Дамгосана с: “Красива!” – проклятието или благословията на красотата

Красивата женска външност – дар ли е тя или бреме? Мненията са колкото много, толкова и различни.

Общо взето по-нелицеприятните представителки на нежния пол са убедени непоколебимо, че външната красота, която те не притежават в голяма степен, би им помогнала да постигнат всичко, което са желали, но не са успели да получат и за което животът въобще, и обществото в частност са им длъжни. Те са „златните” клиенти на козметични салони, коафьори, гримьори, а при по-добри финансови възможности – и на пластични хирурзи. По-лабилните могат да станат жертви дори на психично нарушение, което си има и име – „дисморфофобия” (или страх от собствената грозота).

Как стои въпросът от другата страна – въпросът с красавиците? Да се опитаме да „влезем в кожата” на една такава очарователна персона. Тя се ражда хубавичко бебе. Докато расте, всички я щипкат по бузките, гушкат я и й се възхищават. Майка й се старае да я облича така, че да подчертава максимално сладичкото й излъчване. В детската ясла и градина, както и в семейството (естествено) тя е любимката и неизменния център на внимание. В училище нещата продължават все така, поне до навлизането в пубертета. Учителките са благосклонни, другите деца си умират да са й фаворити, тя блести и разлива благодат около себе си.

С първата поява на вторични полови белези обаче нещата започват лека полека да вземат нов обрат. С две думи любовните трепети объркват всичко. Съучениците (мъжката част) продължават да харесват красавицата и да се борят за вниманието й. Съученичките обаче обикновено се разделят на две основни групи – едната – това е групата на „най-големите приятелки”, а другата – групата на „боркините против господството на хубавицата”. В този момент всеобщата любимка започва да губи почва под краката си. Представяте ли си – има и хора, които не я харесват! Това е ужасно, нелепо, невъзможно… Но факт. Тя милата, просто не знае какво я очаква.

В следващите няколко години в групата на противниците на хубавицата смело навлизат и отблъснатите ухажори. Те започват да сформират нов фронт срещу… (тук епитетите могат да бъдат най-различни, като в по-голямата си част са неприлични), но най-честият като че ли си остава „кучката”. Кой да мисли, че ако „кучката” реши да удостоява с интимното си внимание всеки пожелал я, твърде бързо ще се превърне в друга словоформа – още по-неприлична.

Така историята продължава с това, че хубавицата завършва училище. В университета нещата са горе-долу същите. Но идва един момент, в който тази цялата прелест – с красивите си коси, очи и крака, се гмурва в необятното море на трудовия пазар. Тук вече нещата тотално излизат от контрол. Защото на работното й място, освен добре познатите досега противникови групи (да припомним – на неприятелките и на отхвърлените ухажори) се добавят още няколко, а именно – на злобните поувехнали колежки (а те могат да бъдат два вида – бивши хубавици и бивши обикновеници), на женените колеги (хем им се иска, хем не им стиска, поради което не могат да я търпят), на шефовете (на тях също им се иска, повече им стиска, но понеже са шефове, въобще не мислят да падат в краката й), и на бизнес-партньорите, които също се разпределят по полов и йерархичен признак и образуват все нови и нови неприятелски групи.

Едно е сигурно – към хубавицата няма нормално отношение като към нов работник или служител. Нея по ботевски или силно я любят, или силно я мразят. Освен личното отношение, красивата колежка трябва да бъде подготвена, че я чакат още подводни камъни в кариерното море. Първо – тя трябва непрекъснато да доказва, че не е любовница на някой шеф. Въпреки че колкото и да го доказва, скритото съмнение винаги остава. Второ – тя трябва двойно повече да работи, за да защити назначението си като професионалист, а не като протеже (заради външния вид естествено). Трето – тя трябва двойно повече да чете, за да демонстрира интелигентност и да се бори с преобладаващото мнение, че щом е хубава е 100% тъпа. И накрая – ако успее да премине през всичко това – хубавицата (вече попрехвърлила младежка възраст) трябва да защитава със зъби и нокти позициите си. Защото на хоризонта изгряват нови звезди на нови хубавици, които работят на двойни обороти, четат като побъркани и са амбицирани да доказват себе си и способностите на ума си. Заради външния си вид или въпреки него.

Ужас, бримка! (или опит за портрет на дамите със скъсани чорапи)

Правилата на бон-тона са безпрекословни – една дама е истинска дама, само когато е с чорапи. Голите крака не се препоръчват нито на работното място, нито по време на среща, а на вечерно или официално събитие са си направо проява на лош вкус. И да се разберем – понятието дама няма нищо общо с понятието „модна икона”. Те, модните икони могат да си позволят малко лош вкус, но една истинска дама – никога. Истинската дама е като принцесата и граховото зърно – ценителят я разпознава навсякъде и сред всички. И така – да се върнем на чорапите, или по-често ползваните чорапогащници (…впрочем чорапогащник е отвратителна дума, но това е тема на друг разговор).

Истинската дама е обута целогодишно! Тя само сменя плътността на чорапите през сезоните. Тъничките лете, средно дебелите – пролет и есен, а по-дебелите са естествено за през зимата. Оставяме настрани още една изключително важна тема – финансовата, защото за купуването на тия чорапи понякога почти се разоряваме, и се спираме на основната – какво правим, когато това иначе прелестно произведение на модния гений, а именно – чорапите, не издържат на срещата си с по-твърд предмет от външната среда и по крака ни плъзне отначало лекичка, а впоследствие все по-шокираща БРИМКА!

За сведение на мъжката половина на човечеството – бримките имат ужасяващия стереотип да се удължават и разширяват с напредването нагоре или надолу по крака. При това според току-що измисления от мен нов Закон за всеобщата гадост – винаги се разпространяват към по-видимата част.

Говорила съм с доста жени по темата. Почти мога да им създам психопрофил според това как реагират на създадената форсмажорна ситуация.

Естествено има такива, които са суперпредвидливи (мога да ги нарека и супер-дами). Те никога няма да изпаднат в конфуз, защото неизменно имат резервен чифт в чантата. Мъже, не се учудвайте на тежестта на една дамска чанта – там с абсолютна сигурност можете да намерите най-необичайни предмети. Друг път ще поговорим и за способността на една жена да оцелее извън дома в продължение на поне три дни само с помощта на дамската си чанта. Връщаме се към типовете дами, според реакциите срещу (почти) невидимия враг – бримката. Втори тип дами (не-толкова-супер-дами) реагират по сходен начин, но нямат резервен чифт под ръка, а намират начин да отскочат до най-близкия магазин и да си купят.

Слава на търговеца, вече чорапогащници могат да се намерят и в кварталния супермаркет (обикновено около перилните препарати и принадлежностите за бръснене). Така те също успяват да се справят с относително приличие в ситуацията. Третият тип жени, на който съм се натъквала вади невъзмутимо от чантата си лак за нокти или лепило (в зависимост от това дали е повече фешън или повече бизнес-стил дама), отправя се към дамската тоалетна и залепя това чудовище, което заплашва да компрометира външния им вид. Само да направим уговорката, че този третият подход върви само тогава, когато бримката още не е изпълзяла издайнически на видно място. Иначе смисъл няма. И последният тип борци с бримки, тип, към който съвсем честно да си призная се числя и аз, въобще не мислят. Те не се колебаят да свалят чорапите и да ги запратят в коша. Вярно че с това действие автоматично изпадат от класацията на супер-изисканите-дами, но пък попадат в с.другата класация – на крайно-прозорливите-жени, защото нали се сещате, че под сваления чорап, кракът трябва да е в перфектно състояние, така че да може да се демонстрира гордо и смело, дори и на голо… Е, кой сега е № 1?