Българският брак – в плен на традицията или бягство от нея?

Двете бебета на 2011 и 2012 били родени без брак” – това заглавие не ми дава мира вече десет дни.. Не спира да ме провокира ме и затова ще се опитам да поразнищя темата за съвременните форми на брачно (или безбрачно) съжителство, поне що се отнася до нашето си българско общество. Във въпросния материал за бебетата, който все не ми излиза от главата се изтъква още, че изобщо расте броят на жените, които раждат без брак, както и на родените от тези връзки, така наречени „извънбрачни деца”, а под формата на небрачно, но фактическо съжителство живеели повече от половината от семейните двойки в България. Това са фактите. Това набъбващо по мащаби явление – отказ от граждански брак и съвместен живот под формата на съжителство явно все повече набира скорост и май дебатът „за” или „против” статуквото на брака ще стои все повече на дневен ред.

Едни от причините, които аз лично намирам за отказ от гражданско узаконяване на връзката са следните:

Първо – сватбата е скъпо и досадно удоволствие. Ще кажете, че може да се сключи брак и без сватба, или тя да не е чак помпозна, ама колцина са тия, които го правят скришом? Друг е въпросът доколко точно сватбата наистина е празник и колко повече е безумие във времена на криза. Безумие, защото лично познавам семейства, които теглиха хилядарки кредит, за да направят пищно тържество на децата си, а после изплащаха парите (похарчени за еднодневно празненство) с години.

Второ – живеем в изключително интензивен, бърз и мобилен свят. Любовните, а и семейните връзки отдавна вече не са това, което бяха. Ако за нашите баби е било лесно да останат верни цял живот и са можели с чисто сърце да обещаят вярност на своите любими, то ние – с всичките тези контакти, които осъществяваме ежедневно сме все по-затруднени в увереността си, че сме направили верния избор и то доживот. Затова явно са толкова много разпадащите се бракове, новите връзки, съответно тяхното разпадане и така нататък, и така нататък. Цялата тази неувереност сякаш ни кара да се колебаем във вземането на категорично решение за обвързване.

Логично стигаме до третото: Разводът (не дай си Боже, ама се случва…) също е скъпо и досадно удоволствие. Скъпо, а освен това – не само досадно, но и крайно неприятно, а когато някой е решил да си отиде, никой не може да го спре, най-малкото брачно свидетелство. Така че защо да се женим, при мисълта, че някой ден ако се развеждаме, ще дадем сума пари по адвокати и съдилища, за да получим доказателство (под формата на съдебно решение), че може официално да спим с бившия партньор в отделни легла.

В този път на разсъждения стигам до търсене на отговор на насрещния въпрос – ако е толкова тъпо и безсмислено защо тогава и кои хора се женят? За мен най-често срещаната женитба в България е с традиционна причина – поради забременяване. Сладкото очакване, примесено с малко родителски натиск обикновено води до сватба. И ето те теб, изтипосан в нов костюм пред всичките роднини да се жениш. За какво и как, общо взето не си съвсем наясно. Това, което ти е ясно е, че обещаваш да делиш с този човек живота си и всичко, което ще имаш занапред. Но какво ти предстои – не само ти, но и никой не знае. Но иначе обещаваш. Така излиза, че женитбата е само и единствено старомодна традиция, неподплатена с никакви сериозни основания.

За да не бъда толкова черногледа, нека отделя време и за онзи определен процент от хората, които се женят изключително по любов и са сигурни, ама много сигурни, че това е човекът, с който искат да остареят. Но защо ли някак ме гложди мисълта, че едва ли някой е влязъл в гражданското с различна от тази идея, или както се шегуват бракоразводните адвокати, всеки развод е започнал с брак. Така че, ако връзката ни е толкова силна, ако нищо и никога нямада ни раздели, какво все пак доказваме с брака?

Как Той се запозна с Нея – кратък наръчник за първи срещи между половете

Първите дни на всяка нова година, непосредствено след празниците били най-депресиращите. Така поне твърдят всички онлайн издания, които редовно чета. Поради това, а тъй като и без това последният път бях на тема секс, ми се ще да опитам да сътворя едно кратко ръководство по запознаване за мъже с жени. Между другото книгите от рода: „Кратко ръководство за…”, „Как да…”, „10 начина да…” и прочие се радват на най-голямо търсене в книжарниците и библиотеките. Да видим сега и моето ръководство ще издържи ли изпита, потвърждавайки въпросната информация.

Така, да пристъпим към съществото на задачата. Вие сте самотен мъж и си търсите женско рамо, на което да се облегнете. Нека се спрем на този класически вариант. За тази цел е необходимо да преминете една бариера, наречена „запознанство”. Чудя се дали английските джентълмени, които не започват разговор без да бъдат представени един на друг от трети човек имат този проблем и дали той е отминал с времето? Но това всъщност няма значение. Вие сте българин и проблемите на британците в момента, а и по принцип далеч не ви вълнуват.

Вариантите да завържете познанство с лице от отсрещния пол напоследък са два – лично или онлайн. Онлайн вариантът с всичките му плюсове и минуси също предлагам засега да оставим настрани и да се придържаме към класиката – личен контакт.

Доколкото поне на мен ми е известно, за да завържете разговор с някой е необходимо да се срещнете. Срещите в офиса обаче не се смятат. Там се брои, че ужким познаваме хората. Значи – изводите дотук са два – че трябва да срещнем някого и че трябва да го срещнем извън работното място.

И вариантите това да стане са следните: първо – в заведение, второ – на гости, трето – на улицата, в магазина или на друго подобно обществено място. Най-популярни за запознанство сякаш ми се виждат първите две разновидности. Не за друго, но да заговаряш жени на улицата е някак… нездраво.

Тогава да уточним правилата за първите две места. И в заведение, и на гости – независимо какво е заведението и независимо къде е гостито, бъдете естествен. Знам, че това е изтъркан съвет, но ако мога да го конкретизирам – бих казала – дръжте се адекватно на обстановката. Т. е. – в бара можете да бъдете и по-разпуснат, което не можете да си позволите в ресторанта. В дискотеката – можете да разпуснете още повече, тъй като там има възможност и за танц и обстановката предполага повече смелост. Внимание – да разпуснете не означава да сте пиян. Пиянството може и да докара в кревата ви някоя пишман-девица, но това едва ли ще бъде запознанството на живота ви. Нещо повече – в нетрезво състояние въобще няма гаранция какво чудо невиждано може да ви се хареса, така че не нощта, а сутринта ви да стане истински кошмар.

Значи, да обобщим дотук – не сте пиян, държите се естествено, идва време и на третото условие – чист сте. Може и да не се къпете в парфюм, но недопустимо е да миришете на пот или на мръсно. Просто забравете в този случай нещо сериозно да ви върже. Неприятната телесна миризма е мощен отблъскващ фактор, знайте го добре.

Четвърти съвет – усмихвайте се и се старайте да изглеждате лъчезарен. Дори и да не сте център на внимание, дори и да не сте душата на компанията, положителното излъчване ще ви донесе точки. А пък ако имате хубава усмивка – никак не се колебайте – пускайте я в действие непрекъснато.

Пети съвет – контакт с очи. Този специфичен начин на общуване общо взето се използва много повече от жените, но се изпуска фактът, че при мъжете той също има силно привличащо въздействие. Да осъществиш контакт с очи при мъжете е много лесно. Просто я гледайте настойчиво. Направо не я изпускайте от поглед. Гарантирам ви, че до половин – един час или тя ще е до вас, или нейната приятелка – в качеството си на парламентьор, разбира се.

Остава най-важното – да не се издъните в първите няколко минути, докато тя си съставя мнение за вас. За да няма такава опасност – придържайте се към класиката – питайте я как се казва, направете лек комплимент и ако настъпи неловка пауза – хвърлете топката в нейното поле с въпрос. Например с какво се занимава, какво я е довело на това място, често ли излиза и прочие. Оставете жената да говори и тя ще е ваша, гаранция.

Най-общо това са правилата на играта и според мен, при спазването им, имате реална възможност да отбележите гол.

Свиркай си – за звуците на френската любов, чути през ушите на една съвременна жена

Толкова много една точно определена тема вълнува хората около мен, че не мога да се въздържа да не поразсъждавам по нея. Темата e за оралния секс. Толкова много е писано по този въпрос, толкова вицове има разказани, толкова лекции са прочетени, че чак се чудя как имам смелостта да я подхващам наново.

Ще ми се обаче да споделя едно лично мое схващане за френската любов, като тук ще говорим само за фелациото, в другата област нямам опит, честно. Личното ми мнение ще се опита да разкрие не техническата, а емоционалната страна (има и такава) на правенето на френска любов.

Според мен така наречената „свирка” се дели според емоцията на няколко големи дяла:

1. Първи вид – „За първи път”. Понякога това е и началото на сексуалния живот, далеч преди дефлорацията. Свирката те отменя като пълноценен сексуален партньор, не се стига до същински секс, няма опасност да забременееш, това за болестите не ти е съвсем ясно, но при всички положения си мислиш, че е по-безопасен вариант да задоволиш жадния за ласки партньор.

2. Втори вид – „За по-бързо”. Отвратителна за мен услуга. Наричам я точно услуга, защото тя е нищо повече от това. Прави се набързо, без да сваляш дрехите и е изцяло в полза на партньора.

3. Трети вид – „За съживяване на умрелия”. По-малко неприятна от горецитираната, но пак си е емоционално противна. Прави се, за да предизвика ерекция или в началото, или някъде по средата на акта, когато партньорът нещо се разсеял  или е загубил интерес. Има положителен и за двамата ефект, само когато партньорката също е доста възбудена и го желае.

4. Четвъртият вид е по принуда. Пълна отврат. Не ти се иска, но физически или емоционално те принуждават. Емоционалното принуждение е например с думите: „Значи не ме обичаш достатъчно”, „Всички го правят, само ти ли не” или нещо подобно.

5. Пети вид – „Извън играта”. Прави се като алтернативен секс, при невъзможност (най-често физиологична) да се осъществи традиционният. Често казано, този вид фелацио е доста симпатичен, защото се прави спокойно, бавно, това не е видът „За по-бързо”, а е вид „Друго качество”. Хубаво нещо е, мъжът е щастлив, щастлива е и тя. Забележка – оптимистичният вариант е налице, когато този вид любов не прилича на вида „По принуда”. Ключовият момент е устната ласка да е взаимно желана.

6. Шести вид – „Служебна”. Тя е нещо смесено между „За по-бързо” и „Извън играта”. Практикува се между колеги, които имат връзка, но времето или мястото не им позволяват да се развихрят в този точно момент. Изключително желана от мъжете. Примират си по нея, особено ако са на бюрото. Дава им усещане за надмощие и доминиране. У партньорката остава хубав еротичен спомен, но само при положение (както отбелязахме при горната), че това не е свирката „По принуда”.

7. Седми вид „За усилване на напрежението”. Прави се по време на любовната игра (по-често в началото й), за да се усили усещането. Сладурска е, защото е желана и от двамата, а като част от играта е приятна и не е по задължение.

8. Осми вид – „По задължение”. Това е семейната свирка. Тя може да бъде и хубава (защото си свикнал с нея), и лоша (защото ти е писнала вече), и безразлична, отдадена на статуквото. Тъпа работа общо взето. Хубава е само в началото на брака, може би в първите две-три години.

9.  И деветият вид, с който мисля да приключа – свирката „От страст”. Това е най-хубавата част от любовния танц. Прекрасно е, защото целувките са разрешени навсякъде и нито единият, нито другият от двамата мисли какво прави. А когато не мислиш – именно тогава се получава гениалното.

 

Дамгосана с: “Красива!” – проклятието или благословията на красотата

Красивата женска външност – дар ли е тя или бреме? Мненията са колкото много, толкова и различни.

Общо взето по-нелицеприятните представителки на нежния пол са убедени непоколебимо, че външната красота, която те не притежават в голяма степен, би им помогнала да постигнат всичко, което са желали, но не са успели да получат и за което животът въобще, и обществото в частност са им длъжни. Те са „златните” клиенти на козметични салони, коафьори, гримьори, а при по-добри финансови възможности – и на пластични хирурзи. По-лабилните могат да станат жертви дори на психично нарушение, което си има и име – „дисморфофобия” (или страх от собствената грозота).

Как стои въпросът от другата страна – въпросът с красавиците? Да се опитаме да „влезем в кожата” на една такава очарователна персона. Тя се ражда хубавичко бебе. Докато расте, всички я щипкат по бузките, гушкат я и й се възхищават. Майка й се старае да я облича така, че да подчертава максимално сладичкото й излъчване. В детската ясла и градина, както и в семейството (естествено) тя е любимката и неизменния център на внимание. В училище нещата продължават все така, поне до навлизането в пубертета. Учителките са благосклонни, другите деца си умират да са й фаворити, тя блести и разлива благодат около себе си.

С първата поява на вторични полови белези обаче нещата започват лека полека да вземат нов обрат. С две думи любовните трепети объркват всичко. Съучениците (мъжката част) продължават да харесват красавицата и да се борят за вниманието й. Съученичките обаче обикновено се разделят на две основни групи – едната – това е групата на „най-големите приятелки”, а другата – групата на „боркините против господството на хубавицата”. В този момент всеобщата любимка започва да губи почва под краката си. Представяте ли си – има и хора, които не я харесват! Това е ужасно, нелепо, невъзможно… Но факт. Тя милата, просто не знае какво я очаква.

В следващите няколко години в групата на противниците на хубавицата смело навлизат и отблъснатите ухажори. Те започват да сформират нов фронт срещу… (тук епитетите могат да бъдат най-различни, като в по-голямата си част са неприлични), но най-честият като че ли си остава „кучката”. Кой да мисли, че ако „кучката” реши да удостоява с интимното си внимание всеки пожелал я, твърде бързо ще се превърне в друга словоформа – още по-неприлична.

Така историята продължава с това, че хубавицата завършва училище. В университета нещата са горе-долу същите. Но идва един момент, в който тази цялата прелест – с красивите си коси, очи и крака, се гмурва в необятното море на трудовия пазар. Тук вече нещата тотално излизат от контрол. Защото на работното й място, освен добре познатите досега противникови групи (да припомним – на неприятелките и на отхвърлените ухажори) се добавят още няколко, а именно – на злобните поувехнали колежки (а те могат да бъдат два вида – бивши хубавици и бивши обикновеници), на женените колеги (хем им се иска, хем не им стиска, поради което не могат да я търпят), на шефовете (на тях също им се иска, повече им стиска, но понеже са шефове, въобще не мислят да падат в краката й), и на бизнес-партньорите, които също се разпределят по полов и йерархичен признак и образуват все нови и нови неприятелски групи.

Едно е сигурно – към хубавицата няма нормално отношение като към нов работник или служител. Нея по ботевски или силно я любят, или силно я мразят. Освен личното отношение, красивата колежка трябва да бъде подготвена, че я чакат още подводни камъни в кариерното море. Първо – тя трябва непрекъснато да доказва, че не е любовница на някой шеф. Въпреки че колкото и да го доказва, скритото съмнение винаги остава. Второ – тя трябва двойно повече да работи, за да защити назначението си като професионалист, а не като протеже (заради външния вид естествено). Трето – тя трябва двойно повече да чете, за да демонстрира интелигентност и да се бори с преобладаващото мнение, че щом е хубава е 100% тъпа. И накрая – ако успее да премине през всичко това – хубавицата (вече попрехвърлила младежка възраст) трябва да защитава със зъби и нокти позициите си. Защото на хоризонта изгряват нови звезди на нови хубавици, които работят на двойни обороти, четат като побъркани и са амбицирани да доказват себе си и способностите на ума си. Заради външния си вид или въпреки него.

Ужас, бримка! (или опит за портрет на дамите със скъсани чорапи)

Правилата на бон-тона са безпрекословни – една дама е истинска дама, само когато е с чорапи. Голите крака не се препоръчват нито на работното място, нито по време на среща, а на вечерно или официално събитие са си направо проява на лош вкус. И да се разберем – понятието дама няма нищо общо с понятието „модна икона”. Те, модните икони могат да си позволят малко лош вкус, но една истинска дама – никога. Истинската дама е като принцесата и граховото зърно – ценителят я разпознава навсякъде и сред всички. И така – да се върнем на чорапите, или по-често ползваните чорапогащници (…впрочем чорапогащник е отвратителна дума, но това е тема на друг разговор).

Истинската дама е обута целогодишно! Тя само сменя плътността на чорапите през сезоните. Тъничките лете, средно дебелите – пролет и есен, а по-дебелите са естествено за през зимата. Оставяме настрани още една изключително важна тема – финансовата, защото за купуването на тия чорапи понякога почти се разоряваме, и се спираме на основната – какво правим, когато това иначе прелестно произведение на модния гений, а именно – чорапите, не издържат на срещата си с по-твърд предмет от външната среда и по крака ни плъзне отначало лекичка, а впоследствие все по-шокираща БРИМКА!

За сведение на мъжката половина на човечеството – бримките имат ужасяващия стереотип да се удължават и разширяват с напредването нагоре или надолу по крака. При това според току-що измисления от мен нов Закон за всеобщата гадост – винаги се разпространяват към по-видимата част.

Говорила съм с доста жени по темата. Почти мога да им създам психопрофил според това как реагират на създадената форсмажорна ситуация.

Естествено има такива, които са суперпредвидливи (мога да ги нарека и супер-дами). Те никога няма да изпаднат в конфуз, защото неизменно имат резервен чифт в чантата. Мъже, не се учудвайте на тежестта на една дамска чанта – там с абсолютна сигурност можете да намерите най-необичайни предмети. Друг път ще поговорим и за способността на една жена да оцелее извън дома в продължение на поне три дни само с помощта на дамската си чанта. Връщаме се към типовете дами, според реакциите срещу (почти) невидимия враг – бримката. Втори тип дами (не-толкова-супер-дами) реагират по сходен начин, но нямат резервен чифт под ръка, а намират начин да отскочат до най-близкия магазин и да си купят.

Слава на търговеца, вече чорапогащници могат да се намерят и в кварталния супермаркет (обикновено около перилните препарати и принадлежностите за бръснене). Така те също успяват да се справят с относително приличие в ситуацията. Третият тип жени, на който съм се натъквала вади невъзмутимо от чантата си лак за нокти или лепило (в зависимост от това дали е повече фешън или повече бизнес-стил дама), отправя се към дамската тоалетна и залепя това чудовище, което заплашва да компрометира външния им вид. Само да направим уговорката, че този третият подход върви само тогава, когато бримката още не е изпълзяла издайнически на видно място. Иначе смисъл няма. И последният тип борци с бримки, тип, към който съвсем честно да си призная се числя и аз, въобще не мислят. Те не се колебаят да свалят чорапите и да ги запратят в коша. Вярно че с това действие автоматично изпадат от класацията на супер-изисканите-дами, но пък попадат в с.другата класация – на крайно-прозорливите-жени, защото нали се сещате, че под сваления чорап, кракът трябва да е в перфектно състояние, така че да може да се демонстрира гордо и смело, дори и на голо… Е, кой сега е № 1?