Какво се оказа? Още при първата ми среща с 62-годишната Е. Б. впечатленията ми започнаха да лъкатушат и да се изменят, вече не бях така сигурна в мнението си, че това са хора нещастни, самотни и изоставени. Е. Б. ме посрещна в общото холче, прилично мебелирано и снабдено с почти всички битови удобства, в центъра на което стоеше, нежно завит с покривчица, плетена на една кука телевизорът – една неизменна част от живота на пенсионерите.

Първият ми въпрос към нея естествено беше: „Защо сте тук?”. Стана ясно, че Е. Б. има близки роднини, има деца, но решението да заживее в дома е лично нейно и е дошло след като децата са създали свои семейства и за всички е станало тясно в наличната жилищна площ. Този факт и това изявление („Имам роднини, но предпочитам да бъда тук”) започна да ми се натрапва и в следващите разговори. Аз очаквах да срещна едва ли не прокудени и отритнати от общността хора с невероятни съдби, като от кинофилмите, а насреща ми бяха естествени (е може би малко болни), но напълно адекватни и стабилни хора – поне в по-големия процент от тях. Изключение бяха бездомниците, хората без нито един близък, без контакти и приятели. „Професионалните” бездомници и просяци, които срещаме по улиците често въобще не искали да бъдат настанявани в дом, особено през топлите месеци на годината.

Тогава започнах да се питам липса на алтернатива ли е за възрастните настаняването в дом или е съвсем зряло ( и може да ви звучи малко арогантно), но всъщност – удобно решение. Потърсих отговор на въпроса какво им харесва в дома. „О, всичко!” – светваха те – „Хранят ни, готвят ни – сутрин, обед и вечер. Перат ни, гладят ни дрехите, имаме си лекар, всичко е чудесно, КАТО В РАЙСКА ГРАДИНА!” – беше дори единият от отговорите.
И като се замислиш – какво дава нашето общество на възрастните си, дори и тези, които живеят в своя собственост, когато вече не са професионално активни. Дава им възможността да отидат до магазина, да изгледат сериала, да си поговорят по съседски, да постоят на пейката в парка… Поправете ме, ако греша, но аз за много други активности не се сещам. Тези които водят енергичен живот май все са единици. Бих ги определила дори като едно обособено малцинство – малцинството на дейните възрастни.

Та така – когато в социалния дом така наречените „домуващи” са битово осигурени, когато не им се налага да пресмятат всяка стотинка за отопление, осветление и храна, когато имат и контакт с други хора около тях, защо да не са щастливи. Почти бях решила, че това е отговорът, колкото и да е циничен, когато изведнъж усетих, че в думите на възрастните все пак имаше нещо спестено. Те не го коментираха, не говореха за него, не го демонстрираха в поведението и думите си, но то присъстваше – и това беше изразената липса на интерес към роднините и близките.

Те просто заявяваха, че ги имат и дотам! Нищо повече. Точка. В един момент разбрах, че това е скритата им болка, която тежи и не може да се пренебрегне с факта, че са нахранени и на топло. Те обаче бяха намерили спасението – не говореха за това. Мълчаха. И всъщност колко мъдро – бяха намерили позитивното, удобното, приятното, а не извеждаха на преден план мъката и самотата си. Дали обаче мислеха за това? Неизбежно според мен. Но така или иначе бяха направили своя разумен, неемоционален личен избор. Без алтернатива.