Та вчера се сблъсках (за кой ли път) с още една връзка – табу. Връзка, в която двамата са в социално рязко несъответстващи си роли. Този вид връзки съществуват непрекъснато и дори масово навсякъде около нас, но ние ги забелязваме само тогава, когато са фрапиращи. Какво имам предвид като казвам, че това явление го срещаме всеки ден. Ами всички имаме познати, които поддържат връзки с по-бедни или по-необразовани от тях хора. С колеги, стоящи по-ниско или по-високо в йерархичната служебна стълбица, с хора с различен социален произход и така нататък и така нататък.

Всичко това е напълно нормално. И то не ни прави впечатление, освен когато разликата е фрапантна и става твърде натрапливо правеща впечатление. Когато собственикът на холдинг например си взема сервитьорка за жена, когато професор ходи с пълна неграмотница или когато аристократ по рождение е избрал за партньорка беднячка, родена и възпитана в нищета.

Представете си сега отново гореизброените двойки, но разменете половите характеристики. Ето – собственичка на фирма се жени за бодигарда си; реализирана и успяла висшистка с две и три магистратури ходи със зидаро-мазач; родена в лукс представителка на градския еснаф си е избрала за партньор представител на етническо малцинство. Става все по-лошо нали? Ето това имам предвид, когато казвам, че социалното неравенство (не обичам точно тази дума, но в случая е точна) прави впечатление, когато е крещящо.

Там е въпросът обаче, че съществуват такива връзки, просто ги има и някои от тях са изумително успешни, като показател за техния така да се каже „успех” е най-вече трайността им. Трайност от поне над една година според мен, все си е знак, че това е връзка, а не случаен флирт.

Какво ги крепи тези уж невъзможни любови?

Смятам, че в началото на всичко стои сексът. Определено го считам за водещо начало. Още повече, че в този тип специфични връзки няма общ интерес или обща дейност, която да сближава първоначално двойките, преди страстта да избухне с всички сили. Така, сексът е в началото. Появила се е странна тръпка, която по някакъв начин дава по нещо и на двете страни, те са щастливи, пеперудите в стомаха пърхат като изоглавени и всичко си е така, както си трябва. Знаем, че това състояние е преходно. То продължава не повече от няколко месеца – да речем между три и шест. След това какво им става на тези хора, които са така различни, че продължават да са заедно и не щат да се разделят?

Смятам, че тук се намесва стремежът към различното. Към това, което не познаваме. Това, с което нямаме общо. Или с други думи – повечето хора (не всички, а повечето) често искат да са това, което не са. Дори и да не го искат осъзнато, то поне имат интерес към това как живеят и каква е житейската философия и съдба на „другите”. Признайте си, не сте ли били любопитни как живеят клошарите например. Или просяците. Все хора, които нямат офиси, не притежават компютри и не четат блогове. Къде спят, какво си мислят, какво сънуват, какви са мечтите им, влюбват ли се или мислят само как да изкарат дневната прехрана и парите за пиене… Ей такива неща. Предполагам, че те също се интересуват как живеят „различните”. Какво правят всичките тези пари, които имат; не им ли писва да си лягат всяка вечер в едно и също легло, постлано с чаршаф; за какво мечтаят, като повечето мечтани неща общо взето ги имат, за какво са им две коли…

Това обяснение може и да е твърде далечно и неубедително, но къде може да е другото обяснение за влюбените, които са толкова, ама толкова различни, чак нямат нищо общо, а напук на всичко, напук на социалните правила продължават да са заедно?