Съвсем наскоро ми попадна внезапната възможност да преброя приятелите си в социалната мрежа Фейсбук. Изобщо не на шега, а съвсем наистина взех да преброявам и пресявам случайни и недотам случайни връзки, осъществени познанства, възобновени стари отношения и така нататък, и така нататък. Удивих се от факта колко много хора са наречени „приятели” в профила ми. Удивих се и колко смело използваме – както аз, така и те тази думичка.

Веднага след това ми хрумна мисълта да ревизирам смело списъка и да оставя, ако не истинските приятели, то поне хората, които със сигурност познавам. След 10-ина секунди размисъл се отказах от нея. Знам ли, все пак – това са хора отсреща. Ще вземат да се засегнат нещо… така че няма как – като си се хванал на приятелското хоро, ще го играеш до края.

Но след като така или иначе съм отворила списъка с близки на монитора ми хора, решавам да направя нещо друго – да проверя кой, защо, как и по какъв начин е попаднал в тази група.

Близките и роднините са ми ясни. То и заради тях (децата) дойдох в тоя панаир Фейсбук, де. Те ми бяха първите приятели, след което си заеха и достойните места в списъка на семейството. За контакта с тях социалната мрежа ми е полезна. Поддържаме почти ежедневна връзка, задаваме си въпроси, шегуваме се, забавляваме се – общуваме с две думи.

Съучениците и състудентите също си имат своите може да се каже утвърдени позиции тук. Споделяме спомени, снимки, уговаряме срещи. В този случай комуникацията е лесна и безкрайно удобна. Само в онези моменти, в които пускаме снимки от „едно време” или пък от последния купон, падат едни дебати – тоя се харесвал, оня не, но затова пък ги има и затворените групи, че именно в тях да си споделяме информацията, важна за нас, но незначителна за другите.

Така стигам до далечните познати или хората, които познавам така да се каже само „по физиономия”. С тях комуникацията се изчерпва в това да харесаме някоя интересна снимка или друга поизтъркана, но все пак умна фраза. Да ги поразгледаме къде сме ходили през лятото или през зимата (не че ме вълнува кой знае колко, но ей така – човек се изкушава да поразрови личния живот на другите, дори и да не са известни личности).

След това имам и един контингент от политици и други подобни общественици, които много държат да споделят отношение по разни въпроси, по които са компетентни (това последното невинаги е задължително за тях), както и да ни предоставят възможността да се насладим на излъчени интервюта, репортажи, снимки от събития и прочие радост за народа. Тях също ги изтърпявам (засега).

И идва накрая една група от хора, оказа се впрочем немалка, която е от абсолютно непознати. Е, тъкмо тях щях да трия от страницата си, но като поразмислих, отказвам се на този етап. Нека стоят. Знам ли, някой от тях може да се окаже полезен или приятен контакт в живота ми за в бъдеще… Някой от тези така наречени засега „приятели”, може пък и да ми стане и истински такъв, без кавичките. Човек никога не знае какво ще му поднесе животът. Затова и решавам да не се намесвам и да не ограничавам съдбата във възможностите, които може да ми поднесе.