Поне на теория нещата изглеждат така. И защо продължавам упорито да твърдя „на теория”, та „на теория”?…

Защото вчера бях задочен свидетел на случка, която излиза извън рамките на теоретичното.

ПРЕЛЮДИЯТА

Квартално магазинче. С повече от две полички, добре заредени с хранителни и дребни промишлени стоки. Знаете ги, едно от тези магазинчета, които бяха и продължават да бъдат хит в последните 20+ години най-нова българска икономическа история. Работило, каквото работило и поради някаква причина (лична или пък поради държавната политика по отношение на малките квартални магазинчета) пристъпило към закриване. По думите на собственика, една от причините е намаляващия, а в някои дни и почти липсващ оборот на парични средства. А всички сме наясно – оборотът е това, от което магазинчетата преживяват. От него те отделят за наем или съответно кредит, ток, консумативи, зареждане на стока, заплати и осигуровки. Все неща, без които животът на малкото квартално магазинче би бил невъзможен.

ЗАВРЪЗКАТА

В последния ден на своето съществуване – дали пак поради прагматични икономически причини (стоката ще се развали) или поради доброто сърце на собственика, внезапно обзет от предколедна топлота и любов към ближния, цените на изложените хранителни стоки са намалени на 50%. Значи – намаление наполовина и то реално, защото в този тип търговия – основно покупко – продажба на хляб, олио и вафли, няма кой знае какви надценки.

КУЛМИНАЦИЯТА

Какво се случва само секунди, след като на витрината отвън е лепнат надписа – „Всичко на половин цена!” Непонятно как, според лично моята оценка „по метода на безжичния телефон” – магазинът се напълва със същите тези хора, които всекидневно са преминавали оттам и са се оплаквали горко от беднотията и недоимъка въобще, както и от трагичните за тях лично последствия от беднотията и недоимъка и рисували месеци наред пред продавачите все едни такива апокалиптични живи картини. За отрицателно време се извива опашка. Настава всеобщ смут с нарастваща опция за кавга „кой след кого е” и дали някой някого не е прередил в суматохата. В крайна сметка, стоката се изкупува за един ден. Включително и препаратите за почистване на канализация. Включително и чипса, скъпите шоколадови бонбони, четките за зъби и кремовете за лице.

ЕПИЛОГЪТ

Магазинът е буквално ометен. И не това е изводът в края на историята. Изводът е концентриран в репликата на продаващия, който с изумление отбелязва: „И същите тези хора – млади, стари, пенсионери и всякакви, които всекидневно идваха и едва ли не брояха стотинките, всички тези хора дойдоха с банкнотите от по 20 и 50 лева, които изобщо не зная откъде извадиха…”

Криза е. И всички сме бедни. Но май сме бедни именно защото изплашени от „кризата” крием и не смеем да похарчим левчетата, които ревниво кътаме за тези ужасно плашещи ни черни дни, дето идвали заедно с началото зимата. Която пък също така и така не идва с толкова страшна сила.

Крием ги тези левчета, кътаме ги, лишаваме се от неща, които биха ни доставили удоволствие сега и на момента, а после, подмамени от една неочаквана промоция – ги даваме за не толкова желаните, но изгодни четка за зъби и чипс на половин цена…