Тъй – да започнем отначало – последен работен ден преди Коледните празници. Не стига, че последен предпразничен, ами и петък – напълно пропилян в разпращане на електронни картички и поздравления. Правя го, не само да не изоставам от другите, ами и защото иначе ще ме помислят за невъзпитана, дори някой може да се обиди, че съм го пропуснала в поздравите. Ровя отчаяно във всички възможни контакти и пращам ли, пращам. Накрая вече всички честитки са копи-пейст от първата и втората – само променям името и обръщението. С колегите си вземаме довиждане, сякаш няма да се видим повече и поемаме към дома. Ядем, спим и си лягаме в очакване на ужасяващата събота.

Събота. От сутринта (търговците, естествено са се организирали отлично и всички магазини работят) започваме ГОЛЯМАТА КОНСУМАЦИЯ. Препратката е неслучайна, тя е към един  стар филм, който мой добър познат ми препоръча скоро, та го изгледах тематично преди Коледа. Филмът се казва «Голямото плюскане» и не ви го препоръчвам, ако имате слаби нерви и нервни стомаси.

Та във въпросната събота се чудим как да се разкъсаме между магазините за храна, магазините за алхокол и магазините за подаръци. За мен – човек, който влиза в магазин само ако си търси нещо конкретно и не успява да издържи в МОЛ повече от половин час, това пазаруване е ада на земята. Не че съм някаква скръндза, и не че съвсем не консумирам – напротив – нито едно човешко удоволствие не ми е чуждо, но предпочитам всичко да е с мярата си. А то – количките се препълват от стоки, виждам неща, които никой никога не би си купил, ако не е оправданието: «Празници са». Тъпчем ги тези колички с месо, колбаси, сирена, хлябове, питки, баници, вина, ракии, уискита, олеле, да продължавам ли…

С подаръците ситуацията е не по-малко изнервяща. Чудим се какво да вземем, за този, за онзи, за близките, за колегите, за децата, за родителите, за баба и дядо, на които ще идем за няколко часа на гости («Празници са»), те горките също са обикаляли и са търсили нещо за нас, така че утре всички поравно и справедливо да участваме в ГОЛЯМОТО РАЗМЕНЯНЕ НА СТОКИ по Коледа.

Идва вечерта. Сядаме на масата и започва ГОЛЯМОТО НАГЪВАНЕ. Ама не ми се яде от това – опитай, ама не ми се иска повече – яж, хапвай, задължително питка, задължително орехи, задължително сармичка, мамка му, аз толкова не ям и когато съм гладна, бе! Същото е и с пийването – ха, наздраве със салатката за аперитив, ха, сега да минем на винце, ааа, и биричка има и ликьорче за накрая, а главата милата ще се пръсне. И някой ще каже – ами като не искаш не яж, не пий и не носи подаръци. Ей, там вече е дето се казва ключът.

Не може. Посмееш ли да отречеш всеобщия ентусиазъм, се превръщаш в отцепник, нон-конформист, белязан, псевдо оригинален, такъв «дето се прави на интересен» и какъв ли още не. А всички знаем, че хората по природа сме си конформни (от «конформизъм» -  подчинение  на груповия натиск) и всеки с различно поведение рискува да си навлече общото неодобрение, което от своя страна ще го накара да се почувства зле. Друг е въпросът, че този същия индивид и без това си се чувства зле, и само социално осъждане му липсва.

На всичкото, ама на всичкото отгоре и през тези дни нищо полезно не можеш да свършиш. На работа не си, защото почиваш ужким. Не се работи и домакинска работа – не ти е разрешено да переш, да шиеш, да чистиш и ти не го правиш, защото всъщност не вярваш много, много в тези работи, ама пак тайничко те е страх, че ако престъпиш забраната, през следващата година няма да ти върви.

Остава ти само да чакаш следващия работен ден, когато всичко ще си е на мястото, ще станеш навреме сутрин, ще си тръгнеш по утъпканите пътеки и пак тайничко ще се надяваш, че вярно – досадно беше, но поне си постъпил както трябва и всичко сочи, че поради тази причина следва да те очаква една добра година. Ами… да видим…