Защо е важно да контролираме времето пред екрана

Научните изследвания показват, че прекомерното използване на дигитални устройства е свързано с различни здравословни проблеми. Продължителното време пред екрана може да предизвика нарушения в хранителното поведение, да влоши качеството на съня и да засегне физическото и психическо благосъстояние.
Ето осем практични стратегии, които могат да ви помогнат да намалите времето пред екрана и да възстановите здравословния баланс във вашето ежедневие.
1. Проследете времето си пред екрана
Първата стъпка към промяната е осъзнаването на мащаба на проблема. Повечето съвременни устройства предлагат функции за проследяване на времето пред екрана, които ви позволяват да видите средното време, прекарано с устройството, продължителността на използването на конкретни приложения и дори броя на взиманията на телефона.
Анализирайте статистиките и определете приложенията, на които отделяте най-много време. Премахването на най-използваните приложения може да ограничи достъпа ви до тях и да намали времето пред екрана.
2. Активирайте режим на сиво
Превключването на устройството в режим на сиво може значително да намали привлекателността на екрана. Когато цветовете се премахнат, устройството става по-малко стимулиращо и по-малко затягащо.
Научно изследване от 2023 година демонстрира, че хората, които използват телефоните си в режим на сиво, успяват да намалят времето пред екрана. Изследването установи, че участниците са били по-съзнателни относно проблемното си поведение и че сивият режим е помогнал за намаляването на това поведение.
Друго проучване от 2019 година показа, че използването на сив режим е намалило времето пред екрана при студенти със средно 37 минути дневно.
3. Изключете известията
Постоянните известия могат да бъдат основна причина за прекомерното използване на устройствата. В настройките на устройството можете да персонализирате кои приложения могат да ви изпращат известия, като запазите само най-важните.
Много устройства предлагат режими като „Не безпокойте“ или „Фокус“, при които само спешните известия се показват. Тези функции също информират контактите ви, че не сте достъпни за незабавен отговор.
4. Определете времена без екрани
Установете конкретни периоди или ситуации, в които няма да използвате дигитални устройства. Например, можете да решите да не използвате екрани по време на хранене или когато сте с приятели. Това ще ви помогне да останете съсредоточени и ангажирани в реалните взаимодействия.
Особено важно е да избягвате използването на устройства непосредствено преди лягане, тъй като това може да наруши качеството на съня.

>> Обсебва ли телевизията – кошмарната екранна зависимост
5. Открийте ново хоби
Когато съкращавате времето пред екрана, е необходимо да запълните освободеното време с други дейности. Това е отличната възможност да изследвате нови интереси или да възстановите стари хобита.
Някои от дейностите, които можете да разгледате, включват:

• Медитация или йога
• Лични срещи с приятели
• Водене на дневник или творческо писане
• Четене на книги
• Рисуване или оцветяване
• Занаятчийски дейности като плетене или скрапбукинг
• Физически упражнения и разходки
• Самостоятелно обучение, например изучаване на нов език

Намаляването на времето пред екрана ще се усеща по-лесно, ако се чувствате изпълнени от други дейности.
6. Споделете целите си
Промяната е по-лесна, когато имате подкрепа, отколкото когато действате сами. Споделянето на проблема с близки хора го прави по-реален и осезаем. Приятелите и семейството могат да ви държат отговорни за целите ви.
Възможно е да откриете, че и те искат да намалят времето си пред екрана, и можете да работите заедно за постигане на общи цели.
7. Използвайте устройствата съзнателно
Социалните мрежи създават усещане за безкрайно количество информация, която трябва да следим. Новините се споделят непрекъснато, вместо да бъдат ограничени до определени моменти.
Определете конкретни времена за проверка на новини и връзка с приятели, вместо да превъртате безкрайно. Това ще ви позволи да останете информирани, без да се чувствате претоварени.
Премахнете от социалните мрежи хора, които не познавате, и профили, които ви карат да се чувствате зле. По този начин няма да ги виждате в лентата си.
8. Използвайте времето пред екрана смислено
Ограничаването на времето пред екрана не означава пълното му елиминиране. Съществуват множество положителни начини за използване на дигиталните устройства, като видеообаждания с близки или гледане на филми заедно с приятели от разстояние.
Следващия път, когато използвате устройството си, обърнете внимание на това как ви кара да се чувствате. Може да се чувствате щастливи, докато разговаряте с приятели или слушате музика, но тъжни, докато безцелно превъртате в социалните мрежи.
Запазете приложенията, които ви карат да се чувствате добре, и се съсредоточете върху намаляването на използването на тези, които не ви влияят положително.

9. Бъдете търпеливи със себе си
При извършването на значителни промени резултатите не идват веднага. Това важи и за намаляването на времето пред екрана. Възможно е да не можете да съкратите използването на устройствата веднага – постепенното намаляване може да бъде по-реалистичен подход, който ще можете да поддържате дълготрайно.
Прогресът също може да не е линеен. Възможно е един ден да не използвате екрани изобщо, а следващия да прекарате цял ден пред тях. Това е напълно нормално. Винаги можете да се съберете и да опитате отново на следващия ден.

>> Екранът срещу мен – компютрите, които ни делят

Намаляването на времето пред екрана може да окаже положително влияние върху здравето ви. Можете да преоткриете стари хобита, да имате повече време за връзка с приятели и семейство и да получите по-положително преживяване при използването на устройствата си.
Важно е да помните, че процесът на намаляване на времето пред екрана може да изисква експериментиране и че може да отнеме време, преди да видите промени. Не се обезсърчавайте при временни неуспехи – всяка стъпка към по-здравословни дигитални навици е стъпка в правилната посока.

• За приятелството между жени: Жена не се прибрала една вечер. На другия ден казала на съпруга си, че е спала у приятелка. Съпругът се обадил на 10 от най-добрите й приятелки. Никоя не била чувала за подобно нещо.

• За приятелството между мъже: Мъж не се прибрал една вечер. На другия ден казал на съпругата си, че е спал у приятел. Съпругата се обадила на 10 от най-добрите му приятели. Осем от тях потвърдили – да, спал е у тях. А двама упорито твърдели, че е все още там.

Близо до истината ли е тази история или е само градска легенда, нещо като историите за блондинки?

Имам няколко приятелки в моя живот. С първата се знаем почти от бебета. Връзката ни е такава, че дори и с месеци да не се чуем, винаги когато се срещнем има за какво да си говорим. Знаем, че може да разчитаме една на друга и това правило е безусловно. Т. е. – няма „Ще направя това, ако ти…” или „Ти трябваше да ме предупредиш, ако искаш това нещо…” или нещо подобно. Това приятелство е факт, то е даденост и е част от нашия живот. Такава част, която няма нужда от дефиниране, определение или усилие да се поддържа. Това приятелство е функция на времето, което сме прекарали заедно, функция на общите ни спомени и преживявания, резултат от всичко, което сме преживели или споделили като преживяване. Такова приятелство е благодат.

Имах и друга приятелка. С нея сме преживели и споделили не по-малко спомени. Карали сме се и сме се сдобрявали, връзката ни беше толкова силна, че също като тийнейджърки си звъняхме по телефоните да споделяме и да си доизкажем това, което не сме успели да си кажем до преди само няколко часа. Бяхме като залепени. Все заедно, толкова общи неща имахме. И в един момент тази връзка започна да тежи. Започна да тежи на другите ни отношения – със семействата, с роднините, с децата дори. Нямахме време за други контакти, защото си бяхме толкова близки, че нямаше как да отделим от скъпоценното време заедно, за да го прекараме с някой друг. Това приятелство не издържа. То се провали с гръм и трясък и сега с тази жена дори не си говорим. Няма за какво.

-> Колко наистина близки могат да си бъдат жените?

Имала съм и други, нещо като „приходящи” приятелки. С тях ме е свързвал общ интерес, обща работа, време, което по някаква причина е трябвало да прекараме заедно. Не, тези приятелства между жени съвсем не са повърхностни, дори и да са мимолетни. Те също могат да ти дадат много, да те научат на нови неща, за добро или за лошо даже и да те променят. Те си отминават естествено тогава, когато отмине и причината за възникването им. Остават единствено като изминал етап от живота. Ако има останал контакт обаче, вероятността да има какво да си кажете, ако се чуете след година е почти нула.

Имам и още една приятелка – както и да ви звучи – и това съм си аз самата. С мен никога не ми е скучно, всичко мога да си кажа, всичко мога да споделя, мога да си хапна, да си сипя чаша вино, дори и да е преди обяд, мога да стоя до късно, да гледам странен филм, който на мен ми харесва, без да се чувствам длъжна пред присъствието на някой друг. Ей тая приятелка много егоистично си я обичам. Тя ми помага да постигна неща, които не съм и мислела, че ще осъществя. Слушала ме е цели нощи като плача, мълчаливо и без да ми задава въпроси. Разбирала ме е и ми се е противопоставяла. Помагала ми е. Моята най-добра приятелка. Тя ще си остане с мен докато съм жива. И тук сякаш ми ляга най-добре етикета “best friends forever”.

Какво най-често казват хората

Ще кажете – ами не се свързвай с тях. Уж не се свързвам. Ама понякога го правя, знам ли – ако е някой забравен съученик или далечен роднина, когото без да искам мога да „резна” в мрежата и да обидя дълбоко… Така че – приемам. Поне докато в чата не запълзят мераци. Те често започват съвсем невинно. „Здравей”, „Как си”. Ей това е любимото ми – „как си” – как очакват да им отговоря?! Да ги залея с душевните си терзания или да ги направя съпричастни на безумната си радост от нещо, за което си нямат и представа какво е?

Както и да е… След това се започва неприкритото напълзяване – „Много си хубава на тази снимка” и тъй нататък и тъй нататък… В един от тези адски досадни моменти обикновено малко грубичко изхвърлям индивида от контактите си без обяснения. Всъщност, като се замислям, това „без обяснения” наистина е гадничко. От другия път вместо коментар ще започна любезно да прилагам списък с по-подходящи за целта сайтове за запознанства. Така де, да се ориентира човекът.

Да поговорим сериозно

Сега – сериозно. Познавам много хора, които са се запознали по Интернет. Познавам и успешни връзки и семейства, родени от (първоначално) онлайн връзка. Съвсем не отричам възможността да се осъществи интимно общуване с помощта на клавиатура и мишка. Обаче! Има нещо, което е важно да се спазва и това е нещо е културата на търсене на секс онлайн. Значи – има си специализирани сайтове за това. Не мога да разбера защо някой ще седне и ще търси секс там, където хората честно и открито си споделят мисли, емоции, преживявания, а понякога и дори работят. Може би така е по-интересно. Може би търсенето на секс в социална мрежа, а не в специализиран сайт дава по-различен вкус и тръпка на приключението. Не знам.

Въпрос до поколение

Аз лично съм от поколението – твърди привърженици на реалния, а не на виртуалния секс. Смятам че докато не видиш, не помиришеш и не почувстваш кожата на някой няма как да се влюбиш. Вероятно греша. А вероятно не. При всички случаи не мога да попреча на другите да опитват. Даже няма да им се сърдя и когато ставам обект на плосковато виртуално ухажване. Но нека и те ме разберат, когато ги пренебрегвам. Пренебрегвам ги, защото аз лично мисля да си остана привърженик на баналния, скучен и до болка познат истински контакт. Когато заедно избираме виното за вечерта, когато заедно решаваме и къде ще е мястото. Когато се събираме, за да се почувстваме. Когато държим ръцете си и говорим. Когато после се изпращаме в студа, прегръщаме се и се смеем заедно. До другото ни истинско виждане. Офлайн. А в социалната мрежа след срещата бих споделила любимия си музикален клип. За тези, които ще ме разберат.

Едни от причините, които аз лично намирам за отказ от гражданско узаконяване на връзката са следните:

• Първо – сватбата е скъпо и досадно удоволствие. Ще кажете, че може да се сключи брак и без сватба, или тя да не е чак помпозна, ама колцина са тия, които го правят скришом? Друг е въпросът доколко точно сватбата наистина е празник и колко повече е безумие във времена на криза. Безумие, защото лично познавам семейства, които теглиха хилядарки кредит, за да направят пищно тържество на децата си, а после изплащаха парите (похарчени за еднодневно празненство) с години.

• Второ – живеем в изключително интензивен, бърз и мобилен свят. Любовните, а и семейните връзки отдавна вече не са това, което бяха. Ако за нашите баби е било лесно да останат верни цял живот и са можели с чисто сърце да обещаят вярност на своите любими, то ние – с всичките тези контакти, които осъществяваме ежедневно сме все по-затруднени в увереността си, че сме направили верния избор и то доживот. Затова явно са толкова много разпадащите се бракове, новите връзки, съответно тяхното разпадане и така нататък, и така нататък. Цялата тази неувереност сякаш ни кара да се колебаем във вземането на категорично решение за обвързване.

• Логично стигаме до третото: Разводът (не дай си Боже, ама се случва…) също е скъпо и досадно удоволствие. Скъпо, а освен това – не само досадно, но и крайно неприятно, а когато някой е решил да си отиде, никой не може да го спре, най-малкото брачно свидетелство. Така че защо да се женим, при мисълта, че някой ден ако се развеждаме, ще дадем сума пари по адвокати и съдилища, за да получим доказателство (под формата на съдебно решение), че може официално да спим с бившия партньор в отделни легла.

Защо и кои хора се женят?

В този път на разсъждения стигам до търсене на отговор на насрещния въпрос – ако е толкова тъпо и безсмислено защо тогава и кои хора се женят? За мен най-често срещаната женитба в България е с традиционна причина – поради забременяване. Сладкото очакване, примесено с малко родителски натиск обикновено води до сватба. И ето те теб, изтипосан в нов костюм пред всичките роднини да се жениш. За какво и как, общо взето не си съвсем наясно. Това, което ти е ясно е, че обещаваш да делиш с този човек живота си и всичко, което ще имаш занапред. Но какво ти предстои – не само ти, но и никой не знае. Но иначе обещаваш. Така излиза, че женитбата е само и единствено старомодна традиция, неподплатена с никакви сериозни основания.

За да не бъда толкова черногледа, нека отделя време и за онзи определен процент от хората, които се женят изключително по любов и са сигурни, ама много сигурни, че това е човекът, с който искат да остареят. Но защо ли някак ме гложди мисълта, че едва ли някой е влязъл в гражданското с различна от тази идея, или както се шегуват бракоразводните адвокати, всеки развод е започнал с брак. Така че, ако връзката ни е толкова силна, ако нищо и никога нямада ни раздели, какво все пак доказваме с брака?

Да започнем от най-главното – цветя се подаряват на жени! Може от мъже на жени, може и от жени на жени, но в никакъв случай – от жени на мъже или пък съвсем в никакъв случай – от мъж на мъж! Тогава рискувате съвсем не на шега да си създадете неизтриваема репутация на гей. Изключение, както знаем от учебниците по етикет се прави само при юбилеи, тържествени концерти и други подобни, но тогава жестът не е толкова личен, а е по-скоро протоколен.

Предлагам да се ограничим в класическия вариант, в който жена получава цветя от мъж. Как да стане това така, че да се постигне търсеният ефект на безумна радост или леко насълзяване на очите от скрито вълнение?

Ако сте гаджета отскоро и не познавате вкусовете й – спокойно – имате аванс за една грешка, но една, не повече. В този случай най-добре се спрете на сезонни цветя – лалета или фрезии напролет, полски цветя през лятото, рози или хризантеми през есента, каквото има насреща – през зимата. Тогава рискът да сбъркате е най-малък. Всяка жена се умилява от новопоникналите за сезона цветя – в особено силна степен това важи за първите пролетни стръкчета естествено!

Ако пък сте гаджета вече близо година, би трябвало да познавате добре вкуса й за цветя. Тогава вероятността да сбъркате ще е намаляла значително. В този случай важното е друго – да не забравяте съществените събития и дати и да купувате любимите й цветове. Успехът следва да е почти гарантиран.

Ако сте заедно много, много отдавна на дневен ред е трето – да се отървете от досадата. В този случай внимавайте и не подарявайте все едно и също – импровизирайте в рамките на познатото, поне доколкото ви позволява фантазията. Но пагубно е тя да ЗНАЕ с какъв неизменен букет ще изгреете на ТОЧНО определената дата. Също като в секса – еднообразието убива.

Независимо дали връзката ви е отскоро или отдавна, една грешка, която не бива да допускате за нищо на света е да се стискате за цветя. Няма нищо по-гадно от букет за „отбиване на номера”. Чувала съм доста мъже, които подаряват едно самотно и нещастно цветенце с оправданието, че така било по-стилно. Нищо подобно – при букетите, както и при парфюмите можете да сте сигурни, че с пълна степен важи правилото: „Цената определя качеството!”.

А, винаги вземайте предвид и още две неща. Саксии е допустимо да подарявате само ако сте сигурни, че дамата харесва стайни (в смисъл – вкоренени) цветя. Ако силата й не е градинарството или ако не сте забелязали около нея да има саксийни цветя – не експериментирайте. Второто нещо е, че напоследък чувам от мои познати, привърженички на здравословния живот (нали се сещате, от този тип жени, които се интересуват от всякакви видове био-неща) точно обратното – те не искали отрязани цветя, защото нещо не било съвсем екологично. Аз лично съм на друго мнение, но все пак да предупредя, може да се натъкнете и на такъв момент…

Няколко добри практики

• Сега да разгледаме и някои „добри практики” в поднасянето. Чудесна идея е да се направите на забравил и да не я събуждате, тикайки цветята под носа й. Потривайте се през деня, помайвайте се поне доколкото е възможно и в момента, в който видите, че нещата не отиват на добре, кажете че отивате за цигари, вестник или нещо подобно. Важно е да го направите с намусена, отегчена или абсолютно безразлична физиономия. Върнете се с букет! Ефектът е гарантиран.

• Не по-малко чудесна идея е да я изненадате с букета на публично място – издебнете момент в който тя се мотае из магазините например или го направете във времето, докато е на работа. Когато поднасянето на цветя става на публично място обаче (или когато се очаква на изненадата да присъстват и други хора) следва букетът да е пищен! Не се излагайте с една китка, опасана с малко накъдрена лъскава нишка. Не става! Тук – за да се постигне търсеният ефект, букетът трябва да е грандиозен. Е, ще ви струва малко повечко, нооооо… заслужава си, повярвайте!

Така, да пристъпим към съществото на задачата. Вие сте самотен мъж и си търсите женско рамо, на което да се облегнете. Нека се спрем на този класически вариант. За тази цел е необходимо да преминете една бариера, наречена „запознанство”. Чудя се дали английските джентълмени, които не започват разговор без да бъдат представени един на друг от трети човек имат този проблем и дали той е отминал с времето? Но това всъщност няма значение. Вие сте българин и проблемите на британците в момента, а и по принцип далеч не ви вълнуват.

Вариантите да завържете познанство с лице от отсрещния пол напоследък са два – лично или онлайн. Онлайн вариантът с всичките му плюсове и минуси също предлагам засега да оставим настрани и да се придържаме към класиката – личен контакт.

Доколкото поне на мен ми е известно, за да завържете разговор с някой е необходимо да се срещнете. Срещите в офиса обаче не се смятат. Там се брои, че ужким познаваме хората. Значи – изводите дотук са два – че трябва да срещнем някого и че трябва да го срещнем извън работното място.

И вариантите това да стане са следните: първо – в заведение, второ – на гости, трето – на улицата, в магазина или на друго подобно обществено място. Най-популярни за запознанство сякаш ми се виждат първите две разновидности. Не за друго, но да заговаряш жени на улицата е някак… нездраво.

Нека да уточним правилата

Тогава да уточним правилата за първите две места. И в заведение, и на гости – независимо какво е заведението и независимо къде е гостито, бъдете естествен. Знам, че това е изтъркан съвет, но ако мога да го конкретизирам – бих казала – дръжте се адекватно на обстановката. Т. е. – в бара можете да бъдете и по-разпуснат, което не можете да си позволите в ресторанта. В дискотеката – можете да разпуснете още повече, тъй като там има възможност и за танц и обстановката предполага повече смелост. Внимание – да разпуснете не означава да сте пиян. Пиянството може и да докара в кревата ви някоя пишман-девица, но това едва ли ще бъде запознанството на живота ви. Нещо повече – в нетрезво състояние въобще няма гаранция какво чудо невиждано може да ви се хареса, така че не нощта, а сутринта ви да стане истински кошмар.

Значи, да обобщим дотук – не сте пиян, държите се естествено, идва време и на третото условие – чист сте. Може и да не се къпете в парфюм, но недопустимо е да миришете на пот или на мръсно. Просто забравете в този случай нещо сериозно да ви върже. Неприятната телесна миризма е мощен отблъскващ фактор, знайте го добре.

Четвърти съвет – усмихвайте се и се старайте да изглеждате лъчезарен. Дори и да не сте център на внимание, дори и да не сте душата на компанията, положителното излъчване ще ви донесе точки. А пък ако имате хубава усмивка – никак не се колебайте – пускайте я в действие непрекъснато.

Пети съвет – контакт с очи. Този специфичен начин на общуване общо взето се използва много повече от жените, но се изпуска фактът, че при мъжете той също има силно привличащо въздействие. Да осъществиш контакт с очи при мъжете е много лесно. Просто я гледайте настойчиво. Направо не я изпускайте от поглед. Гарантирам ви, че до половин – един час или тя ще е до вас, или нейната приятелка – в качеството си на парламентьор, разбира се.

Най-важното

Остава най-важното – да не се издъните в първите няколко минути, докато тя си съставя мнение за вас. За да няма такава опасност – придържайте се към класиката – питайте я как се казва, направете лек комплимент и ако настъпи неловка пауза – хвърлете топката в нейното поле с въпрос. Например с какво се занимава, какво я е довело на това място, често ли излиза и прочие. Оставете жената да говори и тя ще е ваша, гаранция.

Най-общо това са правилата на играта и според мен, при спазването им, имате реална възможност да отбележите гол.

Тъй – да започнем отначало – последен работен ден преди Коледните празници. Не стига, че последен предпразничен, ами и петък – напълно пропилян в разпращане на електронни картички и поздравления. Правя го, не само да не изоставам от другите, ами и защото иначе ще ме помислят за невъзпитана, дори някой може да се обиди, че съм го пропуснала в поздравите. Ровя отчаяно във всички възможни контакти и пращам ли, пращам. Накрая вече всички честитки са копи-пейст от първата и втората – само променям името и обръщението. С колегите си вземаме довиждане, сякаш няма да се видим повече и поемаме към дома. Ядем, спим и си лягаме в очакване на ужасяващата събота.

Събота. От сутринта (търговците, естествено са се организирали отлично и всички магазини работят) започваме ГОЛЯМАТА КОНСУМАЦИЯ. Препратката е неслучайна, тя е към един  стар филм, който мой добър познат ми препоръча скоро, та го изгледах тематично преди Коледа. Филмът се казва «Голямото плюскане» и не ви го препоръчвам, ако имате слаби нерви и нервни стомаси.

Та във въпросната събота се чудим как да се разкъсаме между магазините за храна, магазините за алхокол и магазините за подаръци. За мен – човек, който влиза в магазин само ако си търси нещо конкретно и не успява да издържи в МОЛ повече от половин час, това пазаруване е ада на земята. Не че съм някаква скръндза, и не че съвсем не консумирам – напротив – нито едно човешко удоволствие не ми е чуждо, но предпочитам всичко да е с мярата си. А то – количките се препълват от стоки, виждам неща, които никой никога не би си купил, ако не е оправданието: «Празници са». Тъпчем ги тези колички с месо, колбаси, сирена, хлябове, питки, баници, вина, ракии, уискита, олеле, да продължавам ли…

С подаръците ситуацията е не по-малко изнервяща. Чудим се какво да вземем, за този, за онзи, за близките, за колегите, за децата, за родителите, за баба и дядо, на които ще идем за няколко часа на гости («Празници са»), те горките също са обикаляли и са търсили нещо за нас, така че утре всички поравно и справедливо да участваме в ГОЛЯМОТО РАЗМЕНЯНЕ НА СТОКИ по Коледа.

Идва вечерта. Сядаме на масата и започва ГОЛЯМОТО НАГЪВАНЕ. Ама не ми се яде от това – опитай, ама не ми се иска повече – яж, хапвай, задължително питка, задължително орехи, задължително сармичка, мамка му, аз толкова не ям и когато съм гладна, бе! Същото е и с пийването – ха, наздраве със салатката за аперитив, ха, сега да минем на винце, ааа, и биричка има и ликьорче за накрая, а главата милата ще се пръсне. И някой ще каже – ами като не искаш не яж, не пий и не носи подаръци. Ей, там вече е дето се казва ключът.

Не може. Посмееш ли да отречеш всеобщия ентусиазъм, се превръщаш в отцепник, нон-конформист, белязан, псевдо оригинален, такъв «дето се прави на интересен» и какъв ли още не. А всички знаем, че хората по природа сме си конформни (от «конформизъм» -  подчинение  на груповия натиск) и всеки с различно поведение рискува да си навлече общото неодобрение, което от своя страна ще го накара да се почувства зле. Друг е въпросът, че този същия индивид и без това си се чувства зле, и само социално осъждане му липсва.

На всичкото, ама на всичкото отгоре и през тези дни нищо полезно не можеш да свършиш. На работа не си, защото почиваш ужким. Не се работи и домакинска работа – не ти е разрешено да переш, да шиеш, да чистиш и ти не го правиш, защото всъщност не вярваш много, много в тези работи, ама пак тайничко те е страх, че ако престъпиш забраната, през следващата година няма да ти върви.

Остава ти само да чакаш следващия работен ден, когато всичко ще си е на мястото, ще станеш навреме сутрин, ще си тръгнеш по утъпканите пътеки и пак тайничко ще се надяваш, че вярно – досадно беше, но поне си постъпил както трябва и всичко сочи, че поради тази причина следва да те очаква една добра година. Ами… да видим…

В последните двайсетина години особено, връзките на млади жени с по-възрастни мъже са трайно и категорично определени като действия на нищо друго освен „златотърсачки”. И тук идва на мястото си едно интересно наблюдение – като се замисля, при всичката ми толерантност и широкоскроеност, аз май не се сещам за любов на лолитка към по-възрастен от нея БЕДЕН мъж. Нямам предвид, че във връзките, които прекарвам през главата си, момичето не обича партньора си, изобщо нямам предвид това. Говоря, че по някакво щастливо стечение на обстоятелствата, партньорът им неизменно е финансово отлично обезпечен.

Да открием отговорите

Отговорите могат да бъдат няколко – ами да, нормално е момичета, възпитани по определен начин да търсят подобно разрешение на въпроса с бъдещето си. Те се чувстват по-добре обгрижени и по-спокойни в обятията на по-възрастен и осигурен мъж.

Вторият отговор може да бъде – пред любовта всички са равни и прочие, независимо от финансите, а това, за което имате съмнение е просто едно щастливо (за тях) съвпадение на обстоятелствата. Аз лично обаче имам едно колкото и обикновено, толкова и логично обяснение. Богатите хора (в частния случай, който обсъждаме – мъже) наистина са по-симпатични. Но не финансово, а реално симпатични. Защо? Първо – защото те са по-поддържани включително и като външни белези – те имат запазени и добре изглеждащи коса, кожа, зъби и т. н.. Второ – защото имат по-високо самочувствие, което естествено рефлектира върху поведението им и отново – върху външния им вид (увереният човек има по-добра стойка, походка, излъчване). Трето и съвсем не на последно място – дребнавите и грозни скандали за пари в тези връзки ги няма. Не че няма скандали за пари – о, има. Но те не са дребнави. Няма го например ежемесечното треперене как ще платим тока и като го платим колко пари ще ни останат за месеца за храна… Така че неприложима в този случай остава поговорката: „Когато бедността почука на вратата, любовта излита през комина.”. Тук любовта си съществува спокойно и мирно (поне доколкото една любов може да съществува спокойно и мирно) и общо взето крепи семейството.

И какво се получи сега – получи се потвърждение и на друга популярна и съвсем не шеговита поговорка „По-добре богат и здрав, отколкото беден и болен.”. Защото, когато си богат и здрав, дори и когато напреднеш с възрастта, вероятността да имаш за сексуален партньор младо гадже си е съвсем реална, т. е. – очаква се да бъдеш (стига физически още да смогваш) и сексуално удовлетворен. Сексуалното доволство пък от своя страна ще те кара да бъдеш и още по-здрав и щастлив. Като се замисля (не толкова дълбоко, но достатъчно философски) – какво ли повече му трябва на човек?

Бележка на редактора: „Лолита“ е роман от Владимир Набоков. Романът е написан на английски и публикуван за пръв път през 1955 в Париж от Олимпия Прес, издателство, известно предимно с еротичната си литература. След това е преведен от автора на руски и публикуван през 1958 в Ню Йорк. Книгата придобива бърза световна известност заради провокативния си стил и противоречивия сюжет: главният герой Хумберт Хумберт разказва за сексуалните си увлечения по малки момичета и конкретно към 12-годишната Долорес Хейз (едно от галените имена на която е „Лолита“), която се явява и негова осиновена дъщеря. По книгата са направени два филма. Първият е през 1962 с режисьор младия тогава Стенли Кубрик, а вторият е от 1997 и в главните роли играят Джереми Айрънс, Мелани Грифит и Доминик Суейн.

Общо взето по-нелицеприятните представителки на нежния пол са убедени непоколебимо, че външната красота, която те не притежават в голяма степен, би им помогнала да постигнат всичко, което са желали, но не са успели да получат и за което животът въобще, и обществото в частност са им длъжни. Те са „златните” клиенти на козметични салони, коафьори, гримьори, а при по-добри финансови възможности – и на пластични хирурзи. По-лабилните могат да станат жертви дори на психично нарушение, което си има и име – „дисморфофобия” (или страх от собствената грозота).

Как стои въпросът с красавиците?

Как стои въпросът от другата страна – въпросът с красавиците? Да се опитаме да „влезем в кожата” на една такава очарователна персона. Тя се ражда хубавичко бебе. Докато расте, всички я щипкат по бузките, гушкат я и й се възхищават. Майка й се старае да я облича така, че да подчертава максимално сладичкото й излъчване. В детската ясла и градина, както и в семейството (естествено) тя е любимката и неизменния център на внимание. В училище нещата продължават все така, поне до навлизането в пубертета. Учителките са благосклонни, другите деца си умират да са й фаворити, тя блести и разлива благодат около себе си.

С първата поява на вторични полови белези обаче нещата започват лека полека да вземат нов обрат. С две думи любовните трепети объркват всичко. Съучениците (мъжката част) продължават да харесват красавицата и да се борят за вниманието й. Съученичките обаче обикновено се разделят на две основни групи – едната – това е групата на „най-големите приятелки”, а другата – групата на „боркините против господството на хубавицата”. В този момент всеобщата любимка започва да губи почва под краката си. Представяте ли си – има и хора, които не я харесват! Това е ужасно, нелепо, невъзможно… Но факт. Тя милата, просто не знае какво я очаква.

-> Хиалурон

В следващите няколко години в групата на противниците на хубавицата смело навлизат и отблъснатите ухажори. Те започват да сформират нов фронт срещу… (тук епитетите могат да бъдат най-различни, като в по-голямата си част са неприлични), но най-честият като че ли си остава „кучката”. Кой да мисли, че ако „кучката” реши да удостоява с интимното си внимание всеки пожелал я, твърде бързо ще се превърне в друга словоформа – още по-неприлична.

Накъде след училището?

Така историята продължава с това, че хубавицата завършва училище. В университета нещата са горе-долу същите. Но идва един момент, в който тази цялата прелест – с красивите си коси, очи и крака, се гмурва в необятното море на трудовия пазар. Тук вече нещата тотално излизат от контрол. Защото на работното й място, освен добре познатите досега противникови групи (да припомним – на неприятелките и на отхвърлените ухажори) се добавят още няколко, а именно – на злобните поувехнали колежки (а те могат да бъдат два вида – бивши хубавици и бивши обикновеници), на женените колеги (хем им се иска, хем не им стиска, поради което не могат да я търпят), на шефовете (на тях също им се иска, повече им стиска, но понеже са шефове, въобще не мислят да падат в краката й), и на бизнес-партньорите, които също се разпределят по полов и йерархичен признак и образуват все нови и нови неприятелски групи.

-> Хидролизиран колаген

Едно е сигурно – към хубавицата няма нормално отношение като към нов работник или служител. Нея по ботевски или силно я любят, или силно я мразят. Освен личното отношение, красивата колежка трябва да бъде подготвена, че я чакат още подводни камъни в кариерното море.

• Първо – тя трябва непрекъснато да доказва, че не е любовница на някой шеф. Въпреки че колкото и да го доказва, скритото съмнение винаги остава.

• Второ – тя трябва двойно повече да работи, за да защити назначението си като професионалист, а не като протеже (заради външния вид естествено).

• Трето – тя трябва двойно повече да чете, за да демонстрира интелигентност и да се бори с преобладаващото мнение, че щом е хубава е 100% тъпа.

И накрая – ако успее да премине през всичко това – хубавицата (вече попрехвърлила младежка възраст) трябва да защитава със зъби и нокти позициите си. Защото на хоризонта изгряват нови звезди на нови хубавици, които работят на двойни обороти, четат като побъркани и са амбицирани да доказват себе си и способностите на ума си. Заради външния си вид или въпреки него.

Кои са кугърките?

Терминът „кугърка“ обозначава жените във връзка от типа „по-млад мъж с по-възрастна жена”. Не че това е нещо невиждано досега. В подкрепа на твърдението, че нищо ново няма под слънцето, ще отбележа че баба ми е с две години по-голяма от дядо ми, имаха здрав брак и отлично (поне в моите очи семейство). Тогава (20-те – 30-те години на миналия век) традицията е била такава – женили са ги с малка разлика във възрастта в полза на жената. Тя е трябвало да бъде по-зряла, за да започне да ражда веднага деца, да има сили да върти къщата и домакинството, а и собственото й семейство се е стараело да я задържи максимално дълго при себе си като безплатна работна ръка.

Да, под слънцето нищо ново, но защо по дяволите този нов термин „цъфна” и все по-често се коментира по страниците на женските списания и дамски сайтове?

• Първо както отбелязахме по-горе – вече за този тип отношения се говори много по-свободно, Деми Мур и Мадона са толкова известни с браковете си с по-млади мъже, че няма накъде повече. Дори и в България това се случва все по-често – Гала се свърза с десет години по-младо гадже, Жени Калканджиева се омъжи за 11 години по-млад от нея мъж, а Юлиана Дончева води с 16 години във възрастовата разлика с мъжа си Станислав. На второ място – с подобряването на качеството на живот, жените остават запазени като външност все по-дълго време, бръчките успешно се заличават с ботокс и хиалуронова киселина, така че една 40-годишна дама спокойно може да се пусне с 20-25 годишен младок и съвсем да не изглеждат нелепо един до друг. И трето, и то съвсем не последно по важност – ставаме (или поне се опитваме да демонстрираме, че ставаме) все по-толерантни към различните от общоприетото.

• Интересът към връзките на млади мъже с по-зрели жени е широко разпространен. Любопитен и изключително показателен в това отношение е фактът, че при задаване на комбинацията от думи «връзка с по-…» в търсачката Google, «връзка с по-млад мъж” излиза на първо място, а „връзка с по-възрастен мъж” – на второ! И доказателствата за интереса към темата продължават – на трето място по търсене стои проблемът „връзка с по-голяма жена”, а на четвърто – „връзка с по-възрастна жена”!

• И нека отбележим нещо много важно. Тук не става въпрос за меркантилна връзка – не става дума за връзка по интерес, за финансова изгода или търсене на платен секс. Става дума за трайни отношения (трайни, трайни – то понятието е относително, но говорим за интимни отношения от порядъка на повече от година). Става дума за отношения, подплатени с чувства, говорим за влюбеност и за любов.

Ще се опитам, поне доколкото съм имала подобни наблюдения, да пресъздам гледната точка от едната и от другата страна.

ТОЙ: Не ме интересува чуждото мнение. Животът си е мой и ще го живея както си искам. Не чувствам разлика във възрастта или поне за мен това не е проблем. С нея ми е хубаво. Можем да си говорим с часове. Научавам много неща. Сексът е чудесен. Не се притесняваме един от друг, тя е опитна и това ме възбужда. Никога не ме притиска с въпроса: „Какво ще правим занапред?”. Дори се бои от този въпрос. Това напълно ме устройва, защото откъде по дяволите да знам какво ще правим занапред. Обичам я. Единственото, което ме притеснява е мнението на майка ми. Затова и родителите ми нищо не знаят. Това е.

ТЯ: Въобще не знам откъде ме връхлетя тази лудост. Никога не съм мислила, че ще имам връзка с по-млад от мен мъж. Но той се държи така кавалерски, чувствам се истинска обожавана дама на сърцето му. Младостта му е заразна, той винаги е в добро настроение и не ме натоварва с мърморене и черногледство. Сексът е… възхитителен! Той винаги е във форма и готов за любов. Обожавам го! Понякога чувствам скрупули по отношение на нашата връзка, говорим за това, но той все обръща нещата на шега. Разтоварващо е.

Основните проблеми на фирменото парти

Проблемът с пиенето е ясен – на фирмено парти не бива. С яденето е по-допустимо, въпреки че пак не бива да се прекалява, защото после излизат едни снимки, много, ама много далеч от естетиката. С танците – пак същото, придържаме се към приличието. Какво да правим обаче със сексуалното желание? В края на краищата – него не го демонстрираме открито нито на фирмени партита, нито къде да е другаде. Крием го поне дотогава, докато не останем насаме с ответната персона. И ако повечето от колегите, събрани на партито са излезли с подобна мисъл, скрита в главата, какъв е проблемът да се отдадем на плътска страст в една вечер, в която целта е ясна – излезли сме за забавление. В крайна сметка, ако презумпцията е, че сме се събрали за забавление и ако не бива да се прекалява с пиене и ядене, то какво друго забавно остава, освен сексът?

Другият факт, който ни улеснява в осъществяването на въпросната цел е, че сме излезли с познати хора. Няма опасност да попаднем на психопати, мошеници или изнасилвачи. Ванката от офиса го знаем, знаем го как мирише, знаем дори и как си пие кафето сутрин. Пие три в едно впрочем, но не това е важното. Важното е дали да му легнем, ако ни се иска?

Тук идва третата бариера в ума – ами иска ни се. Затова сме и направили прическата, грима, маникюра и сме обули чорапите със силиконов ръб, а не офис-чорапогащите. Затова деколтето крещи: „Вземи ме!”, затова погледът е палав. Следва четвъртата бариера – да посмеем да покажем желанието си недвусмислено. Иначе чакайки да ни се усмихне сексуалното късметче, може и доникъде да не я докараме. Отиваме към Ванката (ясно ви е вече, че това е изборът на вечерта) и му се навираме в ръцете, ама буквално му се навираме, защото нали уточнихме че става дума не за намек, а за ясно и точно заявяване на сексуален интерес. Ванката се държи любезно, усмихва се, обаче нещо не поддава съвсем. Шепнем му на ушенце, че май никак няма да е лоша идеята след партито да ни дойде на гости и да разгледа библиотеката ни с нови заглавия и т. н. и т. н…

С две думи пускаме в ход целия наличен женски арсенал от непочтени оръжия. Отсреща – бетон! И понеже трябва да се излезе от ситуацията с чест – продължаваме с приятелски тон, обръщаме всичко на майтап и в крайна сметка замъкваме горкия колега на по питие, за да довършим в най-близкия бар. Там вече ситуацията намира своето обяснение, което ние за щастие прозираме зад думите на Ванката, защото както си спомняте от по-горе, съобразно добрия тон на офис-парти не сме пили прекалено и сме достатъчно трезви, за да разбираме. И ето обяснението – мъжете никак, ама никак не обичали агресивните жени! Можело, ама не и от страна на близките познати, в частност – от страна на колежките. Иначе можело да се случи, обаче на морето, или нещо подобно, когато и те (мъжете) не са много на себе си.

Запаметяваме ние файла с информация и си правим изводите за другото фирмено парти:

• Първо – това със забавлението на фирмено парти го забрави – ако искаш да запазиш достойнство и авторитет – това събитие си е като допълнителна работа.
• Второ – ако се търси партньор за еднократен секс – пак не го търси там. По-добре опитай в нощните барове, въпреки че вероятността да попаднеш на някой в кондиция и добра форма за креватни забавления, също клони към невъзможност.
• И трето – това със секса на работа го остави на съдбата. Защото се случва – много сполучливи връзки започват на работното място, създават се семейства, деца се раждат и прочие. Само че за тая работа трябват двама, и то двама, които не се свалят от немай къде точно на фирменото парти.

Тези дечица, които се влачат, обикновено минават незабелязани в суматохата. Тези, които не слушат обаче най-често агресивно и безпрекословно – съвсем по детски приковават вниманието на продавачки и клиенти. Онзи ден например наблюдавах следната сцена.

За едни преоценени дрехи

Майката като обуначена се ровеше в разхвърлян куп преоценени дрехи. Знаете ги тези купчини, изсипани в кашон, в който благосклонно са те оставили да се дупиш под презрителния поглед на магазинерката, който те изпива и сякаш ти крещи безмълвно: „Ауууу, колко си го закъсала, миличка, нормалните ми клиентки от кога чакат най-новата колекция…” Та, ровеше се майката подобно на клошар, напипал златна жила в контейнер, докато детенцето (момиченце) ужасно скучаеше.

На нея по принцип й беше заповядано да седне на стол и да чака, но изобщо не й се седеше мирно.

Така че предприе действия. Смъкна се, набързо проучи обстановката и започна „да шета” из магазинчето. Продавачката я поизгледа (ах, тия погледи на продавачките, понякога те са вкаменяващи като на горгоната Медуза), поизгледа я и реши, че на този етап не пречи. Реши да обърне внимание на майката, която явно беше в достатъчно зомбирано състояние, че да осъществи покупка. И в този момент момиченцето започна да пречи. Започна да мрънка, да дърпа майка си и след като нито тя, нито търговката му обърнаха внимание, вдълбочени в разговор за качеството на дрехите, детето започна да пипа разни неща.

Нищо особено, но в този момент дуото – продавачката, която вече виждаше в него враг, който може да бойкотира осъществяването на сделка и майката, която и без това си беше изнервена се насочиха върху малката главица и започнаха да викат. То естествено се сгуши в себе си и ревна. Последва още малко „възпитание” – индивидуално от страна на майката, след което тя се върна с още повече настървение при стоките и вниманието на продавачката. Никаква грижа за детето.

Детето скучаеше

Никоя от двете не се замисли повече за детето. А в неговите очи се четеше следното: „Когато порасна и аз ще пазарувам. Като мама. Защото, когато тя купува, всички са любезни с нея и я харесват. А когато аз се заиграя с нещо, ми се карат.”

Не знам дали повечето от родителите знаят, че именно играта е начинът децата да се социализират и да придобиват жизнен опит. Тя не е лошо нещо, напротив. В един момент от живота е дори единствен метод за социално учене.

А пазаруването на модни дрешки е просто необходимост, то в никакъв случай не е жизненоважна, а още по-малко полезна от гледна точка на добиването на ранен житейски опит дейност. Само че дали това си го мислят и един процент от майките, помъкнали децата по магазините за мода, вместо по магазините за играчки.

Истинската дама е обута целогодишно!

Тя само сменя плътността на чорапите през сезоните. Тъничките лете, средно дебелите – пролет и есен, а по-дебелите са естествено за през зимата. Оставяме настрани още една изключително важна тема – финансовата, защото за купуването на тия чорапи понякога почти се разоряваме, и се спираме на основната – какво правим, когато това иначе прелестно произведение на модния гений, а именно – чорапите, не издържат на срещата си с по-твърд предмет от външната среда и по крака ни плъзне отначало лекичка, а впоследствие все по-шокираща БРИМКА!

За сведение на мъжката половина на човечеството – бримките имат ужасяващия стереотип да се удължават и разширяват с напредването нагоре или надолу по крака. При това според току-що измисления от мен нов Закон за всеобщата гадост – винаги се разпространяват към по-видимата част.

» Какво представлява склеротерапията и как действа

Говорила съм с доста жени по темата. Почти мога да им създам психопрофил според това как реагират на създадената форсмажорна ситуация.

Един резервен чифт в чантата

Естествено има такива, които са суперпредвидливи (мога да ги нарека и супер-дами). Те никога няма да изпаднат в конфуз, защото неизменно имат резервен чифт в чантата. Мъже, не се учудвайте на тежестта на една дамска чанта – там с абсолютна сигурност можете да намерите най-необичайни предмети. Друг път ще поговорим и за способността на една жена да оцелее извън дома в продължение на поне три дни само с помощта на дамската си чанта. Връщаме се към типовете дами, според реакциите срещу (почти) невидимия враг – бримката. Втори тип дами (не-толкова-супер-дами) реагират по сходен начин, но нямат резервен чифт под ръка, а намират начин да отскочат до най-близкия магазин и да си купят.

» Разширени вени – мнения, препоръки, лечение

Слава на търговеца, вече чорапогащници могат да се намерят и в кварталния супермаркет (обикновено около перилните препарати и принадлежностите за бръснене). Така те също успяват да се справят с относително приличие в ситуацията. Третият тип жени, на който съм се натъквала вади невъзмутимо от чантата си лак за нокти или лепило (в зависимост от това дали е повече фешън или повече бизнес-стил дама), отправя се към дамската тоалетна и залепя това чудовище, което заплашва да компрометира външния им вид. Само да направим уговорката, че този третият подход върви само тогава, когато бримката още не е изпълзяла издайнически на видно място. Иначе смисъл няма. И последният тип борци с бримки, тип, към който съвсем честно да си призная се числя и аз, въобще не мислят. Те не се колебаят да свалят чорапите и да ги запратят в коша. Вярно че с това действие автоматично изпадат от класацията на супер-изисканите-дами, но пък попадат в с.другата класация – на крайно-прозорливите-жени, защото нали се сещате, че под сваления чорап, кракът трябва да е в перфектно състояние, така че да може да се демонстрира гордо и смело, дори и на голо… Е, кой сега е № 1?

Защо мълчим по тази тема?

Нямам представа защо тази тема – стотици години след епохата на Средновековието упорито продължава да се счита за тема табу, още повече, че отдавна вече се знае, че решаването на проблемите започва с признаването им. Темата е табу и в двата възможни случая – и когато въздържането е нежелано, и тогава, когато е желано. Въпреки че вторият случай все повече е изключение, поне когато имаме насреща си здравомислещ човек. Казвам здравомислещ, защото непоколебимото ми мнение е, че интимната радост следва да бъде консумирана докато Бог ни е дал физическа възможност за това.

>> Изневяра – причина, следствие или просто така?

По откъслечните наблюдения, които успях все пак да събера, за видовете и причините за сексуалното въздържание могат да се изградят следните груби обобщения.

• Първо: Имаме случаи, в които липсата на секс е някакъв период в живота, обикновено между две връзки. Това споделят повече жените, които имат следния морал: могат да започнат ново интимно преживяване едва след като са преживели старото и са сигурни, че не биха се върнали към него. Те с месеци наред продължават да приемат секса с нов партньор като някакъв вид изневяра спрямо стария, независимо че са прекратили всякаква интимност с него. Проблемът е сериозен, защото при тях явно става въпрос за неуспешно прекъснати връзки. Тоест – ако се чувствате така, то със сигурност не сте се освободили от мислите и чувствата към досегашния партньор и следва да направите преоценка на раздялата си с него.

• Втори вариант: Хора, на които просто не им върви в секса, нямат постоянен партньор (съпруг или приятел), а връзките за една нощ изобщо не са по вкуса им. Тяхното страдание също не е за подценяване. Лошото в този случай е, че когато колелото се търкулне по наклонената плоскост и месеците без секс започнат да стават двуцифрено число (честно, има и такива истории), вероятността перфектният секс – партньор да цъфне на вратата (в офиса, във фитнеса, или където там ходите да сублимирате неизразходваната сексуална енергия), намалява с всяка следваща дата в календара. Освен това, сериозна пречка за подобряване на ситуацията е, че независимо дали сте мъж или жена, липсата на сексуална активност просто е изписана на лицето ви, а сексуалната жажда съвсем не е мощен афродизиак за отсрещната страна. Или с две думи – никой не се нахвърля на отчаяните сексуални самотници.
  

  Красива дама

• Трети случай: Двойки, които са разделени (само в пространството) с постоянния партньор и „го правят” рядко. Толкова рядко, че чак в един момент нещата се случват „от дъжд на вятър”. Да, обаче когато един секс не е редовен, хич не го бройте за такъв. Интимности, на които се отдавате на няколко месеца веднъж са си сексуално въздържание, дори и да сте притежател на най-ленивия сексуален темперамент.

• И стигаме до четвъртия (според мен направо патологичен) случай: Не правите секс, не защото не ви се отдава възможност, а защото не искате. Не е за вярване, но и такива хора има. Това решение обикновено се възприема от приятелския кръг като доста странно нещо. Вероятно поради факта, че вземането му би трябвало да е продиктувано от доста важна причина. Осмисленото сексуално въздържание има склонност да бъде приемано от околните единствено в късната зряла възраст или поради болест. Религиозните разбирания, които са в противоречие с правенето на секс също имат шанс да бъдат приети като мотив.

При всички случаи обаче сексуалният пост е проблем за хората, които са подложени на него. Независимо дали си го признават открито, или споделят за него завоалирано, липсата на секс е тревожно състояние, което най-малкото може да причини общо невротизиране и явна киселост на характера. А от друга страна – позитивното отношение към живота си е абсолютно основателна причина сексът да си бъде практикуван редовно.

Поне на теория нещата изглеждат така. И защо продължавам упорито да твърдя „на теория”, та „на теория”?…

Защото вчера бях задочен свидетел на случка, която излиза извън рамките на теоретичното.

ПРЕЛЮДИЯТА

Квартално магазинче. С повече от две полички, добре заредени с хранителни и дребни промишлени стоки. Знаете ги, едно от тези магазинчета, които бяха и продължават да бъдат хит в последните 20+ години най-нова българска икономическа история. Работило, каквото работило и поради някаква причина (лична или пък поради държавната политика по отношение на малките квартални магазинчета) пристъпило към закриване. По думите на собственика, една от причините е намаляващия, а в някои дни и почти липсващ оборот на парични средства. А всички сме наясно – оборотът е това, от което магазинчетата преживяват. От него те отделят за наем или съответно кредит, ток, консумативи, зареждане на стока, заплати и осигуровки. Все неща, без които животът на малкото квартално магазинче би бил невъзможен.

ЗАВРЪЗКАТА

В последния ден на своето съществуване – дали пак поради прагматични икономически причини (стоката ще се развали) или поради доброто сърце на собственика, внезапно обзет от предколедна топлота и любов към ближния, цените на изложените хранителни стоки са намалени на 50%. Значи – намаление наполовина и то реално, защото в този тип търговия – основно покупко – продажба на хляб, олио и вафли, няма кой знае какви надценки.

КУЛМИНАЦИЯТА

Какво се случва само секунди, след като на витрината отвън е лепнат надписа – „Всичко на половин цена!” Непонятно как, според лично моята оценка „по метода на безжичния телефон” – магазинът се напълва със същите тези хора, които всекидневно са преминавали оттам и са се оплаквали горко от беднотията и недоимъка въобще, както и от трагичните за тях лично последствия от беднотията и недоимъка и рисували месеци наред пред продавачите все едни такива апокалиптични живи картини. За отрицателно време се извива опашка. Настава всеобщ смут с нарастваща опция за кавга „кой след кого е” и дали някой някого не е прередил в суматохата. В крайна сметка, стоката се изкупува за един ден. Включително и препаратите за почистване на канализация. Включително и чипса, скъпите шоколадови бонбони, четките за зъби и кремовете за лице.

ЕПИЛОГЪТ

Магазинът е буквално ометен. И не това е изводът в края на историята. Изводът е концентриран в репликата на продаващия, който с изумление отбелязва: „И същите тези хора – млади, стари, пенсионери и всякакви, които всекидневно идваха и едва ли не брояха стотинките, всички тези хора дойдоха с банкнотите от по 20 и 50 лева, които изобщо не зная откъде извадиха…”

Криза е. И всички сме бедни. Но май сме бедни именно защото изплашени от „кризата” крием и не смеем да похарчим левчетата, които ревниво кътаме за тези ужасно плашещи ни черни дни, дето идвали заедно с началото зимата. Която пък също така и така не идва с толкова страшна сила.

Крием ги тези левчета, кътаме ги, лишаваме се от неща, които биха ни доставили удоволствие сега и на момента, а после, подмамени от една неочаквана промоция – ги даваме за не толкова желаните, но изгодни четка за зъби и чипс на половин цена…

Не бе, хора – не е за парите. Изобщо даже. Става въпрос за това, че не обичам найлонови торбички. Мразя ги от години. От времето далеч преди „еко”-то да стане модерно. Тази неприязън въобще не от последните месеци, в които те започнаха рязко да поскъпват, с прозрачната тенденция постепенно да бъдат забранявани. Просто найлоновите торбички – както едноцветните евтини, така тези по-скъпите – с шарените щампи, не са ми по вкуса. Просташки са, мразя да ги размахвам, миришат ми на гадно, а и после – когато все пак ми се е наложило да ги употребя, само се чудя къде да ги изхвърлям. Не че съм кой знае какъв екоактивист. Просто тия пликчета тип „потник” наистина са ужасни. Разбира се, не по-малко ужасни са (да не ги пренебрегваме) и най-често демонстрираните по улиците брандирани с известни марки техни посестрими.

И така ми идва наум за еко културата на българина.

Българинът значи, си умре за торбичка. Забелязали ли сте сутрин колко народ излиза от дома си, смело въоръжен с найлоновото многофункционално пособие. Така стартират деня си повечето мъже, деца, жени, на които дамските чанти не стигат, за да поберат обема на нужните вещи за предстоящия ден, а да не говоря за почти 100% от възрастните, канещи се да щурмуват дневните промоции. Очевидно отдавна отмина времето на мрежичките (не зная дали ги помните – едни такива сгъващи се в шепа, но същевременно с възможност да се разтегнат до безкрайност и да поберат безумно количество пазарски продукти). Очевидно отмина и това ми е ясно, но не мога да проумея защо затънахме в блатото на найлона и не вървим напред към далеч по-приличните текстилни или поне хартиени варианти. Тоест – нека се поправя – не е съвсем вярно, че не вървим – има такива проблясъци, но все още доста незадоволителни, ако мога така да определя.

Найлоновите пликчета засега продължават да се задържат на едно от челните места на неизкоренимите явления в живота ни. Защо ли? Личното ми предположение е, че вероятно те са безсмъртни. Често съм си го мислила. Не се шегувам. Никак дори. Забелязали ли сте например, че торбичките (подобно на всеки един боклук, да вметна) имат странното и неизтребимо свойство да се саморазмножават. Направете опит и оставете торбичка в някой шкаф, ей така – за всеки случай. Оправдайте се с намерението, че може и да потрябва някой ден, ако ви попитат. Знаете ли какъв ще бъде резултатът? Не? Ще ви отговоря! Само след месец ще намерите шкафа пълен с торбички. Значи, не само, че първата не е изчезнала, ами и е съумяла да се мултиплицира някак. Ако започнем да разсъждаваме трезво, ще стигнем до извода, че вероятно някой друг е оставил там новите, следващите имам предвид. Но дали вие (по вече създаден навик) или пък някой друг от семейството, който е решил, че вече там е мястото на употребяваните торбички в къщата… повярвайте ми – това ще си остане загадка! А торбичките ще продължават да се трупат по някаква странна вътрешна спогодба. Те вече ще са станали част от вашето семейство. Дори и да започнете да ги използвате за изхвърляне на боклука например, те странно защо няма да намаляват, а напротив – ще се умножават. Дори и да ги грабнете и да ги изхвърлите до една, помислете си добре преди да погледнете отново в шкафа след като изминат няколко седмици. Да не се изненадате, ако в него отново има торбички…

Дотук с филма. Но ако следващия път някоя продавачка отново се опита с желязна упоритост да ми набута торбичка, не зная дали ще се въздържа да не й споделя едни разсъждения по темата…

Какво имам предвид?

Преди ден – два имах удоволствието (не се шегувам, удоволствието беше истинско и неподправено и аз съвсем искрено се забавлявах) да наблюдавам подобен екземпляр, типичен представител на жените, срам за нормалните представителки на нежния пол. Срам, защото те на всичкото отгоре с особения си не конформизъм имат способността да изпъкват след масата, освен когато не са в чалготека. Там – плувайки в свои води на подобни на тях попови лъжички, се сливат и образуват някакъв невероятен цъфтящ планктон, свидетели на който ни правят обикновено снимките за Фейсбук. Но на нормални места, извън чалготеките и моловете – там, даааааааа… там те се отличават зловещо.

Та стоя си аз в една напълно рутинна чакалня и съответно си чакам. Скучая, въпреки че около мен е пълно с брошури и списания на известни и не толкова популярни, както и на напълно неизвестни марки козметика. В този момент в чакалнята влита съществото, за което ще разкажа. То се оглежда набързо и се тръшка – точно така – не сяда, а се тръсва на избраното от него място за сядане. Достойно място до седалището й (колкото да седнат още поне двама чакащи) заема и дамската й чанта, плашещо голяма по обем и безкрайно неописуема като съдържание, сигурна съм. Но това е друга тема. Темата сега е за това как въпросното същество още в появата си и въпреки безкрайните положени усилия, за да постигне обратното – се самоопредели като „евтино”.

Първо – нека поговорим за външния вид. Започвайки от горе надолу не мога да не стартирам от косата и прическата. Тя, разбира се е изрусена с опит да се постигне пепеляво русо, но опитите са стигнали дотам русото да е патешко жълто и на петна. Тя милата значи, не е пожалила пари, вероятно дори е ходила на фризьор. Вероятно в искрената си простота се е доверила на кварталната специалистка, която е съумяла да достигне едва този трагичен резултат като свой връх в коафьорското изкуство. Отчаянието вече ме превзема, но продължавам надолу към лицето – девойката е с тънко оскубани вежди тип „косъм” (пак инвестиция), силен грим (ново харчене), който обаче е дълго и старателно напластяван върху лоша кожа. Много лоша кожа. Нали знаете, това е кожата, която прилича на изглед от Луната – с всичките й там планини и кратери, но несполучливо запълнени с долнокачествен фон дьо тен. Червило – ярко розово и леко размазано, точно като течните червила, които се продават в магазините за един лев.

Продължаваме с облеклото, където преобладава изкуствената материя – застъпена е в якето, както и доста видно в обувките. Не искам да бъда гадна, но за момент се сещам как миришат обувките от изкуствена кожа след третото обуване.

Сещам се и затова спирам.

Така, без да се абстрахирам напълно от външния вид, започвам да наблюдавам внимателно поведението. Нали знаете, че в чакални, асансьори и други подобни места, на които хората са принудени да прекарат известно време в компанията на непознати, царят определени правила. Е, тези правила явно са напълно непознати на евтината мацка, която продължавам дискретно, но целенасочено да зяпам. Освен че, както отбелязах – зае поне две места с огромната си чанта (пропуснах да отбележа – също от изкуствена кожа, по скоро – нещо като мачкан лак), тя кръстоса крак връз крак и започна активно да люлее горния, определено рискувайки да ритне някой. Да кажа ли, че и дъвчеше яростно дъвка, или това се разбира от само себе си? А че след като сложи слушалки на ушите си и пусна музика от телефона (той беше единственото скъпо нещо в целия пейзаж – впрочем този парадокс винаги ме е изумявал), музиката беше толкова силна, че всички бяхме в час какво точно се слуша. Мисля, че е напълно ненужно да уточнявам какъв беше стилът на мелодиите, заливащи ни на вълни.

Та какво исках да кажа с всичко това? Че пред мен за период от около час бяха агресивно демонстрирани куп хвърлени нахалост пари, довели до трагичен резултат, като налице беше единствено постигнатото пълно безстилие и откровен фалш. Тоест – ако тази девица беше спестила от изрусяването, процеса на унищожаване на веждите и яркото червило, щяха да й останат пари за един коректор и един скъп фон дьо тен, перфектно прикриващи недостатъците. Може би щяха да й останат налични и за едно почистващо средство за лице – поне розова вода, с помощта на която при постоянство и упоритост, неравностите по кожата значително щяха да намалеят. Ако си беше купила по-малко фрапантни яке и чанта, със сигурност щеше да спести за едни скъпи обувки – задължителният аксесоар за една дама… Ако беше инвестирала малко във възпитанието си нямаше да я гледаме като изкопаемо в чакалнята.

Или с други думи казано – кризата не е в портфейлите, а в ума. Но пък кои ли сме ние, незабележимите, че да го твърдим…

Лятото си е лято, на всички ни е ясно, че тогава в България живее всичко. Абсолютно всичко (е, с изключение на институциите). През другия преходен сезон – пролетта, когато всичко се събужда и живва, местата за почивка и релакс също не изглеждат така заспали. Зимата, покрай нейните зимни празници също е будна за живот. Обаче есента, като един така да се каже „следлетен” сезон е особено показателна за особения и донякъде тайнствен, задкулисен живот на ваканционните градове и селца.

>> Най-добро място за почивка на българското Черноморие

Знаете ли как изглежда един курорт в края на октомври и началото на ноември, когато не е претъпкан с хора? Сега ще ви разкажа.

• Ами първо на първо – точно това – не е претъпкан с хора. Което е просто прекрасно. Можеш да се разхождаш по улиците и тротоарите, не само без да се сблъскаш, ами и направо, без да се разминеш с някой друг. Също така никой не ти диша във врата, както навън – по време на разходката, така и например в магазините (поне в тези, които работят). Никой не те притеснява с претенциите си на досаден съсед, никой не ти натрапва в най-общия вариант (извинете, но си е съвсем така) – просташкото си присъствие.

• Въздухът е чист. Защото няма безкраен поток от превозни средства от всякакъв вид и калибър. Което значи, че освен всичко друго можеш да паркираш на спокойствие, и то като бавно избираш удобно и близко място за автомобила. Прелест, а? Нещо абсолютно непостижимо в разгара на купона. И след като паркираш, мисля че можеш най-спокойно да оставиш колата, без да се тревожиш, че алармата ще се активира през цялата нощ. През около час например. А даже и по-начесто.

• В курорт извън сезона можеш да се насладиш на преживяването си в заведение. Независимо дали това е ресторант, кафене или просто така определеното по нашите географски ширини „барче”. В един момент можеш да се почувстваш като герой от филма „Имало едно време в Америка”. Нали се сещате за онази сцена, в която той (Робърт де Ниро) заведе нея (Елизабет МакГавърн) в един ресторант, който беше запазил специално и само за тях двамата. Ей тая сцена направо можеш да си я пресътвориш в есенния курорт. На всичкото отгоре – когато обслужващият персонал, особено сервиращият такъв те оглежда с присъщото си отегчение и неприязън, то усещането не е чак толкова неприятно. Така е, защото във взаимното общуване и в общото впечатление има някакъв ореол на взаимно разбиране. Тоест – ти ги разбираш, че „горкичките, цял сезон са се мъчили, нормално е вече да се поуморени…”, а и те някак те разбират: „Тази, милата, трябва да е доста отчаяна, че да идва на почивка през октомври…”. В техните очи си крайно закъсала – емоционално закъсала или финансово невъзможна. Обаче така или иначе близостта помежду ви е налице. Нещо непостижимо иначе, когато заведенията пращят по шевовете.

• Свободни са и пейките, детските люлки и катерушки, човек може да си приседне, където му е кеф, без да го побутват или най-малкото – да го гледат зверски, защото заема мястото твърде дълго.

Е, развлеченията са безброй пъти по-малко, но това за един свикнал да не скучае, дори когато е сам човек, изобщо не е проблем. Дори и затова, защото можеш да обърнеш внимание на купища детайли от пейзажа, които иначе биха останали незабелязани, грубо засенчени от лъскавите реклами.

Само разпилените тук-там и останали неприбрани боклуци все още продължават да напомнят за изминалите месеци на „сезонно” безумство.

Останали са само най-верните пазачи на опустелите вили….

Как става това? Ами перчи ви се един такъв например – пуяк със също толкова мозъчно вещество, бърка ви се във всичко с грандиозното си, както стана въпрос по-горе самочувствие, подплатено единствено от мнението му, че „А, те другите да не знаят и могат повече от мене…”, или пък „Това и аз го мога, колко му е…” Пъчи се значи и се натрапва, а добре възпитаните други наоколо, направо не знаят как да постъпят в ситуацията, тъй като едва ли ще бъдат разбрани адекватно.

Как можем да си спестим подобни преживявания? Как да „сканираме” и отстраняваме навреме подобна напаст от живота си? Ами най-малкото – като следим внимателно хората, които ни заобикалят, и най-вече, разбира се поведението им. Има непогрешими белези, които указват самоуверения некадърник.

Нека отново се спрем на стария и добре познат метод с изброяването:

Първо – този човек се старае винаги да изглежда безупречно на външен вид. Научил е наистина, че „по дрехите посрещат”, но смело махвайки с ръка е пропуснал и продължава да пропуска втората част от поговорката. Така че той старателно се докарва всеки ден – като предпочита костюма и сакото като модни форми. Къде е тънкият момент? В това, че той ВИНАГИ е със сако или костюм. Не смее да сложи дънки и пуловер дори и на стадиона, в страха си да не сбърка и да не вземе да изглежда обикновен. Ако е жена – няма никога да я видите без грим. Дори и да излиза до магазина – тя ще е „пипната”, защото самочувствието й се крепи на малко жалони и ако изпусне един, рискува да изпусне всичко.

Второ – този човек обикновено се намесва във всичко и говори (без да казва нищо особено), привличайки вниманието, най-често и със силна жестомимика. Маха с ръце, крачи широко, изобщо пуска в ход всички белези на „деловото поведение”. Номерът му обикновено минава, поне в началото. Факт е, че ако някой се държи „шефски”, голяма е вероятността да му отвърнат със съответното „подчинено” поведение. И той знае това.

Трето – и малко парадоксално спрямо второто, но той рядко се усмихва. Съзнава, че усмихването скъсява дистанцията в общуването, което не е в негова полза. Даже никак. Защото сближаването ще разкрие повече от това, което той би допуснал да се покаже и ще попречи да бъде демонстрирано агресивното, пищно, та чак великанско самочувствие.

Иначе – наистина е важно да бъдеш самоуверен. Не е лошо да умееш да презентираш не само професионално уменията си, но и да ги придружаваш със съответното самоуважение и съзнание за собствена значимост. Защото и другата крайност – да се подценяваш, непрекъснато да смачкваш самооценката си и оттам да се завърташ в порочен депресивен кръг „не е оферта”, както се казва.

Та този тип „бутици” в последните една-две – години забелязвам, че набират такава скорост, чак се плаша за това какво го чака родното производство от една страна, както и какво бъдеще има евтиния внос на нова фешън стока от Китай и Турция – от втора страна. Защото мине се не мине и по някоя търговска улица – независимо дали голяма или по-скоро с квартално значение – се пръква ново магазинче. За любителите на изразяването чрез парадокс – то е от така наречените нови магазинчета със стара стока.

Това обаче явно се търси. Със сигурност тази търговия спокойно се е настанила и продължава да заема трайно място в живота ни като пазарна ниша с ярко присъствие. Дори вече има създадена собствена култура на пазаруване и употреба.

Оказва се, че и в този особен вид шопинг се крият тайни и тънкости, придаващи специфичен вкус на практикуването му. Един от тези секрети е да имаш приятелка продавачка. Не толкова собственичка, колкото – именно продавачка. Тя можела да ти отделя по-запазените и ефектни одежди и да ти ги пази, та да ги оцениш по достойнство преди всички. Какво да се прави, оказва се, че и тук връзките са важни.

Друго – може да се каже – неписано изискване за успешно пазаруване от подобен тип магазини било да имаш време за обикаляне, търпение за отсяване на килограми и килограми дрехи през ръцете си, както и естествено и то съвсем не на последно място – да притежаваш набито око. Око, което да може да сравни наличния етикет с реалното качество на плата и ушиването, така че инвестицията в крайна сметка да си заслужи отделеното време и търпение (за които говорихме по-горе). Като легенди из семейството на любителите на този спорт се разказват историите за открити „чистак нови” маркови дрехи на водещи дизайнери, кой знае защо изхвърлени в крайна сметка в магазин за втора употреба в България. Но, пак ровене в кашоните или по рафтовете и закачалките му било майката. Като споменах закачалки – това именно било отличителния белег за по-качествените дрехи. Те не са нахвърляни в кашони, а внимателно изгладени, парфюмирани и окачени, понякога дори облечени на манекени и поставени на витрината или пред магазина, така че да блазнят погледа. Което не пречело да се натъкнеш и на бисер в кашон. И което впрочем било висшия пилотаж в изкуството на пазарене на дрехи втора ръка.

Какво става, когато вече си се добрал до прилична, а защо не и хубава и прилягаща ти дреха? На този етап имало и правило при носене. Казвам правило, защото то било едно. Първо, последно и основно – дрехата от магазин втора употреба рядко, да не кажа – никога не бива да се съчетава с втора такава. Тя се носи индивидуално, като акцент и определено – сама за себе си, а когато се комбинира с други – то е задължително с нови дрехи. Иначе човек рискувал (ама какво рискувал – сякаш не сме го виждали!) да заприлича на пародия на Майкъл Джексън от клиповете му от 80-те. Не че като носиш дори и една от тези дрехи, особено ако заложиш на натрапващ се ретро стил, няма риск, но все пак той остава в рамките на приемливото.

Според мен, при всички случаи собственият стил и вкус са решаващи, за да се решите да търсите и да можете да си позволите спокойно да облечете дреха от магазин за втора употреба. Безспорно има хора, които притежават нещо като талант за това. Ако нямате такъв или дори ако не сте сигурни, че имате, приемете безплатен съвет – изобщо не посягайте! По-добре носете миналогодишните, че и по-миналогодишните, но свои и добре изпитани комбинации, вместо да се блазните от неясната тръпка да се облечете модно от горе до долу… за 15 лева.