Виж, хората, които си имат половинка, се считат за по-нормални. Като казвам „половинка” нямам предвид, разбира се задължително бракувана или поне официализирана половинка. Става въпрос за това, че там – до тебе съществува някой, с когото споделяш нещата, които се случват в живота ти, някой, с когото разговаряш по ежедневните теми, някой, на когото можеш да се обадиш, когато имаш нужда. Но този същият е и някой, с когото делиш кревата. Някой, с когото си емоционално обвързан. Не просто приятел, защото с приятелите не сме двойка, а отново сме си единица.

Когато си единица

Когато си единица, животът няма същия вкус. Когато си сам и се чувстваш самотен, всичко случващо се не е чак съвсем безсмислено, но до голяма степен няма значение. Тогава си небрежен, особено към детайлите в живота си. Може да се случи да си лягаш с парцаливата нощница, може да не си бършеш праха у дома с месеци, може да прекараш съботата и неделята на дивана, без си умиеш очите дори. Не че е кой знае какво престъпление, но когато си самотен, съществува голям риск да пренесеш това поведение и навън. Когато си единица нямаш необходимия стимул да поемаш рискове, да се стараеш и да се стремиш към нещо. Затова, когато няма за кого да се помъчиш, както се казва, когато няма кой да те мотивира и подкрепя, направо ставаш мърляв не само във външния вид, но и в отношенията си. В това състояние можеш да изкараш дълго, но съвсем определено – колкото повече продължава, толкова по-лошо става. В един момент ексцентричността може да премине тънката граница на остатъчния разум и да се превърне в истинско душевно разстройство.

Когато си двойка

Когато си двойка обаче, о, когато си двойка, тогава нещата застават под съвсем друг ъгъл. Всичко започва от (любимия ми, разбира се) външен вид. Започваш да се стараеш – ако си жена боядисваш прорасналите корени на косата си, започваш да се гримираш редовно, стартираш диета (да не говорим, че то и без това много – много не ти се яде). Ако си мъж, започваш да се бръснеш редовно, обличаш се внимателно и се парфюмираш обилно. Промененият към добро външен вид като резултат веднага ти дава криле. Променя се стойката, гърдите неволно се изпъчват напред, погледът става уверен. Усещането за живот се възвръща и нещата започват отново да придобиват смисъл.

Самотата става лукс

Тогава самотата заема полагащото й се място и става лукс. Става елегантно оттегляне в себе си и то само тогава, когато имаш нужда. Самотата се превръща в нещо като подправка. Не особено пикантна, но необходима, за да могат нещата от живота да подразнят душевното ти небце. В действителност това се оказва и точната метафора. Оказва се, че със самотата е същото както със солта. В никакъв случай не бива да се прекалява, но и съвсем без нея не може.

Какво се оказа? Още при първата ми среща с 62-годишната Е. Б. впечатленията ми започнаха да лъкатушат и да се изменят, вече не бях така сигурна в мнението си, че това са хора нещастни, самотни и изоставени. Е. Б. ме посрещна в общото холче, прилично мебелирано и снабдено с почти всички битови удобства, в центъра на което стоеше, нежно завит с покривчица, плетена на една кука телевизорът – една неизменна част от живота на пенсионерите.

Първият ми въпрос към нея естествено беше: „Защо сте тук?”. Стана ясно, че Е. Б. има близки роднини, има деца, но решението да заживее в дома е лично нейно и е дошло след като децата са създали свои семейства и за всички е станало тясно в наличната жилищна площ. Този факт и това изявление („Имам роднини, но предпочитам да бъда тук”) започна да ми се натрапва и в следващите разговори. Аз очаквах да срещна едва ли не прокудени и отритнати от общността хора с невероятни съдби, като от кинофилмите, а насреща ми бяха естествени (е може би малко болни), но напълно адекватни и стабилни хора – поне в по-големия процент от тях. Изключение бяха бездомниците, хората без нито един близък, без контакти и приятели. „Професионалните” бездомници и просяци, които срещаме по улиците често въобще не искали да бъдат настанявани в дом, особено през топлите месеци на годината.

Тогава започнах да се питам липса на алтернатива ли е за възрастните настаняването в дом или е съвсем зряло ( и може да ви звучи малко арогантно), но всъщност – удобно решение. Потърсих отговор на въпроса какво им харесва в дома. „О, всичко!” – светваха те – „Хранят ни, готвят ни – сутрин, обед и вечер. Перат ни, гладят ни дрехите, имаме си лекар, всичко е чудесно, КАТО В РАЙСКА ГРАДИНА!” – беше дори единият от отговорите.
И като се замислиш – какво дава нашето общество на възрастните си, дори и тези, които живеят в своя собственост, когато вече не са професионално активни. Дава им възможността да отидат до магазина, да изгледат сериала, да си поговорят по съседски, да постоят на пейката в парка… Поправете ме, ако греша, но аз за много други активности не се сещам. Тези които водят енергичен живот май все са единици. Бих ги определила дори като едно обособено малцинство – малцинството на дейните възрастни.

Та така – когато в социалния дом така наречените „домуващи” са битово осигурени, когато не им се налага да пресмятат всяка стотинка за отопление, осветление и храна, когато имат и контакт с други хора около тях, защо да не са щастливи. Почти бях решила, че това е отговорът, колкото и да е циничен, когато изведнъж усетих, че в думите на възрастните все пак имаше нещо спестено. Те не го коментираха, не говореха за него, не го демонстрираха в поведението и думите си, но то присъстваше – и това беше изразената липса на интерес към роднините и близките.

Те просто заявяваха, че ги имат и дотам! Нищо повече. Точка. В един момент разбрах, че това е скритата им болка, която тежи и не може да се пренебрегне с факта, че са нахранени и на топло. Те обаче бяха намерили спасението – не говореха за това. Мълчаха. И всъщност колко мъдро – бяха намерили позитивното, удобното, приятното, а не извеждаха на преден план мъката и самотата си. Дали обаче мислеха за това? Неизбежно според мен. Но така или иначе бяха направили своя разумен, неемоционален личен избор. Без алтернатива.