толкова много други деца, поемала е Живота в ръцете си, беше толкова добра, толкова грижовна; с какво е съгрешила, та ни я отне, Господи?!
И започва трагедията на д-р Гиздов. А оттук-нататък – как ще се справи и с тежката си работа, и с невръстните дечица, кой ще ги гледа?
Дъщеричката е на 12, тя започва да се грижи за 6-годишното братче, като да му е майка: пере, готви. Хирургът ходи до болницата, но едва се влачи, залита по улиците и се опира о стоборите, без да е пиян. Стяга се само, когато оперира, но всичко му е като на сън. И един ден го спира някакъв старец: “Докторе, гледам те как страдаш и си се затворил в себе си, и ме боли за тебе: така няма да завършиш добре, направо ще си загинеш. А не бива – ти трябва да живееш, млад си, имаш много път пред себе си. И най-важното – да си отгледаш дечицата. По света има толкова много трагедии, че и по-тежки от твоята. Я се стегни! Иди на екскурзия, ама по-дълга – да се разсееш. Иначе ще се пукнеш от мъката. И тогава децата ще останат съвсем сами…”
Един круиз по Средиземноморието, от Варна до Барселона – и се връща почти възстановен. В това време майка му е дошла от Берковица, да помага. Но скоро заявява, че не може да продължи да живее в чуждия град, където всяка къща й напомня за трагедията със злощастната снаха.
И д-р Гиздов се връща в родната Берковица. Оглавява и обновява нейното хирургично отделение (дотогавашният му началник д-р Христо Илиев е починал). Не се задомява повторно: решил е да не тревожи децата, сам ще си ги отгледа – те са всичко, всичко за него. А работата – тя ще си върви покрай тях.
Затърколват се месеци, години, десетилетия. Денят се слива с нощта. Все едно и също: точно в 7 е в болницата и първо отива при най-тежко болните; в 8 минава визитация. На една черна дъска в лекарската стая рисува и разяснява предстоящата интервенция на екипа; след нея – чертае извършеното, не скрива и грешките. Учи младите: да галят тъканите нежно, сякаш са цветя. Да не правят дълги разрези, но и да не робуват на малките – важното е отворът да ти отваря достатъчно поле за дейност. 1-2 шева в повече после не значат нищо пред удобството на пръстите, които не бива да пропускат нищо.
Понякога не се прибира вкъщи по 3 денонощия. По-добре да не спи, сам да се изтормози, но да не изтърве човека, отколкото да си почине, но да го изгуби. Защото знае – за хирурга, който не си е свършил добре работата, после сън няма – съвестта му ще го измъчва. И това правило важи за почти всички хирурзи.
Подканвам го да си спомни успешни случаи. Прави уговорка: “Ама да не излезе, че се хваля?” Контрирам: “А какво лошо или срамно има в това – да се разкаже за Победа над Смъртта? И има ли добър хирург без подобни радости и триумфи?”
През 1980 г. в Берковица се връща пациент с напреднал дебелочревен рак; изписан е от видна столична университетска болница като иноперабилен и напълно безнадежден, с лоша прогноза. Близките му викат своя местен хирург (после му признават: просто за собствено успокоение). Д-р Гизвод опипва грамадни буци твърди формации в корема. Предлага му операция. Предупреждава го: ще бъде много тежка. “А имам ли друг изход”, пита човекът. Лекарят е откровен, както винаги: “Никакъв друг.”
Пациентът е планинар; преди да се разболее е бил много як. Хирургът разчита на все още останалите у него съпротивителни сили, но като го отваря, започва да съжалява: туморът е неимоверно огромен, обхванал е, наистина като рак, не – като октопод, със смъртоносните си пипала флексура лиеналис на дебелото черво, целия далак, стомаха, бъбреците, опашката на панкреаса! Няколко минути стои като втрещен, защото не може да повярва на очите си, после си казва на ум само едно простичко окуражаване: “Хайде, Гошо, плюй си сега на ръцете – и почвай! Еле, Боже, помози!”, и пристъпва към действие. Никога досега не е виждал, нито е правил “блок-резекция”; единствено е чел за нея по списанията. Без да бърза, първо отделя тумора от бъбреците (тогава се успокоява, предусещайки успеха), частично резецира стомаха и опашката на панкреаса, подготвя за отстраняване и далака и след 7 и половина часа напрегната работа блок-резекцията е извършена!
Разбира се, това не е всичко, успехът мержделее някъде далеч, но още не е постигнат: предстои тежък следоперативен период. След няколко дни викат лекаря посред нощ: болният умира! Плевралната му кухина се е напълнила с гноен излив… Прави му торакоцентеза, източва ексудата, аспирира – и той започва да диша облекчено.
Повече от 26 години след операцията – този невероятен пациент е жив и здрав до днес!
Публикува случая в сп. “Хирургия”. Предавам му споделеното наблюдение на д-р Рашо Рашев от Стара Загора: загноелите оперативни рани след отстраняване на злокачествен тумор понякога водят до… пълното му излекуване. Може би левкоцитите или някакви отпадни токсини унищожават и раковите клетки? Кой може да посочи причините със сигурност? Или това е просто Съдбата?
Да, вярва, че съществува някаква Висша Сила. Дали е Бог?
Разказва ми за друг казус. Йорданка, млада невеста от с. Черкаски. Оперира почти цялото й семейство, все язваджии. Започва да й расте коремът, но мензисът й не спира. Виден столичен акушер-гинеколог отсича: “Бременност!”, даже й определя термина за раждането. Тя обаче отива при “нашия лекар”. Д-р Гиздов напипва “буца до буца” в коремната кухина и отхвърля професорската “бременност”: единствено скалпелът ще определи диагнозата и ще реши всичко! Когато отваря, всички са изумени: ехинококоза на далака! “Майчината” киста се е пукнала и е разсеяла десетки сколекси по целия перитонеум, по-голямата част от които са прораснали. Отпрепарирва ги един по един и ги слага в буркан от туршия; в края на операцията наброяват 64 ехинококови кисти. (Как ли е преживяла анафилактичния шок?) Състоянието на пациентката обаче се влошава и д-р Гиздов не посмява да извърши спленектомията. Това извършва по-късно д-р Христо Тасев в ИСУЛ. Следва и трета реоперация. Йорданка е жива и здрава и до днес, но остава бездетна.
Най-тежко му е, когато извършва ампутации. Те са необходими за болния от напреднала гангрена: по-добре сакат, но жив, отколкото мъртъв! Ала на доктора тази операция му е страшно тягостна и неприятна и не се радва, че спасява човека по този неизбежен, но брутален начин – чрез отрязване на крака му. Вярно, осакатява го, но не го убива – а го спасява! Обаче през целия ден – и преди, и след ампутацията, е жестоко потиснат и разстроен.
Оперира собствената си майчица два пъти по повод херния; после й откриват рак на матката и премахва утробата, от която се е родил… Тази хистеректомия (иначе никак сложна технически) му е най-тежката от всички досега. Майка му обаче живее дълги години след нея и умира от инсулт в преклонна възраст. Многократно оперира и тъщата си (майката на Василка): за струма, холелитиаза, полип на пикочния мехур; след всяка операция тя му казва все едно и също: “Ти пак ме спаси, Гошо!”.
И в Берковица, както в Трявна, д-р Гиздов оперира наистина всичко, вкл. детска хирургия (6-месечни пеленачета с инкарцерирали хернии, остри апендицити, илеуси; (“16 диагнози имитират острия хирургичен корем при децата”), ортопедия и травматология, урология, акушерска и гинекологична хирургия (извънматочна бременност, яйчникови кисти, хистеректомии.) Правил е и десетки Цезарови сечения, най-напрегнатото от които – на собствената си дъщеря! Още неродената внучка е с увита около врата пъпна връв, сърдечните й тонове заглъхват. Никога не се е чувствал толкова напрегнат със скалпел в ръка, от момента, когато разрязва утробата на дъщеря си. Чак когато бебчето изплаква в ръцете му, лавина сняг се спуска по гърба му, заедно с вадичките ледена пот. Добре дошла на Белия Свят, Габриела! (Скоро след това прави Цезарово сечение и на братовата си дъщеря.)
Мнението му за апендектомиите: “Много голяма хирургия – почти всички бели в корема са ставали от тях. Не почистиш ли добре перитонеума – после можеш да чакаш илеусите, не вържеш ли сигурно артерия апендекуларис – умирането е неизбежно.”
Работният му девиз е: “Не оставяй днешната работа за утре!”. Ако го повикат посред нощ за консултация, не пропуска да провери дали дежурната сестра е при болните или спи… Използва всяка свободна минута извън операциите или прегледите за четене на специализирани списания. Каквото ново научи, стига да може – го прилага и в Берковица.
Два пъти го избират за общински съветник, обявяват го за почетен гражданин. Предлагат му да издигнат кандидатурата му за народен представител. Отказва без колебание, защото се е убедил, че политиката е непочтено занятие.
“За миг не съм се прокълнал, че съм станал хирург! Тази професия ми е била заложена от Съдбата. Няма като нея в медицината – защото само тук веднага виждаш резултата. Но иска две задължителни условия: всеотдайност и обич към болния човек”.
Преди много години сам изработва и успешно прилага свое лекарство за затваряне на варикозни и декубитални язви. Нарича го “Кятгутова превръзка”: накисва ситно нарязани кятгутови конци в новокаин и физиологичен серум, почиства раната с риванол и я покрива с тях. Превръзката, тип “геврече” се сменя 2-3 пъти – и страшните “кратери” се затварят! По този начин е излекувал над 100 болни. Смята затварянето на рани за голямо и важно изкуство на хирурга.
Сега е пенсионер; но може ли хирургът да скръсти ръце? Срещу кооперацията с апартамента му е кабинетът, в който дава 2 часа прием; не отказва прегледи и посреднощ.
Сам, с помощта на брат си, построява вила в Берковския балкан; всеки камък и тухла са минали през ръцете му – там има зеленчукова градина (от ягоди до картофи), 60 плодни овошки (от ябълки, сливи и круши до праскови и бадеми). Обработва ги, бере ги – да има за децата, за внучетата. Ходи до там с “Москвич”-а; 34-годишен е (купува го, когато се ражда синът Боян). Още се търкаля, претоварен, по каменистите планински пътища.
В тази вила д-р Георги Гиздов намира спокойствие и отмора. Най-много се радва на тишината – цял потъва в нея. Там нищо не го стряска, а невидимите щурци го приспиват.
И току писък на сова го стряска в най-дълбокия му сън и се събужда с разтуптяно сърце: болен ли го вика за помощ или писва свирката на връхлитащ върху линейка локомотив?!
Автор: Д-р Тотко Найденов