Книга за българските хирурзи от д-р Тотко Найденов и проф. Дамян Дамянов: ЧАСТ 56

НЕВРОХИРУРЗИТЕ

Неврохирургията е безспорно един от най-сложните и трудни клонове на хирургията в частност, а и на медицината изобщо. Да опипваш, оперираш и почистваш не кое да е, а самия Божествен Мозък, най-висшето творение на Създателя, сигурно граничи с общуване със самия Него!

Още прабългарите са извършвали трепанации на черепа; те са били реални (хирургични!!), правени преживе, със или без засягане на ламина интерна, както и следсмъртни, с цел “предотвратяване на вампирясването”. За инструменти използвали кремък, рог от елен, черупка от костенурка, а за упойка – дим от канабис; съчетавали са остъргването с обгаряне на черепната кост (“мокса”) – целта е била “отстраняване на злия дух” при страдащи от епилепсия, конвулсни парализи, идиотия. (данни от проф. Симон Унджиян).

Предполага се, че когато посещава Несебър, Хипократ не само показва своя уникален за времето си инструментариум за трепанации, но ги и извършва.

Основателят на арменската научна медицина Мирдовлат Амаснаци, автор на известния за времето си труд “Ползата от медицината”, който се установява в Пловдив (ок. 1459 г.), развива тук бляскава хирургическа дейност, вкл. и трепанации, и се прочува из цялата Османска империя; затова през 1472 г. султан Мехмед II Завоевателя го назначава за свой главен дворцов лекар.

По време на Руско-турската Освободителна война, предвид широката гама огнестрелни наранявания, се предполага, че неврохирургични и мозъчни операции извършват не само великият Пирогов и останалите му чудесни колеги Склифасовски, Кржижановски, Бергман, но и техните ученици: дипломиралите се в Москва Димитър Моллов (началник на санитарен влак), Сава Мирков (лекар на II дружина) и Иван Панов (1834, Сливен – 1894), лекар на V дружина, също като Мирков – участник в боевете на Шипка), възпитаникът на Университета в Санкт Петербург Стефан Бочаров (1852, с. Бакойци, Габровско – 1937, пръв наш специалист по военна хигиена).

Макар че първите документирани черепно-мозъчни операции извършват още основателите на съвременната българска хирургия Карл-Роберт ЩИРЛИН (1862-1928) и Асен ПЕТРОВ (1862-1920), тласък в развитието на българската неврохирургия дават лекарите от Чешките медицински мисии в България по време на войните за обединение: проф. Отокар Кукула, д-р Вацлав Кафка, д-р Провазник, д.-р Буриан. Черепно-мозъчни операции извършват и д-р Петър Ораховац, д-р Алекси Христов, д-р Иван Кожухаров. Проф. Параскев Стоянов публикува първите научни трудове по неврохирургия: “Ехинокок на гръбначния стълб и мозък”, “Хирургия на симпатикуса”, “Ръководство на лекаря на бойното поле”. Проф. Ал. Станишев пръв започва да обособява хирургичните специалности и изпраща своите ученици в чужбина, насочвайки един от тях – Филип Филипов, към неврохирургията.

За пръв обособен български неврохирург се приема д-р Петър ВАСИЛЕВ, асистент на проф. Параскев Стоянов. Той завършва медицина във Франция, където специализира неврохирургия при известния проф. Винсен; пръв у нас целенасочено отстранява мозъчен тумор (1936), 1 година преди бъдещия проф. Филипов. През 1947 т. създава първия специализиран сектор по неврохирургия към хирургичното отделение на Първостепенна Окръжна болница – София. Помага му д-р Емил Минков. През 1952 г. обаче, макар и в напреднала възраст, д-р Василев емигрира във Франция и… секторът се закрива, а върху името на колегата пада болшевишката безпрекословна анатема… С невротравматични проблеми се занимава и проф. Марин Асенов Петров; още през 1941 г. той публикува научен труд, посветен на присаждането на стволовете на мишничния сплит.

 

Без определен статут, но практически като неврохирурзи, в Окръжна болница работят лекарите Георги Хаджиангелов, Владимир Божков и Стефан Демикатонов (който дълго време е единственият неврохирург на цялата Софийска област; той работи активно и до ден днешен и е доайен в специалността си; навремето спират развитието му по политически причини, тъй като го смятат за неблагонадежден и нелоялен спрямо ”народната” власт). По-късно секторът бива възстановен и поверен на ръководството на д-р Георги Александров, впоследствие приемници са му вездесъщият д-р Емил Чернев и д-р Васил Доков.

Затова Окръжна болница (днес УМБАЛ “Св. Анна”) се приема за един от стожерите на българската неврохирургия. В създадения от акад. Атанас Малеев Институт за лечение на чужди граждани (ИЛЧГ), по-късно присъединен към нея, извършват своите знаменити операции професорите Любомир КАРАГЬОЗОВ и Панайот ВЕЦКА (създател на българската детска неврохирургия).

Днес Клиниката по неврохирургия към УМБАЛ “Св. Анна”, една от водещите в столицата и страната, е ръководена от доц. Неделчо ГЕРГЕЛЧЕВ, несъмнено българският лекар с най-богат опит в черепно-мозъчните наранявания (няколко години е бил началник на Клиниката по неврохирургия в Манагуа, Никарагуа, по време на ожесточената гражданска война), и то при огромен личен риск (често наоколо се пръскат шрапнели и свистят куршуми, край него убиват 3 колеги!).

За основател на съвременната българска неврохирургия се приема проф. Филип ФИЛИПОВ (1908, София – 1987), специализирал в Дрезден, Лайпциг и Берлин. Започнал да работи (1932) в Университетската хирургична клиника на проф. Ал. Станишев като негов асистент, по-късно (1942) той създава и ръководи първото у нас неврохирургично отделение към тогавашната Нервно-психиатрична Клиника на МФ; както и първата ни Катедра по неврохирургия (1952 г., към ИСУЛ); в тази област той е и първият наш професор (1958 г.) Първи асистент му е злощастният д-р Асен Карадимов (загинал при дневната бомбардировка на 10 януари 1944), а ординатор – д-р Дора Божинова (съпруга на бъдещия професор по неврология Сашо Божинов).

Последователно тук на работа постъпват млади ентусиазирани лекари, чиито имена ще изброим с искрена скръб, защото мнозина от тях си отиват твърде рано:

д-р Стефан Добрев (създател на неврохирургичното отделение в “Пирогов”); д-р Виктор Христов (невероятно работоспособен и ерудиран, за съжаление, почива твърде млад); бъдещият професор д-р Панайот Вецка; д-р Стефан Гавазов (по-късно – основател на неврохирургичното отделение в Сливен); д-р Кирил Чанков (създател на неврохирургията в Транспортна болница); друг бъдещ професор – д-р Адруш Къркеселян; д-р Надежда Смилкова (по-късно – основател на отделението в Русе); д-р Цветана Стаменова (скоро след това успява да емигрира в САЩ, където се преквалифицира в отличен психотерапевт и се радва на добра практика); д-р Соня Топузова (със злощастна лична съдба – твърде млада, се разболява тежко и почива); д-р Георги Хаджиангелов (също отличен, жизнерадостен и отзивчив колега, но с подобна участ); д-р Рафаел Юлзари (ръководител на неврохирургично отделение в Болница “Александровска”); първият български ординатор-невроанестезиолог д-р Руси Русев (специализирал в Чухословакия); колегата му – първият асистент в невроанестезиологията д-р Коста Саев (братовчед е на бъдещия проф. Стоян Саев; той поставя научните основи на невроанестезията, започва и фундаментална дисертационна работа “Мозъчен едем и лечението му”, която, уви, ранната му смърт прекъсва). През 70-те години на ХХ век в Катедрата са назначени още: Филип Василев Филипов (бъдещ доцент и основател на Катедрата по неврохирургия в МУ – Плевен); бъдещите професори д-р Стефан Габровски и д-р Симон Унджиян; д-р Теодора Гудева (първият наш невроофталмолог, по-късно – доцент); д-р Маргарита Каменова (основател на неврохистохимичната лаборатория, по-късно – доцент в Плевен).

Проф. Филип Филипов има фундаментални заслуги към българската неврохирургия с приноси към черепно-мозъчните наранявания и периферните нерви, туморите, съдовите заболявания и ехинококозата на главния и гръбначния мозък. Именно той извършва и публикува най-задълбочени проучвания на неврохирургичните заболявания у нас, с което поставя началото не само на практичната, но и на научната неврохирургична дейност. Разработва нов оперативен метод за лечение на краниостенозата и интраневралното блокиране на мандибуларния нерв. Успешно отстранява интрацеребрални и гръбначно-мозъчни тумори, оперира малформации на ЦНС, лумбални дискови хернии, невротравми, хидроцефалия и пр. Световнопризнати са неговите трудове за хирургичното лечение на ехинококозата и цистицеркозата в мозъка, с рентгеновата им диагностика, ранната диагностика на глиобластомите, астроцитомите, менингеомите, хипофизарните и краниоспиналните тумори; интересни са проучванията му и върху епилепсията, обусловена от тумори; монографията “Хроничен субдурален хематом” (1957); разработва за пръв път у нас хирургичното лечение на съдовите заболявания на мозъка, създава собствен метод за оперативно лечение на мозъчния ехинокок, мозъчните абсцеси, лобектомията при травмената епилепсия и пр.

Колегите му завинаги ще го запомнят не само като голям клиницист, диагностик и оператор, но и като човек с висока култура, изключителна търпимост, спокойствие и сдържаност. Подобни нему са и учениците му, които бързо израстват като най-изтъкнатите наши неврохирурзи: бъдещите професори Петър Петров, ген. Ганчо Савов, Любомир Карагьозов, Панайот Вецка, Адруш Къркеселян, Симон Унджиян.

Приемникът на проф. Филипов е неговият най-близък съратник проф. Петър ПЕТРОВ (1914-1986), специализирал обща неврохирургия и хирургия на епилепсията в Париж, усъвършенствал детска неврохирургия в Москва. Фундаментални ще останат неговите трудове “Тумори на мозъка в детската възраст”, “Дискова болест”, “Поясна дискова болест”; публикациите и опитът му в областта на субдуралните хематоми, менингеомите, малкомозъчните тумори, ликворната диагностика на дисковата болест. Основател и пръв председател на Българското дружество по неврохирургия (1975).

Проф. Любомир КАРАГЬОЗОВ (1921, Пазарджик – 2008, Кувейт), друг любим ученик и пръв сътрудник на проф. Филипов и основоположник и пионер на не само на българската, но и на кубинската неврохирургия, е хабилитиран като професор по неврохирургия през 1973 г. Разработва проблеми на мозъчните тумори, заболяванията на ЦНС и периферните нерви; въвежда микроневрохирургията у нас. Смело въвежда и прилага най-съвременните световни неврохирургични методи и техники у нас: микроневрохирургичната техника, оперативното лечение на съдовите заболявания на нервната система, епилепсията и болката, трансфеноидалната хирургия при микроаденомите на хипофизата и пр. Няма област от неврохирургията, където да няма нововъведения и авторски приноси, достигайки до Съвършенството. Блестящото му операторско изкуство се дължи на безупречните му познания по топографска анатомия. И до днес монографията му “Диагностични и лечебни манипулации при заболявания на нервната система” (1962) може да служи като настолна книга на всеки невролог и неврохирург. Автор е на над 250 научни труда; сред тях – монографиите и учебните помагала, на които е автор или съавтор: “Диагностика и лечение на неврохирургичните заболявания”, “Кратка неврохирургия”, “Хирургия на съдовите заболявания на мозъка”, “Тумори на хипофизата”, “Транскраниални операции върху орбитата” и др. Неговите фундаментални монографии “Оперативна неврохирургия” и “Неврохирургична техника” излизат на английски и испански език и претърпяват няколко издания. Активно участва във всички европейски и световни конгреси, обучава десетки ученици не само в България, но и в Куба и най-дълго време – в Кувейт, където работи буквално до последния си дъх, вече над 82-годишен (загива трагично там, при една вечерна разходка, блъснат от автомобил).

Приемник на заемания от него пост главен неврохирург на Кувейт е синът му д-р Константин Карагьозов, днес на работа в Япония, Киото..

Панайот Франтишек ВЕЦКА (1929, Стара Загора), първоприемникът на проф. Петър Петров в областта на детската неврохирургия, е професор към Катедрата по неврохирургия при ИСУЛ (1980) и дългогодишен зав. Клиниката по детска неврохирургия. Той има съществени приноси в областта на оперативното лечение на хидроцефалията (чрез вентрикуло-атриоанастомоза с клапата на Пуденц), хипертенсионния интракраниален синдром и малформациите на нервната система.

Приемник му е проф. Симон УНДЖИЯН, който над 20 години завежда детското отделение на Неврохирургическата клиника на Болница “Александровска”; автор на над 150 публикации.

Незабравим ще остане обаятелният ген. проф. Ганчо САВОВ (1917, с. Преславец, Старозагорско – 1989). Специализирал в Ленинград, той създава първото военно неврохирургично отделение в България (1949), както и Катедрата по военно-полева травматология на нервната система към ВВМИ (1962). Автор е на над 250 научни публикации, сред които настолното на поколения студенти “Практическо ръководство по неврология” (в съавторство с невро-психиатъра проф. Иван Темков). Загива трагично: тръгнал си към дома, преуморен след тежка операция, е блъснат от тролейбус.) Негови достойни следовници са проф. Тодор Стоянчев и доцентите Димитър Кръстев, Неделчо Гергелчев (преминал в УМБАЛ “Св. Анна”) и Александър Петков.

Автор: Д-р Тотко Найденов


Коментарите са забранени.