ВАРНА

ВАРНЕНСКИ ХИРУРЗИ

Началото на кардиохирургията във Варна поставя проф. Генчо НАЧЕВ, който извършва в местната Клиника първите 10 операции, специално дошъл за целта с екипа си от софийската “Св. Екатерина”. Първият й началник, за кратко, е доц. Владимир ДАНОВ, но той скоро след това отива в УНСБАЛ “Св. Анна” – София. И тогава я оглавява д-р Пламен Панайотов (2008). След името си поставя неясните абревиатури FETCS (всепризнатият европейски сертификат по кардиохирургия); приет е за член и на Европейската асоциация по гръдна и сърдечна хирургия, и на Обществото на американските кардио-торакални хирурзи.

Работил е 3 години в Стара Загора, след което специализира при непрежалимия доц. Борис Мишев в Болница “Лозенец”, както и 4 месеца в Хюстън, САЩ и 1 година – в Истанбул, където лично извършва 230 операции.

Д-р Панайотов пръв – и все още единствен – в България извършва сърдечни операции през мини-стернотомия (много малък разрез малко встрани на гръдната кост). Усъвършенствал е пластиките при дисекираща аортна аневризма (веднъж му се случват последователно 2 в един ден!). Никъде другаде у нас не се прави и операцията на Дейвис (при аневризма на корена на възходящата аорта – прилага се реимплантация на аортната клапа в съдова протеза, заедно с коронарните артерии; по този начин се запазва собствената клапа, а това е особено важно за млади хора!).

Извършил е над 1200 операции на открито сърце във Варна (от тях – 120 митрални пластики), като 20% от тях са в спешен и неотложен порядък. Покрива целият спектър сърдечни операции при възрастни, вкл. комбинирани операции за реваскуларизация и клапно протезиране (пластика), хирургическо моделиране при аневризма на лявата камера (операцията на Дор), тумори на сърцето.

Няколко пъти е извършвал успешно и мълниеносната операция на Тренделенбург при драматичната белодробна тромбемболия!

И Пламен е бил кръжочник, като почти всички хирурзи, и то още от II курс, в Меката на спешната медицина – “Пирогов”; учил се е директно от класика й проф. Георги (Джо) Златарски, включвал се е в екипите на д-р Иван Халачев, д-р Веселин Оцетов, д-р Борислав Константинов. С благоговение е наблюдавал и самия проф. Алберт Луканов. Кого ли не е обучила Школата “Пирогов”? Първата сърдечна операция наблюдава във ВМА – закрита комисуротомия; извършват я пред очите му професорите-генерали Генчо Кръстинов и Йовчо Топалов. Никога няма да забрави тържествения, струващ му се – величествен жест на Кръстинов, който сваля ръкавицата, намазва с йод ръката си и я извършва елегантно, почти ритуално с пръст, каквато е практиката тогава. Смаян е от ювелирната същност на тази специалност и решава: ще я придобие, ще я овладее и той!

За да стане тя смисъл на живота му.

Наивно го питам как издържа това напрежение – по 7-8 часа толкова съсредоточена и тежка оперативна дейност дневно? Успокоява ме със смях: след малко ще си отпочине – на… тенис-корта. Няколко сета – след което ще си вземе душ и ще се прибере освежен вкъщи, за да вечеря и да си легне.

И рано сутринта – пак тук…

Това е стереотиптият биоритъм на кардиохирурзите навсякъде.

Който не може да го издържи – да си сменя професията.

С доц. Валентин ИГНАТОВ, началник на Клиниката по еднодневна хирургия, се виждаме съвсем за кратко. Нарича я ласкаво “безкръвна”, защото е усъвършенствал ендоскопската хирургия и лазерната коагулация. Вальо е от Варна; в тази велика професия го въвеждат д-р Марко Божков, незабравимият ерудит-благородник, учител на толкова други местни хирурзи, уви, отишъл си твърде млад, едва 50-годишен, и легендарният проф. Темелков. Идва в клиниката рано сутринта и си отива, чак когато всичко приключи, не по-рано от 17 ч.

Така и не можах да се видя и поговоря със стария си приятел и единомишленик в борбите за съсловна чистота на БЛС доц. Радослав РАДЕВ, началник на Клиниката по гръдна хирургия: та той така и не излезе от операционната… В късния следобед пък имаше свободен прием в кабинета си; рано сутринта също не можа да ми отдели и 20-тина минути – влезе за тежка операция в залата. Прилича на оперен певец – внушителна благородна осанка, красиво лицо с големи изразителни очи и артистична брадичка, мелодичен баритонов глас. Всички тук са запознати със солидната му дисертация “Спешна и неотложна торакоскопия” (научен ръководител доц. Яко Кузманов); авторитетът му сред варненските хирурзи е неоспорим.

Тръгвам си от Варна, истински обнадежден от тези чудесна сплав-амалгама между старото, средното и младото поколение хирурзи.

Затова ще споделя радостта на проф. Росен Маджов, който обявява, че след първоначалния отлив от тази специалност, все повече млади новозавършили колеги искат да работят именно хирургия.

И именно – в УМБАЛ “Св. Марина” – Варна!

Вероятно – има защо…

Автор: Д-р Тотко Найденов

ВАРНА

ВАРНЕНСКИ ХИРУРЗИ

Проф. Росен МАДЖОВ, ръководител на Втора (жлъчно-чернодробна) хирургическа клиника и зам.-ректор на МУ – Варна, е родом от Балчик, възпитаник на русенската английска гимназия. Той също от студент буквално спи в университетската хирургическа клиника, където е най-активният кръжочник на проф. Петър ЧЕРВЕНКОВ. След дипломирането си отива в Нови Пазар; там завеждащ отделението е вездесъщият, боготворен в целия район д-р Митьо Георгиев. Хирургията в това малко градче е на ниво благодарение не само на него; тук с готовност идват да оперират на място знаменитите варненски хирурзи професорите Червенков и Темелков и доц. Борис Корновски. Д-р Митьо Георгиев доказва, че няма столични и провинциални, има можещи и по-малко можещи хирурзи. През неговата школа са преминали безброй великолепни оператори от Североизточна България.

Росен помни много драматични случаи в Нови Пазар, особено първото си дежурство като шеф-екип. Посреднощ им довеждат двама облени в кръв мъже. Пиянска история? Оказва се – любовна… Единият ляга при жената на другия; опозореният съпруг го дебне да излезе и го халосва с чук по главата, като добиче в чикагска кланица, както го е описал Алеко. Жертвата обаче е само зашеметена (корава глава трябва да е имала!), вади кама и жестоко, на няколко места, наръгва човека, комуто току-що е слагал рога… Едва го спасяват. Младият лекар е дежурен, както е традицията, и на първата си Нова година. Още преди празничните гърмежи започват да пристигат спешни случаи: остър апендицит, два илеуса, перфорирала язва… Привършва на обед следващия ден, 1 януари, почти 13 часа непрекъснато рязане и съшиване… Произнася на колегите си: “Честита Нова година!” и чак тогава усеща колко е смазан от умора; едва намира сили да свали ръкавиците, струполява се на най-близката кушетка и мигновено потъва в дълбок сън, без дори да съблече изцапаната в кръв престилка…

Проф. Маджов оперира практически всичко във висцералната хирургия. Екипът му е подбран, силен, надежден. Тук често идват пациенти с тежки заболявания – рак на черния дроб, панкреаса и жлъчните пътища, некротични панкреатити (най-често вследствие препиване с водка-менте). В близкото минало е извършвал по 400 операции годишно; напоследък ги е намалил на около 250, защото е твърде зает с научна и административна дейност като зам.-председател на Българското хирургическо дружество, член на ВАК и на редколегиите на няколко списания и зам.-ректор на Медицинския Университет – Варна. Дисертационният му труд за научното звание “дмн” (рецензенти професорите Радослав Гайдарски, Николай Яръмов и Шери Таджер) на тема “Място и роля на билиодигестивните анастомози в хирургията на екстрахепаталните жлъчни пътища” прави силно впечатление на цялата гилдия: в него бъдещият професор споделя опита си от проучване на голяма група болни (2 524!), оперирани по повод усложнени форми на жлъчно-каменната болест и налагищи интраоперативна ревизия на екстрахепаталните жлъчни пътища. Разработен е алгоритъм за поведение при резидуални конкременти, вкл. и алтернативни нехирургични методи; въведена е в практиката постоперативната трансфистулна (перкутанна) фиброоптична холедохоскопия, ревизия на екстрахепаталните жлъчни пътища и екстракция на резидуални конкременти и пр. Успешната защита на дисертацията, последвана от хабилитация, утвърждава проф. Росен Маджов сред водещите български жлъчно-чернодробни и панкреатични хирурзи; вероятно заедно с Красимир Иванов те са и най-младите ни професори не само по хирургия, а и изобщо в здравеопазването ни.

При смърт на пациент лично съобщава на близките, независимо кой е бил операторът (отговорността винаги е на ръководителя на отделението или клиниката!); това е най-тежкият момент за всеки хирург и професорът никога няма да свикне с него.

Единственото, което го измъчва, е кризата в морала на някои лекари. Това означава, че те просто не са били за най-великата професия, но тогава пък страда Пациентът, който е най-важното в Нея.

Специализирал е в “Пирогов”, Атина, Тел Авив, Хановер, Рим. Малцина могат да се похвалят с толкова впечатляваща научна продукция: автор и съавтор е на 14 учебника, ръководства и монографии и на над 240 съобщения и публикации (82 от тях – в чужбина!). Неимоверно висок е и импакт-факторът му: 27,254.

Младият хирург-професор Росен Маджов, който е образец за професионализъм, интелект и колегиалност и би могъл да бъде гордост за всяка европейска хирургическа клиника, отморява от напрегнатата си работа най-простичко: с плуване и сауна.

Нали си е дете на Морето…

Вълнуваща е и срещата ми с доц. Борис (Борето) КОРНОВСКИ, с когото сме добри познати от старите романтични времена, когато бяхме членове на УС на БЛС и разпалено обсъждахме развитието на съсловното движение. Дори и като зам.-кмет на Варна (с 2 мандата), доц. Корновски не е пропускал да оперира почти ежедневно (макар и вече 73-годишен, с тежка дископатия, все още продължава да работи и да дава консултации в МБАЛ “Св. Анна”). Многодетният баща на 3 лекари е пословичен в цялата страна с блестящата си техника и богатата ерудиция.

Доц. Корновски е връстник на проф. Темелков; и той е роден през 1937 г., но не във Варна, като него, а в плевенското село Ставерци. Още третокурсник е кръжочник при д-р Стойчо ТЕНЕВ (бащата на бъдещия прекрасен онкохирург доц. Веселин Тенев); на лекции почти не ходи – защото не излиза от залата. И когато се дипломира, Тенев му казва, че притежава квалификацията на хирург с поне 3-годишна практика. 6 месеца в Добрич Корновски извършва поредица от големи операции, вкл. и урологични и ортопедични, заедно с шефа си д-р Минко Добрев, уролога д-р Иван Юхнев и ортопеда д-р Минко Добрев; така и не му намират квартира – а той и не настоява: спи на една кушетка в предоперационното помещение, готов всеки миг да скочи и да надене ръкавиците. Не минава нощ, без да го събудят поне за един спешен случай. Докога би могъл да издържи така?

“Никога не съм се изморявал на масата, каквито и да са операциите. Те са моят Живот, затова не ми тежат!”.

Тогава се научава да дреме прав, докато на пациента дават упойката – с измити, вдигнати нагоре ръце… Главата му клюмва, краката му омекват, те – не, стоят прави, не докосват нищо, за да не се замърсяват: Рефлексът на Хирурга!

После, най-изненадващо, му предлагат не какъв да е пост, а направо – зав. хирургичното отделение, на Каварненската болница. Така, едва 27-годишен, без специалност, Борето Корновски е вероятно най-младият ръководител на болнично отделение, при това – хирургично! – в цяла България! Веднага се съгласява, въпреки предупреждението: “На твоя отговорност…” Отива без колебание и 4 години извършва там най-сложни операции, впечатляващи и най-опитните му колеги, поради което проф. Тотю Андреев лично го кани за свой асистент във Варненската държавна болница. Тук предизвиква фурор с първата у нас едномоментна двустранна резекция на бял дроб. Оперира с проф. Байо Баев (тогава – за кратко време, ръководител на Катедрата), гръдните хирурзи д-р Веселин Тодоров и д-р Андрей Симеонов. Славни, луди времена – на подвизи в залата и… безпаричие!

Борето специализира в Онкологичния център в София – при още тогава легендарните професори Бочо Кръстев и Станко Киров. Веднъж отстранява пред него карцином, обхванал хранопровода и проникнал към ларинкса. След това издърпва стомаха и го пришива направо към устата. Станко Киров е изумен от толкова находчивото решение и после споделя пред колегите удивлението си от сръчността на младия варненец.

Корновски се усъвършенства в голямата коремна хирургия. Бързо става известен с пестеливата прецизност на движенията си, бързата и красива деструкция (отстраняването на засегнатите органи) и финото шиене, граничещо с “бродиране”. И, нещо не по-маловажно – чистотата на оперативното поле: не допуска обилно кървене, с което предотвратява нежелани кръвопреливания. (Както казва: “Кръвопреливането е още една, допълнителна операция; трябва да направиш всичко възможно, за да я избегнеш и да я спестиш на пациента, да го щадиш!”.)

С професорите Тотю Андреев и Тодор Тодоров създават една от първите в страната клиники по стомашна хирургия (която по-късно доц. Корновски заслужено оглавява) и по колопроктология (ръководена и развивана от проф. Темелков). Двамата с него въвеждат във Варна радикалното отстраняване на хранопровод (обхванат от рак или изгорен от корозивни вещества) и пластиката му със стомаха, който е неговият доказано най-добър заместител.

Борето никога не е давал кръв: бил е тежък язваджия (още като студент е опериран от проф. Агоп Чакъров заради перфорация; преживял е и 5 мелени), а е прекарал и тежък хепатит (след убождане по време на операция го заразява пациент: зловещата съдба на хиляди хирурзи по целия свят…).

Не знае не само какво е умора, но и отпуска. Когато го назначават за зам.-кмет, има да ползва 300 дни от клиниката; след 2-та мандата се връща в нея с нови 300 от общината, разбира се – също невзети и до ден днешен.

Много тежко преживява смърт на пациент – и никога няма да свикне с нея. Смъртността обаче в клиниката е ниска (“Защото е важна не само сполучливата операция, а и доброто възстановяване и гледането на пациента след нея!”)

Вярва в “Някаква Висша Сила”, която бди над болния и неговия лекар, но е толкова съсредоточен по време на операция, че забравя за всичко наоколо.

Удивителното е, че и двамата сина на доц. Борис Корновски са видни варненски хирурзи, като него. По-малкият, Владимир е асистент в Кардиохирургичната клиника на УМБАЛ “Св. Марина” (“Сутрин излиза рано, вечер се връща късно; и той няма умора като татко си…”). Батко му Стефан е гръден хирург в Клиниката на доц. Радослав Радев (“И той само оперира, нищо друго не знае и не иска да прави…”. Дъщерята на Борето – Доротея също е лекар, но педиатър; съпругът й обаче (т. е. зет му), д-р Яник Карацомис, също е хирург (бил му е студент!); те живеят и работят в Атина.

Наближава 18 часа, когато д-р Пламен ПАНАЙОТОВ, ръководител на новооткритата Клиника по кардиохирургия, най-после намира време да се видим за кратко. Току-що е излязъл от залата. Днес сутринта е извършил една реоперация на жена с пластика на аортната клапа от преди 13 години (току-що й е заменил митралис) – това е продължило 4 часа; следобед е оперирал по-кратко – “едва” 3 часа – сменил е аортна и митрална клапа и е направил пластика на трикуспидалис). Годишно тук извършват над 600 операции, 400 от които – лично Панайотов.

“Пловдивчанин, завършил в София, работещ във Варна”, това е кратката характеристика на този 52-годишен младолик мъж. С допълнението, че идва в черноморската ни столица от Кувейт, по лична покана от проф. Красимир Иванов, на която не може да устои и която ще промени живота му.

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПРОФЕСОРИТЕ

ВАРНА

ВАРНЕНСКИ ХИРУРЗИ

Безспорно най-видният варненски хирург е първият наш професор на тази специалност Параскев СТОЯНОВ.

Съвременната варненска хирургия дължи развитието си на професорите Петър АЛТЪНКОВ (основател и пръв ръководител на Катедрата по пропедевтика на хирургическите болести, 1961 – 1968; от 1972 до пенсионирането си през 1976 – ръководител на обединената Катедра по хирургия на МУ – Варна); Григор ГРИГОРОВ (ръководител на Клиниката по стомашно-чревна хирургия; ръководител и на Хирургическата клиника в Бургас; ръководител на Българската медицинска бригада във Виетнам), Тотю АНДРЕЕВ (ръководител на Катедрата по хирургически болести; основател и ръководител и на Клиниката по урология, 1967 – 1979); Андрей СТОЙЧЕВ (ръководител на обединената Катедра по хирургия, 1976 – 1980); към тях с чиста съвест добавям професорите Красимир ИВАНОВ и Росен МАДЖОВ, както и доцентите Борис КОРНОВСКИ, Яко КУЗМАНОВ, Радослав РАДЕВ и Валентин ИГНАТОВ; но нейната жива емблема и легенда е проф. Темелко ТЕМЕЛКОВ, Лекар на България.

Във Варна работят и много други чудесни колеги.

С намерение да видя някои от тях, тръгвам за най-красивия ни град и пристигам в УМБАЛ “Св. Марина” в късния мартенски следобед.

Всички са още тук, някои дори не са излизали от залите…

Кабинетът на дългогодишния изпълнителен директор е отрупан с разкошни букети; целият ухае на камелии, рози, карамфили. С изненада научавам, че завчера той е навършил своя половин век: изглежда много по-млад. Знам, че е успешен мениджър, но ще пиша за него като за добър хирург по настоятелната препоръка именно на проф. Темелков.

Проф. Красимир ИВАНОВ е кореняк-варненец. Завършва в родния си град (1986) и 3 години работи в девинската болница. Но Голямата Хирургия го влече, а Тя е най-близо само в родната Варна. За 19 години изминава пътя от аспирант до професор и ръководител на Катедрата по обща и оперативна хирургия, анестезиология и интензивно лечение. “Дмн” и професор става през 2009 г., след защита на дисертационен труд “Нови насоки в диагностиката и лечението на колоректалния карцином”, приносите на който са, че за пръв път у нас се прилага комплекс от молекулни маркери, характеризиращи отделните етапи в онкогенезата на заболяването; този панел се предлага за бъдещ стандарт, който да определя терапевтичното поведение; изработен е и алгоритъм за определяне на индивидуалния риск-индекс на всеки пациент. Официалните резензенти на дисертацията – професорите Николай Яръмов, Шери Таджер и Гено Киров, му дават най-висока оценка; без да съм специалист по темата, няма как да не я приема, щом идва от самите тях.

Заслугите на проф. Красимир Иванов за развитието на съвременната варненска медицина и особено – хирургия, са неоспорими: той разкрива в УМБАЛ “Св. Марина” нови оперативни клиники: по кардиохирургия, съдова хирургия, лицево-челюстна хирургия, ендокринна хирургия, еднодневна хирургия (първата в България, с ендоскопски, лазерен и инвазивен сектор), урология, УНГ, както и по анестезиология и интензивно лечение, интервенционална кардиология и миниинвазивна диагностика. Наистина е неуморен: изгражда и непрекъснато обновява Центъра по образна диагностика с интегриран рентгенографски апарат с дистанционно управление, ядрено-магнитен GE 1,5 T резонанс, 128-срезов компютърен томограф, скенер SOMATOM Spirit, остеометър за цялото тяло, позитронен емисионен томограф; така тази болница разполага и работи с най-съвременната технология у нас; затова е и единствената у нас, отличена с 3 звезди от Европейската фондация за качество! До края на годината ще бъдат основно подновени и клиниките по ортопедия, по неврохирургия и по АГ, все интервенционални направления. Развита е и инвазивната кардиология (около 15 коронарографии и поне 10 стента поставят в Клиниката по кардиология, ръководена от чудесния клиницист доц. Атанас ПЕНЕВ (с когото заедно сме отбивали военната си служба като старшини-школници във Враца и ВМА); това също си е почти кардиохирургия, само че – безкръвна. Така от “Терапиите”, както все още е известна Болница “Св. Марина” на варненци, тя съвсем скоро ще бъде наричана от тях “Хирургиите”; безспорната заслуга за това преобразяване е на проф. Красимир Иванов!

Не по-малко важно е и, че персоналът е най-добре стимулираният в България: хората тук получава най-високата в страната заплата (брутно над 1080 лв; за лекарите тя е средно 2225 лв!).

Още като студент, бъдещият професор не излиза от залите. Спомня си с умиление за първите си учители – д-р Марко Божков и д-р Мария Иванова; и двамата си отиват твърде млади от белия свят, но всички варненски хирурзи още ги помнят. Специализира и в Швейцария (Берн).

Проф. Красимир Иванов работи основно в областта на колопроктологията и в този смисъл е съратник и приемник на достолепния проф. Темелко Темелков. Те двамата, заедно с доц. Валентин Игнатов, развиват и внедряват лапароскопската хирургия във Варна (втори в страната, след основоположника и класика й проф. Тома Пожарлиев): от 1994 г. досега са извършили безброй успешно интервенции в тази област; освен на дебелите черва, я прилагат и при хиатални хернии, тумори на надбъбрека и пр. Красимир Иванов първи у нас извършва интраоперативната вътрелуменна (ендоректална) ехография и лапароскопска интерсфинктерна резекция при ректален карцином.

По всичко личи, че в най-скоро време варненските лекари ще осъществят и своите чернодробни трансплантации; за целта директорът е изпратил младия д-р Пламен Михайлов на специализация в Милано и двама хепатолози – в Берн. А доц. Александър Хинев, д-р Михаил Чешмеджиев и д-р Билян Платиканов извършват и първите бъбречни трансплантации извън София; те вече са 7. Очаква се хабилитация на най-младия доцент-хирург в България (чието име ще съобщят, след като процедурата мине успешно).

Авторитетът на варненските хирурзи проличава и от редовно провежданото тук биенале по Колопроктологична хирургия (създадено и – свидетел съм! – отлично организирано от проф. Темелков, подпомогнат от младите професори Красимир Иванов и Росен Маджов), на което неизменно присъстват над 300 колеги от цялата страна и над 30 – от целия свят.

Питам професора защо в България има толкова много изпълнителни директори-хирурзи, и почти винаги те са сред най-успешните наши здравни мениджъри. Очаквам точно този отговор: защото Хирургът може да носи Отговорността! Освен това – е свикнал на къртовска работа и не се плаши от физическо и психическо натоварване.

Радва се, че има желязна психика: “Трудно се вживявам в каквото и да е, и това е добре, защото хирургът често е лашкан от “Осанна” до “Разпни го!”. Ако вземе да се впечатлява дълбоко, скоро ще рухне… А “директор” не е професия, само длъжност. Моята професия е хирург, и съм горд с нея!”.

Заявява, че има “твърде интересно хоби”: работата… Тя му е “най-голямото удоволствие”: работи по 12-14 часа дневно. Не е меломан, дори и в операционната почти никога не слуша музика, а ако някой пусне радио, не я долавя, съсредоточен в ръцете си и в органа, който реже или шие. Единственото, което може малко да го увлече, е четенето на художествена литература.

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПРОФЕСОРИТЕ

ВАРНА

Доц. Яко КУЗМАНОВ

Доц. Яко КУЗМАНОВ е друго видно, авторитетно и дълбоко уважавано име сред варненските хирурзи – той е основател на тукашната Клиника и Катедра по гръдна хирургия (1982). Дружелюбен, разговорлив, със свежо чувство за хумор. Веднага след като се запознаваме, споделя, че само преди 20 дни са му поставили байпас и с нетърпение чака да минат още 2-3 седмици, за да отиде отново да оперира пациентите си, защото “Без скалпел не може хирургът!”. Тогава беше на 67 години е, но не смяташе да спира дори и след “закърпването” на собственото си сърце (“Че какво му има – нали е вече като ново?”). Оказал се е “пациентът-мечта” за всеки лекар. След като кардиолозите му откриват 90% стеснение на десния ствол, а зав. Кардиохирургичната клиника д-р Владимир Данов му предлага коронарната операция, за всеобщо изумление на всички моментално казва: “Да!” и само след 5 минути (!!) вече му слагат маската за упойка (“Жив рекорд за Гинес”)… Преди това пожелава единствено да звънне на жена си – да я предупреди да не го чака за обед и да сготви една порция по-малко (“Защо да се хабят продуктите, нали пари струват?”)…

Шил е по спешност над 15 прободени или простреляни сърца (опити за самоубийства, покушения, неволни травми) и е изгубил едва 2 случая от тях. Е, защо сега да не претърпи и той самият една сърдечна операция – още повече, че е планова, извършена в спокойна обстановка и от опитни колеги-професионалисти.

А практиката му е неимоверно богата на драматични случаи, като на всеки деен хирург.

Като студент в София живее с още един съкурсник на ул. “Сан Стефано” 14, вх. Б. Адресът е знаменателен и заслужава да се изпише в тази книга, защото под тяхната квартира е апартаментът на още тогава легендарния Генерал на българската хирургия Коста Стоянов. (“Наистина голям човек – той, известният на цяла България професор-хирург винаги даваше път на нас, хлапетата-първокурсници, като ни виждаше да излитаме забързани за лекции.”). Още тогава момчето от ломското село Черни връх Яко Кузманов решава да стане хирург. Мотивът е… една похвала от анатом. По време на упражнение “зайците” неволно срязват ишиадиковия нерв на един труп и главният асистент (и бъдещ професор) Васил Василев му нарежда да го възстанови. На следващия ден, изненадан от финия шев, му препоръчва да стане хирург. И момчето моментално обещава да изпълни заръката. (“Изобщо не съм предполагал каква отговорност пред цялото си бъдеще поемам и колко смазваща работа е Хирургията. Но нали не престъпвам мъжка дума? Още повече, че съм я дал пред цялата група. Какво щяха да кажат после колежките, ако се бях отметнал?”).

След III курс “зорноволно” го преместват от София в новооткрития ВМИ – Варна, защото е кандидатствал от квотата на Силистра. Тук се записва в кръжока по хирургия на проф. Петър Алтънков. Асистира и на него, и на съпругата му, бъдещата проф. Меруда Генова – Алтънкова, основателката на детската хирургия в морската ни столица. И от първия си работен ден (“Той трябва да се помни, като първата целувка – 1 декември 1965 г.”) започва работа в Хирургичното отделение на Силистренската болница, където завеждащ е д-р Анастас Янков.

Чудеса се извършват и в този най-отдалечен край на майка България. Най-ярката история, разбира се, е любовна. (“Толкова драматична, че заслужава перото на Шекспир. В краен случай – може и на Тотко Найденов…”).

Вече прецъфтяващи мъж и жена от едно близко крайдунавско село завъртяват извънбрачна връзка. (“Нищо ново под слънцето…”), но толкова силна, че решават да се разведат и да се задомят (“Това вече води до слънчево затъмнение”). Децата им, вече големи, отраснали, и те със свои семейства и отрочета, не само категорично се възпротивяват на неверните си родители, но и им поставят непреклонен ултиматум – да се разделят на всяка цена, за да не ги срамят, иначе няма да ги погледнат нито те, нито внучетата. И жената (“Дали защото е майка или защото е вече баба”), се оттегля, прибира се при законния съпруг, макар и рогоносец. Но изпадналият в отчаяние изоставен самец не слага – а взема! – оръжие, в буквалния смисъл. С възможно най-острия и дебел касапски нож я пробожда на няколко места и забягва. Докарват я почти бездиханна – с двустранен пневмоторакс и проникващи наранявания на черния дроб, червата, диафрагмата. Няколкочасова напрегната операция – и с д-р Янков изваждат селската “Жулиета” от Ямата. На другия ден – водят и “Ромео”. Собственоръчно се е заклал с нетрепваща ръка – разрязал си е гръкляна и югуларните вени на ниво втори прешлен. Местният лекар все пак се е оказал сръчно момче – набутва някаква тръбичка в трахеята, легира съдовете и така временно възстановява дишането и що-годе спира кръвотечението. Д-р Яко Кузманов зашива гръкляна и вените и още на втория час най-странният му досега пациент идва в съзнание. На сутринта разбира, че любимата му също е оцеляла и лежи в съседната стая. Не може да говори от прясната трахеостома, но със знаци поисква от сестрата молив и хартия, за да й напише писмо. Разбира се, не й го дават, но го разнасят от ръка на ръка в дежурната стая (“Най-нежното и най-хубаво любовно писмо, което съм чел някога…”)

Минават няколко години. И един ден хирургът, минавайки край новостроящ се блок, чува подвикване; някакъв човек тича към него, следван от… милиционер. “Ромео”-то, бившият му пациент, сега – затворник… Получил си е присъдата за опита за убийство и я излежава, работейки като кофражист. Казва му само: “Благодаря ти, докторе, че ни спаси!” и попипва белега на шията си… Оттогава не го е срещал. Дали са се събрали отново с намушканото либе?

В Силистра преживява много драми. Дежурен е, когато в снежна буря му довеждат момиченце-туркинче. С перфорирал апендицит и… първи мензис. Операцията обаче не може да се отлага. Извършва я успешно, без никакви усложнения. Суровата добруджанска зима затяга времето и родителите на детето не могат да пристигнат през преспите да си го вземат. Идват след седмица с шейна. Целият персонал му се радва, че си тръгва за дома, спасено. И в мига, в който прекрачва прага, изведнъж пада и издъхва! Проклетата, неумолимата белодробна тромбемболия – колко щастливи усмивки на хирурзи и пациенти е изтривала…

Тази смърт смазва д-р Яко Кузманов за дълго време. Както и една друга, на войниче. Броени дни преди уволнението го прострелват по невнимание; 3 бойни куршума разкъсват гръдния кош, белия дроб и диафрагмата. Операцията, която му извършва, е технически безупречна, но от кръвозагубата момчето развива фудроянтна жълта атрофия на черния дроб и угасва. А родителите му чакат някоя по-блага вест вънка – точно днес неговите другари обличат цивилните дрехи и си тръгват за домовете. Тогава за първи път изпитва парещата болка зад гръдната кост, която с годините ще се усилва, ще стане постоянна ще отведе и самия него на операционната маса.

Плакал ли е в такива потресаещи случаи? “Хирургът плаче по мъжки, без сълзи – това е най-страшният, най-убийственият плач на земята. Защото чрез сълзите можеш да излееш мъката и напрежението; без тях обаче болката остава в тебе, натрупва се и може да те разкъса. Но трябва да я преодолееш и да продължиш – иначе да си станал не хирург, а продавач на мекици.”

От учителите си изтъква проф. Андрей Стойчев, който създава профилирането на оперативните специалности във Варна – колопроктологичната, съдовата, гръдната хирургия; изпраща колегите на специализация в София. Проф. Стойчев по време на операция е много напрегнат, нерядко дори подвиква на екипа, но никой не му се сърди, защото действително е блестящ поливалентен хирург.

С огромно уважение споменава и руснака д-р Сергей Пташников. Едва 17-годишен той емигрира от болшевизираната си Родина в България. Става огняр в София, след което се записва и завършва медицина. Цял живот работи в Провадия и, според д-р Кузманов, “дава много лекари и хирурзи на Варна”.

От лечебните средства на първо място поставя Духа на пациента – той стимулира имунните сили, повишава ефикасността на медикаментите.

Християнин е. Вярва в онази невидима и независима от обикновените хора Сила, която направлява и предопределя съдбите ни. Фаталист е, като повечето хирурзи – отива на работа неизменно по един и същ път. Не смята, че хирургията е подвиг или някакъв героизъм – тя е “просто професия, която обаче трябва да се работи с разум и изключително точно и съвестно; а за това е необходимо сериозно обучение и чувство за отговорност”. Чувам нещо на пръв поглед странно: “Изкуството и професионализмът на хирурга се състоят не в бройката операции, които е извършил – а които не е извършил”. И още: “В корема всеки може да влезе; когато оперираш обаче гръдния кош трябва да знаеш и как ще излезеш.”

Като слушам Яко Кузманов с каква любов говори за пациентите и работата си и като го гледам колко е подвижен и жизнен, съм убеден, че няма да изчака още 20 дни след операцията си и само след седмица ще влезе в залата да оперира белодробните карциноми и екинококози, хранопроводите, щитовидните и млечните жлези на чакащите го с трепет пациенти. Сякаш за да потвърди предположенията ми, цитира една мисъл на френския интернист Трюсо: “Ако не си влязъл 14 дни при болните си, значи не си клиницист!”

Изрича нова собствена сентенция-парафраза: “Хирургията трябва да е в нас, и ние да сме в хирургията!” Определя другото име на своята професия: то е Всеотдайност. Няма събота и неделя, когато да не отиде следобед да навести болните си в Клиниката. Подготвя и достойни последователи – 6 колеги от Клиниката му вземат втора специалност по гръдна хирургия, 7 защитават доцентура. Прави гръден хирург и сина си д-р Самуил Кузманов. Напълно е съгласен с мен, че поддържането на хирургически “династии” е дело престижно, добро и полезно за хората и обществото. Убеден е, че на младостта трябва да принадлежи не само бъдещето, но и настоящето.

Научавам още нещо оригинално. Д-р Яко Кузманов е постоянен лекар на варненските алпийски експедиции. Справял се е с екстремални пациенти – измръзнали, затрупани от лавини. Изкачвал е перуанските Анди, екваториалния връх Оаскаран (6800 м височина), Корвилиеро Бланка (Бялата планина), Монблан. Но най-много обича родните Рила, Пирин и тетевенският Балкан. За моите любими Родопи казва, че са с друг характер – “като жена с големи гърди и широки бедра, Рубенсов тип: гальовна, ласкава, милва те отвсякъде и все ти се иска отново и отново да се връщаш при нея.”

Дългогодишен активен деятел на БЗНС във Варна и неколкократно избиран за общински съветник, д-р Яко Кузманов винаги досега категорично е отказвал да влезе в кандидат-депутатска листа, и то на сигурно избираемо място. На изненадата ми отговаря с най-солидния аргумент: “Не искам да ставам депутат, за да не се лиша от хирургията си!”.

Наистина, няма сила или болест, която да може да изтръгне един Хирург от призванието му – Божествената му професия, Светая Светих и същност на неговият Живот!

При най-новото ми посещение във Варна (март 2010 г.), се видяхме за малко; никак не се беше променил. Уж щяхме да обядваме заедно, в късния следобед ми звънна от… Слънчев бпяг, където отишъл за спешна консултация. Байпас ли?!

Нека още дълго-дълго да бие “закърпеното” ти сърце, Яко, за да бият сърцата на още много твои пациенти!

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПРОФЕСОРИТЕ

ВАРНА

Черноморската ни столица, може би най-красивият наш град, отдавна се слави с развитата си и стойностна хирургия и традициите в тази медицинска дейност. Нейният доайен е един от най-известните лекари не само във Варна, а и в цяла България:

Проф. Темелко ТЕМЕЛКОВ

Той е отвсякъде Хирург, откъдето и да го погледнеш: строен, елегантен, с високо изпъкнало чело, достолепен. Снегът, навалял косите му, внушава доверие и почит. Ако не знаех предварително, че е роден през декември 1937, не бих му дал повече от 60.

Посреща ме на автогарата. Още не отворил вратата на колата, му звънят по GSM-a. Обяснява на някой със съчувствие: “Не може да се направи нищо повече за вашия баща, разберете го, нали ви казах вече. Потърсете жена да се грижи за него в последните му дни, да се облекчат болките му.” Затваря и въздъхва: “Защо хората мислят, че са безсмъртни? И най-добрият лекар, и най-опитният хирург не е Бог: човешкият живот има граници, дните на всички нас са преброени, краят ни е неизбежен. Но не им се сърдя, че пак търсят Изцелението или поне Облекчението, защото всеки има право на своята Надежда, ако щеш – и на своята благородна утопия и самозаблуда. Никой не се примирява с присъдата на Живота…”

Шофира така, както оперира – с удоволствие, ловко, плавно, умело. Паркира пред частната си хирургична болница, която носи неговото име. Създадена е през 1996 г., разполага с 2 операционни зали и 20 легла, както и с клинични и образно-диагностични лаборатории; в нея се извършват всякакви операции – стомашно-чревни, анални, жлъчно-чернодробни, гръдни, съдови, ендокринни, урологични, гинекологични, ортопедични, пластични, оториноларингологични, артроскопични, реконструктивни, лапароскопски. Има и аптека. И кухня с ресторант за персонала и болните. Идват пациенти както от Варна, така и от цяла България.

Продължава да разсъждава:

“Хирургията е красота, изкуство. Всеки ден оперирам – предимно тежки случаи. Не се уморявам. Ще ме спре само Краят!”

Още от III курс започва да се заседява все по-продължително време в хирургията. Накрая там и спи; не пропуска да наблюдава, а скоро – и да участва в екипа. Дипломира се с вече близо 30 самостоятелно извършени средно тежки операции. За свой учител смята проф. Борислав (Бочо) Кръстев; неговия портрет е закачил в хола си, сякаш е член на семейството. Всеотдаен, мъдър, коректен, внимателен, колегиален, създател на българската онкохирургия – това е този човек, който умира на 90 години, като почти до края си посещава създадената и дълги години ръководена от него Клиника по хирургия в Института по онкология, София. Единствено за него проф. Кръстев дава възторжено писмено заключение: “Темелков притежава брилянтна оперативна техника!”

Всяка сутрин в 6,30 ч. минава визитация в частната си хирургическа болница, която носи неговото име. Девизът й е: “За здраве, благородство и професионализъм.” 3-етажна е, долепена до къщата, в която живее с двете си дъщери, зетьовете и трите внучета (най-малкото повтаря името му – казва го със законна дядова гордост; по тази благородна, наистина чудесна българска хвалба прилича на проф. Дамян Дамянов – един от чиито внуци също повтаря трите му имена; дай, Боже, всекиму такава човешка радост и гордост!).

Вътре болницата е потънала в зеленина – зимни градини са оформени на стълбищните площадки на всеки етаж. На последния, под стъкления покрив, са монтирани две бронзови ръце (дясната държи скалпел), издигнати към небето: за молитва, благослов и спасение, като символ на Надеждата и триумфа на Живота. Отливки са от неговите собствени ръце – с които е спасявал хиляди хора (над 350 сериозни операции годишно, понякога – до 9 дневно; вече над 40 години; със сигурност излизат общо над 15 000 операции!). Въвежда изцяло тазова реконструкция – от сегмент черво оформя нов ректум (със сфинктер от бедрения мускулус грацилис) плюс влагалище (което позволява секс!). Демонстрира тази техника в Проктологичния Московски институт още през 1988 г., повикан лично от главния хирург на тогавашния Съветски съюз акад. Фьодоров.

От 7,30 ч. е в Клиника по обща и оперативна хирургия на УМБАЛ “Св. Марина” – Варна (4 отделения – по обща и оперативна, детска, съдова и еднодневна хирургия), където изслушва рапорта, минава визитация и почти винаги оперира до 13 ч. После – в частната си клиника, където също оперира (някога – до 22-23 ч).

Посещавам го и в служебния му кабинет, като преди това търпеливо изчаквам продължителния делови рапорт. Единственият портерт тук е на проф. Борислав Кръстев. Надписът под него пояснява: “Основател и дългогодишен ръководител на Секция и Клиника по хирургия към НОЦ, 1952 – 1990. Роден 1914, Варна, починал 2004. Житейски и професионален учител на проф. Т. Темелков.”

Пиететът към учителите, предшествениците и колегите на знаменития варненски хирург продължава в коридора на Клиниката: там са окачени портретите на професорите Петър Алтънков, Тотьо Андреев, Меруда Генова – Алтънкова (основател и ръководител на Катедрата по детска хирургия, 1970), Тодор Тодоров, Петър Червенаков (зав. Втора хирургия, 1973), Григор Григоров и др. На картон в рамка е изписана и мисълта на проф. Темелков: “Историята на една наука не представлява само описание на събития с минали дати, а е повече изложение на сложната им динамика. Моралът на един учен го задължава да отдаде заслуженото признание на учителите си.”

Най-голямото му постижение е 36 часа (общо 11 операции – планови и спешни), почти без прекъсване, дори и за минутка дрямка. Обикновено една негова обичайна операция (в най-тежкия сектор – резекция на дебело черво по повод рак, с реконструкция) трае средно 7 часа. Наистина ли не се изморява – това е невъзможно!

“По време на работа, колкото и тежка да е операцията, не чувствам никаква умора. Тя ме наляга и притиска веднага след края, като свалям ръкавиците: чувствам тежест и болки в коленете, в шията и раменния пояс (сякаш са изгорени). Обикновено си лягам около полунощ. След 6 часа съм отново на крак…”

Никога не е пушил, яде умерено, не пропуска да закуси, макар и оскъдно. Кръвното му е желязно: 120/80. Като всеки хирург, също губи пациенти (5-6 годишно, изключително тежки и усложнени случаи). В напрегнати мигове се осланя на майчините думи: “Господ е добър, все ще оправи нещата…”

Въпреки огромния си опит, така и не може да разбере и да си обясни едно: как понякога умират наглед по-леки болни, а други, уж неспасяеми, безнадеждни, се оправят… Съдбата не е подвластна и на най-големия лекар! Явно е и друго: всеки организъм си има своите, понякога неразгадаеми, неподозирано мощни защитни и възстановителни механизми – енергийни, физиологически, духовни.

Непонятно му е и поведението на някои пациенти към Спасителя им: тези, за които си хвърлил най-големи усилия, после може и да не те поздравят…

Веруюто му е: “Човек трябва да се моли пред Бога само за здраве, а за всичко останало – да се бори докрай!”

Смята, че евтаназията е оправдана и може да се прилага, когато и самият пациент я иска и дори моли за нея – защото болката му е нетърпима и го измъчва толкова жестоко, че вече неистово желае да се сбогува с Живота, за да се отърве от нея.

Като ректор дава на Медицинския Университет – Варна името, което най-много му приляга – на проф. Параскев Стоянов, безспорно най-видният лекар от черноморската ни столица и основател на съвременната българска хирургия. Втора аудитория пък кръщава “Д-р Стефан Черкезов” – нищо, че никога не е бил преподавател, нека да се помнят и почитат името и подвигът му!

Специализирал е освен в Москва, още и в Австрия, Англия и САЩ (Националния център по трансплантации, Лос Анжелис). Но основната характеристика на проф. Темелко Темелков, която му дават както колегите, така и пациентите, е в неуморната работоспособност и добронамереност, скрепени от всепризната висша квалификация и виртуозни, неоспорими умения.

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПРОФЕСОРИТЕ

ПЛОВДИВ

Доц. Божидар ХАДЖИЕВ

Той ми беше най-трудно достъпният колега за интервю за тази книга. Няколко пъти му ходих на място: в клиниката, после – в кабинета на изпълнителен директор. Така и не го видях свободен нито за миг, за един кратък, по-спокоен разговор. Колкото беше зает като “само” началник на Клиниката по коремна хирургия на УМБАЛ “Св. Георги”, дваж по-отрупан с работа стана, когато седна и в началническото кресло, освободено от доц. Илия Баташки, да управлява най-голямата болница в България. Първият път, току-що излязъл от операционната, бе седнал да пише глава за една от книгите по хирургия, под редакторството на чл.-кор. проф. Дамян Дамянов. Вторият бе станал още по-зает: отрупан с огромни бумаги, отчети, договори, заповеди… Тъкмо седнахме да се видим, и го повикаха в операционната…

С 4 години по-големия си брат д-р Гео Хаджиев (беше сърдечно-съдов хирург в София; днес се прибра в родния си Пловдив и работи в същата болница, но в Клиниката по пластична хирургия), те са синове на известния пловдивски хирург проф. Димитър Хаджиев, най-дългогодишният главен хирург и началник на тукашната Военната болница.

Все пак, след дълги настоявания, доц. Божидар Хаджиев най-после ми отделя 10-тина минути за споделяне, и то – по телефона.

За пръв път влиза в операционна зала само 6-годишен!!…

Една пролетна привечер остава сам вкъщи. Майка му отишла при баба им, а баща му отново, за кой ли път, го вземат от къщи с една стара линейка за поредния спешен случай. Видял се свободен, палавият Гео хуква с малчугани от махалата да лови майски бръмбари на Сахат тепе. На Божко му доскучава и се затътря към Военната болница, да търси татко си.

Не помни кой го въвежда, но изведнъж се оказва в операционната. Вероятно за пръв път в света едно толкова малко, едва 6-годишно момче, влиза в Светая Светих на Хирургията! Залата му се струва огромна, като самия Космос; пристъпва като насън, притаил дъх: таванът е висок, колкото небето. А някакви хора, облечени в бяло, с маски, надвесени над човек, легнал на масата, увит в кървави чаршафи, бъркат в корема му с някакви инструменти. Навън шават като огромни бели червеи червата му!!

Това ли било то – Операцията?!! Колко пъти баща му е говорел вкъщи за Нея.

Човекът с извадените черва гледа! Той вижда момчето и му проговаря: “Не се страхувай от червата ми, тези хора ме спасяват.”

Малкият Божко нито вика, нито се е уплашил. Не помръдващ и ококорил очи, той ненаситно гълта с поглед чевръстите им ръце. И… се вижда на тяхното място, когато порасне!

Татко му приключва с операцията, размива се и си тръгват към къщи. По пътя му обяснява какво е правел. Пациентът бил войник, с перфорирала язва, и те я съшивали, за да го спасят; иначе ще умре. “А защо не викаше, не го ли боли?”. И тогава за пръв път чува за местната упойка.

Така обезболяват едно време старите лекари: с обилни новокаинови блокади.

Проф. Димитър Хаджиев оперира почти ежедневно над 50 години. Веднъж обаче, при операция на друг войник, с флегмонозен апендицит, сестрата неволно набожда шефа си и след дни професорът-полковник изпада в тежък гноен сепсис. С дни високата му температура не спада, бълнува, стопява се; пред ужасените погледи на жена си и момчетата. За малко да умре! Спасява го верният му приятел, всесилният бъдещ академик Атанас Малеев, по чието нареждане го превеждат в София и успяват да го излекуват с най-модерни антибиотици. Премеждията на проф. Хаджиев обаче не свършват дотук. След време му откриват начален стомашен рак… (Точно на него ли, коремния хирург?!) Проф. Станко Киров обаче умело го отстранява и колегата му живее после цели 30 години!

“Само заради тази операция съм готов и ръцете, и краката да целувам на проф. Киров!! Той е моят Господ!” – съвсем сериозно говори синът и хирургът доц. Божидар Хаджиев.

Вярвам му. Нали и аз, като малко момче, мислех и можех да изрека подобни думи за Генерала, който спаси Баща ми?

А сигурно другаде има деца, които днес мислят и говорят същото и и за доц. Димитър Хаджиев…

За тях, пловдивските лекари, и в частност – хирурзите, мога да напиша няколко тома, и пак ще пропусна много имена. Всеки път, когато отида във Вечния град, където като на сън премина най-чудесната част от живота ми – 6-те вълшебни студентски години, през които слънцето никога не залязваше – се срещам с прекрасни смели и скромни колеги, чиито ръце са спасявали хиляди човешки живота. Това са хора като доц. Евгени Сакакушев и синовете му Борис и Георги, д-р Драго Желев, д-р Алфред Капон, д-р Васил Паница, доц. Иван Трайков, д-р Радослав Дамянлиев, д-р Момчил Бацелов, д-р Константин Зисов, доц. Юрий Анастасов; възможно ли е дори да ги изброя всичките?!

Поклон пред неспирния им, незабележим и обидно пренебрегван от обществеността подвиг!

Защото досега в Пловдив има само един почетен гражданин-лекар… (А това най-високо звание е учредено и се връчва още от Освобождението!) Името му е д-р Георги ЛАЗАРОВ, р. 1931 г.; завършил медицина в Пловдив, но емигрирал в САЩ, където е работил в престижния национален Медицински център “Раймонд Къртис” към Университета “Джон Хопкинс”. Удостояват го през 2004 г. в качеството му на благодетел на родния си град – щедро дарява медикаменти и апаратура, спонсорира паметници, организира музикален конкурс. Толкова: един-единствен лекар (вярно – хирург, но награден не за медицинската, а за дарителската си дейност) от над 70 почетни граждани на Пловдив, люлката на българската хирургия…

Сигурно така е и в другите градове на Майка България…

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПРОФЕСОРИТЕ

ПЛОВДИВ

Доц. Пенка СТЕФАНОВА

Тя е ръководител на Клиниката по детска хирургия, УМБАЛ “Св. Георги”. Хубава, обаятелна и, най-важното за летописеца – приказлива; може да говори с часове. Само да записваш…

“Когато бях малка, татко ми казваше, че иска да стана детска лекарка. И да бъда от най-добрите.

Е, станах. Дали съм добра – другите ще кажат: родителите на оперираните от мен деца, колегите ми.

Вече 26 години държа скалпела. В операционната зала влязох още третокурсничка. И веднага се влюбих в хирургията. Аз съм делови човек и обичам много бързо, ако може – и веднага, на минутата, да виждам резултатите от работата си. Каква по-ясна и точна работа от Хирургията?

Знам добре руски (възпитаник съм на 559-та елитна Кремльовска школа в Москва, където татко работеше) и английски (от Английската гимназия в Пловдив, която завърших със златен медал). Затова, когато веднъж дойде маститият акад. Князев на гости на нашия институт, ме натовариха аз да го придружавам. И когато обядвахме в Бачково, той ме изгледа някак особено и ми каза – уж ласкаво, бащински, както само руснаците умеят, но с такава ритуална тържественост, че цялата изтръпнах: “От тебе, Пепи, ще стане прекрасен детски хирург!” – и така ме венча за тази специалност.

Защото докато в хирургията даряваш на своите възрастни пациенти 10-15, нека да са 20 години, то на оперираните деца даряваш целия им предстоящ Живот, който иначе, без твоята намеса, би бил изгубен завинаги!!

Учила съм се от чудесни хирурзи: д-р Константин Гайтанджиев, д-р Илия Апостолов, д-р Ангел Карадимов (най-добрият човек, когото познавам!), д-р Владимир Запрянов, д-р Груйчо Велев, доц. Васил Ташев и най-вече от предшественика си доц. Никола Чаталбашев, който неотдавна се пенсионира, не е много подвижен, но когато времето е хубаво, редовно, с удоволствие, ни посещава и напътства. Това са хора от онова славно Лекарско поколение, което живееше с идеите си, с каузата си (а тя е една-единствена): да помагаш на хората! Днес меркантилизацията, тези странни, недофинансирани “клинични пътеки”, цялото това осчетоводяване и финансиране (обикновено – крайно недостатъчно!) на Изкуството ни е на път да го погуби…

Вярно – парите са много важни, без заплата не можеш да живееш и да си гледаш семейството, и ние заслужаваме и изстрадваме всяка своя стотинка.

Но какво е Хирург без Душа?

Тези хора, които споменах, работеха с Душата, със Сърцето си.

Първата си операция направих като стажантка. Разбира се, обичайната апендектомия. Поработих няколко месеца в Първомай, но като разбрах за конкурса по детска хирургия в Пловдив, веднага се явих – единствена жена от 18-те мъже-кандидати за 2 места. Едното от тях спечелих аз! Колко щастлива и горда бях!!

Помня първото си самостоятелно дежурство в легендарната Първа хирургия, където се помещаваше и нашата Клиника по детска хирургия. И, гледам – идва доц. Чаталбашев, уж бил дошъл да си чете вестниците – качи се горе, в кабинета си, та остана там няколко часа. Веднага ми стана ясно защо е там: да знам аз, хлапачката, че над мен има опитен човек, готов всеки момент да ми се притече на помощ, дори само за консултация, да се чувствам сигурна. Ето, това е истинският Колега!

Там запомних един малко смешен епизод, на мое неделно дежурство. Един старец, с мелена; цял ден се въртях около него: системи, хемостатици – спрях му кръвоизлива. Вечерта, като минавам визитация с няколко сестри, горда с успеха си, той се сопна, много сърдит: “Абе, няма ли тук поне един лекар, да мине най-после да ме види?”. “Дядо, ами че аз нали съм лекарят?”. “Ти ли?! Я бягай оттука, ти си дете…”

Пациентите много пъти не разбират какво сме направили за тях и не могат да го оценят. Но това също е част от участта ни.

Тогава шеф ни беше незабравимият доц. Васил Ташев. Запомних го не само с чудесната му работа, но и с един малко странен битов епизод. Веднъж събирахме пари за някакъв подарък, мисля – за пенсиониращ се колега, и той извади портфейл. Стори ми се доста натъпкан с банкноти, при вида на които аз не можах да скрия учудването си. А той се усмихна: “Моето момиче, в нашата лекарска професия е така: дълго мизерстваш, а когато почнат да ти стигат парите, значи си в края на жизнения си път…”

Скоро след това наистина почина… Винаги, когато си спомня тези негови наглед толкова простички думи, настръхвам.

Наистина – жестока, потресаеща истина!

Значи – учиш и специализираш толкова дълги години, с цената на огромни материални лишения, бориш се за своите пациенти и място под слънцето на специалността си, упражняваш толкова отговорна и тежка дейност, която навсякъде другаде е толкова високо и достойно оценена, спасил си стотици, хиляди човешки живота и тъкмо си “надвиеш на масрафа”, както казва народът ни – и, хайде, ти си дотук, отивай си, изчезвай в Небитието…

Още по-жесток е примерът с д-р Тома Христодулов, красавеца на ВМИ, аристократа, душата на компаниите ни, на цялата клиника. Дойде една сутрин на рапорт – пепеляво-блед, изпотен. “Какво ти е бе, Томе?”. “А, нищо, нищо, язвата ме е свила…”. “Легни си, не изглеждаш никак добре. Да повикаме интернист?”.

Не, та не – тръгна да минава визитация с нас. Още в първата стая се люшна, стана бял като стената, на която се опря, целият облян в пот. Веднага го заведохме в интензивното, макар че продължаваше да се съпротивлява. Оказа се, както се и опасявахме – обширен заден инфаркт… Не изкара и до вечерта. Нямаше 50!

Този човек също трябва да бъде включен в онзи печален списък, на загиналите по време на работа колеги.

Много тежко преживявам смъртта. А, за съжаление, и това се случва в нашия занаят, тя ни е неизбежен спътник…

Една кошмарна нощ ми починаха двечки едновременно… Боже, Боже мой, дано повече да не ми се случва: цели две дечица!!

Едното наистина бе в много тежко състояние, с вродени аномалии; както се казва – случва се, допустимо е и в най-добрите клиники.

Но другото си отиде толкова мърцина!!

Като минавах визитация, не ми хареса, че майката го е сложила на гърдите си и придремва. Бебе на 6-7 месеца, оперирано сутринта от херния, безобидна работа. Казах й да го премести в креватчето му, тя ми обеща и аз отминах. Защо не настоях да го направи веднага, пред мен?!!

Някъде в 4 и половина сутринта сестрата идва, пищи, носи го на ръце. А то – вече синьо-мораво, отпуснато, няма сърдечна дейност, нито дишане. Веднага нахлуваме в операционната, опити за реанимиране… Какво да го съживяваш: то си личеше, че е безнадеждно – бездиханно, изстиваше буквално в ръцете ни.

А аз не смея да изляза, просто нямам сили да се покажа навън и да кажа на майката, че тя го е задушила, че то е мъртво: седя си вътре и се късам да ридая, не мога да спра… Очите си изплаках!

Седмици наред не бях на себе си. Духът ми се бунтуваше: Господи, как е възможно, точно на мене ли да се случи – две, цели две деца да си отидат в една нощ, наведнъж?!! И това, другото невинно създание, успешно оперирано, без никакви усложнения! Горката му нещастна майчица – уби си рожбата, без да иска. Защо не бях по-настоятелна: пред мен да го положи в креватчето му.

Оттогава, след този кошмарен случай, никога не позволявам на майките да оставят децата да спят заедно в техните легла. Какъв горчив урок за цял живот – но защо толкова скъпо платен?!

Но така е в Хирургията: има някаква Сила отгоре, дето решава всичко за пациентите ни. Че и за нас самите. В човешката Съдба има някаква определеност, и ние сме безсилни да я отместваме и променяме.

Точно ние, хирурзите, трябва да почитаме тази невидима, но толкова властна Сила. Дори и в САЩ съм виждала световни светила, мастити професори, как, преди да влизат в залата, застават пред икони на Христос или своите светии, застават смирено и се молят за минутка-две.

Така е в Клиниката по гръдна хирургия на проф. Данаил Петров в София.

И аз, като него, ще поставя пред операционната иконата на св. Богородица, Майката на Спасителя и наша закрилница (нали сме детски лекари?), но нека първо да направя ремонт.

Аз съм отчаян оптимист! Човешката Вяра и Дух са много силни фактори. Не съм фанатично религиозна, а просто вярваща – в Доброто, в онази невидима Сила над нас, в ръцете си. Не е важно дали и как се кръстиш пред иконите. Бог е вътре в теб самия, трябва да Го чувстваш, Той е навсякъде край нас, дори и в полъха на вятъра, в поклащането на клонките, в дъжда, в падането на снега, в песните на птиците. Нямаш ли сетива за Него, какъв Човек, какъв Хирург можеш да бъдеш?

Моите малки пациенти са дечица, те не разбират това; само чувстват болката, плачат или мрънкат; и като им премине и олекне, са най-веселите същества на света. Забелязала съм, че могъщ лечебен стимул е Вярата на самите майки, и я стимулирам.

Веднъж и аз пострадах. Доведоха едно циганче, премазано от кола; д откъсната в рамото ръка, бе изгубило много кръв и изпаднало в травматичен шок. Веднага го въведохме в операционната, но там издъхна. Не можахме да го реанимираме. Като излязох вън, насреща ми – една циганка, ама много занемарена – мръсна, дрипава, отдалече вони. Пита ме за него. “Каква сте му вие?”, питам я. “Леля.”. Още не съм й казала тъжната истина, и подбели очи се срути на пода. Колабира за миг! Хвърлих се да я поема, поне главата си да не удари. А мозайката – току-що измита; подхлъзнах се и коляното ми изпращя… Въпреки ужасната болка, й направих дишане “уста в нос” (няма погнуса – аз съм лекар, а тя ми е спешен случай!) и тя се съвзе. Притекоха се и колегите. Тя се изправи, стана, аз – не. Не могат да ме вдигнат и те, коляното ми за миг се поду. Скъсала съм връзка… После се влачех цели 6 месеца: раздвижване, вадиха ми вода, физиотерапии… Ама не взех нито ден болнични, идвах в клиниката, оперирах всеки ден.

Точно на мене ли трябваше да се случи? И така нелепо: на мен, детската лекарка, която съживява възрастен човек. Вярно, травмата, която получих заради това, не е животозастрашаваща, но просто е обидна. Като се заоблачи или вали, коляното така ме боли…

Давала съм кръв много пъти – като подготовка за тежко болни деца преди операцията, която ще им извърша. Майките им даже не знаят. Чувствам техните деца като мои, нали са ми пациенти?

Обичам си работата. Като забременях, не ползвах и полагащите се 40 дни майчинство. И оперирах, въпреки огромния корем… Беше лятно време, колегите си взели карти за почивка; защо да не давам дежурства – те да не ходят на море ли? В четвъртък бях нощна, в петък пак оперирах, в неделята родих… Беше 29 юли 1984. След 2 месеца пак тръгнах на работа, за учудване на всички. Свекърът и свекървата (и те – лекари) ми носеха бебето в клиниката да го кърмя, преди да вляза в операционната… Това може ли да го направи жена от каквато и да е друга професия? Само в хирургията сме толкова щури…

Детето ми порасна, взе си хляба в ръцете, сега е икономист, Пламен.

Гордея се с моя колектив. Чудесни хирурзи и колеги: доайенът доц. Груйчо Велев, доц. Александър Йонков, Евгени Мошеков (и той скоро ще става доцент), Данаил Митковски, Петко Стоков. Имаме си и баща и син (Петър и Васил Ташеви). Старшата ни сестра Марияна Андонова е майката на клиниката; още като момиче е дошла да работи тук; златен, незаменим помощник.

Съпругът ми, инж. Румен Пеев, винаги ме е подкрепял и разбирал. В това отношение – като майка и съпруга, съм направо Богопомазана. И двамата със сина ми са съпричастни към моята работа, вечер ме разпитват как е преминал денят, познават по имена и диагнози всичките ми пациентчета. С такава опора вкъщи как да не ми е спорно в клиниката?

Ето, последният тежък случай. Момченце с огромен тумор на Уилмс. Ходили и в Англия – никой не иска да го оперира; защо да рискуват? Подложили го на 3 курса химиотерапия, но не го отварят, дори и професорите. Понеже туморът е прораснал като троскот, проникнал е във вътрешните органи, обвил и вена кава. Родителите му не вярваха, че ще се наема да го отстраня.

Вечерта преди операцията дали съм мигнала и няколко минути. Ставах, разхождах се, пих вода, мислено извършвах всеки разрез и шев, пак лягах – не идва и не идва пустият му сън. По едно време си пипам челото: гори, ще ми опари пръстите… Мъжът ми се разстрои: “Как ще оперираш, та утре ще бъдеш парцал…”

Нищо подобно, тръгнах съвсем свежа и радостна, сякаш на празник, на бал – просто усещах, че ще успея. Хирургията е като опиум. Веднъж усетиш ли я в кръвта си, влязла ли ти е в душата, няма излизане. Умираш с всеки изгубен пациент и възкръсваш с всеки спасен. И така ще е, докато можеш да държиш скалпела…

Повиках проф. Васил Анастасов, един превъзходен Човек, Лекар и съдов Хирург, да помага. 3 часа операция, ама наистина много тежка и сложна, колегите от Англия с право са я отказвали – и, ето, втори ден оттогава, детенцето иска да си ходи вкъщи. Майка му всеки път, като ме види, и се впуска да ми целува ръцете…

Спечелих 3-месечна стипендия за специализация в Харвард; после бях и във Филаделфия. И на двете места работят невероятни лекари!

В Харвард ме потресе следният уникален случай. Две момченца, от Иран, сиамски близнаци, 10-месечни, срастнали в гръдната кост; всичко им е отделно, и главите, и вътрешните органи; лесно биха ги разделили, само че… сърцето е едно!! Няма дилема – едното трябва да бъде пожертвано, буквално – убито, за сметка на другото… Кое да прежалят? Ходих и аз да ги видя. Шансовете са за по-едричкото. Само че братчето му, два пъти по-дребно, вадеше своя биберон от устата си и му го пъхаше в неговата устата, хранеше го… И двете близначета си гукаха, усмихваха се; лицата им на сантиметри едно от друго… И сега – трябваше да унищожим едното, за да живее другото! Невероятна трагедия, всички плачехме, уж обръгнали лекари; професорите – и те! Да не дава Господ! Отидоха да питат майката.

Тя каза, по-скоро изкрещя, та щеше да срути клиниката: “Не!!”

Как да посочи кое от рожбичките й да убият?! Коя Майка ще го направи??!!

Не знам развитието на казуса, защото на другия ден си тръгнах.

Нямам сили да пиша на колегите там, да ги питам какво е станало. Защото ще ме заболи и мене, независимо от отговора им.

Във Филаделфия пък проф. Скот Отцек пред очите ми извърши първата в света интраутробна операция на плод в 28-та гестационна седмица със спина бифида. Обяснявам простичко: асистентите му извадиха матката, той обърна нероденото по гръб и, както си е в околоплодната течност, му прибра менингоцелето и гинеколозите пак върнаха матката в таза. Сякаш се намирах на друга планета: невероятна апаратура, извънземно оборудване. Като във фантастичен филм!

Кога ли ще работим така и ние?”

В пловдивската Клиника по детска хирургия всеки ден се извършва поне 1 тежка операция на малки пациенти от цяла България. Операционната е обновена и оборудвана с апаратура, но легловата база се нуждае от ремонт. Трябват само 100 000 лв.

Друг е въпросът с крайно недофинансираните КП в детската хирургия, който непременно трябва да бъде преразгледан от договорните партньори НЗОК и БЛС. Кога ли?…

Автор: Д-р Тотко Найденов