И В ПРОВИНЦИЯТА ИМА ДОБРА ХИРУРГИЯ

Д-р Генчо ПЕНЕВ

Всички лекари в Хасково го наричат с обич: “Чичето”.

Най-възрастният хирург на южния град е вече над 81-годишен, но още продължава да приема пациенти в малкия си частен кабинет. (Какво да прави вкъщи човек, през чиито ръце са преминали хиляди оперирани хасковлии?)

Оплаква се от болки в кръста – дископатията, неизбежният спътник на хирурга, последица от стоенето му дълги часове прав. Завършил е в Пловдив през далечната 1954 г., трети випуск на създадения през 1945 г. втори наш ВМИ. Още студент, е в кръжока на легендарния проф. Антон Франц Червенаков (винаги стегнат, елегантен, тихо говири, никога не повишава глас, никому не се кара или сърди), който живее там, в Клиниката си и често слиза посред нощ в операционната, да види какво вършат колегите му, да им помогне. (И никой дори не се е сещал да поиска заплащане за извънредния труд; Боже, в какви времена са живели тези хора?!).

Какво може да предложи глухата дълбока провинция на един лекар, още повече – хирург, освен работа: ден и нощ, през почивните дни, през празниците? Често го викат и в Кърджали, предимно за онкоболни – независимо колко операции е извършил, му плащат “трудоденя” 15 лв; като му удържат данъците, получава чисто 13,80 лв. Който му завижда, да дойде да го замести…

“Хирургът трябва да има нещо отвътре, в Душата. И да притежава смелост – но разумна, все пак. За съжаление, хирургията не е спорт; там имаш право на 3 опита, при нас, в залата – само на един. И той трябва да е сполучлив. Най-мразя операциите за дебелочревен рак (те са особено тежки) и особено – за рак на ректума; там, в малкия таз е толкова тясно, блика кръв, не виждаш нищо, работиш почти опипом, интуитивно, по 6-7 часа. Понякога, като цръкне и бликне нагоре, за миг усещам струйката студена пот да пълзи и после – да облива гърба ми; до края на операцията цял подгизвам.”

В социалистическите времена в Хасково идват на “обмяна на опит” колеги от тогавашната ГДР. Особено любопитен е един анестезиолог. Още първия ден пита какво предстои. Д-р Пенев му показва пациентката си: възрастна жена с карцином на кардията, обяснява му как ще извърши резекцията, после – съединяването на остатъка от хранопровода с йейюнума. “Нима в тази стаичка, като кабинка, ще извършвате тази сложна операция?”. “Това ни е операционната, нямаме друга, колега.” “Сам ли ще я оперирате?”. “Сам.”. “А монитор за следене на показателите имате ли?” “Не.”. “А механични съшиватели?” “Не.” “Че как ще стане тогава?”. “Ако разполагате с 6 часа, елате да видите, не ни е за първи път…”. “Но тя ще умре!! Вие сте луди!!!”. “Не сме луди, колега, бедни сме.”

Наистина, операцията продължава повече от 6 часа. На другия ден хирургът лично захранва пациентката си. На третия ден бабата обикаля около леглото. Германецът не вярва на очите си.

Тя живее цели 5 години след това! Чичето има и други подобни случаи; един селянин със същата диагноза кара цели 10 години, докато умира от… преяждане.

Какво е разбрал от своите 56 години практика?

Че хирургът трябва да притежава желязна психика и огромно самообладание. При най-тежки операции се чуди не как е оживял пациентът, а самият той!… Понякога, след 6-7-часовото нечовешко изпитание (и загубване на болния след няколко месеца мъчително съществуване) се пита: заслужавало ли си е мъките и за него, и за хирурга му? Нима на този свят не всичко е планирано от някаква невидима Свише Сила? Като отваря корем, винаги си спомня думите на Вегнер: “Имай страх от Бога и от корема…”. Защото – знаеш ли какво ще срещнеш там?…

Голямата хирургия е онкологичната. Операциите в нея трябва да са анатомично възможни и функционално допустими. На това са го учили професорите Борислав Кръстев, Станко Киров, Нено Георгиев и Злате Дудунков, при които е специализирал. С възхищение говори за неотдавна прехвърлилия 90-те Киров: “Всяко движение на ръката му има смисъл, върши нещо. Никога нищо излишно. Фини, отмерени, красиви движения, прехласваш се, като го гледаш.”

“Близък роднина и лекар се лекуват най-трудно. Избягвам да оперирам колега, освен ако не се налага. Нали лекар за лекаря е брат; трудно ми е. Навремето Бочо Кръстев ми каза как е оперирал дъщеря си с местна упойка. Най-обикновена апендектомия, дето всеки специализант може да извърши. По едно време тя започнала да пъшка и ръката му спряла да се движи, направо се парализирала, та извикали Станко Киров да го замести…”

Големите наши професори неведнъж му идват в Хасково, да оперират заедно. Веднъж обядват с Нено Георгиев вкъщи, а майката на Чичето се обажда: “Чувам ви как говорите за бучки по гърдите. Ами че и аз имам една, ей тук, на…”

Още на другия ден я приема в отделението си. Чичето не влиза нито за миг в залата, не иска дори да гледа разядената от рака гърда, от която е сукал първо мляко. Нено Георгиев извършва всичко брилянтно. Майката, тогава на 64, живее след това още цели 31 години…

Два пъти му умират хора на масата; “Това е най-жестокото нещо за всеки хирург!”. Първият път дишането на пациента спира веднага след интубирането; вероятно упойката е предозирана или е получил алергия от нея. Когато се убеждава, че Душата му е отлетяла, Чичето разрязва корема. “Но защо?”, изумява се и без това вцепененият от ужас анестезиолог. “За да споделим вината, колега…”.

Вторият път също не може да направи нищо. Спешен случай: една жена се качва да бере череши, подхлъзва се, та направо долу – нанизвайки се през вагината на подпряната на дървото мотика… Всичките й вътрешни органи са разкъсани, в корема е каша: как да я спасиш?

Благодарни ли са му хората? Да, макар и не всички. Богатите не обичат да се отплащат, гледат да минат “по-тънко”, а ако може – и безплатно. (Интересно, същото го е забелязал и Хипократ…).

Миналата година, по повод 80-тия му юбилей, го обявяват за Почетен гражданин на Хасково.

“Сега, като си спомня какви тежки операции, граничещи с безразсъдна смелост, съм извършвал, ме хваща страх… Но винаги преди да вляза в залата, без да съм религиозен, съм изричал високо, дори и в онези тоталитарни времена: “Хайде, Господ – напред, ние – след него…” Знам ли, сигурно ми е помагал…”

А колко е оперирал нощем, сигурно – хиляди пъти! “Много интересно е разсъмването в залата: първо става сиво-сиво, после през прозорците нахлуват червеникави отблясъци и изведнъж – Слънцето е пробило Мрака, всичко светва!! Дошъл е Денят!!”

Дай, Боже, повече Светли Дни на теб и хилядите наши Хирурзи, д-р Пенев, Чиче!!

Д-р Петър БЕКЯРОВ, 60-годишен, който случайно идва в лекарската стая на хасковската хирургия, дългогодишен военен хирург, днес работи в частната болница “Хигия”. Той е един от малцината хасковлии, завършили не в традиционния за тях Пловдив, а в София. Бил е кръжочник при знаменития проф. Георги Капитанов (“един прекрасен човек, който с шепи раздаваше знанията и уменията си”) и при проф. Янко Добрев (“чудесен, превъзходен хирург, но мълчеше, не ни обясняваше, когато оперираше”).

Нали е военен, налагало му се да се справя се е с многобройни наранени и катастрофирали войничета и офицери. Нагледал се е както на спасявания, така и на гибел на толкова млади хора. Цигулар. Учил се е и при проф. Станко Киров, когото определя именно като виртуоз (“Няма нужда да ходиш на концерт; като го наблюдаваш – това е цял Найджъл Кенеди, магьосникът на цигулката. Киров пък е българският маестро на скалпела.”).

Зав. отделението е д-р Живко АТАНАСОВ, толкова младолик, че в началото го вземам за стажант. Виждаме се за минути, колкото да изпием едно кафе. Бърза да влиза в операционната, заедно с дежурния д-р Георги ГЕЛОВ, където ги чака пациент с остър корем. Георги е син на дългогодишния легендарен началник на отделението д-р Никола ГЕЛОВ, всепризнатия основател на съвременната хирургия в Хасково. Той завежда отделението от 1970 до 1982, когато заминава да работи в Мароко, но през това време става к. м. н. и обучава 15-тина чудесни млади хирурзи, сред които бъдещият чл.-кор. проф. Дамян Дамянов и приемника си д-р Любен Атанасов. Уви, легендата на хасковската хирургия д-р Никола Делов умира едва 63-годишен, и то – от следоперативни усложнения. (“Цял живот работеше със скалпел, от скалпел и умря…”, тъжно отронва синът му.) Д-р Георги Гелов се прочува тук с реимплантация на отрязана ръка. По време на негово нощно дежурство, идва нощен пазач, който си носи дланта в… джоба. Преди минути са му я отсекли крадци с брадва. Запазва самообладание, омотава китката със сезал, криво-ляво спира кръвотечението, намира ръката в храстите, напъхва я в джоба (цялата – в прах и осили) и – на бегом, към болницата… От полунощ до 6 сутринта д-р Георги Гелов, подпомогнат от ортопеда д-р Георги Боев и младия колега д-р Бончо Димов, обработват всичко с хепаризиран серум, измиват ръката, прикрепват я с плака към костите на предмишницата, шият съдове и нерви, възстановяват кръвоснабдяването и инервацията и още на другия ден човекът започва да движи пръсти… Днес е жив и здрав, мотае се по улиците…

Няма столични и провинциални – хирурзите са едни и същи: навсякъде, както във всяка друга професия, има и добри, и недотам можещи… Важното е непрекъснатият стремеж към съвършенство. У хирурзите той е просто вроден.

Автор: Д-р Тотко Найденов

И В ПРОВИНЦИЯТА ИМА ДОБРА ХИРУРГИЯ

Д-р Георги ГИЗДОВ

Д-р Георги ГИЗДОВ вече е пенсионер. Той е несъмнено най-известният лекар, а вероятно – и гражданин в Берковица: когато се разхождаме из градчето, срещаме десетки хора, всеки от които, до един, го поздравява отдалеч, с подчертано уважение (със спиране и лек поклон). И има защо. За близо 40 години трудов стаж тук, д-р Гиздов е оперирал хиляди свои съграждани, немалко от които – с най-тежки диагнози. Сам определя себе си като “поливалентен хирург”, и с пълно основание – оперирал е заболявания на всички органи, “от главата до ноктите”: от простата, пикочен мехур, стомах и черва до бял дроб, сърце и мозък, от патели и ключици до трепанации и матки; “един малък “Пирогов”. Добавя през смях: само дето не може да коли животни; дори на едно пиле не е отрязъл главата…

Роден е в планинското градче през 1938 г. Фурната на родителите му им се намира в центъра, те правят най-дъхавия и пухкав хляб. 6-годишният Гошко посещава забавачницата, но учителката казва на майка му, че той е изключително умен и е по-добре още сега да го запишат в първи клас. За това обаче се иска разрешение от лекаря. Баба му Ивана го води при местния интернист д-р Михаил Петров. Изправя се невръстното момче пред мастития чичко с ухаещата на чистота ослепително бяла престилка и на въпроса му какъв иска да стане, като порасне – отговаря без колебание: “Като тебе!”.

И тази мечта става действителност на 1 декември 1961 г., когато – вече с чудодейната частичка “д-р” пред името младият берковчанин се връща в родния си град и постъпва на работа на хирургичното отделение на местната болница. Патологията е разнообразна – от гушавост (районът е ендемичен за йод-дефицитна струма на щитовидната жлеза и оперира поне 40 случая годишно) и обичайните гнойни и перфорирали апендицити (до 700 апендектомии) до илеуси и катастрофи (отстранил е десетки субдурални хематоми след катастрофи), комбинирани травми. Често ходи на квалификационни курсове в столицата – предимно в легендарния ИСУЛ (цели 22 пъти – каква школа!): ортопедия и травматология при проф. Бойчо Бойчев; хирургия при Генерала, проф. Коста Стоянов (“Пред очите ми извърши една след друга две стомашни резекции – всяка за по 45 минути; перфектни, без да вдига скалпела от разреза!”); при проф. Аршавир Дереджян (“Смятам се за негов ученик!”); неврохирургия във ВВМИ при бъдещите генерали и професори Ганчо Савов и Манол Ванев.

В София се запознава с една красива акушерка – русокоса, синеока, Василка от Трявна. Влюбват се. Неврохирурзите му подхвърлят: “Лика-прилика сте, я да ви оженим.” “А кой ще ми стане кум?”, отвръща им Гиздов. В един глас се предлагат и двамата. В деня на сватбата Савов е в чужбина и да кумува в Берковица идва Ванев.

Василка Гиздова му ражда дъщеричка – Даниела. 3 години по-късно д-р Гиздов е поканен от кмета на родната й Трявна да създаде там хирургично отделение. Предизвикателството е съблазнително: чувства се готов да работи самостоятелно. За 45 дни не само стяга старата фабрика “Аврам Стоянов” и оборудва там отделението с 30 легла и една операционна (първата за града!), но и го снабдява с инструментариум и консумативи. Първият му случай е момиченцето на директора на фабрика “Ангел Кънчев”: перфорирал апендицит. Асистира му акушер-гинекологът…

После назначават още 2 ординатори. Работата потръгва. Оперира и в Туберкулозния санаториум, заедно с прочутия д-р Иван Въгленов (прави десетки белодробни резекции). Справя се и с изгаряния – когато в мина “Кръстец” избухва газ-гризу и 7 миньори са тежко обгорени. Шие и сърце! На младоженец от с. Бъзово, наръган от… съперника си. Помагат му отново акушер-гинекологът и една сестра. Сърцето е почти спряло, то мъждука, притиснато от тампонадата. С шепи изгребва коагулумите в перикардната торбичка. И изведнъж швирва кръв от освободената прободна рана в предсърдието, цял фонтан! Гинекологът се свлича на земята, припаднал. Сестрата побелява “като името си” (казва се Снежа). Гиздов моментално вкарва показалец в отвърстието си, запушва струята, а на нея нарежда да му вдене конец, после – втори. Прави Х-образен шев и ги връзва. Сега пък сърцето “прави опит да спре”… Енергичен директен масаж – то трепва и тръгва, тръгва! Дренира перикардната и плевралната кухина. Чак тогава поглежда колабиралия гинеколог и го полива с вода…

По-късно се прочува с други случаи. Пак момче, наръгано 9 пъти с нож. Едната прободна рана, най-проникващата, оперира с частична резекция на белия дроб, останалите – просто обработва и зашива. Млад работник, чиято глава е попаднала под преса – водят го почти умрял, с импресионна фрактура на черепа, който е почти сплескан. Никой не вярва, че ще го спаси – но вади проникналите в мозъка секвестри, почиства го, намества париеталните и лицевите кости; и след месец човекът е изписан и си отива вкъщи. Вярно, говорът и мисълта му са забавени, но нали е жив, ходи, работи?! На всеки празник му носи по един заклан заек – за здраве…

Описва в сп. “Хирургия” случаите си, подготвя се за дисертация.

Пристига и покана от Габрово – славата и опитът на д-р Георги Гиздов вече са достатъчно големи, за да стане завеждащ хирургичното отделение на Окръжната болница. Вече се е родил и синът му – Боян. Обажда се и проф. Манол Ванев – трябва му добър неврохирург в “Пирогов”, ще дойде ли?

Доказал се е като хирург. Време е да мисли само за развитието на кариерата си. В “Пирогов” или в Габрово?

И точно тогава всичко рухва и го смазва.

Денят е петък, 17 февруари 1978. Най-черната дата в живота му.

Мястото – Трявна. Родното място на Василка. И лобното й.

В 6 часа тя идва в кабинета му: ще трябва да ходи с линейката в Габрово, да съпровожда родилка, затегнат случай. Целуват се нежно, с Любов. Откъде да знаят, че е било за Сбогом…

Хлопва вратата. А главата му – пулсира, ще се пръсне! Нещо стяга гърдите му, задушава го. Защо не се вслушва в този знак от Провидението, защо не я спира? Да беше се спънала, крака си да беше счупила – но да не беше отишла!

И след 10-тина минути – чува страхотен вой: сирените на линейките; раздират въздуха. И взривяват сърцето му – ще изхвръкне, блъска се чак в ризата. Милото, чувствало е – вече е осиротяло.

Идват колеги и сестри, изпълват кабинета. Не смеят да го погледнат в очите. Веднага разбира всичко, без думи.

И Небето се сгромолясва върху д-р Георги Гиздов!

Шофьорът на линейката е карал бясно, не е спрял пред спуснатите бариери, промушил се е отстрани. И друг път го правил, но сега – за последно. Засиленият маневриращ локомотив връхлетява точно върху Василка… Загиват всички; родилката и мъжът й – също.

(Ходих в Трявна, видях прелеза. Никакъв знак, че тук се е разиграла такава безумна трагедия, че е загинала майка-акушерка, тръгнала да помага на друга майчица…, бел. Т. Н.)

Защо понякога си толкова жесток, Господи – ако изобщо те има, защо! Та тя е Майката на Децата ми! И е израждала толкова много други деца, поемала е Живота в ръцете си, беше толкова добра, толкова грижовна; с какво е съгрешила, та ни я отне, Господи?!

И започва трагедията на д-р Гиздов. А оттук-нататък – как ще се справи и с тежката си работа, и с невръстните дечица, кой ще ги гледа?

Дъщеричката е на 12, тя започва да се грижи за 6-годишното братче, като да му е майка: пере, готви. Хирургът ходи до болницата, но едва се влачи, залита по улиците и се опира о стоборите, без да е пиян. Стяга се само, когато оперира, но всичко му е като на сън. И един ден го спира някакъв старец: “Докторе, гледам те как страдаш и си се затворил в себе си, и ме боли за тебе: така няма да завършиш добре, направо ще си загинеш. А не бива – ти трябва да живееш, млад си, имаш много път пред себе си. И най-важното – да си отгледаш дечицата. По света има толкова много трагедии, че и по-тежки от твоята. Я се стегни! Иди на екскурзия, ама по-дълга – да се разсееш. Иначе ще се пукнеш от мъката. И тогава децата ще останат съвсем сами…”

Един круиз по Средиземноморието, от Варна до Барселона – и се връща почти възстановен. В това време майка му е дошла от Берковица, да помага. Но скоро заявява, че не може да продължи да живее в чуждия град, където всяка къща й напомня за трагедията със злощастната снаха.

И д-р Гиздов се връща в родната Берковица. Оглавява и обновява нейното хирургично отделение (дотогавашният му началник д-р Христо Илиев е починал). Не се задомява повторно: решил е да не тревожи децата, сам ще си ги отгледа – те са всичко, всичко за него. А работата – тя ще си върви покрай тях.

Затърколват се месеци, години, десетилетия. Денят се слива с нощта. Все едно и също: точно в 7 е в болницата и първо отива при най-тежко болните; в 8 минава визитация. На една черна дъска в лекарската стая рисува и разяснява предстоящата интервенция на екипа; след нея – чертае извършеното, не скрива и грешките. Учи младите: да галят тъканите нежно, сякаш са цветя. Да не правят дълги разрези, но и да не робуват на малките – важното е отворът да ти отваря достатъчно поле за дейност. 1-2 шева в повече после не значат нищо пред удобството на пръстите, които не бива да пропускат нищо.

Понякога не се прибира вкъщи по 3 денонощия. По-добре да не спи, сам да се изтормози, но да не изтърве човека, отколкото да си почине, но да го изгуби. Защото знае – за хирурга, който не си е свършил добре работата, после сън няма – съвестта му ще го измъчва. И това правило важи за почти всички хирурзи.

Подканвам го да си спомни успешни случаи. Прави уговорка: “Ама да не излезе, че се хваля?” Контрирам: “А какво лошо или срамно има в това – да се разкаже за Победа над Смъртта? И има ли добър хирург без подобни радости и триумфи?”

През 1980 г. в Берковица се връща пациент с напреднал дебелочревен рак; изписан е от видна столична университетска болница като иноперабилен и напълно безнадежден, с лоша прогноза. Близките му викат своя местен хирург (после му признават: просто за собствено успокоение). Д-р Гизвод опипва грамадни буци твърди формации в корема. Предлага му операция. Предупреждава го: ще бъде много тежка. “А имам ли друг изход”, пита човекът. Лекарят е откровен, както винаги: “Никакъв друг.”

Пациентът е планинар; преди да се разболее е бил много як. Хирургът разчита на все още останалите у него съпротивителни сили, но като го отваря, започва да съжалява: туморът е неимоверно огромен, обхванал е, наистина като рак, не – като октопод, със смъртоносните си пипала флексура лиеналис на дебелото черво, целия далак, стомаха, бъбреците, опашката на панкреаса! Няколко минути стои като втрещен, защото не може да повярва на очите си, после си казва на ум само едно простичко окуражаване: “Хайде, Гошо, плюй си сега на ръцете – и почвай! Еле, Боже, помози!”, и пристъпва към действие. Никога досега не е виждал, нито е правил “блок-резекция”; единствено е чел за нея по списанията. Без да бърза, първо отделя тумора от бъбреците (тогава се успокоява, предусещайки успеха), частично резецира стомаха и опашката на панкреаса, подготвя за отстраняване и далака и след 7 и половина часа напрегната работа блок-резекцията е извършена!

Разбира се, това не е всичко, успехът мержделее някъде далеч, но още не е постигнат: предстои тежък следоперативен период. След няколко дни викат лекаря посред нощ: болният умира! Плевралната му кухина се е напълнила с гноен излив… Прави му торакоцентеза, източва ексудата, аспирира – и той започва да диша облекчено.

Повече от 26 години след операцията – този невероятен пациент е жив и здрав до днес!

Публикува случая в сп. “Хирургия”. Предавам му споделеното наблюдение на д-р Рашо Рашев от Стара Загора: загноелите оперативни рани след отстраняване на злокачествен тумор понякога водят до… пълното му излекуване. Може би левкоцитите или някакви отпадни токсини унищожават и раковите клетки? Кой може да посочи причините със сигурност? Или това е просто Съдбата?

Да, вярва, че съществува някаква Висша Сила. Дали е Бог?

Разказва ми за друг казус. Йорданка, млада невеста от с. Черкаски. Оперира почти цялото й семейство, все язваджии. Започва да й расте коремът, но мензисът й не спира. Виден столичен акушер-гинеколог отсича: “Бременност!”, даже й определя термина за раждането. Тя обаче отива при “нашия лекар”. Д-р Гиздов напипва “буца до буца” в коремната кухина и отхвърля професорската “бременност”: единствено скалпелът ще определи диагнозата и ще реши всичко! Когато отваря, всички са изумени: ехинококоза на далака! “Майчината” киста се е пукнала и е разсеяла десетки сколекси по целия перитонеум, по-голямата част от които са прораснали. Отпрепарирва ги един по един и ги слага в буркан от туршия; в края на операцията наброяват 64 ехинококови кисти. (Как ли е преживяла анафилактичния шок?) Състоянието на пациентката обаче се влошава и д-р Гиздов не посмява да извърши спленектомията. Това извършва по-късно д-р Христо Тасев в ИСУЛ. Следва и трета реоперация. Йорданка е жива и здрава и до днес, но остава бездетна.

Най-тежко му е, когато извършва ампутации. Те са необходими за болния от напреднала гангрена: по-добре сакат, но жив, отколкото мъртъв! Ала на доктора тази операция му е страшно тягостна и неприятна и не се радва, че спасява човека по този неизбежен, но брутален начин – чрез отрязване на крака му. Вярно, осакатява го, но не го убива – а го спасява! Обаче през целия ден – и преди, и след ампутацията, е жестоко потиснат и разстроен.

Оперира собствената си майчица два пъти по повод херния; после й откриват рак на матката и премахва утробата, от която се е родил… Тази хистеректомия (иначе никак сложна технически) му е най-тежката от всички досега. Майка му обаче живее дълги години след нея и умира от инсулт в преклонна възраст. Многократно оперира и тъщата си (майката на Василка): за струма, холелитиаза, полип на пикочния мехур; след всяка операция тя му казва все едно и също: “Ти пак ме спаси, Гошо!”.

И в Берковица, както в Трявна, д-р Гиздов оперира наистина всичко, вкл. детска хирургия (6-месечни пеленачета с инкарцерирали хернии, остри апендицити, илеуси; (“16 диагнози имитират острия хирургичен корем при децата”), ортопедия и травматология, урология, акушерска и гинекологична хирургия (извънматочна бременност, яйчникови кисти, хистеректомии.) Правил е и десетки Цезарови сечения, най-напрегнатото от които – на собствената си дъщеря! Още неродената внучка е с увита около врата пъпна връв, сърдечните й тонове заглъхват. Никога не се е чувствал толкова напрегнат със скалпел в ръка, от момента, когато разрязва утробата на дъщеря си. Чак когато бебчето изплаква в ръцете му, лавина сняг се спуска по гърба му, заедно с вадичките ледена пот. Добре дошла на Белия Свят, Габриела! (Скоро след това прави Цезарово сечение и на братовата си дъщеря.)

Мнението му за апендектомиите: “Много голяма хирургия – почти всички бели в корема са ставали от тях. Не почистиш ли добре перитонеума – после можеш да чакаш илеусите, не вържеш ли сигурно артерия апендекуларис – умирането е неизбежно.”

Работният му девиз е: “Не оставяй днешната работа за утре!”. Ако го повикат посред нощ за консултация, не пропуска да провери дали дежурната сестра е при болните или спи… Използва всяка свободна минута извън операциите или прегледите за четене на специализирани списания. Каквото ново научи, стига да може – го прилага и в Берковица.

Два пъти го избират за общински съветник, обявяват го за почетен гражданин. Предлагат му да издигнат кандидатурата му за народен представител. Отказва без колебание, защото се е убедил, че политиката е непочтено занятие.

“За миг не съм се прокълнал, че съм станал хирург! Тази професия ми е била заложена от Съдбата. Няма като нея в медицината – защото само тук веднага виждаш резултата. Но иска две задължителни условия: всеотдайност и обич към болния човек”.

Преди много години сам изработва и успешно прилага свое лекарство за затваряне на варикозни и декубитални язви. Нарича го “Кятгутова превръзка”: накисва ситно нарязани кятгутови конци в новокаин и физиологичен серум, почиства раната с риванол и я покрива с тях. Превръзката, тип “геврече” се сменя 2-3 пъти – и страшните “кратери” се затварят! По този начин е излекувал над 100 болни. Смята затварянето на рани за голямо и важно изкуство на хирурга.

Сега е пенсионер; но може ли хирургът да скръсти ръце? Срещу кооперацията с апартамента му е кабинетът, в който дава 2 часа прием; не отказва прегледи и посреднощ.

Сам, с помощта на брат си, построява вила в Берковския балкан; всеки камък и тухла са минали през ръцете му – там има зеленчукова градина (от ягоди до картофи), 60 плодни овошки (от ябълки, сливи и круши до праскови и бадеми). Обработва ги, бере ги – да има за децата, за внучетата. Ходи до там с “Москвич”-а; 34-годишен е (купува го, когато се ражда синът Боян). Още се търкаля, претоварен, по каменистите планински пътища.

В тази вила д-р Георги Гиздов намира спокойствие и отмора. Най-много се радва на тишината – цял потъва в нея. Там нищо не го стряска, а невидимите щурци го приспиват.

И току писък на сова го стряска в най-дълбокия му сън и се събужда с разтуптяно сърце: болен ли го вика за помощ или писва свирката на връхлитащ върху линейка локомотив?!

Автор: Д-р Тотко Найденов

И В ПРОВИНЦИЯТА ИМА ДОБРА ХИРУРГИЯ

Д-р Иван МАНЧЕВ

Д-р Иван МАНЧЕВ е родом (1950) от Видин, но е израснал в Дряново. Когато завършва медицина в София с пълно отличие, мнозина мислят, че ще се занимава с научна работа. Той настоява: само хирургия! Единственото вакантно място за хирург при разпределението, е във Велико Търново. И от първия си работен ден – та до днес (“И така ще е до Края!”, зарича се той), е в старопрестолния град. От първия работен ден – нищо друго, освен хирургия, и никъде другаде, освен Велико Търново: каква завидна трудова биография!

Над бюрото в кабинета му на централно място е окачена иконата на св. Иван Рилски Чудотворец (“Нали той ни е патронът?”, казва простичко, а мен ме облива радост: приели са идеята ми в сърцата си моите колеги, и тя, следователно, ще живее вовеки!). До иконата – два портрета. На роднини ли са? Не: на проф. Александър Гюровски (“Седем години съм работил под негово ръководство; той ме научи на тайните на хирургията!”) и на д-р Георги Рашев (“Основател на детската хирургия в града, прецизен и стриктен”). Това са учителите му – те го гледат от стената, заедно с Покровителя-Чудотворец. (Учител му е и също покойният доц. Георги Бранков.) Какъв морален стимул! Връща се в спомените си за д-р Рашев. Почива му дете с тежък гноен перитонит; притеснява се: сполетява го масивният инфаркт. (Позната работа – това е част от съдбата на Хирурга!). Оживява, но вече е инвалид; скоро след това развива сърдечно-съдова недостатъчност и си отива…

Най-тежкият му случай? Няма да го забрави, докато диша. На едно нощно дежурство му донасят блъснато от камион 16-годишно момиче. Пункцията в корема доказва кръвоизлив. Отваря го, започва да шие разкъсания черен дроб, но състоянието се влошава, въпреки сигурната му ръка. Не минава и час – и сърцето спира да бие… Изведнъж всички в залата се разбягват, ужасени – оставят го съвсем, съвсем сам! А вън чакат родителите!! Как да им го каже?! Препъва се в прага на операционната, блед и безмълвен; вдига безпомощно ръце, не смее да ги погледне, приковал очи в пода; майката се строполява на мозайката; той ридае, заедно с нея и бащата.

Връща се вкъщи, но не заспива цяла нощ: къде е сбъркал, та е изпуснал това ангелче? На сутринта се поглежда в огледалото и не може да сподави вика си: слепоочията му, до вчера само прошарени, сега сребреят целите; очите му са червени, чак светят.

И това е част, неотменна и жестока, от Хирургията.

А данните от аутопсията на детето показват, че всички усилия, които той и екипът му хвърлили, са били напразни и обречени от самото начало: гумата на камиона е преминала през шийните му прешлени, то си е било с прекършено вратле, с пълно прекъсване на гръбначния и продълговатия мозък, с параплегия и премазан дихателен център. Така че д-р Манчев няма абсолютно никаква вина за гибелта му, но никога няма да забрави това убито от смрадливия камион момиченце и злощастните му родители.

Гордее, че е въвел електростимулацията във Велико Търново; наложил е над 320 кардиостимулатори (имплантира ги през вена цефалика в дясната камера). Сега обаче условията на здравната каса са недвусмислени: това не се позволява в извънуниверситетски болници… Титлата ли е важна – или уменията?

Готов е да говори с радост за хиляди свои случаи на спасени пациенти. Извършва около 220 операции годишно – средно тежки и тежки. (Неколкократно подчертава: успехът не е само на хирурга. Той е немислим без екипа – от анестезиолога и реаниматора до сестрата и шофьора на линейка.) Докато си пием кафето, си спомня за два от тях.

На един събор в Поликраище го молят да види една жена, оперирана преди това по повод карцинома утери. Извършват й химио- и лъче-терапия. И – уж вече здрава, а си заминава: в кахексия, повръща всичко, става 38 кгр. Взема я в отделението (тогава няма нужда от направления), изследва я: не намира нито метастази, нито асцит. Защо тогава повръща толкова упорито? И как се е получила тази твърда “плоча” на коремната й стена? Отваря я: както и е предполагал, вижда конвулут от радиационен ентерит. Старите радиационни апарати колкото лекуват, толкова и увреждат… Изрязва 1,20 м от срасналите се черва, съединява здравите. И нарежда извършване на активна реанимация – вливане на разтвори със соли, микроелементи, електролити, стимуланти. Никой от близките й не я познава, когато я изписват: добре са се били потрудили и хирургът, и реаниматорът…

Друга жена, също оперирана за рак на матката, и пак така обилно облъчена. При нея изотопите засягат сигмата; стенозата, предизвикана от радиационния колит, причинява илеус. Дълбока резекция на поразената сигма – и ето го поредният случай, създал професионалното удоволствие! И мъката: защо държавата няма средства за модерни, неувреждащи апарати за облъчване на раково болните?

От 40-годишен е хипертоник. Не пуши. Релаксира с малко алкохол вечер – чашка ракия.

Когато с проф. Дамянов специално заради него отиваме във Велико Търново, за да го удостоим с “Почетен знак Български лекар”, д-р Иван Манчев заявява пред всички колеги: “Това е награда не само за мен, а за целия ми колектив – защото Хирургията е екипна дейност и без моите сътрудници аз не бих могъл да свърша нищо.”

Проф. Александър ГЮРОВСКИ

Той е 88-годишен и, без съмнение, вторият по възраст (след 90-годишния проф. Станко Киров) наш хирург, който продължава да оперира.

Живее в София, но поне веднъж, а понякога – и два пъти седмично, отива с влак в Павликени, където го очакват да консултира и оперира най-тежките случаи.

Висок, строен, синеок, разговорлив. Не е пушач, обича кафе. Оплаква се от безсъние. Не, не е от възрастта; това е пустата психологична нагласа на Хирурга да “полуспи”, само да дреме, винаги нащрек, готов всеки миг да скочи на тревожно позвъняване по телефона или на вратата за поредния спешен случай, за новата битка със Смъртта. В коя друга професия съществува подобно хронично пренапрежение, вкоренено дори в подсъзнанието?

На младини, като студент, е състезател на 10 000 м дълго бягане. Оттогава му е оставала издръжливостта. В операционната зала не се е изморявал никога, дори и сега, на тази преклонна възраст. Защото там, надвесен над проснатия на масата човек, изгубва всякаква представа за време и усилие, съсредоточен само в едно: да му помогне, да отстрани причината за болестта му, да го спаси!

Роден е в Скопие през 1922 г. С огромна любов говори за майка си Ефросина – тя е завършила едва I отделение, но след една тежка операция, върнала живота й, дава обет пред Бога: да изучи двамата си синове Александър и Стефан, за лекари, и то – хирурзи, та подобно на светите Дамян и Козма Безсребреници да спасяват хората.

Семейството се преселва в България; тъне в мизерия и нищета. Със свидетелство за бедност, но с отличен успех, Александър завършва гимназия. Приемат го в Медицинския Факултет, където също не се посрамва (междувременно, и брат му Стефан е приет и впоследствие става акушер-гинеколог). Изучава в най-големи подробности хистологията и анатомията (при проф. Димитър Каданов); блестящо овладява латинския, оттам – италианския, френския и английския език. В тайните на хирургията го въвежда легендарният проф. Георги Капитанов: “Дълбоко уважаван учител, от когото научих много. Той всъщност нямаше навик да обяснява с думи в операционната, защото не се налагаше да го прави. Едва ли е възможно да изразя с думи напълно възторга си от личността му. Където и да съм работил – у нас или в чужбина, с делата си, с отношението си към болните, близките им, към колегите си, съм се стремял да му подражавам, да бъда достоен ученик на моя голям учител проф. Капитанов.”

Бъдещият проф. Гюровски работи дълго време в Африка: в Мали (град Кай, старата столица на някогашния френски Судан), в Адис Абеба (Етиопия), Асмара в столицата на отцепилата се провинция Еритрея), гр. Бениуалид (Либия), все в райони, където дълго време не е имало лекар. Удивен е от солидарността сред арабите: когато се оповести на населението, че е възникнала нужда от кръв за някой пациент, пред болницата почти мигновено се струпва огромна тълпа и всеки настоява да вземат от него; отказът се смята за жестока обида… Скоро славата на българския лекар се разнася навсякъде по тези страни. Наричат го “хаким Скандър” (“доктор Александър”); мълвят, че може буквално всичко, дори и да възкресява. Само като спомене името си, всяка врата се отваря, всяка бариера – се вдига мигновено пред него. Изписваните, сполучливо оперирани пациенти му се отблагодаряват, като лягат пред него и обгръщат краката му, колкото и да се възпротивява. При очертаващ се неуспех му се заканват, че ще го прободат с камите си… Трябва да върши всичко сам – от първия отварящ разрез до последния конец, защото асистиращите му местни лекари не могат дори и да лигират артерии.

Нетърпими жеги (до 48 градуса), пълзещи по улиците и дори из домовете гнусни смъртоносни отровни змии и скорпиони; ужасяващи болести (летаргичен енцефалит, причиняван от злокобната муха це-це, тропическа малария, хепатит, дизентерия, лайшманиоза, филариоза), потресаеща мизерия. Гюровски оперира всичко – от огромни ендемични гуши до жестоко изпохапани от лъвове пастири.

Никога няма да забрави младата жена с голяма колкото глава на новородено нодозна струма. Вместо да отложи операцията, тъй като в хладилника няма кръв, младият български лекар я започва. Всичко върви благополучно до момента, в който фелдшерът Сисоко й инжектира втора доза от анестетика нездонал, и дишането и пулсациите на двете каротидни артерии на малтийката спират…

Изтегля с пинсета хлътналия дълбоко в гълтача език и започва да й прави изкуствено дишане и индиректен сърдечен масаж. (В отделението липсва и най-елементарно амбу.) Цял потъва в мокра лепнеща пот. Изплашеният “анестезиолог” мигновено изчезва. Влиза обаче колегата му Дембеле и прошепва на “хаким Скандър”, че съпругът на болната, чакащ вън, вече вадел камата от пояса си… Него, разбира се, не го интересува, че сънародникът му, а не българският лекар, е виновен за изпадането на жена му в тази страшна кома.

А Гюровски се сеща за предупреждението на свой приятел, преди да тръгне: “Не отивай в Африка, ще оставиш костите си там…”

Най-сетне – болната простенва и почва да диша самостоятелно, отначало – неритмично и повърхностно, после вече съвсем нормално; запулсирват и сънните артерии!

Продължава и успешно довършва операцията. Със сетни сили сваля маската и шапката.

И се поглежда в огледалото.

Но нима това лице отсреща е неговото?! Слана е паднала върху черните само допреди час слепоочия и ги е посребрила!! А е едва на 38…

Господи, нима толкова неочаквано и бързо остаряват хирурзите?!

Множат се успехите на д-р Гюровски в Африка.

Но когато се връща в България, го посрещат с… уволнение. Причината: брат му Борис, акушер-гинекологът, вместо да се завърне от Етиопия, е заминал за САЩ. Сега ще трябва с двойно по-големи усилия да доказва на какво е способен. Успява да си издейства работа във Велико Търново. Въпреки неприязънта, успява: първо доцент, после – и професор в Плевенския Медицински Университет.

Разбира се, в хирургията е като във всичко друго в живота: има успехи, но има и несполуки.

С мъка споделя най-големия си провал: за да служи за поука на младите.

Една нощ не може да мигне. Пожар изгаря тялото му, люшка го непоносимо главоболие, сякаш скала притиска гръдния му кош, задушава се. Сутринта става с огромно усилие и отива на работа, но вместо да потърси колега-интернист, взема 2 таблетки аспирин, слага ръкавиците и влиза в залата. Трябва да извърши дуодено-панкреатична резекция, която обикновено трае 4-5 часа. Забелязва, че десницата му не държи скалпела твърдо и уверено, както обикновено, но не го предава на някой от асистентите си. Докато… не прерязва артерията, която снабдява тънкото и по-голямата част от дебелото черво… За миг цялото оперативно поле се изпълва с бликаща на фонтани кръв… Не, ръцете на професора не го слушат, треперят, тресат се – нещо, напълно непознато за него досега.

Пациентът почива на следващия ден… Вярно, и без оперативната намеса той е обречен (напреднал рак на панкреаса). Но животът му е съкратен от хирурга, в чиито ръце го е поверил!!…

Не стига душевното объркване, но и се оказва, че проф. Гюровски е имал двустранна бронхопневмония, към която по-късно се прибавят бъбречни проблеми; следва операция, нови усложнения.

“Споменът за този мой трагичен неуспех ще ме преследва и измъчва до края на дните ми… Споделям го, за да предпазя колегите си, да ги предупредя, да ги посъветвам: не се ли чувстват добре във физическо и психично отношение, да не се насилват, да щадят себе си, и болния; просто да не влизат в залата, докато не се стабилизират!”

Много, много тежко преживява смъртта на свои пациенти. особено, когато тя е настъпила неочаквано. Без преувеличение, после цяла седмица боледува, загубва и сън, и апетит, непрекъснато се пита: дали той е бил виновен с нещо? Но успехът в хирургията е заложен с неуспеха; както топлото – със студеното, слънцето – с облака, светлината – с мрака…

Така е за проф. Александър Гюровски вече цели 64 години.

Колко още – един Господ знае…

Но ще бъде до самия Край!

Автор: Д-р Тотко Найденов

И В ПРОВИНЦИЯТА ИМА ДОБРА ХИРУРГИЯ

Прието е да се смята, че най-тежките и сложни операции се извършват в столицата, както и в Пловдив и Варна (които, разбира се, не са провинция). Но Хирургия има и в по-малките от тях градове. Лично аз мисля, че в тях вторият по важност човек след кмета е хирургът. Той ще спаси живота на катастрофиралите, на получилите перфорация, заклещване или илеус. В България има стотици хирурзи, които са не по-малко сръчни и умели от софийските си колеги, но са приели своята наглед скучна длъжност: да битуват и работят в тихото си провинциално градче. Тихо ли? Та в него често има повече напрежение и отговорност, отколкото в мегаполиса, където по всяко време можеш да извикаш мастит консултант и да се облегнеш на неговия опит и авторитет.

В тази глава ще разкажа за няколко хирурзи от извънстолични градове, с които съм се срещал и разговарял през годините.

Д-р Прокопий АНДРЕЕВ

Основоположник на съвременната хирургия в Стара Загора е д-р Прокопий АНДРЕЕВ (1901, с. Долно Паничерево, Старозагорско – 1961). Почти без пари отива да следва медицина в Грац, после се прехвърля в Мюнхен и завършва във Виена (1926), като едновременно учи и работи. Специализира в прочутата хирургическа клиника на проф. Финстерер. Завърнал се в Родината, последователно работи в хирургичните отделения на Александровска болница и Шумен, докато накрая се установява в Стара Загора. Тук, през 1930 г., извършва вероятно първото у нас директно кръвопреливане (д апарата на Цанк), което дава основание да го посочим за пионер на хемотрансфузията в България. Скоро след това е… уволнен, заради левичарските си убеждения, но не се предава: смело тегли заеми и построява своя частна хирургическа болница до Житния пазар (Алана). Тя е оборудвана и функционира по всички правила на тогавашните европейски практики: с 30 легла, приемен кабинет, операционна зала, превързочна, гипсовъчна, стерилизационна с автоклав; най-съвременен е и инструментариумът (на “Ескулап”); с немска апаратура е оборудвана и клиничната лаборатория. Д-р Прокопи Андреев е поливалентен хирург и умело извършва не само всякакви операции (лицево-челюстна, коремна, ендокринна и гръдна хирургия, неврохирургия, ортопедия и травматология), но и аутопсии на починалите си болни! Така той е тук главния хирург, патологоанатомът, медицинският и финансов директор! Същевременно обучава и млади лекари (един от тях е бъдещият ген. проф. Генчо Кръстинов). Анестезиите (инхалационна упойка с маската на Шимелбуш) безупречно дава… съпругата му Стефка Градецка – Андреева, която е пом.-фармацевт. (Между другото, нейният баща д-р Никола Градецки, завършил медицина в Лозана, мобилизиран на фронта през Първата световна война, първи почиства и превръзва тежко ранения в боевете край Дойран старозагорски поет Гео Милев, на когото шрапнел отнася дясната фронтална и скулна кост и очния булбус). Пациенти го чакат за преглед и операция от цяла Тракия; д-р Андреев лекува бедните безплатно, а на някои дори плаща лекарствата.

2 години след преломния 9 септември болницата е национализирана и понеже никой друг не може да я стопанисва, е… разрушена. (В това отношение – да събаряме нещо сътворено от други хора, ние, българите, сме ненадминати…) Знаменитият местен лекар, който умело се е справял и с най-тежки и сложни операции, е милостиво назначен за… амбулаторен лекар в държавната поликлиника. Семейството се премества в столицата, но д-р Прокопий Андреев вече е болен, съкрушен от свирепите удари, нанесени му от нашенските простаци, и умира едва 60-годишен, когато би трябвало да бъде в разцвета на силите си. Разбира се, в родния му град няма да видите нито улица, нито хирургично отделение, които да носят името на този герой и мъченик.

Днес синът му доц. Андрея АНДРЕЕВ е един от най-видните наши съдови хирурзи.

(данни от доц. д-р Маруся Петкова).

Д-р Рашо РАШЕВ

Друг виден старозагорски хирург е, уви, също покойник: д-р Рашо РАШЕВ (1916 г., Стара Загора – 1982 г.). Дългогодишен окръжен хирург, той бе създал цялостния облик на тази специалност в родния си град, основавайки травматологичното, урологичното, неврохирургичното и детското хирургично отделение в тамошната Окръжна болница. Разговаряхме година преди смъртта му. Каза ми:

“Най-важното за един хирург е: да бъде уверен в себе си, да знае и да може. Иначе ще бъде в ущърб на болния човек – а това е непростимо за лекаря.

Всеки хирург трябва да поема отговорността на своята професия. Където има и най-малък шанс за успех, той трябва да оперира. Да не се страхува от рисковете, да не се смущава от общественото или служебно положение на пациентите. Кмет ли ще е или ваксаджия, депутат или каруцар – за него е без никакво значение: това е пациент, болен човек. Болен – но все още жив! Иначе всеки пациент е различен – и по протичането на болестта, и по духа, волята, характера, мобилизацията. И хирургът трябва да го стимулира да си помогне да оздравее. А иначе скалпелът си реже, без да различава нищо: плътта е една – мускули, фасции, съдове, черва… Прозаично – анатомия и физиология, като по учебник. Но Душата е толкова различна!”

Разказа ми два много интересни случаи от своята пребогата практика.

По време на операция на 16-годишно момче с 4 ехинококови кисти на чернодробния купол, отпрепарирайки ги, неволно наранява долна празна вена… За миг цялото оперативно поле се изпълва с кръв. Започват кръвопреливане от 3 места едновременно. Зашива разкъсания (о, ужас – от самия него, хирурга!) съд с обикновена игла – няма време да търси атравматична. Момчето обаче изпада в хеморагичен шок и сърцето му спира!! Престава да се разгъва и белият дроб! Детето застива!!! Д-р Рашев трескаво започва да му прави директен сърдечен масаж. С дъха си е готов да го съживи, цялата си кръв е готов да даде, собствената си душа да изтръгне, ако е възможно, и да я всели в тялото му – но да спаси това невинно дете. А и какво ще каже после на баща му? Негов съученик, той чака навън, в коридора, изхода от операцията на собствения му син, извършвана от приятеля му…

Постепенно се появяват сърдечните пулсации, после малкото конусче се събужда и затупква в ритъм! Общо 32 банки кръв преливат тогава в тялото на юношата, но като излиза вън, д-р Рашев може да гледа баща му в очите. И никой не разбира колко изтощен се чувства тогава, какви усилия, каква енергия му коства усмивката на Победата над Смъртта.

Оперира вуйчо на колежка, с рак на сигмоидното черво и множество разсейки в черния дроб. Изчиства всичко поразено, което вижда и дълго време му обяснява каква диета и какъв режим да спазва. Човекът обаче отнякъде е научил диагнозата си и всеки път, когато идва на контролен преглед, се смее и на всеослушание разправя, че д-р Рашев му е сбъркал диагнозата… А той никак не се обижда от “обвиненията” на този вуйчо, че “не е познал” болестта му. За Хирурга най-важното е, че оперираният от него раково болен пациент се чувства съвсем здрав, че е напълно работоспособен и го е върнал при семейството му.

След 6 години човекът почива при катастрофа. Когато докарват трупа му в моргата, д-р Рашев отива в моргата да присъства на аутопсията. Всичко се е съвсем стопило, не намират нищо злокачествено и микроскопски. Е, не стават ли чудеса в Хирургията?! С очите си е виждал, с ръцете си е изрязвал и карцинома, и метастазите му.

Чудни, най-неочаквани са понякога резултатите от хирургичното изкуство. Друг подобен болен, от сливенското село Близнец, е с грамадно злокачествено новообразувание, обхванало стомаха, дебелото напречно черво, булото. Д-р Рашев прави радикална блок-резекция на засегнатите органи; оставя само малка част от стомаха, колкото да се храни известно време, преди да умре. За броени дни пациентът става като скелет, покрит с жълта суха кожа. Единствено очите му горят – трескави, измъчени. Както се казва, вече на пръст мирише. Изведнъж се намесва Съдбата – оперативната му рана жестоко загноява. Опитният лекар има наблюдение, че някои хора, оперирани по повод раково заболяване, после оздравяват напълно, ако раните им супурират и после преодолеят това усложнение. Точно така и става с този мъж. Вече 15 години след операцията (когато разговаряхме), е жив и здрав и си работи на полето. Д-р Рашев смята случая за един от големите си успехи. Каза ми: “Дори само споменът за този човек ме прави щастлив!”

Друго негово изявление: “Чувствам всеки спасен от мен пациент, като свой брат!” При такива случаи д-р Рашев лично изпитва по-голяма благодарност към оздравелите си болни, отколкото те спрямо него. Може да е странно, но той им е благодарен и признателен, задето не са го смазали със своята смърт. А тази Смърт я е предотвратил и прогонил Той, Лекарят, със собствените си ръце, с ума и знанията си. Затова благославя оцелелите си болни: за страданията, които са изпитали и за мъката, която са му спестили.

Животът и съдбата на хората, които са се доверили на Хирурга, лежат в ръцете му, зависят от ума и знанията му. И той трябва да направи всичко, което по силите и уменията му, за да спаси този живот, да направи човешката съдба щастлива. И така да бъде щастлив и самият той.”

Бедният д-р Рашев… Той, който е дал живот на толкова много пострадали пътници, загина толкова нелепо: на път за София с дъщеря си, за да я запише студентка в Медицинския институт. Тя шофира колата им, която катастрофира тежко току до столицата и отнема живота и на двамата.

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПЛЕВЕНСКИ ХИРУРЗИ

Проф. Алберт Тодоров ЛУКАНОВ не остава безразличен към родния град на баща си: тук той създава, оглавява и развива Катедра по спешна хирургия. Любимият му ученик е незабравимият д-р Петьо ИЛИЕВ, който с дни, по цяла седмица, не излиза от Отделението по спешна хирургия (често там и спи, по свое желание, денонощно на разположение, готов всяка минута да окаже помощ, да консултира; там го сполетява и фаталният инсулт, едва 56-годишен…)

Клиниката по пропедевтика на хирургическите болести в Медицинския Университет – Плевен не случайно носи името на проф. Станислав БАЕВ, което й дават признателните му ученици. Роден през 1932 г. в София, той е главен хирург на Плевен от 1984 до 1995. Всестранен, енциклопедичен оператор, полиглот, автор на над 350 научни труда, предимно в областта на коремната и жлъчната хирургия, запален шахматист, общителен, дружелюбен, разговорлив, той подготвя чудесни местни хирурзи – проф. Ташко Делийски, доцентите Кунчо Игнатов, Димитър Стойков, Борислав Нинов, Георги Байчев. Вече в напреднала възраст, той се връща в любимия си град, за да продължи да подпомага и обучава колегите си. Една сутрин, подготвяйки се да отиде на работа, умира в банята си. Напразно го очакват да ръководи главната визитация (никога не е закъснявал!). Обезпокоени, пращат двама млади специализанти да го потърсят в гарсониерата му, откъдето те изпращат страшната вест…

Хирург до последния си час, като баща си проф. Байо БАЕВ, който издъхва в залата, току-що измил се за поредната си операция – така ще бъде запомнен и синът му проф. Станислав БАЕВ, дългогодишен национален и плевенски консултант по хирургия. (Както е известно, той е баща на известния наш кардиохирург доц. Боян БАЕВ, възпитаник на проф. Ал. Чирков).

За своите любими учители дълго време е готов да споделя спомени проф. Любен КОВАЧЕВ, ръководител на Клиниката по пропедевтика на хирургическите болести “Проф. Станислав БАЕВ”. Веднага си личи, че е бивш спортист – висок, строен, подвижен. Наистина, бил е състезател по баскетбол, занимавал се е с кънки и лека атлетика. От студентските си години в София е кръжочник по хирургия – при проф. Иван Василев и д-р Стефан Николов. Известно време се обучава при професорите-създатели на българската онкохирургия Борислав (Бочо) Кръстев и Станко Киров – и двамата: аристократични, изискани, колегиални, духовити, неуморни. Но най-дълго – при проф. Станислав Баев.

И двамата се питаме: има ли още такива Хирурзи, Учители и Човеци?!

Доц. Борислав НИНОВ е не по-малко известен плевенски хирург, изявяващ се предимно в спешната помощ, също възпитаник на проф. Станислав БАЕВ. И той с готовност, преклонение и тъга разказва за него: как никога, дори и посред нощ, не отказва консултация на младите си колеги, как обича да им асистира, да ги наставлява – никога с досадно снизхождение, показано превъзходство или повишен, троснат тон, винаги – с бащинска любов; истински Учител, с главна буква.

Спомня си един от своите хиляди напрегнати спешни случаи. Младеж изпуска циркуляра, с който работи и той прерязва гръдната стена, белия дроб, щитовидната жлеза и лявата му сърдечна камера… Полуумрял, го внасят в операционната зала. Тогава няма Кръвна банка и всички от подходящата група дават от своята кръв за момчето, включително и младият д-р Нинов, който извършва успешната операция. Никога после не вижда това момче.

Съвсем случайно негов колега, който е извършил ремонт на апартамента си, споделя, че човекът, който е изциклил паркета, му е споделил този случай и е показал огромните си разрези и шевове. Казал още, че има 3 деца. Лекарят-клиент бил възмутен, че той не знаел името на спасителя си…

А доц. Нинов чак подскочил от радост!

Най-важното за Хирурга, разбира се, не е да го помнят и благодарят – а ето това: да узнае, че върнатият от него от Небитието Пациент е здрав и се радва на Живота и Семейството си!

Никога останалите хора не могат да изпитват подобно Щастие.

С часове може да разказва за преминали под скалпела му стотици катастрофирали, прободени с нож (включително и в сърцето), изпотрошени, с обилни кръвотечения; многократно е дарявал кръв, но след като се заразява от хепатит В (прокобата на толкова много хирурзи…), спира. Изчислил е, че е давал над 1000 дежурства като млад лекар; т. е. сумарно над 3 години е спал в болницата. Какво ти спане?! Изнурителен, напрегнат труд, буквално изтръгване на хората от зейналата пред тях Яма… Средно годишно извършва над 320 средно тежки операции, предимно по спешност.

С любов и признателност споменава учителите си – проф. Гюровски, д-р Тодор Банков, д-р Росица Георгиева, доцентите Стефан Желязков и Минко Пачов; помни и проф. Иван Карамишев, комуто неведнъж е асистирал, и емблемата на плевенската спешна хирургия д-р Петьо Илиев, денонощното “Постоянно присъствие” в отделението, готов на минутата да се притече на помощ, да спасява, да окуражава.

А едни добри очи гледат колегите си и техните пациенти от огромен портрет, поставен под гордия надпис: “Катедра по пропедевтика на хирургическите болести “Проф. Станислав БАЕВ”.

Да, в хирургичните днета на Плевен сякаш витае – невидим, но завинаги присъстващ, благородният, светъл и неспокоен Дух на незабравимия емблематичен проф. Станислав БАЕВ!

Онкохирургията в Плевен е свързана с имената на професорите Ташко ДЕЛИЙСКИ (гръдна хирургия) и Григор ГОРЧЕВ (знаменит наш онкогинеколог). Не по-малко известен е и доц. Георги БАЙЧЕВ, който отскоро вече работи във ВМА.

Видяхме се с Жиро през миналата есен в Плевен. Макар и да беше неделя, той не можа да ми отдели време: бързаше за някакво село, където го викали за негова стара пациентка. Не можел да откаже на близките й, защото знаел, че напуска Белия Свят… Оперирал я 2-3 пъти, станали близки с цялото й семейство, удължил й живота с няколко подарени от него години, но метастазите свършили своето… За пръв път виждах подобно Човеколюбие у един Лекар: да жертва почивния си ден, за да присъства на последното издихание на своя Пациент. Поправи ме: “Много често съм до болните, които си отиват, за да ги окуражавам, защото всеки човек се нуждае от подкрепа в сетния си миг, за да се отдели по-леко Душата от Тялото…”

Доц. Байчев бързо се прочу не само в Плевен, но и в цяла България със сполучливо прилагания от него щадящ начин на рационална мамектомия при карцином на гърдата, почти винаги – без усложнения след нея. Когато разбрах, че е дошъл да работи в София, цяла зима и пролет правех неуспешни опити да се срещнем. Или не вдигаше, или отговаряше по GSM-а по един и същи начин: “В операционната съм, чакам гефрира, за да знам как да продължа.” Така – от понеделник до петък на обед. След което тръгваше с колата за Плевен, където го чакат за преглед и операция десетки жени. Дано така – пълноценно, задъхано, в носене на Надеждата и Изцелението, да протича животът му още дълги, дълги години.

Както и на стотиците други млади талантливи Хирурзи в нашата Родина!

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПЛЕВЕНСКИ ХИРУРЗИ

По време на Руско-турската Освободителна война в околностите на Плевен (по време на обсадата му) работят най-големите светила на руската хирургия – самите Пирогов и Склифасовски, което несъмнено оказва влияние върху развитието на тази специалност в региона.

Плевенската болница е създадена през 1865 г. от големия реформатор и човеколюбец, управителят на Русенския вилает Митхад паша. Първият й главен лекар след Освобождението е д-р Георги Странски (1847 – 1904), родом от Калофер, другар на Ботев. Завършил е Военно-медицинската школа в Букуращ; бил е управител и на Александровска болница. Извършвал е и хирургически интервенции. Днес плевенската Университетска болница носи неговото име.

Руският евреин д-р Йоаким Транен, участник в Сръбско-българската война, се задомява в Плевен за медицинската сестра Мария Петрова; ражда им се дъщеря Валентина ТРАНЕН, която не само е първата жена-хирург у нас, но и първата (и засега – единствена) жена-началник на плевенско хирургично отделение (1930 – 1932). Тя го разделя на септичен и асептичен сектор, баданосва в небесно-син цвят операционната зала, набавя модерни инструменти. По-късно се премества в София, където открива частна хирургическа клиника.

Сливналията д-р Стефан КОЗАРОВ (1861 – 1913), завършил медицина в Киев (1888), е не само управител на Плевенската болница (1897 – 1912), но и водещият й хирург. От 1902 до 1905 г. отделението се ръководи от самия бъдещ първи професор по хирургия Параскев СТОЯНОВ, който бързо развива тази специалност. (Именно той обучава после в София д-р Валентина Транен). Друг бележит плевенски хирург – д-р Тодор НЕДКОВ (1865 – 1933) е управител на болницата от 1912 до 1914, като завежда хирургичното й отделение от 1919 до 1924.

Плевенската хирургия получава бурното си развитие и се налага като една от водещите у нас благодарение усилията на трима професори – Иван КАРАМИШЕВ, Алберт ЛУКАНОВ и Станислав БАЕВ.

Родом от София (1910), д-р Иван КАРАМИШЕВ работи последователно в Оряхово и Враца; известно време служи като военен лекар и началник на хирургичното отделение в Дивизионната болница – Плевен; по време на Отечествената война оглавява Трета етапна хирургическа болница. След уволнението си от армията остава да работи в този град цели 28 години, до достойната си ранна смърт. Избран е за доцент (1963) и професор (1970) в ИСУЛ; достоен ученик на Генерала (проф. Коста Стоянов). Ръководената от проф. Карамишев плевенска Клиника е призната за база на ИСУЛ. Отлично владеещ цигулка и флейта (с музиката си е изкарвал прехраната по ресторантите като студент в Чехословакия и София), и по-късно, макар и вече мастит професор-хирург, свири за удоволствие в Плевенската филхармония, създава и ръководи профсъюзния хор “Трудова песен”. Автор на близо 90 научни труда, както и на монографиите “Лечение на Бюргеровата болест”, “Хирургия на щитовидната жлеза”, “Облитериращ тромбангиит”, участва активно в наши и международни конгреси. Внедрява в Плевен белодробните резекции и сърдечната хирургия (извършва валвулотомии и перикардиолизи), на няколко пъти успешно оперира и прободени сърца.

За съжаление, преуморен, издъхва, минавайки визитация в отделението, едва 63-годишен. Негови достойни ученици са легендарният спешен хирург на Плевен д-р Петьо Илиев (също издъхнал на работното си място); д-р Атанас Чамуров (съдов хирург), д-р Иван Николов (неврохирург), д-р Цанка Маринова (детски хирург), д-р Росица Георгиева (изгаряния) и др.

Автор: Д-р Тотко Найденов