Има обаче един наистина нашенски феномен, за който лично аз не намирам нито обяснение, нито оправдание. И това е нещо безкрайно лесно и просто, но оказва се – и в същия момент толкова непосилно за повечето хора. Нещо, което определено ме вълнува и мен, а доколкото зная, представлява интерес и за доста хора около мен. Сигурна съм, че и за доста хора, които не познавам. Става дума за спазването на правилата. И то не на глобалните и трудносмилаеми норми, а на ежедневните и така да се каже „дребни” правила. Или с две думи въпросът е за личната ни дисциплина, която все ни куца, но и все забравяме, че тя именно в мултиплициран вид оформя порядъка в обществото.

Не може и не бива да има общество без правила. Някога – неписани, сега вече надлежно оформени в законови текстове. Какво става обаче, когато се вгледаме от позицията на този ъгъл към живота, който тече около нас.

Първото, което всеки ден ме боде в очите е пренебрежението (особено на пешеходците) към зеленото на светофара. Как пък никога не се случи така, че всички, скупчени на тротоара чинно да изчакат да светне и чак тогава да преминат? Все ще има един забързан отворко (а нерядко това е и майка с детска количка), който (или която) ще изскочи като тапа от шампанско пред другите и ще пресече в момента, в който движението по перпендикуляра е спряно, но зеленото за нас още не е светнало. И защо? Защото бърза? Или защото „Голяма работа, какво толкова ще стане…”. Или пък защото „съм смел (смела)”… Смислено обяснение нямам. Същото това пренебрежение към наложените правила го има и при пресичането на улицата, когато на кръстовището няма светофар, но има „зебра”. Как пък никой не се престраши да заобиколи два метра и да стигне до въпросната пешеходна пътека, а все така, както казваше баба ми „на кестерме” ще минат.

Ами другото пренебрежително отношение – този път към по-скоро неписаните правила, което също е очеизвадно. Помните ли в началото на месеца, когато се пържехме под кодовете „жълто”, „оранжево”, че и „червено”? Забелязахте ли колко бабички имаше по улиците. Сякаш нарочно излизаха. И то в най-големите горещини – ей така между 13 и 15 часа. „Ама аз само до магазина отивам”. Ясно бе, то оправдание винаги имаме, въпросът е защо се стига все до там, че първо нарушаваме, а после се налага да се оправдаваме.

Ами хвърлянето на фасове през прозорците на коли, през терасите, през къде ли не; ами чопленето на слънчогледови семки – действие без аналог, което и замърсява, и е грозна гледка, а не знам и да е толкова полезно за здравето; ами вдигането на така наречения битов шум до късни доби, без да се съобразяваме с това, доколко са приемливи децибелите, които произвеждаме за останалите и доколко не е… Мисля че ако се задълбоча мога да изброявам подобни „дребни нарушенийца” до утре. Дребни, но показателни.

Там е работата обаче, че и да ги изброявам, и да не ги, цялото това нещо със спазването на правилата у нас май си остава една „вятър работа”…